ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
гр. Пазарджик, 23.11.2020
г.
РАЙОНЕН
СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в закрито
заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ВАСИЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 548 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, подадена от „Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ № 81, ет. 8, ап. 22, чрез пълномощника адв. В.Г., против В.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***, за
признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответникът В.А.К.
дължи на ищеца „Теленор България“ ЕАД сумата в
размер на 312,40 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, за периода от 25.11.2017
г. до 24.04.2018 г.; сумата в размер на 85,03 лв., представляваща начислена
договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги, за които суми е издадена Заповед № 2341/24.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа
на Районен съд – Пазарджик, както и за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 115,08 лв., представляваща
незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг за мобилно устройство НUAWEI, модел Y3 II Gold,
за периода от месец април 2018 г. до месец април 2019 г.
В исковата молба
ищецът сочи, че основанието на претендираното вземане за незаплатени далекосъобщителни
услуги и неустойка е сключен между страните Договор за мобилни услуги от 20.04.2017 г. за мобилен номер 0895/905991 по
програма Стандарт 9,99 лв., със срок на действие 24 месеца - до 20.04.2019 г.,
подновен с Допълнително споразумение от 25.05.2017 г. със срок на действие до
25.05.2019 г.
Съдът е констатирал
нередовности на исковата молба, като с Разпореждане № 261368/14.10.2020 г. и
Разпореждане № 261789/02.11.2020 г. са дадени конкретни указания за
отстраняването им, вкл. и обосноваване на правен
интерес от предявяване на установителните искове.
По делото са постъпили уточнителна молба с вх. № 262910/26.10.2020 г. и
уточнителна молба с вх. № 264003/19.11.2020 г., от които се изяснява от
фактическа страна, че основанието, от което се претендират вземането в размер на 312,40 лв. – за незаплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, за периода от 25.11.2017
г. до 24.04.2018 г. и вземането в размер на 85,03 лв. - за неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги е Договор за мобилни
услуги от дата 25.05.2017 г., както и че основанието, от което произтича вземането в размер на 115,08 лв. - за
незаплатени лизингови вноски за периода от месец април 2018 г. до месец април
2019 г. е Договор за лизинг от 20.04.2017 г.
В уточнителната молба
с вх. № 264003/19.11.2020 г. ищецът
изрично сочи, че между страните са били сключени Договор за мобилни услуги от 20.04.2017 г. и Договор за лизинг от
20.04.2017 г., след което с Допълнително споразумение към договор за мобилни
услуги от 25.05.2017 г. е подновено действието на Договора за мобилни услуги от
20.04.2017 г., както и са изменени абонаментния план и другите условия на
договора. Ищецът заявява, че тъй като на 25.05.2017 г. действието на Договор за
мобилни услуги от 20.04.2017 г. е преустановено, то между страните се прилагат
условията на Договора от 25.05.2017 г., поради което основанието на вземането в
размер на 312,40 лв. - незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 25.11.2017
г. до 24.04.2018 г. е Договорът за мобилни услуги от 25.05.2017 г. Отделно от
това, ищецът изрично сочи, че е допусната техническа грешка като в исковата
молба се претендира неустойката от 85,03 лв. на основание два договора, като
уточнява, че търсената сума в размер на 85,03 лв. е дължима само по Договор за
мобилни услуги от дата 25.05.2017 г.
Съдът, като взе
предвид изложеното от ищеца в исковата молба и двете уточнителни молби към нея,
намира, че предявените установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца на основание Договор за мобилни услуги
от 25.05.2017 г. сумата в размер на 312,40 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за
абонатен номер *********, за периода от 25.11.2017 г. до 24.04.2018 г. и сумата
в размер на 85,03 лв., представляваща начислена договорна неустойка за
предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги от 25.05.2017 г.,
предсрочно прекратен на 19.03.2018 г., са недопустими. Съображенията за това са
следните:
Производството
по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 от ГПК е специално и е пряко обвързано със
заповедното производство по чл. 410 и следващите от ГПК. Тази пряка обвързаност
е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 от ГПК се счита за предявен
от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на
исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника -
длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената
заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 от ГПК трябва да има за предмет
съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното
производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за допустимост,
за наличието на която съдът следи служебно.
Предметът на делото по иска с
правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК се определя от правните
твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена
заповед за изпълнение. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за
съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена
заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя
обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването
на вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен
установителен иск за съществуване на вземането, е недопустимо кредиторът - ищец да променя
материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе
други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. В този смисъл е трайно
установената съдебна практика и задължителните разяснения, дадени в т. 11б от
ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които в
производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК е недопустимо да се
изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение; в това производство не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл. 214 от ГПК - за изменение на основанието чрез добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение,
както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от
което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен осъдителен иск при
условията на евентуалност. Или посочването от ищеца на друго основание, от
което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е
издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла
на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК, обуславя недопустимостта на установителния
иск по чл. 422 ГПК вр. с чл.
415, ал.1 от ГПК. За ищеца липсва правен интерес от
установяване съществуването на вземане по реда, предвиден в посочените
разпоредби, което не е било предмет на заповедно производство, с оглед
естеството на тази защита.
Следователно,
за да е допустимо производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно
съответствие между страните, основанието и размера на предявените искове и
задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото
производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е
образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
След
запознаване с материалите по настоящото дело и приложеното към него ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик, съдът намира, че в настоящия случай е налице разминаване
между основанието на предявените искове, предмет на настоящото производство, и
основанието на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик.
От приложеното
по делото ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа на
Районен съд – Пазарджик
се установява, че по заявление на „Теленор
България“ ЕАД е издадена Заповед
№ 2341/24.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника В.А.К. за следните суми: 427,48 лв. – главница, представляваща
дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни
услуги; 85,03 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни
услуги; 59,82 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 11.05.2018 г.. до 26.09.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 21.10.2019 г. до изплащане на
вземането, както и за разноски за държавна такса в размер на 25.00 лв. и за
адвокатско възнаграждение в размер на 180
лв. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в заповедта за
изпълнение е посочено, че вземането произтича само от Договор за мобилни услуги
от 20.04.2017 г.
В исковата молба,
уточнена с две молби, обаче ищецът сочи различни правопораждащи факти, а
именно, че правоотношението между страните е възникнало във връзка с Договор за мобилни услуги от 20.04.2017 г.,
подновен с Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги на 25.05.2017
г., както и че тъй като действието на Договора за мобилни услуги от 20.04.2017 г.
е преустановено, претендира вземанията за незаплатени далекосъобщителни услуги
и неустойка на основание Договор за мобилни услуги от 25.05.2017 г. Въпросният Договор за мобилни услуги от 25.05.2017
г., който ищецът сочи като основание на вземането си, не е посочен никъде в заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение и не е включен в изпълнителното
основание – заповедта за изпълнение. За първи път в настоящото исково производство
се въвеждат твърдения за наличието на два договора за мобилни услуги. Следва да
се има предвид, че договорите са от различна дата и имат различни параметри, както
самият ищец твърди във втората уточнителна молба към исковата молба.
При наведените
в исковата молба фактически твърдения се налага извод за несъответствие на
основанието на вземането по издадената заповед за изпълнение и това, въз основа
на което се претендират сумите по предявените установителни искове в настоящото
производство. За да обоснове дължимостта на претенцията ищецът въвежда изцяло
нови и различни обстоятелства, които не е посочил в заявлението и които имат
съществено значение за възникването и съществуването на неговите претенции.
Съобразявайки
гореизложеното, съдът намира, че с оглед конкретните обстоятелства, на които
ищецът основава възникването и съществуването на вземанията си за незаплатени
предоставени далекосъобщителни услуги и неустойка, е налице съществено
разминаване между основанието на претенциите, посочени в исковата молба и тези
по издадената Заповед № 2341/24.10.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
Съдът приема, че
в случая е подменен предмета на делото и че ищецът претендира установяване
съществуването на вземания за незаплатени далекосъобщителни услуги и неустойка на
различно основание в сравнение с отразеното в заявлението за издаване на
заповедта, както и в самата заповед за изпълнение. Посочването на
друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в
заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща
изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК,
обуславя недопустимостта на установителния иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал.1 от ГПК (Решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о, постановено по реда на чл. 290 от ГПК). За вземанията си, за които е навел друго основание, различно
от основанието в заповедното производство, ищецът не е предявил осъдителен иск
в условията на евентуалност.
Ето защо,
предявените установителни искове по чл. 422 вр.
чл. 415, ал. 1 от ГПК вр чл. 79 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД се явяват
недопустими. Това налага исковата молба, в частта, с която са предявени
установителните искове да бъде върната, производството по делото да бъде прекратено в тази част, а заповедта за изпълнение - обезсилена. Съгласно
указанията, дадени в т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013г. на ВКС,
ОСГТК, компетентен да обезсили издадената Заповед № 2341/24.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 4194/2019
г. по описа на Районен съд – Пазарджик, е настоящият съдебен състав.
Мотивиран
от гореизложеното и на основание чл. 130 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 3822/19.02.2020 г., уточнена с молба с вх. № 262910/26.10.2020 г. и с молба с вх. №
264003/19.11.2020 г. по
описа на Районен съд – Пазарджик, в частта, с която са предявени от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 81, ет. 8, ап. 22, чрез пълномощника адв. В.Г., против В.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с
правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, за признаване за установено в
отношенията между страните по делото, че ответникът В.А.К. дължи на ищеца „Теленор България“ ЕАД сумата в размер на 312,40 лв., представляваща
незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор
за мобилни услуги от 25.05.2017 г. за абонатен номер *********,
за периода от 25.11.2017 г. до 24.04.2018 г. и сумата в размер на 85,03 лв., представляваща
начислена неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги от
25.05.2017 г., за които суми е издадена Заповед № 2341/24.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4194/2019 г. по
описа на Районен съд – Пазарджик, поради недопустимост на така предявените
искове и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 548/2020 г. по описа на Районен съд – Пазарджи в тази му част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 2341/24.10.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 4194/2019 г. по описа на Районен съд –
Пазарджик в полза на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, срещу В.А.К., ЕГН **********.
Производството продължава по предявения осъдителен иск с
правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски по
Договор за лизинг от 20.04.2017 г. за мобилно устройство НUAWEI, модел Y3 II Gold, за периода от месец
април 2018 г. до месец април 2019 г..
Определението може да се обжалва с частна
жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд -
Пазарджик.
Препис от определението да се връчи на
страните.
След влизане в сила на настоящото определение
делото да се докладва незабавно на съдията-докладчик.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: