№ 1413
гр. Плевен, 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20254430100767 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М. Г. М., ЕГН
**********, ***, чрез адв.Д.М. от АК ***, против „***“ ЕАД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България, и „***“ ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България, в която се
твърди, че ищцата е кредитополучател по Договор за потребителски кредит
№2471412/12,11,2021 г., сключен с „***“ ЕАД, по силата на който е получила сумата от
2600,00 лева. Посочва се, че съгласно чл.4 ал.1 от Договора, ищцата следвало да сключи
Договор за предоставяне на поръчителство с дружеството „Ай тръст“ ЕООД, с цел да бъде
обезпечен сключеният Договор за потребителски кредит. Твърди се, че на 12,11,2021 г.
Ищцата сключила с „***“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство, по който
следвало да заплати сумата от 1700,00 лева. Счита, че договора за потребителски кредит
№2471412/12,11,2021 г., сключен с „***“ ЕАД, е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД
вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди, че договорът не отговаря на
изискваният на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не става ясно, изобщо какво все включва в
ГПР. Твърди, че Договорът е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез Договора за гаранция/поръчителство, не е
включена в ГПР и ГЛП. Твърди, че в Договора за потребителски кредит е посочен ГПР, но
чрез включването на възнаграждението, предвидено по Договора за поръчителство към ГПР
и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. Счита, че с предвиждането за заплащане на сумата по Договора за
поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди, че при извършена
1
справка в Търговския регистър по партидата на ответните страни се установява, че същите
са свързани лица, а именно, едноличен собственик на капитала на „***“ ЕООД е „***“ АД.
Позовава се на чл.22 от ЗПК. Счита, че така сключеният Договор за предоставяне на
поръчителство от 12,11,2021 г. с „***“ ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр.с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП поради
накърняване на добрите нрави поради нееквивалетност на престациите. Счита, че Договорът
за предоставяне на поръчителство от 12,11,2021 е нищожен и поради това, че се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на
основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД вр.чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита, че Договора за предоставяне
на поръчителство е недействителен и на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП, тъй като
същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и
справедливост, и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб
на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП /. Твърди, че посоченият Договор за
поръчителство не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. В заключение моли съда да
прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №2471412/12,11,2021 г.,
сключен с „***“ ЕАД, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 и чл.19, ал.4
от ЗПК, а при условията на евентуалност – да се прогласи нищожността на клаучата на чл.4,
ал.1 от този договор, както и да се прогласи нищожността на Договора за предоставяне на
поръчителство от 12,11,2021 г., сключен с дружеството „***“ ЕООД, на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр.с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от
ЗЗП. Претендират се разноски. Сочат се писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор „***“ ЕАД, в който оспорва исковете.
Сочи, че към момента на подаване на отговора е налице непогасено вземане към ищцата по
процесния договор за кредит в размер на 2080,00 лева, за което предявява насрещен иск.
Посочва, че по договора за кредит са внесени 520,00 лева от ищцата. Представя
доказателства и претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК отв. „***“ ЕООД е постъпил писмен отговор, в който оспорва
предявеният иск и моли съда да го отхвърли. Представя доказателства и претендира
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК, ответницата по насрещния иск – ищцата М.М., депозира писмен
отговор, в който сочи, че искът е неоснователен, като моли изплатената сума от 520,00 лева
да се прихване от претендираната сума. Моли да не се присъждат разноски, в случай, че
искът бъде уважен.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото
доказателства и закона, намира за установено следното:
Не се спори между страните и се установява от договор за потребителски кредит
№2471412/12,11,2021 г. и Приложение № 1 към него, че същия е сключен между ищеца и
първия ответник *** ЕАД, ЕИК**********. По силата посочения договор ответника се е
задължил да предостави на ищеца потребителски кредит с условие с погасителен план в
2
размер на 2600,00 лева, лихвеният процент към кредита е 19,48%, ГПР е 21,32%. Срокът на
кредита е 10 месеца, а размерът на вноските е съгласно погасителният план - общо 10
месечни вноски с посочени конкретни суми, включващи главница и лихва. Съгласно чл.4 от
Договора заемателят се е задължил да предостави на заемодателя обезпечение в една от
следните форми: 1. Банкова гаранция, в срок до 10 дни или 2. Договор за предоставяне на
поръчителство, с одобрено от заемодателя лице, в срок от 48 часа от подаване на
заявлението за кредит. В ал.3 е посочено, че в случай, че кредитополучателя е заявил кредит
без поръчител, срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/
дни. Не се спори между страните и се установява от Договор за предоставяне на
поръчителство от 12,11,2021 г., че на датата на сключване на договора между „***“ ЕАД и
ищеца, М. Г. М. и втория ответник са сключили договор за предоставяне на поръчителство,
по силата на който „***“ ЕООД, с ЕИК: ********** е поело задълженията да сключи
договор за поръчителство с „***“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „***“ ЕАД
солидарно с потребителя за всички задължения на потребителя, възникнали по повод
договор за потребителски кредит. По този договор ищецът се е задължил да заплати на
гарантиращото дружество сумата в размер на 1875,60 лева /10 вноски по 187,56 лева/.
Уговорено е възнаграждението за поръчителство да се изплаща на „***“ ЕАД, като е
разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит, за което след
сключване на договора, от кредиторът по договора за заем се изпраща обединен погасителен
план. Съгласно договора за поръчителство, ищецът е следвало да предоставя дължимите
парични думи на „***“ ЕАД, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено
от „***“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор /съгласно чл.8, ал.5 от
Договора за поръчителство./. Не се оспорва от ищеца, и се признава, че заемната сума е
усвоена от него. По делото е признато от ответника „***“ ЕАД /в предявен насрещен иск/, че
по делото заемополучателят е върнал сума в размер на 520,00 лева, разнесена по различни
пера.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът намира да важат
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл.9, ал.1 от ЗПК е посочено, че
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при
неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и чл.12,
ал.1, т.7 – т.9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е
предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка
дали договора не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по
което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е задължен да
провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. Защитата на правата на
3
потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл.19, ал.2 от
Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. За да
бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни
сами по себе си, извън основанията по чл.143 от ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1
от ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна съответната договорна
клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да бъде неравноправна;
същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл.143 от ЗЗП законодателят е
предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрахентите; 3/клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143 от т.1
до т.19 от ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като поставя
изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение
зависи единствено от неговата воля /т.3/ и налага на потребителя да изпълни свое
задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т.14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало между ищеца и
първия ответник *** ЕАД правоотношение по силата на сключен между тях договор за
паричен заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума
на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума от 2600,00 лева в случая не се
оспорва от ищеца. Съдът приема, че клаузата по чл.4 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че уговорката в посочената клауза от Договора за паричен заем – задължение
на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора,
като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или
предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са трудно
осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и неравноправна, по
смисъла на чл.143, ал.2, т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава
единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице,
което от своя страна да определи допълнително възнаграждение, което да се заплаща не
отделно, а с вноските по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит
разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД/. Дължимото
4
възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал. 5 ЗПК – клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на
поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно договора за
предоставяне на гаранция, заемодателят е овластен да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Анализът на
клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при
избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят
одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице- поръчител. Изложеното води и до
извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника,
което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на
възнаграждението за поръчителство, обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР , въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил
законоустановеният от 50%. На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по
договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на
5
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните
разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява
нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за
допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти
формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора; налице е невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7– 12 и 20 и ал.2 и чл.12,
ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. На основание
изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на
Договор за потребителски кредит №2471412/12,11,2021 г., сключен между ищеца и първия
ответник *** ЕАД, е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуални искове. Съдът намира, въпреки, че всеки един от представените
договори - за заем и за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение
по чл.4, сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е
сключен самият договор за кредит - с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и заемодателя
*** ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и „***“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните. Установената
по – горе недействителност на договора за заем, неминуемо рефлектира и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за предоставяне на
гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло недействителен. Както бе посочено по-
горе, по делото не се установява и изпълнение на задължението по този договор-
предоставянето на поръчителство. Съдът приема, че договорът за предоставяне на
поръчителство е сключен и при нарушение на добрите нрави. На основание изложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на
6
Договор за предоставяне на поръчителство от 12,11,2021 г., е изцяло основателен, по
изложените съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на нормите на ЗПК и
следва да бъде уважен.
По предявения насрещен иск - претендира се заплащане от ищцата на сумата от 2080,00
лева, представляваща незплатена главница по договора за кредит, ведно със законната лихва
за забава от подаване на насрещната искова молба – 14,04,2025 г. до окончателното
изплащане на вземането. С оглед изводите на съда за недействителност на Договора за
потребителски кредит и на основание чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая това е законовоопределена
постановка и на тази разпоредба не може да бъде противопоставено възражение, че се касае
за неоснователно обогатяване. Следователно, в настоящия случай, ищцата /ответник по
насрещния иск/ дължи на ответника само непогасената главница по договора. За да се
определи дължимата главница, следва всички плащания, извършени от потребителя
за погасяване на задължения по договора за кредит, да се вземат предвид в случая като
погашения на дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №41/26,07,2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №1128 от 2021 г./. Ищецът по насрещния иск – *** ЕАД
признава, че по процесния договор са заплатени общо 520,00 лева, като ответникът по
насрещния иск, който носи док.тежест за установяване на този факт, не сочи доказателства
за погасяването на каквито и да било суми по процесния кредит. С оглед признанието на
ищеца по насрещния иск за заплатена сума в размер на 520,00 лева, то ответникът по
насрещния иск дължи на кредитодателя сумата от 2080,00 лева, която е чиста сума по
кредита след приспадане на направените плащания. Ето защо така предявеният иск се явява
основателен и доказан, и следва да бъде уважен като такъв. Сумата се дължи ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска – 14,04,2025 г., до окончателното
изплащане на сумата.
По въпроса за разноските
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът *** ЕАД следва да
заплати в полза на съда ДТ за разглеждане на делото в размер на 104,00 лева, а ответникът
*** ЕООД – ДТ в размер на 68,00 лева.
Процесуалният представител на ищцата претендира и разноски за предоставена безплатна
правна помощ в размер на 672,00 лева с ДДС. Съдът споделя съдебната практика, приемаща,
че принципно не е необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна твърди, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните
по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без
насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието на
поддържаното основание /Определение №163 от 13,06,2016 г. по ч.гр.д.№2266/2016 на ВКС,
7
I г.о./. Относно размерът на възнаграждението, което е дължимо на адвоката, съдът приема,
че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се
счита обвързан от опредените с Наредба №1 РАВ размери на адвокатските възнаграждения,
в каквато насока е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24,01,2024 г. на
Съда на Европейския съюз по дело C-438/22 г. Възнаграждението на осъществилия
безплатна правна помощ адвокат следва да се определи като се отчете единствено
спецификата на конкретния случа и действителната фактическа и правна сложност на
делото. При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ на същата ищца
по идентични спорове, инициирани в отделни производства. Счита също така, че следва да
се отчетат броя предявени искове, но възнаграждение не се следва да се определя във връзка
с всеки от тях, тъй като подлежащите на изследване по тях факти и ангажирани във връзка
със същите доказателства са общи. Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия
безплатна правна помощ адвокат е дължимо възнаграждение в общ размер на 400,00 лева с
ДДС.
С оглед изхода на предявения насрещен иск, ищцата, като ответник по насрещния иск,
следва да репарира сторените от ищеца по насрещния иск *** ЕАД разноски, или разноски в
размер на 150,00 лева за юрк.възнаграждение и 83,20 лева за ДТ, съгласно приложения
списък по чл.80 от ГПК с молба от 29,08,2025 г.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.22,
вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от М. Г. М., ЕГН **********, *** против „***“
ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България,
Договор за потребителски кредит №2471412/12,11,2021 г., поради противоречие с нормите
на ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение второ и трето ЗЗД по
иска, предявен от М. Г. М., ЕГН **********, *** против „***“ ЕООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България, Договор за предоставяне на
поръчителство от 12,11,2021 г. поради заобикаляне на ЗПК и поради противоречие с добрите
нрави
ОСЪЖДА на основание чл.79 вр.чл.240 от ЗЗД М. Г. М., ЕГН **********, *** ДА
ЗАПЛАТИ на „***“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес
център България, сумата от 2080,00 лева, представляваща незаплатена главница по Договор
за потребителски кредит №2471412/12,11,2021 г., ведно със законната лихва за забава от
подаване на насрещната искова молба – 14,04,2025 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „***“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление ***, Бизнес център България, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Плевен сумата
от 104,00 лева - държавна такса, както и 5,00 лева в случай на служебно издаване на
8
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, Бизнес център България, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Плевен
сумата от 68,00 лева - държавна такса, както и 5,00 лева в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ЕАД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България, ДА
ЗАПЛАТИ на адв.Д. В. М., ***ска АК, гр.***, ***, като процесуален представител на М. Г.
М., сумата от 200,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център България, ДА
ЗАПЛАТИ на адв.Д. В. М., ***ска АК, гр.***, ***, като процесуален представител на М. Г.
М., сумата от 200,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК М. Г. М., ЕГН **********, *** ДА ЗАПЛАТИ на
„***“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център
България, сторените деловодни разноски по насрещния иск както следва - 150,00 лева за
юрк.възнаграждение и 83,20 лева за ДТ.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Плевенски окръжен съд, в
двуседмичен срок от съообщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9