Решение по адм. дело №2280/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.10, ал.6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалба на Т. Е. С., [ЛНЧ], срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/20017/03.09.2024г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Варна, с която на Т. Синицина е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за детето А. С. по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД – еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас.

С жалбата и с допълнително представени становища, позовавайки се на разпоредбите на чл.2, ал.6 от Закона за социално подпомагане (ЗСП), чл.2, чл.3 и чл.27 от Конвенцията за правата на детето (КПД), както и на чл.13 и чл.16 от Европейската социална харта (ЕСХ) и Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), приложими на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, жалбоподателката претендира материална незаконосъобразност на обжалваната заповед. Иска се постановяване на съдебно решение за отмяна на заповедта и даване на задължителни указания на адм. орган за отпускане на еднократна помощ за детето А. Р. С., чийто законен представител е оспорващата.

В съдебно заседание жалбоподателката не се явява, не се представлява. В хода на производството от адв. М. В. в качеството на неин упълномощен представител в деловодството на съда по електронен път са депозирани становища по същество на спора, с които жалбата се поддържа. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 1000 (хиляда) лв. , съобразно представен списък на разноските.

Ответната страна – Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, чрез подадената молба с.д. № 18346/02.12.2024г. изразява становище за неоснователност на жалбата и прави възражение за прекомерност на претендираните от противната страна разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното :

Съгласно представеното по делото копие на регистрационна карта № ********* издадена на 19.03.2024 г. от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет се установява, че жалбоподателката Т. С. е гражданин на Украйна с предоставена временна закрила и право да остане на територията на Р България на основание чл.39, ал.1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Временната закрила е предоставена във връзка с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл.5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила.

В регистрационната карта като придружаващи я лица под 14-годишна възраст са вписани децата: А. - родена на [дата]. с [ЛНЧ] и Вячеслав - роден на [дата]. с [ЛНЧ].

На 27.08.2024г. жалбоподателката подава до директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Варна заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-В/20017 за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл.10а, ал.1 от Закона за семейните помощи за деца. Между страните в производството не е спорно и се удостоверява от представеното към доказателствата копие от Ученическа лична карта на детето А. Р. С., че през учебната 2024 – 2025 г. същата е ученичка в IV –ти клас на ОУ „Васил Априлов“ гр. Варна.

Заявлението - декларация е разгледано от социален работник, който на 27.08.2024г. дава заключение, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който Република България да е страна и в който да е предвидено получаването на този вид помощ - основание за отказ на помощта по чл.3, т.5 от ЗСПД.

Въз основа на това заключение е издадена от директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Варна заповед № ЗСПД/Д-В/20017/03.09.2024 г. , с която на основание чл.3,т.5 от ЗСПД е отказано на Т. С. отпускането на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. Р. С.. На 16.09.2024 г. заповедта е връчена на Т. Синицина чрез пощенски оператор, видно от приложеното на л. 4 от преписката известие за доставяне R-38. На 27.09.2024 г. заявителката подава жалба срещу нея до АС-Варна, във връзка с което е образувано настоящото производство.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното :

Жалбата е подадена от надлежна страна – заявителят на отказаната еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД , при спазване на 14-дневния срок за обжалване по чл.149, ал.1 АПК и пред компетентния съд, поради което е същата е процесуално допустима

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл.10, ал.4 ЗСПД , в предвидената писмена форма и при спазване на изискването за мотивиране съгласно чл.10, ал.5 от ЗСПД. Същевременно, при извършената по реда на чл.168, ал.1 от АПК проверка не се констатира наличието на допуснати в адм. производството съществени нарушения на административно-производствените правила, налагащи отмяна на обжалваната заповед.

Независимо от гореизложеното, съдът намира, че обжалваната заповед е издадена в противоречие с правилното приложение на материалния закон и при несъответствие с преследваната от него цел, поради което са налице основанията по чл.146, т.4 и т.5 от АПК за нейната отмяна.

По делото не е спорно, а и от разпоредбите на чл.2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., недвусмислено следва, че жалбоподателката и малолетното й дете, се ползват като граждани на Украйна с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите- членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием. Срокът на предоставената временна закрила е последователно удължен с Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 и с Решение за изпълнение (ЕС) 2024/1836 на Съвета от 25 юни 2024 година.

Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз от хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила. Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава-членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата- членка следва да може да продължи да я прилага, тъй като посочената Директива предвижда държавите- членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата- членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО. Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием. Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите- членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица. Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите- членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите- членки са обвързани от задълженията произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. В контекста на това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите- членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите - членки разрешават за срок непревишаващ срока на временната закрила, на лицата ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта. На национално ниво, условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР на ЗУБ въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. Съгласно чл.1, ал.2 от ЗУБ, закрилата която Република България предоставя на чужденци включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите- членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата попадащи в обхвата на временната закрила достъп до системите си за социално подпомагане.

В конкретния случай, спорът е по въпроса дали подпомагането по ЗСПД и в частност по чл.10а от ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане до която лицата на които е предоставена временна закрила имат достъп. Отговорът на този въпрос следва да бъде положителен, включително за лицата на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО – на същите следва да бъде предоставен достъп и до семейните помощи за деца регламентирани в ЗСПД, в частност до еднократната помощ за ученици по чл.10а, ал.1 ЗСПД, ако са налице останалите предпоставки за нейното отпускане. Действително, съгласно чл.3, т.5 от ЗСПД , право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани , и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната , ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор , по който Република България е страна. Разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004г., поради което в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО , на разпоредбата на чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл.21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/, същата следва да се тълкува и прилага в смисъл , който да осигури в пълнота изпълнението на чл.12 от Директивата за временна закрила и на нейната цел. Съдът на ЕС многократно е приемал , че произтичащото от дадена Директива задължение за държавите- членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и на задължението им по чл.4, § 3 от ДФЕС и на чл.288 от ДФЕС да предприемат всички необходими мерки , общи или специални , за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително - в рамките на тяхната компетентност - върху съдебните органи. Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, точка 54, СЕС е приел, че държавите - членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин , който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

От изложеното следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане, държавите- членки не трябва да третират лицата ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец. Нещо повече, в случаите които касаят лица ползващи се от временна закрила и които са под 18-годишна възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., обн. ДВ, бр.32/23.04.1994г., ДВ, бр.55/12.07.1991г., в сила от 0.07.1991г. Съгласно чл.27, §1 от КПД, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от същата разпоредба, родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл.27, § 3 от КПД , държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Съгласно чл.2, § 1 от КПД , държавите - страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция , на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация , независимо от расата , цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 от КПД.

Като част от общата система на социалните права , по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон , приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - конкретно в чл.13 и чл.16 от ЕСХ, и в Хартата на основните права на ЕС. Съгласно чл.13 от ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл.16 от ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 от ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи. Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние. Съгласно чл.34, §1 на ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според § 2 от същата разпоредба, всеки който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики. Според § 3 от същата разпоредба, с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл.34, § 3 от ХОПЕС се основава именно на чл.13 от ЕСХ.

Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.2 от ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл.10а, ал.1 ЗСПД – еднократна за семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас, е помощ която се отпуска без доходен тест, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение, че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 ЗЗДт. Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП - който закон съгласно чл.2, ал.1, 3 и 6 предоставя право на социални помощи и на лицата ползващи се с временна закрила и в който не се съдържа изискване като това в чл.3, т.5 ЗСПД , без съмнение е част от общата система за социално подпомагане и като такава попада изцяло в обхвата на чл.16 от ЕСХ, поради което следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите- членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл.3, § 2 от нея следва, че държавите- членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията.

Ето защо, разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл.27, § 1 от КПД във вр. с чл.5, ал.4 от КРБ, достъпът до помощта по чл.10а, ал.1 от ЗСПД следва да се предостави и на лицата ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката и детето й. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 от КПД, чл.21, ал.2 от ХОПЕС, член Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО. По делото няма спор, че по отношение на детето на жалбоподателката – А., са налице материално-правните предпоставки по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, а от друга страна същите са установени от събраните по делото доказателства, поради което като е обосновал обжалвания отказ с разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД, административният орган е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-В/20017/27.08.2024г., при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, жалбоподателката има право на разноски. Такива следва да бъдат присъдени за платената държавна такса в размер на 10,00 лв., дължими от ЮЛ към което принадлежи адм. орган. Претенцията на адв. М. В. за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗА е недоказана. Въпреки, че по делото е представено пълномощно за осъществяване на процесуално представителство от същата, то липсва надлежен договор за правна защита и съдействие , сключен на горепосоченото основание. На л.51 от делото е приложено копие от втора страница на документ, без да е ясно дали същият се явява втора страница от представеното копие на пълномощно или от друг документ, както и кои са страните по сделката. Страницата започва от т. II без да е ясно какво е съдържанието на т. I от същия документ. Видно от т. III, страните са се споразумели правната помощ и съдействие да се предостави безплатно именно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Върху листа обаче е положен подпис само от жалбоподателката Т. Синицина. Липсва подпис от адвоката, поради което правното му действие остава недоказано. Доказателствената тежест за установяване наличието на правно основание за изплащане на адв. възнаграждение в случая е за адв. М. В., с която същата не се е справила – приложеният на л.55 от делото препис на договор за правна помощ и защита не е заверен по реда на чл.183 от ГПК, в който смисъл той не представлява надлежно доказателство, а от друга страна същият е абсолютно нечетлив. При липсата на такъв надлежен договор, липсва и правно основание за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на Т. Е. С., [ЛНЧ], Заповед № ЗСПД/Д-В/20017/03.09.2024 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Варна, с която на Т. Синицина е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за детето А. С. по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД – еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас и ВРЪЩА преписката на същият административен орган за ново разглеждане и произнасяне при спазване на дадените в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София да заплати на Т. Е. С., [ЛНЧ], сумата от 10,00 лв. за разноски по делото.

Решението е окончателно , съгласно чл.10, ал.6,пр. ІІ от ЗСПД.