Р Е Ш Е Н И Е
№:254 11.02.2015г. гр.Бургас,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – гр.Бургас VІІ състав
На шести февруари две
хиляди и петнадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател:….Р. Йосифов
Секретар: С.Х.
Прокурор:
като разгледа докладваното от Р. Йосифов
административно дело № 2481 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Р.А.К., ЕГН-**********;***,
против Заповед № 70168/09.01.2014г. на началника на сектор „Пътна полиция” при
ОДМВР-Бургас, с която му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ):
изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС),
на основание чл.171, т.4 от Закона за движение по пътищата ЗДвП). В жалбата се
изразява становище за незаконосъобразност на обжалваната заповед, като издадена
в противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални
нарушения, като се прави искане за нейната отмяна. В съдебно заседание чрез
процесуалния си представител адв.А.А. от БАК, жалбоподателят поддържа жалбата
на основанията изложени в нея и на две допълнително посочени основания.
Ответната страна – началника на сектор „Пътна полиция”
при ОДМВР-Бургас, редовно уведомен, не изпраща представител и не ангажира
становище по оспорването.
След като прецени твърденията на страните, събрания по
делото доказателствен материал и съобрази закона, Бургаският административен
съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена чрез административния орган в
преклузивния 14-дневен срок по чл.149, ал.1 от АПК от надлежна страна и в
съответствие с изискванията по чл.150, ал.1 от АПК за форма и съдържание,
поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Със Заповед за прилагане на принудителни
административни мерки № 70168/09.01.2014г. на началника на сектор „Пътна
полиция” при ОДМВР-Бургас, на основание чл.171, т.4 от ЗДвП е разпоредено
отнемането на СУМПС на жалбоподателя поради факта, че на К. в качеството му на
водач, са отнети всички контролни точки с влезли в сила наказателни постановления, подробно
описани в приложена справка и едновременно с това същият не е изпълнил
вмененото му от чл.157, ал.4 от ЗДвП задължение. Заповедта е връчена на 24.09.2014г.
и е обжалвана на 29.04.2014г., видно от входящия индекс.
При
служебно извършената проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, настоящият съдебен състав
констатира, че същият
е произнесен от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на
административнопроизводствените правила за неговото издаване и в съответствие с
приложимия материален закон. Този извод се налага по следните съображения:
Нормата на чл.168, ал.1 от АПК определя, че съдът не
се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е
длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за
оспорване на административните актове по смисъла на чл.146 от АПК.
Оспорената заповед е издадена от административен орган
с териториална и материална компетентност, тъй като съгласно чл.172 от ЗДвП,
принудителните административни мерки се налагат с мотивирана писмена заповед от
ръководителите на службите за контрол по този закон. Спазена е предвидената от
закона писмена форма и в заповедта се съдържат изискуемите реквизити по чл.59,
ал.2 от АПК, с изключение на това по т.7, но последното не може да се
квалифицира като съществено процесуално нарушение. Видно от текста на самата
заповед, същата препраща към справка за контролните точки на К., съгласно която
административният орган се е обосновал на 5бр. наказателни постановления: № 4893/20.03.2008г.
– с отнети 8 контролни точки; № 6208/04.04.2008г. – отнети 8 контролни точки; №
4969/26.04.2008г. – отнети 4 контролни точки; № 3982/30.08.2010г. – отнети 3
контролни точки и № 9592/04.01.2012г. – отнети 6 контролни точки. В справката е
посочено също, че на 29.11.2008г. Р.К. е получил 23 контролни точки. От
представената друга справка – за нарушител, се установява, че на жалбоподателя
е издадено СУМПС № ********* за категории „В“ и „М“ на 03.02.2005г. със срок на
валидност до 03.02.2015г. Преди получените на 29.11.2008г. 23 контролни точки,
респ. влизане в сила на гореописаните 5бр. наказателни постановления, срещу
него са били издадени и влезли в сила още седем други постановления, по четири
от които са му отнемани контролни точки, а именно: № 157/22.02.2006г. – отнети
10 контролни точки; № 181/06.04.2006г. – отнети 12 контролни точки; № 12565/13.11.2006г.
– отнети 4 контролни точки; № 10269/03.08.2007г. – отнети 6 и 10 контролни
точки. В оспорената заповед е посочен фактът на неизпълнение на разпореденото
от закона задължение по чл.157, ал.4 от ЗДвП. Следователно заповедта е надлежно
мотивирана, като в нея са посочени фактическите и правни основания за
издаването й, като няма законова забрана част от фактическите основания да
бъдат изложени в друг документ, към който административния акт препраща, както
е процедирано в случая. Процесният индивидуален административен акт е издаден
след изясняване фактите и обстоятелствата от значение за случая. В съответствие
с разпоредбата на чл.61, ал.1 от АПК и заповедта е съобщена на жалбоподателя,
което лично е удостоверено от него чрез полагане на подпис. По делото не се
твърди, че водачът е върнал доброволно свидетелството си за управление на МПС.
Сезираният съдебен състав намира за неоснователно
възражението на жалбоподателя, че не са налице материалноправните предпоставки
по смисъла на чл.171, т.4 от ЗДвП за прилагане на ПАМ, тъй като на
жалбоподателя не са отнети всички контролни точки.
Съгласно разпоредбата на чл.171, т.4 от ЗДвП на водач,
на когото са отнети всички контролни и е изгубил правоспособността си, но не е
върнал свидетелството си за правоуправление, същото се изземва. Изземването е
принудителна административна мярка от вида на превантивните, прилагани с цел
предотвратяване на пътнотранспортни произшествия и гарантиране безопасността по
пътищата. Законосъобразността на принудителната мярка изисква едновременното
наличие на две предпоставки, като първата е на водача на МПС да са отнети
всички контролни точки, а втората този водач да не е върнал свидетелството си
за правоуправление. Не се спори между страните, че СУМПС не е върнато
доброволно. Спорът е относно наличието на втората предпоставка – отнемането на
контролните точки.
Съгласно чл.157, ал.1 от ЗДвП контролните точки служат
за отчет на извършените от водача нарушения. С цел ефективност на контрола по
отношение на извършените нарушения законодателят е въвел максимален брой
контролни точки и отнемане на определен брой от тях за установени нарушения.
Предвид
факта, че в настоящия случай за нарушения на К. по ЗДвП са влезли в сила 4 бр.
наказателни постановления в периода от 02.06.2006г. до 27.11.2007г., по които
са му отнети 42 контролни точки, а след получените от него 23 контролни точки
на 29.11.2008г., са влезли в сила още 4 бр. наказателни постановления, по които
са му отнети още 29 контролни точки, то приложими са Наредба № I-139/16.09.2002г. за определяне на
първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно
средство и нарушенията, за които се отнемат (издадена
от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 94 от 4.10.2002г., в сила от
4.10.2002г.; отм., бр. 4 от 15.01.2008г., в сила от 15.02.2008 г.) и Наредба № Iз-1959/27.12.2007г. за определяне
на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно
превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията
на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (издадена от министъра на вътрешните работи, обн.,
ДВ, бр. 4 от 15.01.2008г., в сила от 15.02.2008г., отм . ДВ, бр. 1 от 4.01.2013г.). И по
двете наредби е предвидено, че водачът има първоначален максимален размер от 39
контролни точки за отчет на извършените от него нарушения на ЗДвП. Съгласно
разпоредбата на чл.3, ал.1 от посочените подзаконови нормативни актове,
контролните точки се отнемат въз основа на влязло в сила наказателно
постановление. В този смисъл правопораждащият факт за отнемането на контролни
точки е влизането в сила на наказателното постановление, установяващо
нарушението и размера и вида на наказанието. Съгласно чл.64 от ЗАНН
наказателните постановления влизат в сила, когато не подлежат на обжалване, не
са обжалвани или са били обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда.
Отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на
съответното наказателно постановление, а възстановяването им в периода
релевантен за делото, се извършваше по реда, предвиден в чл.158 от ЗДвП
(редакция ДВ, бр. 43/2002г.) и Наредба № I-13 от 12.02.2003г. за условията и
реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на
водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети
контролни точки, издадена от министъра на вътрешните работи, (обн., ДВ, бр. 20
от 4.03.2003г., в сила от 5.04.2003г., отм. ДВ, бр. 1 от 4.01.2013г.)
Съгласно
разпоредбата на чл.157, ал.1 от ЗДвП контролните точки са въведени като
контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Те са установени единствено
като средство за отчитане на установени нарушения, без да третира отнемането им
като самостоятелно административно наказание или принудителна административна
мярка. Отнемането на контролни точки не фигурира нито сред принудителните
административни мерки, нито сред наказанията по ЗДвП, което потвърждава извода
за различната им правна същност. В случай, че отнемането на контролните точки
беше вид административно наказание, с факта на изтърпяване на същото щеше да се
погаси административнонаказателната отговорност на дееца, докато законодателно
чрез Наредба № I-13 от 12.02.2003г., вр. чл. 158 от ЗДвП (редакция ДВ, бр.
43/2002г.) е уредено възстановяването им. След като дадено физическо лице
придобие качеството водач на МПС по смисъла на § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП и
съответно при първоначално издаване на свидетелство за управление на моторно
превозно средство притежателят му получава първоначален максимален размер от 39
контролни точки по смисъла на чл.2, ал.1 от Наредба № I-139/16.09.2002г. и
Наредба № Iз-1959/ 27.12.2007г., единственият начин да възстанови същите е
предвиден в посочената Наредба № I-13 от 12.02.2003г. Съгласно § 1 от ПЗР на
Наредба № Iз-1959/ 27.12.2007г., броят на отнетите контролни точки до влизане в
сила на тази наредба се запазва. Цитираната нормативна уредба предполага
нарочна процедура за възстановяване на отнети контролни точки. Отнемането на
контролните точки е последица от извършването на нарушението, а не вид
наказание за него.
В конкретния
случай следва да бъде отчетено приетото от административния орган
възстановяване на 23 контролни точки на 29.11.2008г. Според разпоредбата на
чл.158, ал.1 от ЗДвП в приложимата редакция, броят на точките за потвърждаване
валидността на свидетелството се възстановява: 1) чрез частично увеличаване с
1/3 от първоначалния брой точки след преминато допълнително обучение, но не
повече от веднъж за срок от 1 година, 2) служебно, до максималния размер, след
изтичане на две години, считано от датата, на която е влязло в сила последното
наказателно постановление, с което на водача са отнети контролни точки. А
съгласно чл.157, ал.5 от ЗДвП лице, което е загубило правоспособност да
управлява МПС в резултат на отнемане на всички контролни точки, има право
отново да бъде допуснато до изпит пред съответните органи за придобиване на такава
правоспособност, но не по-рано от 6 месеца от датата, на която е върнато
свидетелството. При тази законова регламентация, възстановяването на контролни
точки се извършваше по реда, предвиден в чл.158 от ЗДвП и Наредба № І-13 от
12.02.2003г. Граматическото, логическо и систематическо тълкуване на нормите на
чл.158, вр. чл.157 от ЗДвП налага извод, че възстановяване на контролните точки
е допустимо при частичното им отнемане, до първоначалния максимален размер (арг.:
чл.158, ал.2 от ЗДвП), но не и в случаите на пълно изчерпване на определения им
лимит (чл.157, ал.4, вр. ал.3 и ал.1 от ЗДвП). В последната хипотеза водачът
губи придобитата правоспособност и възстановяването й може да стане единствено
по реда на чл.157, ал.5 от ЗДвП – с полагане на изпит за придобиване, но не и
посредством някой от способите за възстановяне на частично отнети контролни
точки. Независимо, че в конкретния случай по 4 бр. наказателни постановления, влезли
в сила в периода от 02.06.2006г. до 27.11.2007г., на жалбоподателя са отнети 42
контролни точки, т.е. всички точки и възстановяването на придобитата правоспособност е можело
да стане единствено по реда на чл.157, ал.5 от ЗДвП, на 29.11.2008г. той е получил
от органите нови 23 точки, които впоследствие също са му били отнети с влизане
в сила на още 4 бр. наказателни постановления в периода от 07.01.2009г. до
20.09.2012г., по които са му иззети още 29 контролни точки. Така той е загубил
всичките контролни точки които е притежавал, включително и допълнително
предоставените му 23 точки на 29.11.2008г.
Несъстоятелно
е възражението относно незаконосъобразността на оспорения акт поради липса на
уведомяване по смисъла на чл.5, ал.3 от Наредба № І-139/16.09.2002г., който
предвиждаше, че при отнемане на
повече от 2/3 от контролните точки службата за отчет на водачите на МПС изпраща
на водача писмено съобщение. Нормата на
чл.171, т.4, вр. чл.157, ал.4 от ЗДвП не поставя като изискване при
налагането на мярката наличие на действия на административния орган по
уведомяване на водача за принадлежащите му и отнети контролни точки.
Съдържащото се в ал.3 на чл.5 от Наредба № I-139/2002г. (отм.) изпращане на съобщение
до водача за отнетите контролни точки има информационна и превантивна цел, но е
неотносимо към законосъобразността на акта, с който се налага административната
мярка. Задължението на водача да следи наличните контролни точки и да
предприеме съответни действия, разписани в нормативните актове, за да
възстанови същите или при отнемането им да върне свидетелството за управление
на МПС произтича именно от нормата на чл.157, ал.4 от ЗДвП, като текстът на
посочената норма не е изменян от момента на
приемането на ЗДвП и обнародването му в ДВ, бр.20 от 5.03.1999г., в сила
от 1.09.1999г. Освен това Наредбата от 2002г. е отменена с Наредба № Iз-1959 от
27.12.2007г., в която не се съдържа аналогична разпоредба на чл.5, ал.3 от Наредба
№І-139/2002г. Напротив в чл.7 от Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007г. изрично е
предвидено, че информация за броя на наличните контролни точки се предоставя
след подаване на заявление от водача на МПС и след заплащане на държавна такса.
Три от
посочените в справката към оспорената заповед наказателни постановления:
№ 4893/20.03.2008г. – с отнети 8
контролни точки; № 6208/04.04.2008г. – отнети 8 контролни точки и №
4969/26.04.2008г. – отнети 4 контролни точки (л. 24`25 и 26), са издадени в
период от преди допълнително предоставените на К. 23 контролни точки на
29.11.2008г. Те обаче са връчени на 30.12.2009г., т.е. след като водачът е
получил допълнителните 23 точки. Наказателните постановления са връчени редовно
– лично на К., няма данни да са обжалвани и са влезли в сила 7 дни след тяхното
връчване. При тази хипотеза същите са годно основание за прилагане на ПАМ,
защото съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012г.
контролни точки се отнемат само въз основа на влязло в сила наказателно постановление.
Не може да
бъде споделено заявеното от пълномощника на жалбоподателя в с.з., че от периода
на влизането в сила на НП № 4969/26.04.2008г. до извършването на деянието по НП
№ 3982/30.08.2010г. е изминал период повече от две години и това е основание за
служебно възстановяване на точките на осн. чл.158, ал.1, т.2 от ЗДвП, защото НП
№ 4969/26.04.2008г. е влязло в сила на 07.01.2010г., така както е отбелязано в
него, а деянието по НП № 3982/30.08.2010г. е извършено на 28.08.2010г., т.е. не
е изтекъл период от две години.
В с.з., в хода на съдебните прения беше
направено и още едно твърдение, което не почива на събраните по делото
доказателства – че НП № 9592/04.01.2012г. не е подписано от жалбоподателя, т.е.
не му е било надлежно връчено. В хода на делото въпреки предоставените възможности
от съда не бяха ангажирани доказателства от страна на жалбоподателя в тази
насока, поради което това твърдение не може да бъде прието за доказано, още
повече, че то не е направено с жалбата, а едва при устните състезания.
Доколкото връчването на постановленията е процесуален способ за уведомяване на
дееца за наложените му санкции, то следва да се има предвид, че най-късно към
датата на връчване на процесната заповед за прилагане на ПАМ, жалбоподателят е
известен за съществуването на актове за ангажиране на
административнонаказателната му отговорност и няма данни да ги е оспорил пред
компетентния съд. Редовността на връчването на наказателното постановление е
пряко относима към допустимостта на жалба срещу посочения акт пред първата
инстанция, която е районния съд по местоизвършване на нарушението. Настоящата
инстанция не разполага с правомощия да се произнася по спор за редовността на
връчването на наказателни постановления, тъй като съгласно чл.59 и сл. от ЗАНН
по подобен спор се произнася районния съд. Влязло в сила наказателно
постановление може да се преразгледа само в условията на възобновено
административнонаказателно производство по реда на чл.70 и сл. от ЗАНН. В
противен случай то се ползва с формална законна сила и съдът не може в
настоящото производство да се произнася по законосъобразността му. За да се
приеме, че посоченото наказателно
постановление не е връчено на адресата по надлежния ред и съответно същото
не е влязло в законна сила, е следвало К. да представи в настоящото
производство доказателства, че е оспорил същото пред районния съд, което той не
е сторил. При така изложените обстоятелства следва да се приеме, че след като в
съдържанието на заповедта за прилагане на ПАМ, чрез препращане са посочени
съответните релевантни за приложението й наказателни постановления и няма
доказателства, от които да е видно че същите са оспорени по надлежен ред, то всички
наказателни постановления – включително и НП № 9592/04.01.2012г., се приемат за
влезли в сила.
Неоснователни са възраженията в жалба, че непосочването
в оспорената заповед пред кой орган може да бъде обжалвана и какъв срок, е
съществено процесуално нарушение, предвид нормата на чл.140,
ал.1 от АПК. Тази хипотеза единствено урежда удължаване на срока за
обжалване на писмен административен акт, в който административният орган е
пропуснал, в нарушение на чл.59, ал.2, т.7 от АПК, да посочи пред кой орган и в
какъв срок може да се оспори акта. Идеята на закона е процесуалните права на
жалбоподателя да не бъдат засегнати от противоправното поведение на
административния орган, изразяващо се в непопълване на писмения акт с
реквизитите, предписани от АПК, но това процесуално нарушение не води до
незаконосъобразност на целия административен акт, а единствено удължава срока
за обжалването му, поради което не може да се приеме за съществено по смисъла
на чл.146, т.3 от АПК.
Не може да бъде споделено и възражението в жалбата, че
с оспорената заповед е допуснато предварително изпълнение, защото същото е
възникнало ex lege предвид
нормата на чл.172, ал.6 от ЗДвП, съгласно която жалбата не спира изпълнението
на приложената административна мярка. Предвид това липсват основания за
допускане на предварително изпълнение на основание чл.60 от АПК, защото то
следва направо от закона.
При така изложените обстоятелства жалбата на Р.К. като
неоснователна следва да се отхвърли, а оспорения административен акт да се
остави в сила.
На основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд
Бургас, седми състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.А.К., ЕГН-**********;***,
против Заповед № 70168/09.01.2014г. на началника на сектор „Пътна полиция” при
ОДМВР-Бургас, с която му е наложена принудителна административна мярка
изземване на свидетелство за управление на основание чл.171, т.4 от Закона за
движение по пътищата.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: