№ 210
гр. Тетевен, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100378 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от А. П. П., ЕГН
********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул. хххххххххххххххх, чрез адв. Е. И. от АК –
Пловдив, срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от Владислав М. Инджов, с цена на иска:
1253.00 лева.
Предявен е иск за прогласяване нищожност на Договор за кредит от 26.04.2024 г. с
„Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се в исковата молба, че на 26.04.2024 г. ищцата е сключила с ответното
дружество Договор за кредит, по силата на който са й предоставени в собственост заемни
средства в размер на 700.00 лева, при годишен процент на разходите – 48.534 %.
В исковата молба се сочи, че съгласно чл. 6 от договора, договорът за заем следва да
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 10 от ОУ
към договора, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за стрА.та; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за стрА.та; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна
от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.
В случай на неизпълнение от стрА. на кредитополучателя на условията визирани в
чл. 6 от договора, респ. на чл. 10 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължи
неустойка визирА. в чл. 8 на кредитора в размер на 466.13 лева, която той следва да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска
за неустойка. Ищцата заявява, че е усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания
1
за неустойка, поради следните съображения:
Ищцата заявява, че за да заобикалят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити
въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те
не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или
пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от стрА. на кредитодателя на фирми,
които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече
е калкулирА. с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума.
Заявява, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението
следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по
т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
На следващо място се сочи, в исковата молба, че неустойката за неизпълнението на
задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е
загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй
като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на
главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те
да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 466,13 лева е загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е близо 100 % от заетата сума в размер на
700,00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.
Счита, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от стрА. на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор
да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение
и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на
дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и
логично е след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне
кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
2
Моли съда да прогласи нищожността Договор за кредит № ************* от
26.04.2024 г. като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между
страните и нарушаващ предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Креди Йес“
ООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
иска. Оспорва, че процесната клауза в договора за предоставяне на потребителски кредит,
под името, а именно тази в чл. 6 от договора води до недействителност на договора за
кредит.
Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит. Моли за присъждане на
сторените съдебни разноски в настоящото производство.
В открито съдебно заседание страните не се представляват.
По делото са приети писмени доказателства представени от ищцовата и ответната
стрА., които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.
Районен съд - Тетевен, ГО, четвърти състав, като взе предвид становищата на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна стрА. следното:
Предявен е иск за признаване на недействителност на правна сделка поради
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация
чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожен, като противоречащ на закона Договор
за потребителски кредит № ************* от 26.04.2024 г.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
Договор за паричен заем № ************* от 26.04.2024 г., сключен между „Креди Йес“
ООД и А. П. П., се установява, че между ищцата и ответното дружество е възникнало
облигационно правоотношение по Договор за паричен заем № ************* от 26.04.2024
г., по силата на който на ищцата е предоставена в заем парична сума в размер на 700 лева за
три месеца, с дата на поледен падеж 27.07.2024 г., с ГЛП – 2,50 % и ГПР – 47.694 %.
Изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което
при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност
и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. СЕС многократно е
подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна
обвързаност съдът счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност.
На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“
в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
3
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визирА.та правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл.
146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи
условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирА. с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Съгласно чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не
са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
остА.лата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната стрА. - кредитор
клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП.
Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавитечленки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
Съгласно т. 1. 5 от Договора, заемателят е избрал да ползва допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за одобрение на паричния заем, за което се задължил
да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 581.86 лв.
С чл. 2. 8 от договора заемодателят е поел задължение да не променя лихвения
процент по договора за кредит, срещу което заемополучателят се е задължил да заплаща
такса ангажимент в размер на 0,03 % на ден върху усвоената и непогасена главница, която се
дължи на падежа на всяка погасителна вноска.
Общо дължимата сума, която ищцата е следвало да погаси възлиза на 1329.00 лв.,
включваща главница, лихва и такса ангажимент, платима на равни месечни погасителни
4
вноски в размер на 443.00 лв. всяка.
Регламентирано е право на предсрочно погасяване на кредита с право на намаляване
на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата част/; право на отказ от
договора в 14-дневен срок без да се дължи обезщетение или неустойка, като връща на
заемодателя получената заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на
ползването до връщането на сумата.
Предвидено е в чл. 13, ал. 1 от Договора, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден
забава.
По делото е допусната и изслушА. съдебно-икономическа експертиза. Според
заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно и обосновано се
установява, че в изпълнение на задълженията си по договора ищцата се е задължила да
заплати освен главница и договорна лихва, в размер на 747.14 лв., ами към тях е добавена и
такса експресно разглеждане, в размер на 581.86 лв., което в обща калкулция, прави ГПР, в
размер на 5737.98 %.
Като съобрази съдържанието на договорните клаузи, съдът намира за неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП, а оттам и за нищожна на клаузата на т. 1. 5 от
Договора, предвиждаща заплащане на такса ангажимент, за да не променя кредитора
фиксирания лихвен процент за срока на договора.
Според чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит – чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. От
граматическото тълкуване на двете цитирани разпоредби следва, че таксата се дължи за
конкретно действие на кредитора. В процесния случай обаче таксата се дължи срещу
„бездействие“ на кредитора – да не променя лихвения процент. Срещу нея не се предоставя
никаква услуга. В действителност, срещу плащането на тази такса потребителят получава
„ангажимент“ за добросъвестно изпълнение на вече договорени условия. Доколкото срещу
заплащането на таксата потребителят не получава услуга и предвид че клаузата не е
уговорена индивидуално, същата е нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Затова и договарянето на такава такса съдът намира за несъвместимо със забрА.та на
чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Ето защо клаузата, с която е уговорена е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие на закона.
В допълнение, след като таксата се дължи за това, че кредиторът няма да променя
лихвения процент за срока на Договора, то същата би следвало да е дължима за срока на
договора.
Видно от чл. 2. 8 от Договора таксата се дължи „ежедневно“, без да е посочен краен
момент на нейното начисляване.
Клаузата за дължимост на такса ангажимент е неясна и като такава е нищожна на
основание чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, която е императивна.
На следващо място, уговорката, че такса ангажимент, която не е във фиксиран
размер, а се начислява „ежедневно“ и размерът й е обусловен от размера на усвоената към
конкретен момент главница, налага се изводът, че такса ангажимент представлява
допълнително „периодично плащане“ в допълнение към дължимите главница и
възнаградителна лихва, а не такса за допълнителна услуга, свързА. с договора за
потребителски кредит. В този смисъл, клаузата има за цел да заобиколи изискването на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК, поради което е нищожна.
Нищожна е и клаузата за експресно разглеждане на документи Разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да
5
договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите
следва да са уговорени в съответствие с чл. 10а, ал. 2 и 3 ЗПК, забраняващ на кредитора да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане вменява в тежест на
заемополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява
действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Разглеждането на молбата за кредит, било то и „експресно“, е присъща на дейността по
кредитирането, извършвА. от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало
да са безплатни за потребителя. В този смисъл уговорката противоречи на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Клаузата също така е формулирА. неясно и в противоречие с повелителната
разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. От съдържанието на договора за паричен заем не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирА. цената за ползването и
и какви конкретни действия от стрА. на заемодателя се включват в тази услуга. Налице е
пример за неоснователно обогатяване, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя.
С това се нарушава принципът за добросъвестност при сключване на договорите. Извод в
насока, че с клаузата за заплащане на такса за разглеждане се цели извличане на
допълнителна печалба, без да се предоставя насрещна престация е условието, че се дължи и
при предсрочно погасяване и при предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е
причина. При осъществяване на тези хипотези таксата за разглеждане изпълнява присъщите
функции на неустойка, каквато обаче не е предвидено, че се дължи според договора. По този
начин формулирани договорните клаузи поставят длъжника пред невъзможност да се
освободи от заплащането й. В този смисъл, таксата за разглеждане представлява добавка към
договорната лихва, тъй като заплащането й оскъпява кредита и е предвидима и сигурна
печалба за кредитора. Следователно некоректно е посочен процентът на договорната лихва в
договора за кредит.
ЦитирА.та клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена. Изготвена е
предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието
й. Не са представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на
договор без предвидената клауза, нито, че на ищцата е предоставена такава възможност.
Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Услугата по „експресно“ разглеждане е пряко свързА. с договора за паричен заем,
доколкото касае оценката на риска за заемодателя и свързА.та с нея преценка за
кредитоспособността на заемополучателя. Тя е била известна на кредитора към момента на
сключване на договора за паричен заем.
Освен това съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на
§ 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът
намира, че такса ангажимент за фиксиран лихвен процент и такса за експресно разглеждане
представляват допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на
потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва.
Съставлявайки разход по кредита, следва да бъдат включени в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално
6
допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1
ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР
на ЗПК, с уговорените плащания се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля 47,694 % и възлиза на 5737.98 %, според заключението на вещото лице,
ако в него се включи таксата за експресно разглеждане. Така размерът на ГПР се явява по-
голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва 50,00 %, определен в чл.
19, ал. 4 от ЗПК, към датата на сключване на договора. По този начин с уговорените такси се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се
включва техният размер. Тъй като таксите са прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора
клауза за заплащането им отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради което е
нищожна.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с правомощията да
редуцира размера на ГПР до законово допустимия. С решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по
дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по
преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. по неравноправните клаузи в потребителските
договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите,
състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава
възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени
съдържанието на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу
Jesus Gutierrez Garcia /т. 71 състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни само
да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува
правна възможност така да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се
договаря годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора
за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея, поради което нищожността
на тази клауза, обуславя недействителност на целия договор.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен
на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без
лихви или други разходи.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 50.12 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
и сумата от 200 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата стрА. е представлявА. от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
7
насрещната стрА. е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,
което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е
регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото
възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената
стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва
да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на
чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно
което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от
размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв
случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и
не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и
засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрА. на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно същинско открито съдебно заседание, без
явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М.
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 300 лева без ДДС за
предявеният един иск, което е в границите за съответния вид дейност. С оглед изложеното и
предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС от стрА. на адв. Е. И.-М., то
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще
рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 360 лева с ДДС за предявения
иск. Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да взема
предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г.,
на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
8
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирА. в Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/2024 г. ОС
и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за
потребителски кредит № ************* от 26.04.2024 г., сключен между А. П. П., ЕГН
********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул. хххххххххххххххх, и „Креди Йес“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12,
представлявано от Владислав М. Инджов като противоречащ на императивни разпоредби на
ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Креди Йес“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12,
представлявано от Владислав М. Инджов да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е.
И.“, представлявано от адв. Е. И. - М. от ПАК сумата от 360 лева с ДДС - възнаграждение
за адвокатска помощ и съдействие, оказани на А. П. по гр.д. № 378/2025 г. по описа на РС –
Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от
Владислав М. Инджов да заплати на Районен съд – Тетевен сума в размер на 250.12 лева
разноски по делото.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Окръжен съд - гр. Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9