Решение по дело №311/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на адв. Ат.Б. – пълномощник на “Н. Д.”, ЕИК ....., седалище и адрес на управление гр.С., ул.С. № 2, представлявано от Н. З. Д., против решение № 7674/19.10.2011г на РС-Б., постановено по гр.д.№ 1096/11г по описа на с.с., подадена по реда на чл.258 и сл ГПК.

По делото е постъпила и жалба от адв. Ат. Б. – пълномощник на “Н. Д.”, ЕИК ....., седалище и адрес на управление гр.С., ул.С. №, представлявано от Н. З. Д., против Определение № 9309/02.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1096/11г по описа на с.с.

С обжалваният акт - решение № 7674/19.10.2011г на РС-Б., е отхвърлена исковата молба на “Н. Д.”, ЕИК ....., седалище и адрес на управление гр.С., ул.С. №, физическо лице-търговец Н. З. Д., подадена срещу П. Е., ЕИК ......., седалище и адрес на управление гр.Б., ул.Т. А. № 2. .1, представлявано от В.Г. К. и С. А. С., с правно основание чл.422 вр. чл.415 от ГПК, имаща за предмет да бъде признато за установено със сила на присъдено нещо в правоотношенията между страните, че “П.’ Е. дължи на “Н. Д.” паричните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по частно гражданско дело № 450/2011 г. на Районен съд Б., а именно - 6438.86 лв. (шест хиляди четиристотин тридесет и осем лева и осемдесет и шест стотинки), представляващи неиздължена част от сумата по фактура № 174/30.09.2005 г. за извършени от страна на Н. Д. превози на асфалтови смеси и фракции, мораторна лихва върху тази сума, в размер на 4 475.17 лв. (четири хиляди четиристотин седемдесет и пет лева и седемнадесет стотинки), за периода 01.10.2005 г. - 10.02.2011 г., законната лихва върху сумата, считано от подаването на заявлението за издаване на заповед по чл.410 от ГПК - 11.02.2011 г., до окончателното изплащане, 5 281.36 лв. (пет хиляди двеста осемдесет и един лева и тридесет и шест стотинки), представляващи неиздължена част от сумата по фактура № 134/31.10.2005 г. за извършени от страна на Н. Д. превози на асфалтови смеси и фракции, мораторна лихва върху тази сума, в размер на 3615.69 лв. (три хиляди шестстотин и петнадесет лева и шестдесет и девет стотинки), за периода 01.11.2005 г. - 10.02.2011 г., законната лихва върху сумата, считано от подаването на заявлението за издаване на заповед по чл.410 от ГПК - 11.02.2011 г., до окончателното изплащане, както и сторените разноски - внесена държавна такса от 396.22 лв. (триста деветдесет и шест лева и двадесет и две стотинки) и заплатено адвокатско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева).

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателя, който го намира за незаконосъобразно, излагайки съображения в тази насока във въззивната си жалба. Поради това иска неговата отмяна и отхвърляне на предявеният иск.

Ответната страна оспорва жалбата и поддържа първоинстанционният акт, като настоява за потвърждаване, излагайки аргументите си за това.

Съда след като прецени наведените от страните доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС. В тях след анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела, че между страните са били налице облигационни отношения, че услугите /превози на асфалтови смеси и фракции/, за които са били съставени процесните фактури - фактура № 174/30.09.2005 г. и фактура № 134/31.10.2005 г., са били извършени от ищеца в полза на ответника и че стойността (цената) на тези услуги е вписаната във фактурите.

Установени са от фактическа страна и извършените от ответника през 2006 г. три частични плащания и прихващане на суми по фактурите. Конкретно е установено, че сумите по двете фактури са били осчетоводени от страните, че е имало частични плащания и прихващане и че в началото на 2011 г. ответникът счетоводно е отписал остатъка от задълженията си по фактурите. От материалите по ч.гр.д.№ 450/2011 година на РС Б. е видно, че със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК жалбоподателя е поискал и респ. получил от РС заповед за изпълнение срещу жалбоподателя за процесните суми. В предвидения от закона двуседмичния срок и ред от ответникът е постъпило възражение за недължимост на посочените в заповедта суми. В законовия едномесечен срок Н. Д. е депозирал в съда иск по чл.422 вр. чл.415 от ГПК. Исковата претенция е отхвърлена с мотив, че след датата 01.11.2010 г. ищецът вече не е можел да търси плащане на неиздължената част от сумите по фактурите, защото тези негови вземания са били погасени по давност, като невъзможността да се търси главницата води до неоснователност и на акцесорното такова. Спорното по делото пред първата инстация е дали е изтекла съответната погасителна давност относно вземанията и дали тя е била прекъсната на основанието, посочено в чл.116, б.а от ЗЗДог. Прието е, че направените три частични плащания по фактурите през 2006 г. не са прекъснали давността.

С оглед горното, настоящата въззивна инстанция счита, че РС обосновано е счел за недоказани предпоставките от фактическият състав на предявения иск, отхвърляйки съществуването на заявеното вземане в посочения размер. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло.

Освен това в настоящия случай въззивната инсатнция намира, че безспорно когато има възражение от ответната страна /както е в настоящия казус/ за неоснователност на исковата претенция, поради погасяването й по давност на основание чл. 110 от ЗЗД, задължава съда да даде отговор на този въпрос, тъй като за това обстоятелство съдът не следи служебно, а се произнася само при изрично възражение на ответника, каквото в случая е налице и е релевирано с отговора на исковата молба даден по реда и в срока на чл. 131 ГПК. РС е действал именно с такива съображения, като след направеното възражение за изтекла давност, такава е констатирана и е прието че вземането е погасено. И това е така, тъй като безспорно е, че 5 годишния срок по чл. 110 от ЗЗД, предвиден за погасяване на вземанията по създадените облигационни отношения между страните на основание сключен договор, към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 11.02.2011г./респ и към предявяването на исковата молба/ пред съда е бил изтекъл. Съгласно чл. 114 ал.1 от ЗЗД, давността започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо. Доколкото между страните по настоящия договор за превоз на асфалтови смеси и фракции не е уговорен изрично срок за плащане на дължимата цена за продадените хранителни стоки, то с оглед и на издадените фактури, следва да се приеме че заплащането на цената се дължи от момента на извършената услуга, като за начало на този срок следва да се счете датата на издаването на процесните фактури – 30.09.2005г. и 31.10.2005г., които фактури са и подписани двустранно от представителите на търговците по сделката.

Ето защо, решаващ за правилното решение по настоящото дело е въпроса дали частичното плащане по дълга на два пъти от ответника би могло да има характера на признание на вземането на длъжника, което да обоснове извода за прекъсване на давността, след което съобразно нормата на чл. 117 ал.1 от ЗЗД започва да тече нова давност, със същия срок на продължителност. Иначе между страните по делото няма спор за характера на възникналото между тях облигационно отношение и за правните последици от неизпълнението на част от задължението от ответната страна по делото. В този смисъл - неоснователно е оплакването във въззивната жалба срещу изводите на първоинстанционния съд, че с частичното плащане на задължението и със стореното прихващане е извършено признание на дълга само за платената част и същото не съставлява прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, за неплатения процесен остатък от дължимата сума по договора за продажба. Признанието е едностранно волеизявление, с което длъжникът по едно облигационно правоотношение заявява пряко и недвусмислено, че е задължен към кредитора, като признанието трябва да има за конкретен предмет самото вземане. В процесния случай при изплащането на част от дължимата цена, чрез частичното и внасяне на кредитора, респ. чрез прихващане налице е заявена воля от страна на длъжника за признание на дълг, но само до този размер, поради което признанието е само до размера на платеното. При внимателен анализ на доказателствената съвкупност по делото, първоинстанционният съд правилно е заключил, че липсват представени убедителни доказателства, които недвусмислено да водят на извода че длъжника е признал вземането на кредитора за цялата сума, дължима по процесните фактури. За да е налице токова признание не е необходима специално предвидена от закона форма, но следва да има писмено изявление от страна на длъжника или пък събрани доказателства за негови устни изявления или конклудентни действия, от които обаче следва ясно и без съмнение да става ясно и да се направи извод, че длъжника признава вземането изцяло – и по основание, и по размер. Заплащането на част от дължимото, както и на самостоятелно основание – прихващането, несъмнено не съставляват такова волеизявление, тъй като при плащане от длъжника на част от дълга, неговата воля за плащане и признанието за съществуването на задължението е само до размера на платеното и не се разпростира върху останалата неплатена част от дълга. Частичното изпълнение, пък било то извършено и чрез прихващане също не може и не следва да се тълкува като признаване на дължимостта на останалата част от паричните суми. Аналогичното важи и за счетоводните записвания и плащането на ДДС, които категорично не съставляват признаване на вземането и не прекъсват давността. Без значение е и обстоятелството, че при възникването на търговските взаимоотношения между страните, за условията на сключената между тях сделка са били издадени фактури, в която са описани стоките, услугите и цената, която се дължи за тяхното получаване от купувача. Това е така защото длъжникът може в един по – късен момент да оспори, че дългът в тази му част, за която не е платил частично, не съществува поначало, или че макар и да е съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез някой друг от способите за погасяване на задължението. Както е видно от производството по настоящото дело, длъжника като ответник по един вече предявен иск от кредитора, може да възрази че вземането е погасено по давност, след като е изтекъл предвидения в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД законов срок за това. Затова признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата неплатена част от дълга, като същото не може да бъде основание за да се счете че е налице прекъсване на давността по смисъла на чл. 116 б.”а” от ЗЗД, за задължението по сключения между страните догвор в останалата незаплатена от длъжника част. Бездействието на кредитора за продължителен период от време, поради непредявяване на иск за остатъка от вземането, което безспорно се дължи на основание сключения договор, или за предприемане на други действия за принудително събиране на дълга в неизплатената му част, има за правни последици погасяването на правото му да иска по съдебен ред издаването на осъдително решение за удовлетворяване на цялото си вземане по сключения договор и за незаплатената част от дълга.

Основателни са и доводите на първостепенния съд, че освен вземането по главния иск, погасен е поради същите съображения и на основание чл. 111 б. „в” от ЗЗД и акцесорния иск за мораторна лихва.

Въззивната инстанция напълно споделя правните изводи на първостепенния съд, изложени в мотивите към обжалваното съдебно решение на РСБлагоевград, поради което и на основание чл. 272 от ГПК изцяло препраща към тях.

По втората постъпила жалба, насочена против Определение № 9309/02.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1096/11г по описа на РС Б., настоящият съдебен състав намира, че същата е неоснователна. С атакуваното Определение № 9309/02.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1096/11г. по описа на РС Б., съдията-докладчик се е произнесъл след като е бил сезиран с нарочно искане от процесуалния представител на ответника в първоинстанционното дело за допълване на решението в частта му за разноските. РС е констатирал, че действително е пропуснал да се произнесе относно направените от ответната страна разноски в процеса, които са и поискани, и за които е счел, че налице доказателства по делото са сторени такива. Предвид изложеното, РС е допълнил с атакуваното определение решение № 7674/19.10.2011 г., постановено по гражданско дело № 1096/2011 г. на Районен съд Б., в частта му за разноските, като е осъдил Н. Д., ЕИК .........., седалище и адрес на управление гр.С., ул.С. №, физическо лице-търговец Н. З. Д., да заплати на П. Е., ЕИК ............., седалище и адрес на управление гр.Б., ул.Т. А. №. , представлявано от В.Г. К. С. А. С., направените по делото разноски - 500 лв. (петстотин лева) адвокатско възнаграждение и 50 лв. (петдесет лева) възнаграждение на вещо лице. Недоволен от така постановеното определение е останал жалбоподателя ”Н. Д.”, който го намира за незаконосъобразно, излагайки съображения, че е недопустимо, доколкото допълване на съдебно решение може и следва да стане само със съответното решение, а не с определение, а както и че по делото, пред първа инстанция не бил представен изискуемият се от закона списък по чл. 80 ГПК, който е предпоставка за присъждане на разноски. Иска се неговото обезсилване като недопустимо, респ. неговата отмяна като незаконосъобразно. Ответната страна оспорва жалбата и поддържа първоинстанционният акт, като настоява за потвърждаване, излагайки аргументите си за това.

Окръжния съд, в настоящия си съдебен състав, счита и тази жалба за допустима, но и тя разгледана по същество е неоснователна. Релвираните оплаквания не са налице и не се споделят. Обжалваното определение е допустимо. Същото е постановено по реда на чл. 248 ГПК по своевременно направено искане за допълване на вече постановеното решение, в частта за разноските, поради което и по аргумент на чл. 248, ал. 3 ГПК, съдът се е произнесъл с определение, в какъвто смисъл е и изрична разпоредба на цитирания законов текст. Единственият акт, с който съда може и следва да се произнесе по искане за допълване на решение в частта за разноските е именно определение, което следва по силата на закона. Атакуваното определение е и правилно, и законосъобразно. Инициирано е по повод постъпила нарочна молба в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от заинтересована страна по делото /ответната страна/, при фактология – предявените от ищеца искове са отхвърлени като неоснователни. По аргумент на чл. 78, ал. 3 ГПК ответника има право на заплащане на направените от него разноски съразмерно отхвърлената част на исковата претенция. По делото такива са своевременно претендирани като е и представен списък на същите, съобразно чл. 80 ГПК – л. 102 от първоинстанционното дело. По делото са представени доказателства и за сторените такива - 500 лв. адвокатско възнаграждение и 50 лв. възнаграждение на вещо лице. Тези разноски правилно са присъдени на ответника предвид постановеното по делото съдебно решение, с което претенциите на ищеца се отхвърлят изцяло.

В контекста на изложеното атакуваният акт се явява правилен и законосъобразен, поради което ще следва да се потвърди.

Предвид изхода на спора във въззивното производство, жалбоподателя дължи на въззиваемия направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 400.00 лв, платени за адвокатско възнаграждение, съобразно представен по делото списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното Благоевградския окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7674/19.10.2011г на РС-Б., постановено по гр.д.№ 1096/2011г. по описа на с.с.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 9309/02.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1096/11г. по описа на с.с.

ОСЪЖДА “Н. Д.”, ЕИК ......., седалище и адрес на управление гр.С., ул.С. № 2, представлявано от Н. З. Д. да заплати на “П.” Е., ЕИК ......, седалище и адрес на управление гр.Б., ул.Т. А. № , представлявано от В.Г. К. и С. А. С. сторените разноски в настоящото производство в размер на 400,00лв. – адвокатско възнаграждение, съобразно списък по чл. 80 ГПК.

Решението може да се обжалва в едномесечен срок, считано от връчването му на страните пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: