№ 18589
гр. София, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАЛИНА В. СТАНЧЕВА
при участието на секретаря ЗОРНИЦА ЛЮДМ. ПЕШЕВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело №
20251110103633 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Дял I от ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. Д. С. срещу „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, с която са предявени кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 250,91 лв., представляваща сбор от платени без основание суми в полза на
ответника по сключен между страните договор за потребителски кредит от 26.11.2019
г., от които сумата от 201,87 лв. за неустойка за непредоставяне на обезпечение и 49,04
лв. за други такси, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба –
21.01.2025 г. до окончателно плащане.
Ищецът твърди, че на 26.11.2019 г. е сключил с ответника договор за
потребителски кредит за предоставяне на сумата от 850 лв. Твърди, че съгласно част II,
точка 6, подточка 2 от Преддоговорна информация, дължимите по договора плащания
били съставени от главница в размер на 850 лв., лихви в размер на 79,20 лв. и
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 201,87 лв. (за първите три
месеца). Твърди, че с плащането на сумата в общ размер от 1 181,11 лв. (платени с
отделни вноски на 19.01.2020 г., 24.02.2020 г. и 26.02.2020 г.) изцяло е заплатил
задължението по договора за кредит. Твърди, че клаузата за неустойка в договора е
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и че същата противоречи на чл. 33, ал.
1 ЗПК. Навежда твърдения, че сумата от 49,04 лв. също е недължимо платена, тъй като
не ставало ясно от какво основание произтича същата. При тези твърдения моли съда
да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Изи Финанс“ ЕООД, с който оспорва предявения иск като неоснователен.
Поддържа, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5
ГПК поради липсата на данни процесният договор да е прогласен за недействителен,
както и конкретизация кои са недължимо платените от ищеца суми. Подчертава, че не
е налице искане за прогласяване на нищожност. Не оспорва, че между страните са
1
възникнали валидни договорни правоотношения по силата на твърдения договор за
потребителски кредит. Оспорва да е налице обогатяване на ответното дружество,
доколкото процесният договор е сключен при спазване всички законови изисквания и
процедури за същото. Прави възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110
ЗЗД давност. Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.
Претендира разноски
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, в светлината на правилата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
При предявен иск по чл. по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът е длъжен да
наведе твърдения единствено за това какво е дал на ответника и да заяви, че даденото
е без основание. В този смисъл са Решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г.
на IV Г.О. на ВКС, Решение № 182/15.07.2019 г. по гр.д. № 3322/2017 г. на IV Г.О. на
ВКС, Определение № 60385/02.12.2021 г. по ч.гр.д. № 4500/2021 на IV Г.О. на ВКС.
Според Решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III Г.О. на ВКС първата
хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД (даване без основание) е налице, както когато ищецът
докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание за
задържане, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил
даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. В
аналогичен смисъл е и Решение № 29/28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на IV Г.О.
на ВКС. Според Решение № 317/27.06.2012 г. по гр.д. № 117/2012 г. на IV Г.О. на ВКС
е допустимо ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно
основание за задържане на търсената сума, да оспори валидността на това основание.
Това ищецът може да стори, но не е длъжен, защото съдът не може да изисква от него
да направи реплики на още непредявени от ответника възражения. Следователно за
уважаване на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е предал, а
ответникът е получил претендиранатав производството парична сума.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да установи
пълно и главно наличието на валидно възникнало облигационно отношение, което
обосновава извършеното имуществено разместване.
По възражението за изтекла погасителна давност в тежест на ответника е да
докаже изтичането на достатъчен срок от падежа, обуславящ погасяването му по
давност, а в тежест на ищеца е да докаже факти, обуславящи спиране и прекъсване на
давността.
С оглед становището на ответника и на основание чл. 153 ГПК с доклада по
делото, съставен по реда на чл. 140, вр. чл. 146 от ГПК, за безспорни и ненуждаещи се
от доказване по делото са отделени следните обстоятелствата: сключването на
процесния договор за потребителски кредит № 274295 от 26.11.2019 г., между „Изи
Финанс“ ЕООД, в качеството му на кредитодател, от една страна, и М. Д. С., в
качеството му на кредитополучател, от друга страна.
Макар да е бил задължен по реда на чл. 190 от ГПК, ведно с надлежно
отправено предупреждение за прилагане на санкционните последици на чл. 161 от
ГПК при неизпълнение, ответникът „Изи Финанс“ ЕООД не е изпълнил указанието на
съда. Заявената от ответното дружество претенция за неприлагане на последиците на
чл. 161 от ГПК с оглед неговото неизпълнение е напълно неоснователна, доколкото
неблагоприятният ефект на неизпълнение на процесуално задължение е законово
разписан и съдът не го прилага по свое усмотрение, а в изпълнение на вменените му
по закон служебни задължения. Така или иначе облигационната връзка между
страните по делото по повод сключен договор за потребителски кредит № 274295 от
2
26.11.2019 г. е безспорен по делото факт.
Необяснимо е становището на ответника и в друг пункт – ответникът „Изи
Финанс“ ЕООД е поискал с акта си по чл. 131 ГПК да се допусне до изслушване по
делото ССчЕ, която да даде отговор на поставени от него въпроси. С доклада по
делото по чл. 140, вр. чл. 146, ал. 1 ГПК, съдът е допуснал тази експертиза, така както
е поискана от ответника, като му е указала, че следва да заплати депозит за вещо лице
за нейното изготвяне. Ответникът не само, че не го е сторил в указания срок, а и до
настоящия момент, но е възразил, че разноски за депозит на вещо лице не трябва да
му се възлагат. Съдът намира, че подобно процесуално поведение е своего рода
злоупотреба с права и шиканиране на съдебния процес, което настоящият съдебен
състав несъмнено не толерира.
От друга страна, съдът счита, че въпреки неизслушването на ССчЕ – делото не е
останало неизяснено от фактическа страна, тъй като са събрани писмени доказателства
в необходимия обем, за да привнесат информация са правно релевантните факти за
разрешаване на спора по същество.
Страните не спорят, че помежду им е имало валидна облигация, породена от
сключен помежду им договор за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Договорът за потребителски кредит следва да се сключи в писмена форма на хартиен
или друг траен носител със задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съгласно §
1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен носител“ е всеки носител, даващ възможност на
потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява
лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на
съхранената информация.
В ЗПК е предвидена възможност договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението
до сключването на договора страните използват изключително и само средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна
информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията
на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя,
както и, че е получил съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т.
3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в
случаите на електронни изявления – Закона за електронния документ и електронния
подпис /в действащата редакция/.
3
В конкретния случай кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била изключително по електронен път, поради което приложение
към същата намират нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци/. Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП, в редакцията
му към 22.11.2017 г., електронен документ е електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.
С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП съдът достига до извод, че законът
придава значението на подписан документ само на този електронен документ, към
който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки страните да се съгласят
в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка
информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното
изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на така
създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява
признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава
доказателствената стойност на документа, без да му придава материална
доказателствена сила, каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179,
ал. 1 ГПК.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на
понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис.
В случая, по делото са представени Общи условия и Преддогооврна
информация във връзка с процесния потребителски договор, като възпроизвеждането
на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му /арг. от чл. 184, ал.
1 ГПК/. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани от
страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне
на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на волеизявлението и съдържанието му (в този смисъл е Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о.). Същият съдържа електронно
изявление (попълнен електронен формуляр), като доколкото не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на
чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с
обикновен електронен подпис – част от електронните изявления са свързани и с
установяване на авторството на документа, като съдържат информация за
самоличността на лицето, от което изхождат изявленията – трите имена на
ответницата, адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. Действително значение на подписан
саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е
прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ
допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.
В случая с оглед ангажираните от ищеца писмени доказателства по делото –
Общи Условия на „Изи Финанс“ ЕООД и Преддоговорна информация, съдът приема,
че общият размер на кредита (предоставена сума по договора за кредит) е бил 850
лева, а сумата за връщане след усвояването на отпуснатия кредит възлиза на 1102,45
лева при представяне на обезпечение, а при непредоставяне на обезпечение –
4
съответно 1506,19 г. В клаузата на чл. 6, т. 2 от тази Преддоговорна информация е
посочено, че кредитополучателят дължи връщане освен на главница и лихва, още и на
неустойка по чл. 3 (2) от договора за кредит, в случай, че не предостави обезпечение.
В кориците на делото обаче този документ не фигурира поради отказа на ответното
дружество да изпълни своето задължение по чл. 190 от ГПК срочно, а и след указания
му срок. Доколкото процесуалното поведение на ответника става повод за
невъзможност на съда да прецени съдържанието на оспорената клауза на чл. 3 от
процесния договор за кредит, приема твърдението на ищеца за неравноправност на
същата за доказано, при следните съображения.
По приложението на разпоредбите на чл. 161 и чл. 190 от ГПК е формирана
практика с решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. №2732/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и
решение № 111 от 12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о. В първото е
прието, че едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е
задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за
спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на
доказателства – чл.190 ал.1 от ГПК и чл.161 от ГПК. Процесуалното поведение на
страната има доказателствено значение само при условията на чл.161 от ГПК, като
съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е
създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Условие за
приложение разпоредбите на чл.161 от ГПК е уведомяването на страната за фактите,
които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката
им. Само след изричното й уведомяване, в случай, че страната без основателни
причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът може да
приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
доказателства. В решение №111 от12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. е
прието, че приложението на чл.161 от ГПК предпоставя неоказано съдействие за
установяване на определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата,
твърди. Разпоредбата на чл.161 от ГПК не предвижда задължение за съда, във всеки
случай на неоказано съдействие за представяне на документ от значение за спора, да
признае за съществуващи определени факти, а само възможност да ги приеме за
осъществили се, с оглед обстоятелствата.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК
съдебна практика. В допълнение по поставените в настоящото производство въпроси
следва да се отбележи, че съдът не може служебно да задължава страна в процеса да
представи документ по чл.190 от ГПК, без да има искане от насрещната страна за това.
Прилагането на разпоредбата е обусловено от твърдение на едната от страните в
процеса, че определен документ съществува, относим е към спора и се намира у
противната страна, а също и от изрично искане към съда да задължи противната страна
да представи документа. Съдът постановява определението си по чл.190 от ГПК след
като е бил валидно сезиран с искането и след като прецени въз основа на обясненията
на молителя и данните по делото, че документът има значение за спора и се намира у
противната страна.
Приложението на чл.161 от ГПК съставлява санкция за недобросъвестното
поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства.
Поради това по реда на чл.161 от ГПК съдът може да приеме за осъществени само
такива недоказани факти, които страната, направила искането по чл.190 от ГПК е
заявила и от които тя черпи благоприятни последици. Недопустимо е съдът,
позовавайки се на разпоредбата на чл.161 от ГПК, да приеме за доказани фактическите
твърдения на страна в производството, която не е отправила искането по чл.190 от
ГПК, нито да прилага санкцията по чл.161 от ГПК спрямо страна, на която не е било
възложено задължението да представи документ. В настоящия случай, съдът приема,
че ответникът има именно такова поведение, което следва да бъде преодоляно
посредством института на чл. 161 от ГПК.
5
Следва да се уточни, че макар този договор да не е приложен по делото, от
представената от ищеца Преддоговорна информация се установява какво обезпечение
се изисква от потребителя на кредитната услуга. Съгласно т. 9 от Раздел II от
коментираната Преддоговорна информация се изисква в срок от 5 дни от сключването
на договора да се представи едно от следните две алтернативно възможни
обезпечения: банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да
отговарят на множеството изисквания, установени в цитираната клауза. В случая
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т.12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на представения
договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и
разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на
представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорената неустойка
е налице нарушаване на императивни норми на ЗПК, като клаузата е в противоречие с
добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
В разглеждания случай клаузата на т. 8 от Раздел II от Преддоговорна
информация на кредитодателя – ответник предвижда задължение за длъжника за
заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител или
банкова гаранция/ на задълженията му по договора. Такава уговорка съдът приема, че
се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от
негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води
до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка
излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от
това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната
лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на
едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не
произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са
че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
На следващо място, според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът
разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница.
Пак поради неизпълнение на указания на съда, ответникът е попречил да бъде
изслушана ССчЕ, която да де отговор на въпросите касателно действителното ГПР на
договора за кредит, сключен между страните по делото. Подобна експертиза щеше да
изясни и какъв е статутът на сумата в размер на 49,04 лв., която макар да не е описана
6
в погасителния план, установен в Преддоговорната информация, несъмнено фигурира
като разход за потребителя на кредитната услуга. Предвид изложените по-горе
принципни постановки, съдът приема, че ответникът в светлината на чл. 161 ГПК е
попречил за установяване на интересуващите производството факти, поради което
съдът приема твърдението на ищеца, че сумата от 49,04 лв. е недължимо платена
такса.
По делото са приложени и разписки за погасяване на задълженията по договора
като на: 19.01.2020 г. ищецът е превел на ответника сумата от 165,34 лв.; на 24.02.2020
г. ищецът е превел на ответника сумата от 163,69 лв.; на 26.02.2020 г. ищецът е превел
на ответника сумата от 851,08 лв. или общо 1180,11 лв.
Видно от коментираната вече Преддоговорна информация ищецът е следвало да
заплати главницата от 850 лева на 17 равни месечни вноски по 50 лева. Лихвата по
договора е в размер на 252, 45 лв., платима на различни по стойност месечни вноски,
съгласно приложимия погасителен план.
Ищецът твърди недължимо плащане на суми за неустойки и такси.
В приложение на правилото на чл. 162 ГПК, за да установи доказаност на
размера на исковата претенция, съдът изчисли, че от общо платената от ищеца сума в
размер на 1180,11 лв. 252,45 лв. са се погасили дължимата от него възнаградителна
лихва, начислена съгласно клауза в договора за кредит, чието съдържание ищецът не е
оспорил и съдът приема за действително, както и 850 лв. – погасяване на основния
дълг (главницата). Разликата между общо платеното от 1 180,11 лв. и онова, което се
установи, че ищецът действително е дължал (възнаградителна лихва + главница), а
именно сумата от 1 102,45 лв., възлиза на екзактно 77,66 лева. До този размер съдът
намира исковата претенция за доказана, респ. следва да я уважи, а в останалата за
разликата над уважения размер от 77,66 лв. до пълния предявен размер от 250,91 лв.
като недоказана – следва да я отхвърли.
Следва да бъде обсъдено и своевременно инвокираното възражение за
погасяване на исковата претенция по давност с изтичане на общата 5-годишна давност
за вземането. Съдът счита, че това възражение е неоснователно. Давността почва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно нормата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД. В случая вземането на ищеца е станало изискуемо с факта на плащане на
недължимите суми, а както вече се коментира по-горе първите две плащания (от
19.01.2020 г. и от 24.02.2020 г.) касаят погасяване на задължения за възнаградителна
лихва и главница, които ищецът е трябвало да заплати. За тяхното плащане е имало
установено основание. Плащането без основание касае само сумата от 77, 66 лв. Ето
защо с факта на плащането от 26.02.2020 г., понеже плащането е станало при
изначална липса на основание в контекста на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, е започнал да тече
срокът по чл. 110 от ЗЗД, като последният щеше да изтече на 26.02.2025 г., ако преди
това не беше прекъснат от ищеца с подаване на исковата молба в съда – арг. чл. 116, б.
„б“, предл. 1 от ЗЗД.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
Ищецът претендира разноски в общ размер на 450 лв., от които 50 лв. –
държавна такса и 400 лв. – адвокатски хонорар. По делото са представени
доказателства за реалното сторване на тези разноски, с което е удовлетворени
изискването, въведено в т. 1 от ТР № 6/06.11.2016 г. по т.д. № 6/2013 г. на ВКС.
Своевременно въведеното от ответника възражение за прекомерност на претендирания
адвокатски хонорар е неоснователно. Поисканият адвокатски хонорар е идентичен с
установения минимален праг в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Вярно е, от друга страна, че по силата на решението от 25.01.2024 г. на СЕС по
7
дело С-438/22 е налице противоречие между Наредба № 1/09.07.2004 г. и чл. 101, § 1
ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, в резултат на което определените с Наредбата
минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в
правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от
определения с тази Наредба. Това решение на СЕС поражда задължително,
ретроактивно действие за всеки национален съд, упражняващ или контролиращ
правомощията по чл. 78, ал. 5 ГПК по висящите дела към влизането му в сила.
Все пак съдът не счита, че в случая са налице предпоставките за редуциране на
адвокатския хонорар, заплатен от ищеца.
За да бъде намален размера на едно адвокатско възнаграждение е необходимо да
са налице предпоставки – прекомерност на заплатения адвокатски хонорар в
съпоставка с правната и фактическа сложност на казуса и искане в този смисъл,
заявено от другата страна. По мнение на настоящия съдебен състав тези предпоставки
не са налице в процесния случай и размера на възнаграждението на процесуалния
представител на ищеца отговаря на вида, сложността и предмета да делото, както и на
неговите процесуални усилия в защита на поддържаната теза.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на 139,28 лв., с оглед
отхвърлената част на иска.
Ответникът претендира разноски за процесуално представителство, което съдът
определи служебно в размер на 100 лв., съгласно правилото, установено в чл. 78, ал. 8
ГПК, вр. чл. 37 от Наредбата за правната помощ.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на 69,05 лв. с оглед
отхвърлената част на иска.
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 23Б, да заплати на М. Д. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „Младост-1А“, бл. 523, вх. 3, ет. 8, ап. 65, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „Братя Миладинови“ № 12, ет. 3, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 77,66 лв., представляваща сбор от платени без основание суми в полза на
„Изи Финанс“ ЕООД по сключен между страните договор за потребителски кредит от
26.11.2019 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба –
21.01.2025 г. до окончателно плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважения размер от 77,66 лв. до пълния предявен такъв от 250,91 лв. като
неоснователен.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 23Б, да заплати на М. Д. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „Младост-1А“, бл. 523, вх. 3, ет. 8, ап. 65, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „Братя Миладинови“ № 12, ет. 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
139,28 лв. – разноски, сторени пред СРС съразмерно на уважената част от иск.
ОСЪЖДА М. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост-1А“, бл.
523, вх. 3, ет. 8, ап. 65, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Братя Миладинови“ № 12, ет.
3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********,
с адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 23Б, сумата от
69,05 лв. – разноски, сторени в хода на производството пред СРС, с оглед
отхвърлената част на иска.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9