№ 3444
гр. София, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110126561 по
описа за 2021 година
РЕШЕНИЕ
15.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРEДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 26561/2021 г.по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ИФ“ ЕООД срещу АДР. АЛ. Ч., като се твърди, че
страните били сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
262905/16.08.2019 г. Поддържа, че по силата на договора бил предоставил на ответника
сумата от 3000,00 лева, а последният се бил задължил да върне паричната сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва, съобразно уговореното в договора. Навежда доводи, че
ответникът бил извършил частични плащания, като в случая била останала незаплатена
главница в размер на 2306,00 лева, както и незаплатена договорна възнаградителна лихва в
1
размер на 247,50 лева дължима за периода от 15.09.2019 г. до 12.02.2020 г., както и
незаплатена мораторна лихва в размер на 137,72 лева дължима за периода от 12.02.2020 г. до
12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 14.01.2021 г. Излага съображения, че е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответника бил възразил, поради което имал правен интерес
от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи
претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като се твърди, че
договора за кредит е нищожен, поради противоречие с нормите на ЗПК и наличието на
неравноправни клаузи. Поддържа, че с оглед признатото от ищеца плащане на сумата от
1000,00 лева, не било ясно как е формирана претенцията, съответно не било ясно как е
извършено разпределението на сумата. Навежда доводи, че клаузите за ОЛП и ГПР били
неравноправни, като с оглед нормата на чл. 22 ЗПК договора бил недействителен. Излага
съображения, че не е спазена нормата на чл. 11 ЗПК, която предвиждала задължително
съдържание на договора за потребителски кредит. Твърди, че в случая е налице нищожност,
поради противоречие с добрите нрави, което обосновава, като сочи, че по отношение
уговорената в договора лихва бил нарушен принципа на справедливостта и били създадени
условия за неоснователно обогатяване. Поддържа, че уговорената лихва е прекомерна, което
аргументира подробно, като прави извод за несъответствие с ГПР, което водело до
нищожност на договора. Навежда доводи, че договора бил сключен в нарушение на чл. 143,
т. 5 и чл. 147 ЗЗП, като договора бил сключен без да е предоставена надлежна
преддоговорна информация. Излага съображения, че не бил уведомяван за настъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по договора, което било задължително условие, за да
бъде обявена предсрочна изискуемост. Твърди, че с оглед обстоятелството, че иска бил
предявен по чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, съобразно практиката, макар и да се
позовавал на предсрочна изискуемост, ищецът не можел да я обяви с исковата молба.
Поддържа, че ако се допусне да бъде обявена предсрочна изискуемост с исковата молба, то
щяло да е налице изменение на основанието на иска и същият нямало да съответства на
издадената заповед за изпълнение. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК,във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на кредит; 2) клаузите от договора да са
валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни
норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават
значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на
парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени
на уговорения в договора падеж.
Представен е Договор за предоставяне на кредит № 262905/16.08.2019 г., сключен
между „ИФ“ ЕООД от една страна, в качеството на кредитор и АДР. АЛ. Ч., от друга страна
в качеството на потребител. По силата на договора кредиторът се задължава да предаде в
собственост на потребителя сумата от 3000,00 лева, а потребителят се задължава да върне
сумата на кредитора в сроковете уговорени в договора, ведно с уговорената договорна
възнаградителна лихва.
2
Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.
10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на
кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се
е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и
времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното
правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски
кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
От заключението на СПЕ се установява, че процесният договор е набран с шрифт
„Times new roman”, с размер на кегела 12, извън заглавието, което е с размер на кегела 14.
Съдът, при преценка на заключението на СПЕ, съобразно правилото на чл. 202 ГПК
намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
Следователно, настоящият съдебен състав намира, че изпълнена нормата на чл. 10
ЗПК по отношение размера на шрифта при сключването на договора, поради което и
възражението на ответника в тази насока се явява неоснователно.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, което изяснява, че по банковата
сметка на ответника е превдена сумата от 3000,00 лева на 16.08.2019 г. с основание „дог. за
заем номер 262905“. Вещото лице е посочило, че по договора е останала непогасена
главница в размер на 2306,00 лева, както и договорна възнаградителна лихва в размер на
247,50 лева за периода от 15.09.2019 г. до 12.02.2020 г., както и сумата от 137,72 лева –
мораторна лихва за периода от 12.02.2020 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 14.01.2021
г.
Съдът, при преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл. 202 ГПК
намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
3
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
От писмо с вх. № 37478/25.02.2022 г. от „Първа инвестиционна банка“ се установява,
че банковата сметка по която е постъпила процесната сума по договора е с титуляр АДР. АЛ.
Ч..
Съдът, като извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
намира, че безспорно всички материални предпоставки на предявените искове са
установени, поради което същите следва да бъдат уважени в цялост.
Неоснователни са съображенията на ответника за неспазване на правилото на чл. 11
ЗПК, респ. чл. 22 ЗПК. В случая, съдът намира, че сключеният договор отговаря на
изискванията на закона и съдържа предвиденото в чл. 11 ЗПК необходимо съдържание. В
договора ясно и точно са посочени както размера на кредита, така и дължимата лихва, а така
също и общата дължима сума по договора за кредит. В тази насока в самия договор са
уговорени вноски, като ясно и точно е посочено каква част е за главница, съответно за
възнаградителна лихва и глобален размер на вноската, респ. датата на падежът им. Също
така е спазено и изискването на чл. 19 ЗПК – като изрично е посочен ГПР, който е в рамките
предвидено с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Не може да се приеме, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави
– поради размера на уговорената лихва. В случая се касае за необезпечен потребителски
кредит, който по правило е с по-висок риск, поради което е допустимо да бъде уговорен и
по-голям размер на възнаградителната лихва, което само по себе си не противоречи на
общите разбирания за честно и добросъвестно сключване и изпълнение на договорите.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при
приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени,
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели
недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. В случая законодателят е регламентирал възможността за
оскъпяване на кредита – до сумата от пет пъти законната лихва, която към момента на
сключването на договора е била около 10 %, поради което уговореният размер на
възнаградителната лихва е в рамките на закона, което е допълнителен аргумент, защо не е
налице противоречие с добрите нрави.
Според правилото на чл. 24 ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат и
чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. В случая изцяло бланкетни са
съображенията на ответника за нарушение на правилото на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. По
делото са претендират главница и възнаградителна и мораторна лихва, поради което и
посоченото правило на ЗЗП е неприложимо. Същото би могло да се приложи единствено,
ако в предмета на правния спор беше включено искане за заплащане на необосновано висок
размер на обезщетение за неизпълнение на договора или неустойка от потребителя, а в
случая се претендира единствено обезщетение за забава в размер на законната лихва, така
както е предвидено в чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че са несъстоятелни съображенията на ответника,
че липсвала надлежно обявена предсрочна изискуемост. От представения договор и
4
погасителния план към него се изяснява, че крайния срок на договора е бил. -12.02.2020 г.,
като към момента на подаването на заявлението и издаването на заповедта за изпълнение
същият е бил настъпил. Тоест, ирелевантно е дали вземанията са били надлежно обявени за
предсрочно изискуеми или не. Необходимо да се изясни и обстоятелството, че
обстоятелството дали вземанията са обявени за предсрочно изискуеми не обуславя различно
основание на иска – така Решение № 15/09.05.2017г. по т. д. № 60034/2016г. на ВКС, I г.о;
Решение № 139/5.11.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г.; Решение № 7/19.05.2017 г. по
гр. д. № 60053 /2016 г. на ВКС, ГК, II г. о. „…не може да се игнорира, че съществува
валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията договорени от страните
кредитор и кредитополучател. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите
последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде съобразено в
рамките на исковото производство по чл. 422 ГПК. Длъжникът – ответник по иска дължи
изпълнение макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежът,
договорен от страните.“. Тоест, предсрочната изискуемост касае единствено за изгубване
от длъжника на предимството на срока – арг. чл. 71, ал. 1 ЗЗД. Извод в противна насока не
би могъл да се направи и от възприетото в Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012
г. на ВКС, ТК, I т. о. В тази насока настоящият съдебен състав е съобразил и постановките
на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е
доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8
ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му се присъди сумата от
842,24 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на АДР. АЛ. Ч., ЕГН: **********, с
адрес: гр. ...................., че дължи на „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ......................, със седалище и адрес
на управление: гр. ......................, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК,във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2306,00 лева,
представляващи незаплатена главница по Договор за предоставена на кредит №
262905/16.08.2019 г., ведно със законната лихва от 19.01.2021 г. (датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, както и
сумата от 247,50 лева, представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от
15.09.2019 г. до 12.02.2020 г., както и сумата от 137,72 лева, представляващи мораторна
лихва за периода от 12.02.2020 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 14.01.2021 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.01.2021
г. по ч. гр. д. № 2716/2021 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
5
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП АДР. АЛ. Ч., ЕГН: ********** да заплати на „ИФ“ ЕООД, ЕИК:
......................, сумата от 842,24 лева, представляващи деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6