Р Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 22.10.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І г.о., 8-ми състав, в открито
заседание на девети май, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Ваня Ружина,
като изслуша докладваното от съдията гр. д. № 10383 по описа на състава за 2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът Й.М.Д. твърди, че претърпял лично значителни неимуществени вреди,
произтичащи от изпитано чувство на страх, притеснение и унижение, влошаване на
личните и семейните отношения, накърняване на доброто му име в обществото и в
служебните му отношения, като последица от повдигането и поддържането на
обвинение срещу него в извършването на умишлено престъпление от общ характер,
по което бил оправдан. Наказателното производство срещу ищеца било образувано първоначално
като ДП №1270/2011г. по описа на 02 РУП при СДВР, но продължило в съдебна фаза
доколкото обвинението било поддържано от органите на П.на РБ. С протоколно
определение от 02.11.2015г. първоинстанционният наказателен съд наложил на
ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, която след инстанционен
контрол била потвърдена с Определение №4610/16.12.2015г. по ВНД № 4849/2015г.
по описа на СГС. Ищецът, комуто била наложена мярката за наотклонение, бил
принуден да понесе ограничаване на правото на свободно придвижване и по тази
причина претърпял неимуществени вреди на самостоятелно основание. Първоинстанционното
производство приключило с осъдителна присъда по НОХД №14341/2013г. по описа на
СРС, НО, 18-и състав. След въззивно обжалване наказателното производство срещу
ищеца приключило с оправдателна присъда №102/11.04.2017г. по ВНОХД №838/2017г.
по описа на II въззивен състав, НО на СГС. Оправдателната присъда влязла в законна сила
на 11.11.2017г. При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за
осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на сумата от
26 000 лева за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата
на претендираното обезщетение, изчислена за периода от влизане в сила на
оправдателната присъда – на 11.11.2017г. до деня на окончателното плащане. С
оглед очаквания благоприятен изход от процеса ищецът претендира за осъждане на
ответника да му заплати и сумата на направените съдебни разноски.
Исковата претенция е оспорена от ответника - П.на РБ.
Представляван от прокурор от структурното звено на П.– Софийска градска
прокуратура – ответникът оспорва основателността на иска, предвид липсата на
доказателства за влизане в сила на оправдателната присъда. Оспорва фактическите
твърдения за настъпване на вредоносния резултат и за обема на твърдените вреди,
както и за наличието на причинно-следствена връзка между релевирания вредоносен
резултат и действията на органите на П.на РБ. Независимо от изложеното
ответникът поддържа становище за прекомерност на претендираното обезщетение в
оглед действителния обем и характер на вредите, които ищецът твърди да е
понесъл. Прави възражение за липса на основание за ангажиране на отговорността
на П.на РБ доколкото увреждането било причинено поради изключителната вина на
ищеца. Посочва, че така наложените мерки за отклонение по отношение на ищеца не
били приведени в изпълнение, което обуславяло извод за ненастъпване на
описаните вреди. Отчетената продължителност на досъдебната фаза от
наказателното производство не съставлявала нарушение на принципа на разглеждане
и решаване на делата в разумен срок. Независимо от изложеното, ответникът сочи,
че ищеца имал предишни осъждания, както и че в периода на провеждане на
процесното наказателно производство срещу него се провеждали и други наказателни
производства, поради което наличието на пряка причинно- следствена връзка между
конкретното обвинение и релевираните вреди както и самият обем на вредите бил
недоказан. Моли за отхвърляне на предявените искови претенции.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Страните не
спорят, а събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства- преписи
от съдебни актове установяват, че на 15.11.2011г. ищецът е привлечен в
качеството на обвиняем за извършване на престъпление от общ характер по чл.
196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр.
чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК.
Образуваното
НОХД № 22978/2011г. по описа на 18 с-в при СРС е било прекратено с Определение
от 24.06.2013г. и делото е било върнато на органите на държавното обвинение с
цел отстраняване на допуснати процесуални нарушения.
На 12.08.2013г.
СРП внесла нов обвинителен акт против ищеца и по повод на него било образувано
НОХД № 14341/2013г. по описа на 18-ти състав, НО при СРС.
С протоколно
определение от 02.11.2015г. по НОХД №14341/2013г. по описа на 18-ти състав, НО
при СРС първоинстанционният наказателен състав е наложил на Й.Д. мярка за
неотклонение „задържане под стража“. По силата на протоколно определение от
18.07.2016г. по НОХД
№14341/2013г. по описа на 18-ти състав, НО при СРС наложената мярка за
неотклонение „задържане под стража“ е изменена в „парична гаранция“, но с Определение №2557 от 29.07.2016г. по
ВНЧД №3392/2016г. по описа на III-ти въззивен
състав, НО при СГС последното определение е било отменено
След като са
били проведени пет открити съдебни заседания, срещу подсъдимия Й.Д. е била
поставена осъдителна присъда, с която подсъдимият е признат за виновен в това,
че в първите часове на 11.05.2011г. в гр. София, кв. „Орландовци“, ул. „*****,
в съучастие с П.Д.чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на
имот, направил опит да отнеме чужда движима вещ – един брой метално платно на
ограда на дворно място на къща на стойност 18 лева от владението на М.В., като деянието
е останало недовършено по независещи от дееца причини и е извършено при
условията на опасен рецидив. С присъдата, подсъдимият е осъден да изтърпи
наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 6 месеца при първоначално
строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип.
След въззивно
обжалване първоинстанционната Присъда №102 от 11.04.2017г. по ВНОХД №838/2017г.
по описа на СГС, НО, II въззивен с-в е
била отменена и ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение за
извършване на престъпление по 196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, вр.
чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК.
Наказателният процес срещу ищеца е приключил на 11.11.2017г. с влизане в
сила на постановената от Софийски градски съд оправдателна Присъда №102 от 11.04.2017г.
по ВНОХД №838/2017г. по описа на СГС, НО, II въззивен с-в.
Приетата като доказателство Справка за съдимост, издадена на 04.10.2018г.
от РС Луковит установява, че при предявяване на обвинението Й.М.Д. е бил вече осъждан
/съответно с Присъда от 22.10.2013г. по НОХД №134/2003г. по описа на Военен
съд-Плевен/, а част от образуваните наказателни производства срещу него са
приключили със сключване на споразумение по реда на глава XXXIX от НПК /Споразумение от 22.11.2007г. по НОХД №И-2861/2007г. описа на СРС,
Споразумение от 18.02.2010г. по НОХД №15133/2009г. по описа на СРС,
Споразумение от 11.11.2011г. по НОХД №14311/2011г. по описа на СРС,
Споразумение от 21.01.2014г. по НОХД №5214/2011г. по описа на СРС, Споразумение
от 28.05.2014г. по НОХД №17118/2013г. по описа на СРС, Споразумение от
16.10.2015г. по НОХД №17102/2011г. по описа на СРС/.
Приетата като доказателство справка за наличие на неприключили наказателни
производства водени срещу Й.Д., за периода 15.11.2011г.-11.11.2017г. установява,
че в посочения период, ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем и/или на
подсъдим по пет отделни производства – пр.пр. № 11496/2013г. по описа на СРС,
пр. пр. № 20303/2013г. по писа на СРП, пр. пр. №29731/2011г. по описа на СРП
/намираща се в съдебна фаза в посочения период/, пр. пр. №10955/2010г. по описа
на СРП /намираща се в съдебна фаза за посочения период/, пр. пр. №41755/2010г.
по описа на СРП /намираща се в съдебна фаза за посочения период/.
Приетата като доказателство Служебна бележка ЗД № 504/2016г. от
14.02.2019г., издадена от администрация при Затвора - гр. София установява, че
ищецът Й.Д. е постъпил на 25.05.2016г. с взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“ и е освободен на 20.07.2016г. за налагане на мярка за неотклонение
„парична гаранция“.
Приетите като доказателства преписи от Трудов договор №642/30.11.2016г. и Допълнително
споразумение №13/03.01.2017г. установяват че са сключени между „С.С.“ ЕООД в
качеството на работодател, от една страна и Й.М.Д.,
в качеството на служител, от друга страна.
В дадените пред съда показания свидетеля И.И.заявява, че познавал ищеца от
2010г. когато започнали да работят заедно. Свидетелят и ищецът живеели в един и
същи хотел под наем. Свидетелят знаел, че ищецът бил осъден и изтърпявал
наложено наказание във връзка с осъждането. След осъждането, ищецът станал асоциален,
нервен, отказвал да се храни. След задържането му през 2016г. ищецът споделял
на свидетеля, че много се тревожи за децата си, защото в конкретния момент
именно Ивайло помагал на семейството на ищеца. Задържането продължило около два
месеца и било осъществено през лятото на 2016г. Работодателят на ищеца също узнал
за задържането му, поради факта, че Й. не се явявал на работа.
В дадените пред съда показания, свидетелката В.В.заявява, че познава ищеца
от 2009г., когато започнали да работят заедно в автомивка в ж.к. „Дружба“ на
гр. София. Свидетелката разбрала за проблемите на Й.Д., когато той бил задържан
от правоохранителните органи. През м.05 на 2011г. ищецът бил задържан в 02
Районно управление в гр. София. Ищецът работел почасово в автомивката и поради
неявяването си на отправено повикване свидетелката забелязала отсъствието му.
Ищецът споделил на свидетелката, че бил обвинен в извършване на престъпление и бил
задържан във връзка с това. Колегите му узнали за проблемите на ищеца 2-3 г. по-късно, след като било
образувано наказателно производство и ищецът бил призоваван да се явява
периодично на разпити. Сред колегите си ищецът се ползвал с уважение и доверие,
проявявал общителност и чувство за хумор. След възникването на проблемите в
правоохранителните органи ищецът станал нервен и необщителен. През 2015г. бил
осъден на 4 години лишаване от свобода. Тогава ищецът изпитал силен шок, както
и притеснение за бъдещето на семейството му. Колегите узнали за присъдата от
прекия началник на ищеца. Част от колегите изразявали подигравателно отношение
към ищеца и към развитието на процеса и неговата продължителност. Към момента
свидетелката поддържала контакт с жената на ищеца, от която знаела, че Й. се
опитвал да се устрои за постоянна работа в чужбина. През периода на провеждане
на наказателното производство, ищецът бил отсъствал много често, а през месец
май 2016г. изобщо не се появил на работа, което дало основание за прекратяване
на трудовото правоотношение. След като бил освободен от задържането под стража
- ищецът посетил автомивката и свидетелката забелязала, че външният му вид бил
променен – бил видимо отслабнал, мълчалив, изнервен и необщителен, оплаквал се
с проблеми със съня. Свидетелката заявява, че лично тя знаела за предходни
наказателни производства, които са били водени срещу ищеца но приключили със
споразумения.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск за изплащане на обезщетение по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
който е насочен срещу Държавата, представлявана от П.на РБ в качеството й на
процесуален субституент.
Искът е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен и допустим
процесуален субституент на Държавата, като субект на особената деликтна
отговорност, регламентирана от чл. 7 на КРБ.
По смисъла на
чл.7 от КРБ, вр. с чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица, но тази отговорност може да бъде реализирана при
наличието на определени фактически основания.
Сред тези основания е и релевираното в исковата молба основание,
свързано с повдигането на незаконосъобразно обвинение в извършването на
престъпление, за което лицето бъде оправдано с влязъл в сила съдебен акт. Това
е така, доколкото при условията на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата е
надлежно пасивно легитимирана да отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, П.или съда, при повдигнато обвинение в извършване на престъпление по което
впоследствие подсъдимият е бил оправдан с влязъл в сила съдебен акт.
Претендира се обезщетение за неимуществени
вреди, които ищецът твърди да е претърпял, вследствие повдигането на неоснователно
обвинение в извършване на престъпление - от органите на П.на Р.Б.– които обвинения фактически били отхвърлени
с постановяването на оправдателната присъда на наказателния съд. Основателността
на предявената искова претенция е предпоставена от установяването на елементите
от фактическия състав на непозволеното увреждане, които в синтезиран вид са
следните: противоправно поведение на държавния орган, който е конституиран като
ответник в процеса, настъпването на конкретно твърдения вредоносен резултат и
наличието на пряка причинно-следствена
връзка между неправомерното поведение (изразяващо се в повдигане на
неоснователно обвинение в извършването на престъпление от общ характер) и
настъпването на конкретно релевирания вредоносен резултат.
Отговорността е
обективна, и следва да бъде реализирана независимо от наличието на субективно виновно
поведение на съответното длъжностно лице на П.на РБ (арг. от чл. 4 на ЗОДОВ).
За да се произнесе по основателността на процесните
искови претенции, съдът съобрази наличието на гореспоменатите юридически факти,
които бяха приети за установени, както и
от задължителните указания към съдилищата, които са дадени в ТР № 3/2005г. по
ТД №3/2004г. на ОСГК на ВКС.
Основната предпоставка за
отговорността на Държавата
е незаконосъобразност
на действията на органите на държавното обвинение тоест, легитимирано да получи обезщетение е лицето, признато за невиновно с влязла в сила присъда
и/ или лицето, срещу което наказателното производство е било прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не съставлява
престъпление. В конкретния случай, ще трябва да
се приеме, че
е налице противоправно поведение от страна
на държавен орган –тъй като по повдигнатото обвинение по чл.196, ал.1, т.2, вр.
чл.195, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр.
ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК ищецът е бил оправдан.
На второ място, съдът отчете, че са налице вредоносни последици, които
ищецът е търпял, като изводите за техния обем се налагат от събраните
доказателства и ще бъдат обсъдени в следващите мотиви на настоящото решение,
тъй като именно обемът на вредите е подлежащ на доказване факт, който е в доказателствена
тежест на ищеца.
Третата
предпоставка- наличието на пряка причинно- следствена връзка между релевирания
вредоносен резултат и повдигането на обвинение срещу ищеца, ще бъде подробно
обсъдена в следващите мотиви на настоящото съдебно решение.
По отношение на
неимуществените вреди;
При внимателно
обсъждане на събраните доказателства, съдът намира, че в резултат от
повдигнатото срещу него обвинение в извършването на умишлено престъпление от
общ характер, ищецът е понесъл неимуществени вреди, но те са значително
по-ограничени по вид и обем, в сравнение с твърдените в исковата молба.
Доказаните вредоносни последици без съмнение са свързани преди всичко с изпитаното чувство за притеснение и основателен
страх от възможността за осъждане по
повдигнатото обвинение в извършване на умишлено престъпление от общ характер по
чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“,
вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК. Страхът на ищеца е бил
основателен, доколкото тежестта на предвидената в закона санкция, която може да
понесе за извършване на споменатото престъпление е тежка и нейната тежест не би могла да бъде
пренебрегната.
Страхът от прилагане на наказателна санкция, който ищецът е търпял, трябва
да се приеме за доказан, понеже е закономерен и житейски обосноват извод от
повдигането на обвинение в извършване на престъпление. Ето защо, съдът приема,
че изпитването на страх от осъждане не следва да бъде доказвано по някакъв
особен, специфичен начин и такъв страх обичайно изпитва всяко лице. Конкретният
обем на негативните емоции обаче, подлежи на доказване, а събраните
доказателства не подкрепят твърдението на ищеца, че той е изпитал притеснения, във
връзка с конкретно повдигнатото му обвинение, в извършването на умишлено
престъпление.
В тази насока, обаче, съдът счита, че страхът и притеснението от възможно
осъждане при ищеца не е бил в такъв голям обем, понеже е имал опит и в няколко
други наказателни производства, а при това неколкократно е признавал, че
виновно е извършил престъпни деяния, съответно е бил застрашен от налагането на
ефективни наказания по смисъла на НК.
Съдът намира за недоказани твърденията на ищеца, че в резултат от конкретно
повдигнатото обвинение срещу него са били сериозно накърнени достойнството му и
доброто му име в обществото.
Честта и
достойнството са елементи от субективното възприемане на личността, особено при
липса на обременено съдебно минало. В конкретния случай, не би могло да се
направи обосновано заключение, че личната самооценка на ищеца е била толкова
дълбоко засегната, както той самият твърди.
Доброто име на
личността в обществото представлява позитивното обществено мнение за дадена
личност, за нейните делови и/ или нравствени качества. Убедителни доказателства
в такава насока за личността на ищеца никак не бяха събрани - тъкмо напротив.
Недоказано остана и твърдението, че деловият статус на ищеца бил негативно засегнат
именно поради проведеното наказателно производство срещу него. Не бяха
представени писмени доказателства за инициирани дисциплинирани производства от
страна на работодателя срещу ищеца, във връзка с посочените чести отсъствия от
работното място в хода на провеждане на наказателното производство. По делото
няма документални данни за предприети действия от страна на работодателя за
едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца. Същевременно събраните
свидетелски показания на св. В.в тази част не следва да бъдат кредитирани,
доколко съдът ги намира за непоследователни и вътрешно противоречиви. При така
изложените съображения съдебният състав намира за недоказани твърденията на
ищеца, че конкретно повдигнатото обвинение в извършване на престъпление е дало
негативно отражение върху служебните му отношения и трудовата му заетост.
На следващо място след като обсъди изложените твърдения за настъпило
влошаване в личните отношения на ищеца вследствие на образуваното наказателно
производство, както и представените доказателства в тяхна подкрепа, съдът
прецени, че ищецът не успя да проведе достатъчно пълно доказване на факта на
настъпване на описаните вредоносни последици. Действително житейски оправдано е
предположението, че воденото наказателно производство срещу ищеца е събудило
тревога и опасения и сред неговия най-близък семеен кръг, но в конкретния
случай въздействието му върху взаимоотношенията на ищеца със семейството му не беше
подкрепено с убедителни доказателства. При липсата на други доказателства в
подкрепа на изложените твърдения в тази посока съдът приема за недоказан факта
на влошаване на личните отношения на ищеца с неговото семейство вследствие на
проведеното наказателно производство срещу него.
Като обсъди внимателно събраните в
хода на съдебното дирене доказателства, настоящият състав на съда намира
предявения от иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за доказан по основание.
По
въпроса за определяне размера на претендираното обезщетение настоящият съдебен
състав приема, че искът е частично доказан по размер.
Съгласно
задължителна съдебна практика - т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по
тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр. дело №
5805/2013 г., III г.о. на ВКС, както и според разясненията в ПП 4/1968 г. на ВС
РБ и съдебни решения на състави на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК- решение № 115/05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г.о.,
решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г.о.о на ВКС,
решение № 299/15.07.2013 г. г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г.о. на
ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о. на ВКС,
справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и
установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики за
реално причинените морални вреди. Такива обстоятелства са личността на
увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната
среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението,
продължителността на развитие на наказателното производство, наложените мерки
на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот;
разгласяване и публичност; причиняване на здравословни увреждания.
За адекватно
прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, при определяне
размера на обезщетението, съдът отчете комплексно всички изложени по- горе
обстоятелства относно характера и обема на вредите, но и социално-
икономическите условия в страната вкл. размера на минималната работна заплата
към момента на настъпването на вредоносния резултат. Именно икономически критерий може да бъде основа на обективен
социален критерии (жизнения стандарт), определящ и социалните измерения на
понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно задължителните указания към съдилищата, съдържащи
се в т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС, съдът приема, че обезщетението в
конкретния случай следва да се определи глобално, като се отчита тежестта на повдигнатото обвинение, вида и
продължителността на налагане на взетите мерки за неотклонение, обема и
характера на конкретно доказаните вреди; а не на последно място и
обстоятелството, че по време на процесното наказателно производство, срещу
ищеца са били водени и други наказателни производства и по тази причина,
източникът на вредите не може да бъде ясно диференциран.
След анализ на установените в хода на съдебното дирене
факти и съобразно посочените по- горе критерии, съдът намира, че ищецът е
легитимиран да получи от ответника обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, в общ размер на сумата от 2 000 лева, а за разликата до
пълния предявен размер, претенцията следва да бъде отхвърлена.
По отношение на
иска за присъждане на законна лихва;
От приложеното известие за получаване на Разпореждане от
25.10.2017г. по ВНОХД №838/2017г. по описа на СГС в предоставеното за
послужване НОХД №14341/2013г. по описа на СРС, НО, 18-и състав, се установи, че
СГП е получила препис от акта на 26.10.2017г. Съобразно актуалната редакция на
чл.323, ал.2, вр. с ал.1, т.1, вр. с чл.320, ал.1 от НПК към датата на
постановяване на разпореждането и задължителната съдебна практика приета в т.2
от Тълкувателно решение №5 от 21.05.2018г. по т.д. №2/2017г. на ОСНК на ВКС
оправдателната присъда е влязла в законна сила на 11.11.2017г.
При това положение заедно с присъденото обезщетение,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и законната лихва,
изчислена върху сумата на присъденото обезщетение за периода от датата на
влизане в сила на оправдателната присада – 11.11.2017г., до деня на
окончателното плащане (съгласно задължителните указания към съдилищата,
съдържащи се в т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС).
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора, при условията на чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца Й.М.Д. направените от него съдебни разноски съгласно
списъка, представен по реда на чл.80 от ГПК. Ищецът е направил разноски за
заплащане на държавна такса в размер на 10 лева и заявява искане ответникът да
бъде осъден да заплати на процесуалния представител - адв. В.Т.-САК,
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от
ЗАдв.
Съдържанието на
представения Договор за правна защита и съдействие от 14.05.2018г. сочи, че ищецът
е упълномощил адв. Т. да го представлява по образувано по реда на чл.2 от ЗОДОВ
исково производство срещу П.на Р.Б., като е уговорено на ищеца да бъде
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.5, ал.1, т.1 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът П.на
Р.Б.не предявява претенция за присъждане на направени разноски във връзка с
настоящото производство. По тези съображения, ищецът не следва да бъде осъждан
да заплаща съдебни разноски.
Съгласно
разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да заплати на ищеца
сумата от 0,70 лева, представляваща направените съдебни разноски в настоящото
производство, съразмерно с уважената част от иска. На основание чл. 78, ал. 1
от ГПК вр. с чл. 38 от ЗАдв. вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ - ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца В.
Господинова Т., сумата от 370 лева, представляваща възнаграждение за
процесуално представителство.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П.на Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2, да
заплати на Й.М.Д., с ЕГН **********, и съдебен адресат – адв. Т.,***, на
основание чл. 2, ал.1, т. 3 от
ЗОДОВ – сумата от 2 000 лева (две хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са настъпили в следствие на повдигането на
обвинение в извършване на престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3,
вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18,
ал.1 от НК, по което ищецът е признат за невиновен с Присъда №102 от
11.04.2017г. по ВНОХД №838/2017г. по описа на II въззивен с-в при НО на
Софийски градски съд, заедно със законната лихва върху сумата на присъденото
обезщетение, считано от 11.11.2017г., до деня на окончателното плащане, като отхвърля претенцията за изплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в частта - за
горницата над присъдената сума и до пълния претендиран размер 26 000 лева.
ОСЪЖДА Прокуратура на Р.Б., с адрес: гр. София, бул „Витоша“ №2,
да заплати на адв. В. Г. Т. с адрес-***, на
основание чл. чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38 от ЗАдв. вр. с чл. 7, ал. 2, т.
4 от НМРАВ - сумата от 370 лева (триста и седемдесет лева), представляващи адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на Й.М.Д., съразмерно с
уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд София, с въззивна жалба,
подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: