№ 6870
гр. София, 16.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Б. СТ. Ш. СТАВРУ
при участието на секретаря Ю. АСП. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Б. СТ. Ш. СТАВРУ Гражданско дело №
20231110102497 по описа за 2023 година
Ищецът Р. В. К. твърди, че от месец март 1995 г. до октоМ.и 2022 г. бил служител на М., а
за периода 30.08.1985 г. – 03.03.1991 г. заемал длъжност в Строителни войски на щатна
офицерска длъжност, от където на 03.03.1991 г. бил уволнен със Заповед № ..... г. на
Командира на под. 62560 за отчисляване от поделението. Със заповедта било определено
изплащане на парично обезщетение в размер на две заплати, което не получил. При
уволнението му от М. поради навършване на пенсионна възраст му били изплатени 18, а не
полагащите му се 20 заплати. Поддържа, че съгласно ЗМ. на служителите, полагащи труд с
униформено облекло, се полага сума в размер на 400 лв. до 2021 г. и 800 лв. за 2022 г., като
на ищеца били платени парите за дрехи за 2021 г. и за 2022 г., но не и за 2019 г. и за 2020 г.
Моли ответникът М. да бъде осъден да му изплати дължимото обезщетение от две заплати в
размер на 5556.80 лв. и стойността на униформеното облекло за 2019 и 2020 г., по 400 лв.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът не е депозирал такъв. В съдебно заседание
оспорва пасивната си легитимация да отговаря по исковете.
С протоколно определение съдът е оставил без движение исковата молба и ищецът е
уточнил, че насочва исковете срещу СДВР, но ги поддържа и срещу М..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът СДВР е подал писмен отговор, в който оспорва исковете.
Оспорва пасивната си легитимация да отговаря по тях. Оспорва по същество исковете.
Твърди, че дължимото на ищеца обезщетение е изплатено при приспадане на 2
възнаграждения, получени при прекратяване на военната служба. Поддържа, че парите за
униформено облекло за 2021 г. и пропорционално за 2022 г. са изплатени на ищеца, а за
предходни години не се дължат. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за
1
установено от фактическа е правна страна следното:
Предмет на делото са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 234,
ал. 1 ЗМ. и чл. 181, ал.2, вр. ал.4 ЗМ., срещу СДВР, и в условията на евентуалност – срещу
М..
Безспорно е по делото, че в периода 1.3.1995 г.-10.10.2022 г. ищецът Р. В. К. бил служител в
М. като последно заемал длъжността „полицейски инспектор III степен в 01 група „Опазване
на обществения ред“, на сектор „Общинска полиция“, отдел „.............“ по допълнителен щат
към СДВР, а в периода 30.08.1985 г.-03.03.1991 г. бил служител в Строителни войски на
щатна офицерска длъжност.
В насока на горното са и приетите по делото заповед за назначаване и акт за встъпване в
длъжност на ищеца на 27.2.1995 г. – районен инспектор в ПУ Красно село, кадрова справка,
според която последната заемана длъжност е „полицейски инспектор III степен в 01 група
„Опазване на обществения ред“, на сектор „Общинска полиция“, отдел „.............“ по
допълнителен щат към СДВР и заповед № 8121К-11661/29.9.22 г. на министъра на
Вътрешните работи за прекратяване на служебното правоотношение.
Съобразно тези доказателства, съдът намира, че пасивно легитимиран да отговаря по
исковете е СДВР, при който ищецът последно е изпълнявал служебните си задължения и
който е изплащал дължимите възнаграждения и обезщетения. Доколкото СДВР има
самостоятелна правосубектност и е разпоредител с бюджетни кредити, то е процесуално
правоспособен и е надлежен ответник по предявените искове.
Установи се по делото, че служебното правоотношение с ищеца е прекратено поради
навършване на пределна възраст за служба в М. – 60 години. С прекратяване на служебното
правоотношение, за ищеца е възникнало право на обезщетение за прослужени години – чл.
234, ал. 1 ЗМ.. Видно от кадрова справка и справка за изплатено еднократно обезщетение,
ищецът има прослужено време в системата на М. в размер на 27 години, 7 месеца и 7 дни, а
в системата на МО – 5 години, 6 месеца и 3 дни.
Не е спорно и се установява от представеното от СДВР платежно нареждане, че е изплатил
на ищеца обезщетение за прослужено време в размер на 18 месечни брутни възнаграждения,
приспадайки изплатено при предишно прекратяване на служебно правоотношение
обезщетение в размер на две възнаграждение. Спорен е въпросът именно относно това
правилно ли са приспаднати тези две възнаграждения за служба в МО.
В периода 30.08.1985 г.-03.03.1991 г. ищецът е бил служител в Строителни войски на щатна
офицерска длъжност.
Според удостоверение от Държавния военно-исторически архив – Велико Търново, ищецът
е бил уволнен от строителни войски със заповед от 12.02.1991 г. Със заповед № ..... г. на
Командира на поделение 62560 за отчисляване на Р. К., е разпоредено да му се изплати
еднократно парично обезщетение в размер на две месечни заплати за длъжност, звание и
прослужени години. В архива не са открити разплащателни ведомости за изплащане на
обезщетението.
Както се посочи, съгласно чл. 234, ал.1 ЗМ., при прекратяване на служебното
правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова
2
месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Според ал.4
на същата разпоредба при повторно и при всяко следващо прекратяване на служебното
правоотношение от полагащото се обезщетение се приспадат толкова месечни
възнаграждения, колкото вече са получени от служителите на длъжности по чл. 235, ал. 1.
Ищецът има прослужени 27 години в системата на М. и 5 години в системата на МО, поради
което има право на максималния размер на обезщетението, освен при наличието на вече
изплатено обезщетение при предишно прекратяване на служебно правоотношение, което
именно е спорният по делото въпрос.
Въз основа на разпоредбата на чл. 234, ал.4 ЗМ., ответникът СДВР е изплатил на ищеца 18
вместо 20 месечни възнаграждения, приспадайки изплатени две възнаграждения при
прекратяване на правоотношението с МО. По делото обаче липсват доказателства, че при
прекратяването на това предходно правоотношение на ищеца е изплатено обезщетение в
размер на две месечни възнаграждения. Единственото релевантно за това обстоятелство
доказателство е удостоверението от Държавния архив, според което е налице заповед, с
която е разпоредено изплащане на обезщетението, но липсват ведомости за изплащане на
еднократно парично обезщетение. Предвид изложеното, не може да се приеме за безспорно
установено заплащането на обезщетение в полза на ищеца при предходното прекратяване на
правоотношението с МО. В тежест на ответника е било да установи изплащането на
обезщетението при предходното прекратяване на служебното правоотношение, тъй като се е
позовал на него, за да не изплати на ищеца пълния размер на обезщетението. Недоказаният
факт съдът следва да счете за неосъществен. От това следва основателност на предявения
иск за заплащане на неизплатената част от полагащото се на основание чл. 234, ал. 1 ЗМ.
обезщетение, равняваща се на 2 месечни възнаграждения. Съобразно представените от
ответника СДВР справка и платежна бележка, последното брутно месечно възнаграждение
на ищеца възлиза на 2778.40 лв., съответно дължимата част от обезщетението – на 5556.80
лв. Искът по чл. 234, ал.1 ЗМ. следва да се уважи в цялост.
Относно иска с правно основание чл. 181, ал. 2 ЗМ.:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже наличието на служебно
правоотношение с ответника през процесния период, че длъжността му е изисквала носене
на униформено облекло, както и размерът на определената с акт на министъра на
вътрешните работи левова равностойност за униформено облекло за съответната година.
Видно от приетите по делото вещева книжка и акт за сдаване на длъжност, ищецът е
изпълнявал служебните си задължения в униформено облекло.
Според представените по делото платежна бележка и справки, на ищеца е изплатена
стойността на униформеното облекло за 2021 г. и пропорционално за отработените месеци
през 2022 г. Според Служебна бележка, издадена от Д „УССД“ при М., ищецът не е получил
средства за облекло от лимита за 2019 г. и 2020 г.
По делото са представени заповеди, издадени от министъра на вътрешните работи, съгласно
които лимитът за униформено облекло за 2019 г. и 2020 г. е в размер на 400 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 2 ЗМ., на държавните служители се осигурява работно
и униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение. Съгласно ал. 4, размерът
3
на сумите се определя ежегодно със заповед на Министъра на вътрешните работи, а
условията и редът за предоставяне на сумите се определят с наредби на Министъра на
вътрешните работи - ал. 5.
Условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията за процесния период са
определени с Наредба № 8121з-1175/29.9.2015 г. за условията и реда за осигуряване на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи на работно и униформено
облекло, друго вещево имущество и снаряжение и ежегодно парична сума за облекло на
неносещите униформа държавни служители, издадена на основание чл. 181, ал.5 ЗМ..
Съгласно чл. 19, ал.2 от Наредбата, при прекратяване на служебното правоотношение на
държавен служител, изпълняващ служебните си задължения в униформено облекло, в
случай че на служителя не е предоставено униформено облекло за предходната и текущата
календарна година, на същия се изплащат стойностите на униформеното облекло за
предходната и пропорционално за текущата година след приспадане на усвоените суми от
размера, определен със заповедта за текущата година по чл. 181, ал.4 ЗМ..
От доказателствата по делото се изясни, че ищецът е работил при ответника по служебно
правоотношение, като е изпълнявал служебните си задължения в униформено облекло, т.е.
имал е право на осигуряване на униформено облекло. Служебното правоотношение с ищеца
е прекратено през м.10.2022 г. Следователно, приложима е разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от
Наредба № 8121з-1175/29.9.2015 г., според която при неосигуряване на униформено
облекло, при прекратяване на служебното правоотношение, се дължи паричната му
равностойност в размер на лимита за такова за предходната календарна година и
пропорционално за текущата. В случая това са 2021 г. и 2022 г., за които ответникът е
изплатил дължимите суми. За 2019 г. и 2020 г. ищецът няма право на претендираното
обезщетение за непредоставено облекло, тъй като ответникът няма задължение за изплащане
на такова. По тези съображения предявеният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Исковете срещу Министерство на вътрешните работи, като насочени срещу ненадлежна
страна, са недопустими и по отношение на тях производството по делото следва да се
прекрати.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора и съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78,
ал.3 ГПК, на ответника СДВР следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лв. С оглед неоснователното поддържане на исковете срещу ответника М.
/който първоначално не претендира разноски, но с оглед неоснователното продължаване на
производството срещу него моли за присъждане на такива/, на основание чл. 78, ал.4 и ал. 8
ГПК, му се дължат разноски за представителството от юрисконсулт в минимален размер от
100 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ОСЪЖДА С...., гр. София, ..........., ДА ЗАПЛАТИ на Р. В. К., ЕГН **********, гр. София,
............, сумата от 5556.80 лв. дължима част от обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМ. при
прекратяване на служебното правоотношение, в размер на две месечни възнаграждения.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. В. К., ЕГН **********, гр. София, ............, срещу Столична
дирекция на вътрешните работи, гр. София, ............, иск с правно основание чл. 181, ал. 2
ЗМ. за заплащане на паричната равностойност на непредоставено униформено облекло за
2019 г. и 2020 г. в общ размер на 800 лева, по 400 лв. за всяка година.
ОСЪЖДА Р. В. К., ЕГН **********, гр. София, ............, да заплати на Столична дирекция
на вътрешните работи, гр. София, ..........., сумата от 50.00 лв. разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото относно предявените от Р. В. К., ЕГН **********,
гр. София, ............, срещу Министерство на вътрешните работи, гр. София, ..........., искове с
правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМ. и чл. 181, ал.2 ЗМ..
ОСЪЖДА Р. В. К., ЕГН **********, гр. София, ............, да заплати на Министерство на
вътрешните работи, гр. София, ..........., сумата от 100.00 лв. разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните. В прекратителната част решението има характера на
определение и подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му
на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5