№ 3614
гр. София, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100512335 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищцата П. К. Н. срещу решение № 20101348 от 25.08.2023 г., постановено по гр.
дело № 78226/2018 г. по описа на СРС, 155 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу
М. С. М., Е. В. М. и Н. К. В. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС за установяване по отношение на ответниците, че ищецът е
собственик на жилище – апартамент на две нива с идентификатор 14831.6501.84.4.3, при
съседи: ниво 1 на същия етаж – без съседи, под имота – имот с идентификатор
14831.6501.84.4.2, над обекта – без съседи, ниво 2 на същия етаж – без съседи, под обекта –
без съседи, над обект – без съседи, имотът, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор
14831.6501.84.4, построена в имот с идентификатор 14831.6501.84, находящ се в гр. София,
местност Герман, при съседи на имота: имоти с идентификатори № 14831.6501.863,
14831.6501.85, 14831.6501.2005 и 14831.6501.83, ведно с правото на строеж върху мястото,
върху което е построена сградата и съответните идеални части от общите части на сградата,
на основание обикновена придобива давност, продължила в периода от 2001 г. до 2011 г.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с твърдения, че
1
строежът на процесния мезонет е завършен през 2001 г. и това обстоятелство се
установявало от събраните гласни доказателства, както и от приетите по делото писмени
доказателства – официални документи (констативен акт на комисия по ЗУТ и акт за
установяване на административно нарушение) и декларации, чието приемане като
доказателство по делото неправилно е било отхвърлено от СРС. Въззивницата поддържа, че
и приживе на родителите си е упражнявала владение върху имота, като презумпцията на чл.
69, ал. 2 ЗС била приложима, доколкото ищцата е установила фактическа власт чрез
завладяване, а не на конкретно правно основание. Твърди, че сама е построила жилището за
себе си и семейството й и в нито един момент владението й не е било смущавано от
действията на някой от ответниците или на нейните родители, нито са налице обстоятелства,
които да обосновават прекъсване на придобивната давност. Счита, че доколкото имотът е
бил узаконен, то несъмнено същият е бил изграден преди влизане в сила на ЗУТ, в противен
случай не би бил търпим строеж и е следвало да бъде премахнат. Намира, че
първоинстанционният съд недопустимо е кредитирал събраните гласни доказателства
относно периода на строеж на процесния имот, доколкото същият бил установен в
официален документ (констативен акт на общинската администрация) и с изходящ от
ответника документ (молба от 18.02.2021 г.), чието опровергаване със свидетелски
показания било недопустимо. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
уважаване на предявения положителен установителен иск за собственост.
Въззиваемите М. С. М. и Е. В. М. са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват
същата. Считат, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият Н. К. В. е подал отговор на въззивната жалба, с който счита същата за
основателна и моли първоинстанционното решение да бъде отменено и искът да бъде
уважен изцяло.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно, поради
следните съображения:
2
За основателността на предявения положителен установителен иск в тежест на ищцата е да
установи придобиването в нейна полза на правото на собственост върху процесния имот на
наведеното основание – давностно владение.
В настоящия случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че процесното жилище представлява апартамент на два етажа, изграден в
подпокривното пространство (ет. 3) на сградата, находяща се в с. Герман, ул. ****, който е
нанесен в кадастралната карта и регистри на с. Герман с идентификатор 14831.6501.84.4.3.
Между страните не се спори, че жилището, разположено на втория етаж от сградата, ведно с
½ идеална част от дворното място, са придобити от ответниците М. С. М. (чичо на ищцата)
и съпругата му Е. В. М. в условията на съпружеска имуществена общност, а жилището на
първия етаж от сградата, ведно с другата ½ идеална част от дворното място, са придобити от
ответника Н. К. В. (брат на ищцата) по силата на договор за дарение от 15.06.2012 г. Спорни
по делото се явяват обстоятелствата кога е бил изграден процесният апартамент на две нива
на третия етаж от постройката, респ. дали и за какъв период от време същият е бил владян
от П. К. Н. и налице ли са предпоставките за придобиването му по давност от ищцата.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни
признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен –
намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на
чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната,
която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се
вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от
Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече
от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно
(да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като
своя.
На първо място, с оглед извършване на преценка за периода на осъществено владение върху
процесния имот, следва да бъде установено кога вещта е възникнала като годен обект на
собственост, който да може да бъде придобит по давност. За установяване на периода на
изграждане на мезонета и годината на построяването му в груб строеж са събрани гласни
доказателства чрез разпит на четирима свидетели, като противно на доводите във въззивната
жалба, настоящият въззивен състав намира, че същите не са недопустими. По делото е
представен констативен акт № 1/9403-136/26.06.2014 г., издаден от длъжностни лица от
техническа служба на Столична община – район „Панчарево“ по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ, в
който е посочено, че пристрояването и надстрояването на процесната сграда са незаконни
поради липса на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж (арг. чл. 225, ал.
2, т. 2 ЗУТ), като „по предоставени данни строителството е реализирано през 2001 г.“.
Установяването на различна от посочената година на строителство не представлява
3
опровергаване на съдържанието на официален документ, доколкото не се твърди симулация
на документа в посочената част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. Оборването на
материалната доказателствена сила на официалния документ с гласни доказателства по
правило е допустимо в рамките на производство по оспорване на документа по реда на чл.
193, ал. 1 ГПК, каквото в настоящия случай не е открито. Подобно процесуално действие не
е и необходимо, тъй като констативният акт на общината не се ползва с материална
доказателствена сила в посочената част относно установената година на реализиране на
строителството – съгласно разпоредбата на чл. 179 ГПК официалният документ, издаден от
длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява
доказателство само за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия.
Следователно, доколкото длъжностното лице в случая не е установило посредством
собствените си действия годината на строежа, а отразява изявленията на трето лице в тази
насока, то констативният акт е доказателство за обстоятелството, че по предоставени от
друго лице данни надстрояването е извършено през 2001 г., но е и че този факт отговаря на
обективната действителност, поради което същият подлежи на доказване с всички
допустими в гражданския процес доказателствени средства.
От приетото и неоспорено заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице въз основа на
приетите по делото доказателства и след оглед на имота, се установява, че жилищната
сграда в с. Герман е изградена на три етапа. Първият етап е изпълнен съгласно позволителен
билет от 1971 г. и включва изграждане на двуетажна сграда с приземен етаж, които към
настоящия момент са заснети в кадастралната карта като две жилища с идентификатори
14831.6501.84.4.1 и 14831.6501.84.4.2. Вторият етап е изграждане на триетажна пристройка
(партер и два етажа) от североизток на съществуващата сграда, съгласно разрешение за
строеж от 1994 г., която включва два гаража, стопански помещения и апартамент на първи и
втори етаж, като постройката е заснета със самостоятелен идентификатор 14831.6501.84.2 и
се явява собственост на В.М. М. (видно от констативния нотариален акт за собственост на л.
88 от делото на СРС). Третият етап представлява подробно описаното в акта за узаконяване
от 2014 г. строителство, което включва пристройка от 19,22 кв.м. към пристройката от 1994 г.
и надстройка над двете сгради със застроена площ от 123,93 кв.м., включваща таванско
помещение и процесното двуетажно жилище (тип мезонет) с идентификатор
14831.6501.84.4.3 с обща площ на двата етажа от 75,64 кв.м. Според вещото лице,
строителството отговаря напълно на одобрения проект за узаконяване, като към процесния
обект отговарят 21,94 % идеални части от общите части на жилищната сграда с
идентификатор 14831.6501.84.4. В открито съдебно заседание експертът уточнява, че не
може да се ангажира със становище дали процесното жилище е построено преди 2007 г., но
със сигурност посочва, че е завършено преди 2014 г., когато е било узаконено.
По делото във въззивното производство са приети нотариално заверени декларации (л. 68 и
л. 69 от делото на СРС), съставени по реда на § 127, ал. 9 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с които на
01.11.2013 г. и на 29.05.2014 г. ответникът М. С. М., синът му В.М. М. и сестра му А. С.а К.,
както и трети лица, съседи на имота – Л.Т.Т. и Р.Т.Ш., са декларирали под страх от
4
наказателна отговорност, че пристройката и надстройката на процесната сграда в с. Герман
са изпълнени през 2001 г. Това обстоятелство се подкрепя от показанията на свидетелите Р.
С.З. и Ч.Д.Й., които са участвали в строежа и посочват, че същият е завършен през 2001 г. –
2002 г., след което довършването на жилището е спряло заради настъпил инцидент със
съпруга на ищцата. Изложеното не се опровергава от показанията на свидетелите Д.А.А. и
В.Г.Й. – същите твърдят, че строителните работи по мезонета са се извършвали през 2007 г.,
респ. през 2014 г., но съдът не кредитира показанията им, доколкото същите не са
достатъчно пълни (свидетелите А. и В.Й. излагат много общо и противоречиво
наблюденията си по процесните факти, като свидетелят А. дори не знае, че в къщата има
мезонет, какъвто несъмнено е изграден и е предмет на делото) и противоречат на всички
останали гласни и писмени доказателства, събрани по делото. Противно на техните
показания, свидетелите З. и Ч.Й. излагат непосредствените си впечатления от строителните
работи, в които лично са участвали (с пренасяне на дървен материал и изолация и с
транспортни услуги), като посочват детайли от обстоятелствата около строежа и личния
живот на ищцата, поради което съдът кредитира изцяло изложената от тях фактическа
обстановка.
Индиции за годината на изграждане на процесния мезонет се съдържат и в конструктивното
становище, както и в становището на ел. инженер, част от извършеното през 2013 г.
заснемане на пристрояването и надстрояването на къщата в рамките на процедурата по
тяхното узаконяване. Същите са били одобрени от техническа служба на Столична община –
район „Панчарево“ и въз основа на тях е издаден акт за узаконяване № 42/03.12.2014 г. на
описаните строежи. В становището си на л. 16 от делото на СРС ел. инженер П. е
констатирал, че за новоизградената пристройка е предвидено самостоятелно
разпределително табло, а захранването на осветлението и контактите в подпокривното
пространство (където е разположен процесният обект) е изпълнено от разпределителното
табло на етажа под него, като разпределителните табла са закупени и монтирани преди 2005
г. и отговарят на изискванията на нормативната уредба за този период. В същия смисъл е и
конструктивното становище, част от заснемането, в което е посочено, че триетажната
пристройка и надстройка представлява трети етап на изпълнение на сградата, който е
извършен в периода между 1994 г. и 2001 г. Описаните констатации не обвързват съда, но в
съвкупност с останалите събрани гласни и писмени доказателства в тази насока навеждат
към единствения възможен извод, че процесният обект е завършен на груб строеж именно
към 2001 г. Това обстоятелство се подкрепя косвено и от факта, че извършеното без
строителни книжа надстрояване е било квалифицирано като търпим строеж по смисъла на §
127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ и е било узаконено по реда на § 127, ал. 2 и сл. ПЗР на ЗИД на ЗУТ
(видно от акта за узаконяване на л. 14 от делото на СРС), което несъмнено означава, че
строежът е бил изграден преди 31.03.2001 г.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че процесният обект е завършен на груб строеж през
2001 г. и оттогава е годен обект на правото на собственост. Противно на доводите на
5
ответника М. С. М., издаденото през 2007 г. разрешение за строеж на надстройка на
жилищната сграда не означава, че обектът е изграден по-късно, тъй като от заключението на
СТЕ се установява несъмнено, че апартаментът на две нива не е реализиран съобразно това
разрешение за строеж и одобрените към него архитектурни проекти (л. 131 и сл. от делото
на СРС) и се отклонява значително от тях, което е наложило и последвалата процедура по
узаконяване. Според вещото лице, посоченото разрешение за строеж съдържа съществени
недостатъци, които го правят негодно за строително изпълнение, тъй като не отчита
пристройката от 1994 г., денивелацията на терена и външните очертания на съществуващата
сграда, като предвиденото в него строителство на практика не е изпълнено.
При установеното изграждане на обекта през 2001 г. за основателността на предявената
вещна претенция ищцата следва да докаже, че след този момент в продължение на 10
години е осъществявала върху жилището фактическа власт спокойно, явно и непрекъснато с
намерение да го свои за себе си. При съвкупния анализ на събраните гласни доказателства
несъмнено се установява, че П. К. Н. е довършила жилището и се е нанесла да живее в него
заедно с дъщеря си най-късно през 2007 – 2008 г. – този период е посочен от свидетелите З.
и Ч.Й. като време, в което мезонетът е бил окончателно завършен и ищцата е започнала да
го обитава. Изложеното се потвърждава от показанията на доведения от ответниците във
въззивното производство свидетел Й.Г.С., който посочва, че П. си е направила мезонета и
живее в него от 2003 г. досега. Свидетелят А. не излага твърдения относно момента, в който
П. Н. е установила фактическа власт върху имота (същият дори не знае за съществуването
на мезонет в сградата), но към момента на разпита му през 2021 г. заявява, че ищцата живее
в къщата от около 10 години. Свидетелят В.Й. твърди, че П. живее в надстройката от 2014 г.,
но по изложените по-горе мотиви съдът не кредитира неговите показания.
Разпитаните в хода на въззивното производство свидетели установяват, че и към настоящия
момент ищцата живее в процесния обект и не е имало период, в който същата да не е
упражнявала фактическа власт върху него. Свидетелката А. С.а К. (еднакво заинтересова от
изхода на спора спрямо двете страни, доколкото е майка на ищцата и на ответника Н. В. и
сестра на ответника М. М.) заявява, че и към м. май 2021 г., и до сега П. живее в мезонета,
който си е построила – на ет. 3 и ет. 4, заедно с дъщеря си. Свидетелката уточнява, че от 2021
г. и към настоящия момент М. и Н. не са възразявали на упражняваната от П. фактическа
власт и дори са й помагали при изготвяне на документация и извършване на преустройства.
Изложеното не се опровергава от показанията на свидетеля Й.Г.С., които по отношение на
посоченото обстоятелство са вътрешно противоречиви – в началото на разпита лицето
заявява, че от М. знае, че ищцата обитава жилището си в кв. Овча купел, но по-късно
посочва, че от 2003 г. до сега П. живее в Герман. Твърденията му, че в с. Герман я засича
много рядко, не доказват, че ищцата не живее в процесния обект, тъй като от показанията на
свидетеля е видно, че самият той не живее в квартала, а само превозва внука си до там,
когато се налага да помага на снаха си при отглеждането му, т.е. самият Й.С. няма постоянни
наблюдения над обитателите в процесната къща и не би могъл да установи категорично кой
живее в мезонета.
6
С оглед на изложеното въззивният съд намира, че П. К. Н. е придобила имота по давност –
видно е, че същата е упражнявала фактическа власт върху него повече от 10 години (като
този период е изтекъл най-късно през 2018 г., преди завеждане на иска), като намерението й
за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС, а и се установява от свидетелските
показания относно поведението й, от което е видно, че е ползвала имота за себе си.
Установената от нея фактическа власт не е била обезпокоявана от ответниците по делото или
от трети лица, като в този смисъл са показанията на свидетелката А. К., която заявява, че
пререканията между страните по делото касаят спор между М. и Н. относно ползване на ел.
енергия и вода в къщата от ответника М., без да ги плаща, както и относно паркиране на
чужд автомобил пред гаража на М. и В. М.и, а според свидетеля С. спорът между П., Н., М.
и Е. е бил относно тавана на М., който е останал на тухли и е необитаем. За пълнота на
изложението и във връзка с възраженията на ответниците следва да се посочи, че
обстоятелството, че актът за узаконяване е издаден на името на М. М. и по негово заявление,
не е равнозначно на противопоставяне на владението от ищцата, тъй като тези действия не
са насочени срещу П. К. Н. и не обезпокояват осъществяваната от нея фактическа власт.
Същевременно, по силата на § 127, ал. 6 ПЗР на ЗИД на ЗУТ строежите се узаконяват на
името на собственика на земята, какъвто именно е ответникът, а ако строежът е изграден от
несобственик, отношенията между строителя и собственика се уреждат съгласно
изискванията на чл. 72 - 74 от Закона за собствеността, т.е. за ищцата не е съществувала
възможност да инициира узаконяване на изграденото от нея жилище, поради което и
книжата са издадени на името на нейните чичо и брат като собственици на дворното място.
Ето защо и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд
намира за пълно и главно доказано обстоятелството, че ищцата е упражнявала фактическа
власт върху процесния недвижим имот в продължение на повече от 10 години явно,
спокойно и непрекъснато (при липса на каквито и да било данни други лица да са изразявали
претенции към имота), с намерение да го свои за себе си, поради което го е придобила по
давност. Противно на доводите на ответниците, в случая не се налага манифестиране на
намерението за своене пред съсобствениците на земята, тъй като ищцата не притежава
вещно право върху терена или къщата и установеното от нея владение не е в резултат от
трансформацията му от държане на чуждите идеални части. В този смисъл –
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по
тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно задължителната практика на
ВКС, формирана в решения по чл. 290 ГПК, давността се прекъсва с предявяване на иска,
само ако той е насочен от собственика към лице, което се позовава на придобивна давност. В
обратната хипотеза – на иск, предявен от владелеца, разпоредбата не намира приложение,
тъй като ищецът не може сам да прекъсне собствената си придобивна давност. В този случай
давността продължава да тече и по време на процеса и ако е изтекла към момента на
приключване на устните състезания, следва да се съобрази от съда съобразно разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 ГПК като факт, настъпил след предявяване на иска и имащ значение за
7
спорното право. В посочения смисъл са Решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г., I
г. о., Решение № 170/11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., Решение № 705/29.10.2010 г. по гр.
д. № 1744/2009 г., Решение № 401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г., Решение №
61/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г., I т. о., Решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр. д. №
984/2010 г., III г. о., Решение № 177 от 09.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2803/2015 г., I г. о. и
др.
В исковата молба и уточнителната молба към нея са изложени твърдения, че ищцата
упражнява фактическа власт върху имота с намерение да го свои за себе си от 2001 г. до
днес, т.е. и към момента на предявяване на иска, и в хода на цялото исково производство,
във връзка с което е допуснато и събирането на гласни доказателства в пъроинстанционното
и във въззивното производство. От събраните свидетелски показания става ясно, че ищцата
е установила фактическа власт върху апартамента в периода 2007 г. – 2008 г. и давността е
изтекла още преди предявяване на иска. Дори и да се приеме, че началото на придобивната
давност датира от 2014 г., както твърдят ответниците и доведеният от тях свидетел В.Й., с
оглед на посочената съдебна практика и тъй като няма данни след тази дата владението да е
било прекъсвано, следва да се счита, че давността е текла и докато се е разглеждало делото,
поради което към момента на даване на ход на устните състезания в настоящото въззивно
производство е налице необходимият срок на владение по чл. 79 ЗС и съобразявайки този
факт, при всички случаи следва да се признае за установено, че ищцата е придобила имота
по давност.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявеният
положителен установителен иск за собственост следва да бъде уважен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивницата има право на
направените от нея разноски в двете съдебни инстанции, както следва: сумата от 1551,43 лв.,
разноски в първоинстанционното производство за платена държавна такса, такси за съдебни
удостоверения, депозит за вещо лице и възнаграждение за един адвокат, както и сумата от
1343,22 лв., разноски във въззивното производство за платена държавна такса и
възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20101348 от 25.08.2023 г., постановено по гр. дело № 78226/2018 г. по
описа на СРС, 155 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. К. Н., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. ****, срещу М. С. М., ЕГН **********, с адрес: с. Герман, ул. ****, **, Е. В. М.,
ЕГН **********, с адрес: с. Герман, ул. ****, **, и Н. К. В., ЕГН **********, с адрес: с.
Герман, ул. ****, ет. 1, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, че П. К. Н. е собственик на основание придобивна давност на недвижим имот,
8
представляващ апартамент на две нива с идентификатор 14831.6501.84.4.3, при съседи:
ниво 1 на същия етаж – без съседи, под имота – имот с идентификатор 14831.6501.84.4.2,
над обекта – без съседи, ниво 2 на същия етаж – без съседи, под обекта – без съседи, над
обект – без съседи, имотът, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор 14831.6501.84.4,
построена в имот с идентификатор 14831.6501.84, находящ се в гр. София, с. Герман, ул.
****, при съседи на имота: имоти с идентификатори № 14831.6501.863, 14831.6501.85,
14831.6501.2005 и 14831.6501.83, ведно с правото на строеж върху мястото, върху което е
построена сградата и съответните идеални части от общите части на сградата.
ОСЪЖДА М. С. М., ЕГН **********, с адрес: с. Герман, ул. ****, **, Е. В. М., ЕГН
**********, с адрес: с. Герман, ул. ****, **, и Н. К. В., ЕГН **********, с адрес: с. Герман,
ул. ****, ет. 1, да заплатят на П. К. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1551,43 лв., разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 1343,22 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9