№ 326
гр. Ботевград, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:*****
при участието на секретаря *****
като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20251810100638 по
описа за 2025 година
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно
основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във вр. с
чл.22 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК/Закон за защита на
потребителите/.
Д. И. Д. от с.*****, община Ботевград, ул.*****, с ЕГН:**********, чрез
пълномощник адв. Л. К. Б. от САК моли да бъде прогласен по отношение на „******”АД с
ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: ******, за нищожен сключения между тях
Договор за паричен заем № 5071709 от 25.03.2024г., тъй като същият противоречи със
закона- чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от
ЗПК/Закон за потребителския кредит/ и във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК.
Д. И. Д. от с.*****, община Ботевград, ул.*****, с ЕГН:**********, чрез
пълномощник адв. Л. К. Б. от САК моли да бъде прогласен по отношение на „*****“ЕООД,
със седалище и адрес на управление: ******, с ЕИК: *****, за нищожен сключеният между
тях Договор за предоставяне на гаранция № 5071709 от 25.03.2024г., тъй като същият
противоречи със закона и го заобикаля- чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД /Закон за
задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/ и във
вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, както да заплати и направените разноски
по делото, за които представя списък за разноските по чл.80 от ГПК/л.72/.
В с.з ищецът Д. И. Д. от с.*****, чрез пълномощник адв. Л. К. Б. от САК е депозирал
писмена молба с вх. №9682 от 09.10.2025г., през ЕПЕП в която заявява, че моли да бъдат
уважени исковете, както и да се присъдят направените по делото разноски, за които прилага
списък за разноските по чл.80 от ГПК/л.72/.
Ответникът-„******”АД с ЕИК:*****4, чрез пълномощник юрк. **** К., е
направила възражения по исковете и е представила писмен отговор с вх.№ 6085 от
04.07.2025г., в предвидения в закона срок.
В писмения отговор ответникът е направил възражение за нередовност на исковата
1
молба и недопустимост на исковете по чл.124, ал.1 от ГПК.
Ответникът оспорва исковете като излага подборни съображения за това, както
следва:
Клаузите на договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11,
ал. 1 т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. ГПР е изчислено към момента на
сключване на договора При промяна на условията по договора не се изчислява и посочва
нов ГПР.
Ответникът „******”АД твърди, че договорът не само формално покрива
минимално изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са и
коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и
периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен.
Според ответника изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно
допустима и законно с оглед анализ на чл.11,т.18 от ЗПК, чл.5, ал.1, б.“н“ от Директива
2008/48/ЕО.
Моли да се отхвърлят исковете, да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение, да не се присъждат разноски на ищеца, както и правят възражения за
прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение.
В с.з. ответникът „******”АД, редовно призован, не изпраща представител и не
взема становище по иска.
Ответникът-„*****“ЕООД с ЕИК: *****, чрез пълномощник юрк. ****, е
направила възражения по исковете и е представила писмен отговор с вх.№ 6086 от
04.07.2025г., в предвидения в закона срок.
В писмения отговор ответникът е направил възражение за нередовност на исковата
молба и недопустимост на исковете по чл.124, ал.1 от ГПК.
Ответникът оспорва исковете като излага подборни съображения за това, както
следва:
Договорите за предоставяне на гаранция, по които дружеството е страна, са
действителни, тъй като отговарят на приложимите изисквания на закона, тъй като са
сключени валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите
институции по чл.За от ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице,
което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма.
Ответникът заявява, че се касае до договор между „*****“ ЕООД и ищеца, който не
е договор за поръчителство, каквито твърдения са наведени в исковата молба, а е договор за
предоставяне на услуга по издаване на гаранция за плащане в полза на кредитора с
наредител заемополучателя.
2
Според ответника „*****“ЕООД договорът за предоставяне на гаранция е подписан
след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за
предоставяне на гаранция е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от
сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на
кредитора. С оглед на това обстоятелство, твърдят, че дружеството-кредитор не би могло, а
и няма основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит. Както се вижда от разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10, ГПР се изчислява с оглед на реалните разходи, към момента на
сключване на договора за кредит. Заемодателят, към момента на сключване на договора за
кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен
заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК
допускания. Заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да
изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на
членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в
лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се
променят съответните договорни условия.
Следва също така да се посочи, че заплащането на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство чрез „Изи Aceт *****“ АД е
предвидено за улеснение на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на поръчителство/гаранция, „Изи Acer *****“ АД е само овластено да приема плащания от и
за сметка на „*****“ ЕООД.
Моли да се отхвърлят исковете, да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение, да не се присъждат разноски на ищеца, както и правят възражения за
прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение.
В с.з. ответникът „*****“ЕООД с ЕИК: *****, редовно призовано, не изпраща
представител и не взема становище по иска.
От събраните по делото доказателства, обсъдени във връзка със становищата на
страните, съдът приема за установено следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Страните не спорят за това, че на 25.03.2024г. е сключен Договор за паричен заем
№ 5071709 между ответника „******“АД като заемодател и ищеца Д. И. Д. като заемател.
На същата дата /25.03.2024г./ е сключен и Договор за предоставяне на гаранция № 5071709
между ответника „*****“ЕООД, чрез ответника „******“АД, като гарант и ищеца Д. И. Д.
като потребител.
Горното се установява и от приложените копия от Договор за паричен заем №
5071709 от 25.03.2024г. и от Договор за предоставяне на гаранция № 5071709 от
25.03.2024г.
От направена справка в Търговския регистър се установява, че към датата на
сключване на описаните по-горе договори/25.03.2024г./ и сега ответникът „******“АД е
едноличен собственик на капитала на ответното търговско дружество „*****“ЕООД.
Видно от Договор за паричен заем № 5071709 от 25.03.2024г. ответникът
3
„******“АД като заемодател, чрез служителя **** Т. и ищеца като заемател са сключили
договор за паричен заем, по силата на който на заемополучателя е отпусната сумата от 3000
лв., която следва да се върне на 36 равни месечни вноски от по 162.34 лв. Уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент по заема 50,00 %, лихвен процент на ден при отказ от
договора 0,14%, и ГПР 63.75 %, като по този начин общата сума, подлежаща на връщане,
възлиза на 5844.24 лв. Заемната сума е предадена на заемополучателя в брой, видно от
удостоверяването в чл. 3 от Договора, което обстоятелство не се оспорва от страните.
С чл. 4 от Договора за заем е уговорена клауза за предоставяне на обезпечение в
тридневен срок от сключването му-алтернативно: 1/ две физически лица - поръчители,
отговарящи на определени условия; 2/ банкова гаранция с бенефициер заемодателя или 3/
одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
От представения Договор за предоставяне на гаранция № 5071709 от 25.03.2024г.
сключен между ищеца като потребител и ответникът като гарант – чрез ответника
„******“АД и служителя **** Т., се установява, че потребителят е възложил, а гарантът се
е задължил да издаде гаранция за плащане за изпълнение на парични задължения в полза на
„******“АД, с наредител потребителя с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем, включващо задължение за връщане на заемната сума от 3000лв., задължение
за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в
случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски,
адвокатски хонорари. С чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция страните са
уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 1355.76 лева, платимо разсрочено на
месечни вноски в размер на 37.66 лв., дължими на падежа на плащане на вноските по
договора за паричен заем с кредитора, по начина, установен с договора за паричен заем, а
кредиторът „******“АД е овластен да приема вместо гаранта задължението за плащане на
възнаграждение. По този начин цялата сума, подлежаща на плащане от ищеца общо по двата
договора възлиза на 7200 лева.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза/ ССчЕ/,
изготвена от в.л. В. Л. Т., което страните не са оспорили и съдът приема изцяло като
компетентна и обоснована, се установява, че ищецът е заплатил по договора за паричен
заем сумата от общо 3506.17лв., от които 3000лв. главница и 506.17лв. лихва, а по договора
за предоставяне на гаранция е платена сумата от 241.28лв. Освен това при положение, че
договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са обединени в един договор,
с размер на отпуснатия кредит 3000 лева и обединение на останалите условия от двата
договора /36 броя вноски /, то тогава ГПР е 141.55%, което изчисление е направено съгласно
Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.
Към момента на сключване не договора за паричен заем на 25.03.2024г. основният
лихвен процент на БНБ е 3.80%.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Съдът намира, че така предявените обективно и субективно съединени
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД /Закон за
задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от
ЗПК/Закон за защита на потребителите/
са допустими, тъй като са налице положителните и липсват отрицателни процесуални
предпоставки. Неоснователно е възражението на ответниците, че исковата молба е
нередовна на посочените от тях основания.
Разгледан по същество главният иск за признаване за установено по отношение на
ответника „******“АД, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 5071709 от
4
25.03.2024г. е нищожен поради противоречие със закона-чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за
задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от
ЗПК е основателен и следва да бъде уважен като доказан, по следните правни съображения:
Сключеният между страните Договор за паричен заем № 5071709 от 25.03.2024г. има
правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал. 1 от
ЗПК /Закон за потребителския кредит/, поради което действителността на неговите клаузи
следва да се съобрази с изискванията на специалния закон - ЗПК и с общите изисквания за
валидност на договорите съгласно ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/. С оглед
диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по
съответствието на клаузите на договора с изискванията за неговата действителност в
рамките на наведените от ищеца основания.
Съгласно чл.22 от ЗПК-когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1,т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Съдът намира, че от така събраните пред настоящата съдебна инстанция
доказателства – писмени и приетата ССчЕ, която съдът кредитира като компетентна и
обоснована, се установи, че релевираното от ищеца и посочено в исковата молба основание
за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК за посочване на общо дължимата сума е основателно. Горното изискване е въведено, за
да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на заема/кредита/,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63.75%, а лихвен процент е 50.00%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което
дължи и в това именно е недействителността като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Уреденият в чл.138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение
за учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
правоотношението, за вземанията, по което се поема поръчителството, но въпреки това
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл.138, ал.2, изр.1 от ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства /в случая договор за кредит/ е недействителен, то същият не може да породи
действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят /гаранта/. Доколкото се
5
касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за
кредит сама по себе си не води автоматично до недействителност и на договора за
поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК , както и на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В случая възнаграждението от 1355.76лв. за предоставянето на гаранция, свързано с
договор за кредит, по който е дадена сумата в размер на 3000лв., т.е. възнагражедението за
горното е 45% от дадената в заем парична сума, което е доста обременително за
кредитополучателя. Именно затова процесният договор не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея
води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл.22 от ЗПК. Тази норма от
една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга страна към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти
за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор за
кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, без да
е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук след като целия
договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за възнаграждение за
предоставяне на гаранция, за да се обезпечи кредитът.
Следователно възнаграждението за предоставяне на гаранция представлява разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от
ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи. Заплащането на този допълнителен разход по кредита
води до значително, дори драстично увеличение на тежестта на задължението на
потребителя. В тази връзка е достатъчно да се посочи, че само възнаграждението за
предоставяне на гаранция, без дължимата договорна лихва и другите разходи по кредита,
оскъпява кредита с около 45%. Като се прибави процентът на дължимата лихва и
възнаграждението за поръчителство се получава ГПР, който надхвърля петкратния размер на
законната лихва, а това противоречи на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет на Република България.
Съдът приема, че в представения договор за кредит е посочен процент на ГПР 63.75
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК /годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
6
начин/. Този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК/ Годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България/. Този размер обаче както твърди ищеца, не
отразява действителния такъв, тъй като не включва посочения размер на възнаграждение за
предоставяне на гаранция от 1355.76лв. и съгласно приетата ССчЕ се установи, че ГПР с
включено възнаграждение за поръчителство е в размер на 141.55%. Съобразно правилото на
чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 69% от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените са нищожни – чл.19, ал.5 от ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се
в &1,т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя, което включва и възнаграждението за
поръчителство.
Според практиката на СЕС – Решение по дело С-686/19, в понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите,
които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с
възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
процент на разходите, дори при законово установената граница.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл.22 от
ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В тази хипотеза съгласно разпоредбата на чл.23 от
ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита.
7
Съгласно решение на СЕС, че „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на
общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
С оглед изложеното съдът намира, че искът за признаване за установено по
отношение на ответника, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 5071709 от
25.03.2024г. е нищожен поради противоречие със закона-чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за
задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от
ЗПК е основателен и следва да се уважи.
Разгледан по същество вторият положителният установителен иск за признаване за
установено по отношение на ответника „*****“ЕООД, че сключеният между тях Договор за
предоставяне на гаранция № 5071709 от 25.03.2024г. е нищожен поради заобикаляне на
закона-чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/, е основателен и
следва да бъде уважен като доказан, по следните правни съображения:
Съдът намира, че е налице свързаност на правоотношенията с оглед сключения
Договор за паричен заем № 5071709 от 25.03.2024г. между ответника „******“АД и ищеца
и Договор за предоставяне на гаранция № 5071709 от 25.03.2024г., сключен между
ответника „*****“ЕООД и ищеца, поради което същите следва да бъдат разгледани
заедно.
Съгласно чл.138, ал.2, изр.1 от ЗЗД поръчителство може да съществува само за
действително задължение и щом договорът, за който се поръчителства /в случая договор за
паричен заем/ е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за
което да носи отговорност поръчителят /гаранта/. Доколкото се касае за отделна правна
сделка, недействителността на договора за паричен заем сама по себе си не води
автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не би
могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно
правоотношение. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК , както и на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона
правен резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за
заобикаляне на закона/, то договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание
чл.26, ал.1,пр.2 от ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен
субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране. Настоящата хипотеза е
именно такава поради следните причини. На първо място това е така, защото от
извършената от съда служебна справка по партидата на „*****“ ЕООД в публичния
ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на процесния договор за предоставяне
на гаранция /25.03.2024г./, както и към настоящия момент, едноличен собственик на
капитала на дружеството-гарант е „******“ АД заемодател по договора за паричен заем,
поради което двете дружества са свързани лица по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за предоставяне на паричен заем /с
характер на договор за потребителски кредит/ се установява, че в хипотезата на обезпечение
на заема чрез дружество-гарант, то следва да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът
едностранно определя кое дружество да бъде поръчител по кредита. На следващо място от
съдържанието на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция се установява, че
8
възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати
съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по договора за потребителски кредит.
На следващо място от клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция се
установява, че „******“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички
други вземания на гаранта по този договор.
От гореизложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с предварително
определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо лице-гарант,
представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита.
При тази правна конструкция гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално
получава уговореното възнаграждение. Единственият правен и икономически ефект от
сделката е кумулиране в полза на ответника „******“ АД на допълнителен финансов приход
от 1355.76лв., представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка. При
липсата, на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора за
поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв договор, а по
съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването на
договора /чл. 4, т. 1 от договора за заем и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/. Следователно
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява част от общия
разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да
бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК – непосочване на верния годишен процент на разходите, и приложение
следва да намери нормата на чл.22 от ЗПК , а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Процесният
договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на закона на основание
чл.26, ал.1,пр.2 от ЗЗД по изложените по-горе съображения.
Съгласно решение на СЕС, че „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на
общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Ето защо съдът намира, че предявеният втори установителен иск относно договора за
предоставяне на гаранция е основателен и следва да бъде уважен на посоченото по-горе
правно основание.
ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ:
С оглед изхода на делото ответникът „*****“АД дължи на ищеца съгласно чл.78, ал.1
от ГПК сумата от общо 358.77лв./ триста петдесет и осем лева и 77 стотинки/ за направени
разноски по делото, включващи заплатена държавна такса/233.77лв./ и депозит за вещо лице
/125лв./.
Освен това на ищеца е оказана безплатна правна помощ, поради което на адвокат Л. К.
Б. от САК, с ЕГН: **********, с адрес: ***** се следва адвокатско възнаграждение в размер
от 480лв./четиристотин и осемдесет лева/ съгласно чл.38, ал.2 от ЗА с оглед на приложения
договор за правна защита и съдействие при съобразяване с фактическата и правна сложност
9
на разрешения правен спор.
С оглед изхода на делото ответникът „*****“ЕООД дължи на ищеца съгласно чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от общо 179.23лв./ сто седемдесет и девет лева и 23 стотинки/ за
направени разноски по делото, включващи заплатена държавна такса/54.23лв./ и депозит за
вещо лице/125лв./.
Освен това на ищеца е оказана безплатна правна помощ, поради което на адвокат Л. К.
Б. от САК, с ЕГН: **********, с адрес: ***** се следва адвокатско възнаграждение в размер
от 480лв./четиристотин и осемдесет лева/ съгласно чл.38, ал.2 от ЗА с оглед на приложения
договор за правна защита и съдействие при съобразяване с фактическата и правна сложност
на разрешения правен спор.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
По иска, предявен от Д. И. Д. от с.*****, община Ботевград, ул.*****, с
ЕГН:**********, чрез пълномощник адв. Л. К. Б. от САК срещу „******”АД с ЕИК:*****,
със седалище и адрес на управление: ****** ОБЯВЯВА за нищожен сключения Договор за
паричен заем № 5071709 от 25.03.2024г. между „******”АД като заемодател и Д. И. Д. като
заемател, поради противоречие със закона-чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за задълженията и
договорите/ във във вр. с чл.22 от Закон за потребителския кредит ЗПК/ във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. И. Д. от с.*****,
община Ботевград, ул.*****, с ЕГН:********** и „*****“ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.***** №28ет.2, ап.40-46, с ЕИК: *****, че сключеният между тях
Договор за предоставяне на гаранция № 5071709 от 25.03.2024г. е нищожен поради
заобикаляне на закона-чл.26, ал.1, и пр.2 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във
вр. с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/.
ОСЪЖДА „******”АД с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление:
****** да заплати на Д. И. Д. от с.*****, община Ботевград, ул.*****, с ЕГН:**********
сумата от 358.77лв./ триста петдесет и осем лева и 77 стотинки/ за направени разноски по
делото, включващи заплатена държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „*****“ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул.***** №28ет.2, ап.40-46, с ЕИК: ***** да заплати на Д. И. Д. от с.*****, община
Ботевград, ул.*****, с ЕГН:**** сумата от 179.23лв./ сто седемдесет и девет лева и 23
стотинки/ за направени разноски по делото, включващи заплатена държавна такса и депозит
за вещо лице.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата „******”АД
с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: ****** да заплати на адвокат Л. К. Б. от
САК, с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „*****“ № 5Б, ет. 3, офис 311 сумата от
480лв./четиристотин и осемдесет лева/ за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата
„*****“ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.***** №28ет.2, ап.40-46,
с ЕИК: ***** да заплати на на адвокат Л. К. Б. от САК, с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ул. „*****“ № 5Б, ет. 3, офис 311 сумата от 480лв./четиристотин и осемдесет лева/ за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд-София в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
10
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
11