№ 14440
гр. С., 23.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. Т.
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. Т. Гражданско дело №
20241110116060 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Я.“ № 17,
вх. 1, ет. 1, ап. 1, чрез адв. М. Д., срещу ответника „Стик Кредит“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, представлявано от
изпълнителния директор Х. Т., съединени в условията на евентуалност установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр.2 ЗЗД, чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит от разстояние с № *****/15.08.2021 г., поради
противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона, а в условия на
евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузите в чл. 17 и чл. 27 от договора
поради противоречието и със закона, евентуално поради накърняване на добрите
нрави и евентуално поради това, че е неравноправна клауза; осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата от
960,00 лв., представляваща подлежаща на връщане сума на основание чл. 23 ЗПК,
като платена по нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, с № *****/15.08.2021 г., респективно по нищожни негови клаузи в чл. 17 и
чл. 27, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 20.03.2024 г. до
окончателното плащане, и осъдителен иск с правно основание чл. 12 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 1250 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди /стрес, безпокойство, раздразнителност,
напрегнатост и проблеми със съня/, настъпили в резултат на заплащането на
необосновано завишени суми поради нищожността на договор за потребителски
кредит от разстояние с № *****/15.08.2021 г., респективно на клаузите на чл. 17 и чл.
27 от него, ведно със законната лихва от датата на сключването на договора –
15.08.2021 г. до окончателното плащане.
Ищецът Ф. Г. Г. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че с ответника са сключили договор за потребителски кредит от разстояние с №
*****/15.08.2021 г., по силата на който е получил сумата от 800 лв., при фиксиран
1
годишен лихвен процент от 28,80 % и годишен процент на разходите от 32,92 %.
Поддържа, че в чл. 17 от договора било уговорено, че в срок до три дни от получаване
на заемната сума заемателят следвало да обезпечи всички задължение по договора
чрез поръчител, който следвало да отговаря на подробно посочени в чл. 20 от общите
условия изисквания, или чрез банкова гаранция. В чл. 27 от договора било предвидено
заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през
който не е предоставено някое от договорените обезпечения, като ищецът твърди да
му е начислена такава неустойка в размер на 771,58 лв. Ищецът твърди, че е погасил
изцяло предсрочно задълженията си по договора, като е заплатил на ответника сумата
от 1760 лв. Поддържа се, че с уговорената неустойка се заобикаляла нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, тъй като тя представлявала разход по кредита /скрита възнаградителна
лихва/ и следвало да е включена в размера на ГПР, като така този процент щял да
надвиши законоустановения максимум. Според ищеца това следвало да се приравни и
на липсващ ГПР и да доведе до нищожност на целия договор за кредит на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се поддържа още, че в договора не бил
посочен действителният размер на ГПР, нито как е формиран същият и какво точно
включва. Развиват се подробни аргументи, че неустойката представлявала разход по
кредита и нейното заплащане било неизбежно. На следващо място, ищецът развива
доводи, че клаузата за неустойка в чл. 27 от договора е нищожна, поради накърняване
на добрите нрави, тъй като нямала обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, доколкото била необосновано висока и уговорена с цел да гарантира
неоснователно обогатяване на кредитора, като се излагат подробни мотиви в тази
насока. По този начин според ищцовата страна се нарушавал и чл. 33, ал. 1 ЗПК, което
също било основание за нищожност на клаузата. Поддържа се, че по начина, по който
е уговорена, неустойката била и неравноправна, което било самостоятелно основание
за недействителност. Ищецът се позовава на чл. 23 ЗПК и развива съображения, че
поради недействителността на целия договор, респективно на клаузата за неустойка в
чл. 27, следва да дължи само чистата стойност на кредита, а надплатената сума от 960
лв. следвало да му бъде възстановена от ответното дружество, като получена без
основание. Твърди още, че в резултата на нищожността на договора, респективно на
клаузите на чл. 17 и чл. 27 от него, се е наложило да заплати на ответното дружество
прекомерно високи суми, в резултат на което е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, безпокойство, раздразнителност, напрегнатост и проблеми със
съня, като оценява същите на 1250 лв. и счита, че следва да му бъдат заплатени от
ответника. Моли за уважаване на предявените искове, претендира разноски и прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Стик Кредит“ АД, като същият признава, че между страните е сключен по
реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от разстояние с №
*****/15.08.2021 г., по силата на който е предоставил в заем на ищеца сумата от 800
лв. Оспорва обаче уговорената в чл. 27 от договора неустойка да е нищожна, като
развива подробни аргументи в тази насока. Посочва, че нямало законоустановен
максимален размер на неустойката, като евентуалното завишаване на същия
отговаряло на обезпечителната и санкционната й функции. Поддържа, че ищецът е
имал възможност да се запознае с условията на договора преди да го сключи и
съответно да подготви бъдещото обезпечение, като е действал недобросъвестно,
поемайки задължения, които не може да изпълни. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
2
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *****, че между
страните е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от
разстояние с № *****/15.08.2021 г., по силата на който ответникът „Стик Кредит“ АД е
предоставил на ищеца Ф. Г. Г. в заем сумата от 800 лв., с уговорен лихвен процент 28,8
%, ГПР 32,92 % и срок на погасяване 12 месеце.
Не е спорно между страните и обстоятелството, че в чл. 27 от договора е
уговорено заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки
ден, през който не е предоставено някое от договорените в чл. 17 обезпечения.
В чл. 17, ал. 1 от договора за потребителски кредит е уговореното задължение
за кредитополучателя да предостави едно от следните обезпечения в срок от 3 дни от
сключване на договора – поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените),
като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия, предвидени
в Общите условия към договора да кредит: дееспособно физическо лице, навършило
21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца преди датата
на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните
12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Също така е предвидено, че
поръчителят следва да са отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
представи следните документи: минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно
трудово правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца, липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не
е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по
договора.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите
вноски за главница, лихва и неустойка, както и стандартен европейски формуляр и
общи условия по кредита.
В раздел IV „Кандидатстване за кредит“ е описана процедурата по сключване на
договор за кредит от разстояние.
Кредита е усвоен на 18.08.2021 г., видно от приложената разписка за плащане №
********/18.08.2021 г.
По делото е представено преводно нареждане от дата 30.05.2022 г., видно от
което в полза на ответника е преведена сумата от 1760 лв., с наредител Ф. Г. Г. и
посочено основание за плащане „пълно предсрочно погасяване към кредит *****“.
Видно от представеното удостоверение, издадено от ответника на 30.05.2022 г.,
към тази дата ищецът няма текущи задължение по Договор за кредит №
*****/18.08.2021 г.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно, професионално и компетентно изготвено кредитът е усвоен
на 15.08.2021 г., а на 30.05.2022 г. ищецът е заплатил в полза на ответника за
погасяването на задължението си по процесния договор сума в общ размер на 1760 лв.
С платената от ищеца сума са погасени изцяло задълженията по договора, както
следва: главница в размер на 800 лв., възнаградителна лихва в 601,05лв. и 177,50 лв.
разходи за събиране на просрочени задължения. Вещото лице е установило, че при
размер на кредита 800 лв., възнаградителна лихва в размер на 154,31 лв. и неустойка в
размер на 771,58 лв. и срока за погасяване на кредита, размерът на ГПР е 169,30 %.
В хода на делото са събрани гласни доказателства, посредством разпита на
свидетеля Д.А.С., от които се установява, че същата се познава с ищеца от 5 години,
той е приятел на сина на свидетелката и спортуват заедно. През 2020 г. Ф. тегли бързи
3
кредити за различни суми, за да помогне на колега в завода в гр. Златица и стигал до
там, че заплатата не му стигала да си погасява кредитите. През м. август 2021 г. Ф.
взел кредит от Стик Кредит и забавил някаква вноска. През м. септември – октомври
бил в дома на свидетеля, когато му звъннали по телефона, провел разговор на
високоговорител и свидетелката чула обаждане от служител на Стик Кредит, който се
държал грубо и заплашвал Ф.. Трябвало да плаща някаква неустойка. След разговора
станал разтревожен, унил, не се майтапел и се чудил коя институция може да му
помогне. Свидетелката живее в кв. „С.“, синът й в кв. О.К., а Ф. не знае къде живее.
Синът и посещава свидетелката 2-3 пъти месечно, като води внукът и, за да се грижи
за него.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
4
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 32,92 %, в който е включена
единствено възнаградителната лихва и изрично е посочено, че ГПР е в този размер
само при положение, че договорът е валиден за целия срок, всяка от страните
изпълнява точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране,
лихва за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по
договора за кредит. Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че
общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в
случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 1725,88 лева, от която неустойката
е в размер на 771,58 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в
случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави
гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява
ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Като съобрази
съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и
предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 15.08.2021г. означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума – в
този смисъл е неоспореното заключение на ССчЕ. За да достигне до този извод, съдът
изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
5
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план
почти колкото от размера на заетата сума и надхвърля 6 пъти договорената
възнаградителна лихва. Видно от експертното заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, при включване на размера на неустойката в годишния процент на
разходите, размерът на последния би бил 169,30 % вместо обявените в договора 32,92
%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 32,92 % годишно, вместо
действителните 169,30%. При това положение посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а
ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото тази порок се покрива с противоречие на закона и същият е най-
тежкия, уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на това основание,
не предполага произнасяне по останалите евентуално предявени искове за нищожност
на друго основание, както и евентуалния иск за прогласяване нищожността на
неустоечната клауза.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода за нищожност на договора за кредит, приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в този случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. От
приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът кредитира изцяло, се установява, че ищецът е заплатил в полза на
ответното дружество по договора сумата от 1760 лева, от които 800 лева – е погасена
главницата, 140,77 лева – погасена възнаградителната лихва, 40,68 лв. - погасена
наказателна лихва, 601,05 лева – погасена неустойката и 177,50 лв. – погасени разходи
за събиране. След приспадане на платената главница следва изводът, че ищецът е
платил на ответника без основание сумата от общо 960 лева, отнесена за погасяване на
възнаградителна лихва, компенсаторна неустойка, мораторна неустойка и разходи за
събиране. Следователно предявеният иск се явява изцяло основателен, поради което
следва да бъде уважен.
По иска по чл. 12 ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 12 от ЗЗД при воденето на преговори и
сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно в противен
случай те дължат обезщетение. С оглед извършената от съда преценка на нищожност
на договора за кредит, поради липсата на посочен размер на ГПР, респективно опит за
6
заблуждение на по-слабата страна в правоотношението относно действителния размер
на разходите по кредита, може да се направи извод за недобросъвестно поведение от
страна ответника – кредитодател при воденето на преговорите и сключването на
договора. Недобросъвестно се явява и поведението на ответника да „скрие“ разход по
кредита, надвишаващ повече от 6 пъти обявения лихвен процент, зад неустойка за
неизпълнение на задължение на кредитополучателя, което е изначално неизпълнимо,
предвид множеството условия, на които следва да отговаря поръчителя и краткия
срок, за който обезпечението следва да бъде предоставено. Предвид изложено може да
се обоснове извод, че ответникът би могъл да на носи отговорност за причинените
вреди заради недобросъвестното си поведение при воденето на преговорите и
сключването на договора. Тези вреди обаче следва да бъдат доказани по вид и размер,
както и че са в пряка причинна връзка с поведението на ответника, каквото в случая
не е сторено.
За установяване на претърпените вреди са събрани гласни доказателства,
посредством разпита на св. С., които обаче съдът не би могъл да им даде вяра, тъй като
противоречиви, лаконични, а в голямата си част и житейски нелогични, и от друга
страна със същите, дори да бяха кредитирани, не се доказаха конкретни
неимуществени вреди, заявени в исковата молба, както и причинната им връзка с
поведението на ответника при сключването на договора.
На първо място съдът подхожда със съмнение относно изнесеното от свидетеля,
че на определена дата през 2021 г. ответникът, който е приятел на сина на свидетеля,
посетили дома й, където обядвали и докато обядвали, ищецът получил обаждане от
служител на Стик Кредит, който разговор провел на високоговорител. На първо място
житейски нелогично е по време на обяд при лица, извън кръга на семейството, ищецът
да е провел разговор „на високоговорител“, доколкото посещението на родител на свой
приятел, най-малкото изисква минимален етикет на поведение, който изключва
воденето на разговори на високоговорител. Освен това, от показанията на свидетеля не
се установи дълготрайна установена връзка между ищеца и свидетелката, като липсват
данни за чести контакти, поради което се явява необяснимо как свидетелят е узнал за
толкова много подробности относно кредитния опит на ищеца – „изтеглил кредити от
различни институции през 2020 г. и със Стик Кредит през 2021г.“, както и че
„кредитът бил изтеглен с цел помощ на друго лице“, „че бил измамен“ и пр. В този
смисъл свидетелят изрично посочва, че синът й не живее при нея, което изключва
възможността за чести посещения от страна на ищеца, и освен това посещенията на
сина на свидетелката са с цел оставяне на неговото дете при свидетелката, за да се
грижи за него.
От друга страна, дори да бяха кредитирани показанията на разпитания свидетел,
то със същите не се доказаха конкретни претърпени вреди, както и причинната им
връзка с поведението на ответника. В този смисъл свидетелят заявява, че ищецът е
станал унил и спрял да се майтапи след проведен разговор със служител на ответника,
на който бил заплашван, следователно данните за това състояние са вследствие на
обаждането, а не пряко заради недобросъвестното поведение на ответника. В
контекста на изложеното по-горе относно честота на контактите между свидетеля и
ищеца, съдът намира, че с показанията на свидетеля не се установиха последващи
срещи с ищеца, от които свидетелят да е възприел състоянието и поведението на
ищеца, за което свидетеля изнася данни.
Ето защо съдът намира, че предявеният иск се явява недоказан, поради което
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът е
направил своевременно искане за присъждане на присъждане на разноски, съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК в размер на 169,04 лв. държавна такса и 400 лв.
платен депозит за вещо лице, от които депозита за вещо лице следва изцяло да се
присъди в тежест на ответника, тъй като експертизата е била поискана и допусната по
7
първите два иска, които са уважени. По отношение на държавната такса, в тежест на
ответника следва да де присъди платена държавна такса по уважените искове или
119,04 лв., а разноските за платена държавна такса по отхвърления иск в размер на 50
лв. си остава в тежест на ищеца. Процесуалният представител на ищеца е направил
своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставената
на ищеца безплатна правна помощ. По делото е представен договор за правна защита
и съдействие, в който е уговорено, че услугата се предоставя безплатно, в която
хипотеза съдът определя размера на адвокатско възнаграждение. Следователно на адв.
М. Д. Д., САК, личен № **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул.
„Д.“ № 1, ет. 2, ап. 3, следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
предоставената от него безплатна правна помощ на ищеца в размер на 500 лв., според
фактическата и правна сложност на делото, защитавания материален интерес и
проявена процесуална активност на адвоката по уважените искове. По отношение на
отхвърления иск адвокатско възнаграждение не следва да определя, тъй като
ответникът не носи отговорност за същото.
Ответникът също има право на разноски за отхвърления иск с правно основание
чл. 12 ЗЗД. Същият е претендирал разноски за реално платено адвокатско
възнаграждение в размер на 430 лв., което следва да бъде присъдено в тежест на
ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за потребителски кредит от разстояние с № *****/15.08.2021 г.,
сключен между страните, по предявените от ищеца Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ул. „Я.“ № 17, вх. 1, ет. 1, ап. 1, чрез адв. М. Д., срещу ответника „Стик
Кредит“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ №
13Б, представлявано от изпълнителния директор Х. Т., искове.
ОСЪЖДА „Стик Кредит“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, представлявано от изпълнителния директор Х. Т.
да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Я.“ № 17, вх. 1, ет. 1, ап.
1, чрез адв. М. Д., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 960,00 лв.,
представляваща подлежаща на връщане сума на основание чл. 23 ЗПК, като платена
по нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, с №
*****/15.08.2021 г., респективно по нищожни негови клаузи в чл. 17 и чл. 27, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба – 20.03.2024 г. до окончателното
плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявениия от ищеца Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„Я.“ № 17, вх. 1, ет. 1, ап. 1, чрез адв. М. Д., срещу ответника „Стик Кредит“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б,
представлявано от изпълнителния директор Х. Т. осъдителен иск с правно основание
чл. 12 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1250 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /стрес,
безпокойство, раздразнителност, напрегнатост и проблеми със съня/, настъпили в
резултат на заплащането на необосновано завишени суми поради нищожността на
договор за потребителски кредит от разстояние с № *****/15.08.2021 г., респективно
на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от него, ведно със законната лихва от датата на
сключването на договора – 15.08.2021 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Стик Кредит“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, представлявано от изпълнителния директор Х. Т.
да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Я.“ № 17, вх. 1, ет. 1, ап.
1, чрез адв. М. Д., на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата от 519,04 лв. – разноски за
производството.
8
ОСЪЖДА „Стик Кредит“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, представлявано от изпълнителния директор Х. Т.
да заплати на адв. М. Д. Д., САК, личен № **********, с адрес на упражняване на
дейността: гр. С., ул. „Д.“ № 1, ет. 2, ап. 3, на основание чл.38, ал. 1 от ЗАдв. сумата от
500 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9