РЕШЕНИЕ
№922
гр. Пловдив, 07.05.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на единадесети
февруари, през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Кичка Пеева - Казакова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2918 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Т.Д.Т.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, които вреди
се твърди да са причинени по време на изтърпяване на наказание лишаване от
свобода в Затвора – Пловдив за периода от 01.09.2012 г. до 10.11.2020 г. в
резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
съответно чл.3 от КЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени от ищеца като
такива, съставляващи болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване
на чувство за малоценност. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от
КЗПЧОС, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди според
ищеца са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване
на ищеца в Затвора Пловдив под 3 кв. метра, без постоянен достъп до санитарен
възел с течаща топла и студена вода; студ през зимата, топло и задушно през
лятото; наличие на мухъл; лошо осветление; липса на достъп на свеж въздух;
ползване на кофи за ходене по нужда; заразеност на килиите с гризачи и
дървеници, от които не може да се спи; нарушено право на ищеца да бъде
отключван от 06.00 до 20.00 часа чрез отключване по-късно и заключване по-рано,
както и заключване за няколко часа през деня; настаняване през 2018 г.- 2019 г.
в килията заедно с онкологично болен, за когото ищецът е следвало да полага
грижи по обслужване, обличане, хранене и др.; настаняване за около година през
2013 г. в килия № 78, обособена от бивша обща тоалетна, която е била без парно
и се отоплявала с маслен радиатор, като предвид спиране на тока след 22,00 часа
ставало студено. Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
изплащането му. Претендира се присъждане на направените разноски за държавна
такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му и присъждане на разноски.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на иска,
като моли същият да се отхвърли.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковите претенции са
допустими. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае до иск за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът Т. претендира вреди от посочените нарушения за един отделен период на
задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявен и от надлежна страна,
предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца
са налице данни да е бил задържан в посоченото място за лишаване от свобода. Същият
е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на
наказанията.
Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение
за извършено нарушение на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода,
каквото е Затвора – Пловдив, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и
областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът Т.Т. ***.03.2013 г. по изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ и е пребивавал там и до момента на предявяване
на исковата молба – 10.11.2020 г., без данни за прекъсване в рамките на този
период. Установява се от гласните доказателства, че в периода 2013 г. – 2014 г.
ищецът Т. е пребивавал в килия № 78, която била около 10 кв. метра и в която
били настанявани между пет и шест човека. В помещението имало санитарен възел с
течаща студена вода, като имало и влага и мухъл до ремонта ѝ през 2017 г.,
когато тези неблагоприятни условия били отстранени. През помещението не
преминавал радиатор на парното при затвора, поради което и за лишените от
свобода бил осигурен отделен радиатор на ток, който можели да включват в
часовете, в които имало ток. След 2014 г. ищецът бил настанен в стая № 74 с
размери 27,25 кв. метра, без площта на санитарния възел, с отделен санитарен
възел с течаща студена вода, два прозореца в спалното помещение и един прозорец
в санитарния възел. В тази стая ищецът пребивавал и в следващите години, до
01.11.2019 г., като в периода от 08.11.2017 г. до 01.11.2019 г. пребивавал в
това помещение с различен брой лишени от свобода между пет и девет души. На
01.11.2019 г. ищецът Т. бил преместен в стая № 80. Последната била с площ от 27,69
кв.м., без площта на санитарния възел, с отделен такъв с течаща студена вода,
един прозорец в спалното помещение и един прозорец в санитарния възел. Във
всяко спално помещение имало осигурено отделно легло за всеки лишен от свобода,
както и оборудване със шкафове. Спалните помещения били добре осветени, а
прозорците били отваряеми за осигуряване на естествена вентилация, предвид
липсата на изградена нарочна вентилационна система в затвора. Топла вода
лишените от свобода можели да ползват в банята на затвора, която била разрешена
за ползване съгласно график по два пъти седмично. Отоплението се осъществявало
посредством парно с изключение посоченото за стая 78. Престоят на открито на
лишените от свобода бил осъществяван по изготвен за това нарочен график в
рамките на по един час дневно. В периода на задържането си ищецът Т. бил
устроен на работа по негово желание за два месеца през 2014 г. като чистач на
каре, както и два месеца като чистач на 5-ти пост, след което бил спрян от
работа заради установена употреба на наркотични вещества. До 2020 г. ищецът не
подавал молба за работа, като на депозирана такава през 2020 г. отказал
двукратно да бъде назначен на работа. В част от периода по задържането на ищеца
режимът на заключване на помещенията, установен по ЗИНЗС не бил спазван
стриктно от администрацията, като помещенията се заключвали за по няколко часа
и през деня, а не само нощем.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетелите К., В. и М., чиито показания съдът кредитира, но само
отчасти и то само доколкото са съответни на останалите кредитирани
доказателства. Съдът разглежда показанията на посочените свидетели и критично,
предвид факта, че се касае до лица, също изтърпяващи, или изтърпявали наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, за които на съда е и служебно известно също да са завели дела с правно
основание по чл.284 от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца,
който пък от своя страна е свидетелствал по делата с ищци свидетелят М. и
свидетелят В., поради което и следва да се счете, че свидетелите по настоящото
дело са до известна степен заинтересовани.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, установява се от приетите
писмени доказателства, а това се потвърждава и от показанията на свидетеля М.,
че ищецът Т. ***.03.2013 г. Следователно и само на това основание претенцията
му за част от исковия период, а именно от началото му 01.09.2012 г. до датата
на задържане 04.03.2013 г. се явява неоснователна, доколкото не се установява в
този период от време ищецът Т. действително да е бил задържан в Затвора
Пловдив. Ето защо и съдът намери, че следва да отхвърли исковата претенция за
тази част от исковия период, като разгледа по същество конкретните оплаквания
на ищеца единствено досежно периода от 04.03.2013 г. до 10.11.2020 г., за който
период се установява той да е пребивавал без прекъсване в Затвора Пловдив, като
обсъди
конкретно всяко от оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба и с
оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, да осъществи
и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация, без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация, е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства, каквито впрочем са ангажирани от ответника само
за част от периода на задържане на ищеца, а именно от м.11.2017 г. занапред, че
в рамките на този период от време до датата на подаване на исковата молба, за част от времето на престой в затвора, а
именно за 1007 дни, ищецът е пребивавал при условията на пренаселеност. По
отношение на времето на престоя му преди месец ноември 2017г., а именно за
времето от март 2013 г., за 2014 г., за 2015 г., за 2016 г. и от м.01. до
м.10.2017 г. по делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника
във връзка с размерите на помещенията и броя на настанените в тях лица заедно с
ищеца. С разпореждането на съда по образуване на делото на ответника е указана
доказателствената тежест да установи с относими и допустими доказателства
своите възражения и като се има предвид, че с отговора по исковата молба се
твърди неоснователност на цялата искова претенция, то ответникът е следвало да
ангажира доказателства, оборващи твърденията за пренаселеност през целия исков
период. Това не е било сторено и такива данни не са били представени за ищеца
от страна на затворническата администрация, въпреки изискването им служебно от
съда с писмо, в изпълнение на протоколно определение, с което Началникът на
Затвора Пловдив е бил задължен да представи включително и такава информация. От
своя страна, ищецът е ангажирал гласни доказателства, като от разпита на
свидетеля М. се установява, че същият заедно с Т. е бил настанен в едно
помещение в Затвора Пловдив през 2013 г., а именно в стая 78, която е била с
разполагаема площ от около 10 кв. метра, като в нея са били настанени между 5 и
6 човека, което сочи на изключителна пренаселеност на помещението. От страна на
свидетеля е посочено и че в периода 2015 г. – 2016 г. ищецът вече е бил в стая
74, чиито размери са известни от писмените доказателства и по отношение на
които е свидетелствал според съда добросъвестно и М., като същият е потвърдил,
че в помещението са били настанявани и по 13 -14 човека, което отново сочи на
особено съществена пренаселеност. Досежно 2016 г. е дал показания свидетелят К.,
който пък е посочил, че в помещение № 74 са били настанявани и по 10
човека.
Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения
на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешев и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл.43, ал.4
от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода
не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила
значително време след началото на посочения период на задържане на Т. през 2013
г. в място за лишаване от свобода, а именно едва през февруари 2017 г., то това
не означава, че за държавата в лицето на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, не е съществувало задължение за изпълнение на
стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като в тази насока, както се
каза, пряко приложима по силата на Конституцията е самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването
относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван, претенцията на Т.,
както се каза е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки
за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя
настанени лица, които са от 2017 г. занапред, както и отчасти от показанията на
свидетелите за предходните години, че е била налице действителна пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора
Пловдив в целия период от 04.03.2013
г. до 10.11.2020 г. за общо 2672 дни. За 1007 дни от тях, както се каза, категорично се
установява от писмените доказателства – приложената справка за периодите от
2017 г. до 2020 г., че е била установена в по-голямата част от времето пренаселеност,
като разполагаемата площ на едно лице е била под 4 кв. метра, а за един кратък
период от 14.12.2018 г. до 09.01.2019 г. и под 3 кв. метра, защото в помещение
№ 74 са били настанени общо 10 лица. В останалото време, от началото на престоя
на ищеца до момента, за който са били представени конкретни данни относно
настаняването му, а именно за 1665 дни, съдът намира, че също, на база на
събраните показания на свидетелите следва да се приеме наличие на установена
пренаселеност на помещенията. В тази връзка и съдът взема предвид и
разпоредбата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, относно това, че при неизпълнение на
задължението на специализираната администрация да представи информация,
необходима за правилното изясняване на делото, съдът може да приеме за доказани
съответните факти. В случая, освен, че от Началника на Затвора не е постъпила
такава информация, каквато е била изискана с надлежно писмо, както се каза,
налице са и конкретни свидетелски показания, които са сравнително еднопосочни и
от които се установява, че времето от задържането на ищеца до момента през 2017
г., за когато са налице конкретни данни, същият е прекарвал в килии при
условията на пренаселеност. С оглед данните
относно размерите на помещенията по пребиваване на ищеца Т., то се констатира
особено сериозно нарушение на чл.3 от КПЧОС, защото на лишен от свобода в
посочения период се е падало разполагаема площ дори по-малко от 3 кв. метра. Както
се посочи вече, ответникът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не е
ангажирал конкретни доказателства за броя настанени лица в помещенията, в които
е пребивавал ищецът за годините преди 2017 г., като с оглед посочената
доказателствена тежест е
бил длъжен и е могъл да обори оплакванията на Т. за пренаселеност, в която връзка пък последният е
ангажирал гласни доказателства. Впрочем, че ГДИН разполага с достатъчно пълна информация
относно затворите в страната и нивото на тяхното запълване е безспорно,
доколкото, както например става ясно от мотивите към Решението на ЕСПЧ по делото
Нешков и др. срещу България, /вж. пар.47 и пар.432/ е била предоставяна
информация от правителството през януари 2014 г. за капацитета и запълнеността
на затвора към 31.12.2013 г., която информация е за период близък до началото
на процесния и от която става ясно, че е била установена известна пренаселеност
и в Затвора Пловдив. Затова и съдът приема, че за времето от 04.03.2013 г. до 08.11.2017
г., от когато е налице конкретна справка, следва също да се счете да е била налице
пренаселеност при пребиваване на ищеца в Затвора Пловдив от общо 1665 дни или
общо установеният брой дни през разглеждания период на престой от 04.03.2013 г.
до 10.11.2020 г., за който е установена пренаселеност е 2672 дни. Установява се, както се каза вече, от приложеното
подробно изготвено становище от ИСДВР при Затвора Пловдив, че за около месец от
пребиваването на ищеца в стая 74 е било налице такова превишение на броя на
лицата в помещението, така че разполагаемата площ на едно лице а е била и под 3
кв. метра, което съгласно цитираната практика на ЕСПЧ, само по себе си, независимо от други фактори, води до извод за особено
съществено нарушение и на чл.3 от Конвенцията за правата на човека. Съдът съобразно с чл.284, ал.3 от ЗИНЗС приема, че
такова е било положението и за периодите, за които няма изготвена конкретна
справка. В останалото време, когато е била налична пренаселеност в стая 74 и
стая 80, разполагаемата площ е била пък под нормативно установените 4 кв. м. на
лице. При това положение и според съда следва да се уважи, макар и
отчасти, претенцията на ищеца за присъждане обезщетение, в частта ѝ
относно неизпълнение на нормативното задължение на специализираната
администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване на съответна
разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 2672 дни в рамките на периода от 04.03.2013 г. до 10.11.2020
г. Този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се
установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от
ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла,
съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период на задържане на ищеца. Според
основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата
на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това
положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в
помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада
заетото от мебели пространство, предвид липсата на данни относно разположението
им в стаите и точният им брой. Поради това и според съда се установява
твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на
специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца за посочените дни в посочения период, като остава недоказано твърдението
му, че в рамките на целия такъв Т. е пребивавал в помещения, в които
предоставената му площ е била и под 3 кв.м., защото това не се установява, като
е видно, че за периода 2017 г. – 2019 г. е имало дни, в които в помещение № 74 са били настанени лица в рамките на
максималния капацитет, предполагащ 4 кв. метра разполагаема площ на едно лице,
като в спалното помещение са били общо шест лица.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглеждания период
на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода
поне два пъти седмично. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Изобщо недоказано остава
твърдението на ищеца относно това, че нуждите от тоалетна са били
удовлетворявани не в нарочно обособен санитарен възел, а в кофа, като в тази
насока не са налице каквито и да било доказателства.
Недоказани са твърденията на ищеца относно неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в помещенията за
лишаване от свобода в периода на разглеждане по делото. Установява се
категорично, че всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с
прозорци, които са отваряеми и от които е налице възможност за проникване на
свеж въздух, както и на светлина, предвид размерите им. Установено е, че в
спалните помещения на Затвора Пловдив в зависимост от площта им има от един до
два прозореца, както и задължително по един прозорец в самото санитарно
помещение, които прозорци са отваряеми и поради това е налице възможност за
непрекъснато проветрение. От показанията на свидетелите става ясно и че през
по-голямата част от деня спалните помещения са отключени, доколкото лишените от
свобода имат достъп до коридора и другите спални помещения, като това позволява
да се отваря и вратата на съответното помещение. Установено е, включително и от
свидетелските показания, че е налице изградено и изкуствено осветление в
помещенията за лишаване от свобода в условията на Затвора Пловдив, като има
възможност лишените от свобода сами да го пускат и спират до 22,00 часа. В
помещенията, съставляващи санитарни възли има прозорци, от които също, предвид
размера на тези помещения прониква и светлина. В тази насока с оглед размера на
стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е
налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти,
касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да
се има предвид в тази насока и типа на сградата, която не е типична жилищна
сграда, а вид обществена, в която са приложими и стандартите за осветеност на
обществените сгради, при това сградата е такава, в която е нужно да бъдат
спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно
осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се
прилагат. Установява се, че за два месеца от престоя си в затвора ищецът е бил
устроен на работа като „чистач на каре“ и следователно и в този период от време
същият е имал възможност в по-голяма част от деня да е и извън спалните
помещения на затвора. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че
проникването на дневна светлина в спалните помещения не е било достатъчно,
което не е доказано обаче категорично, то като се вземе предвид и факта, че за
ищеца практически е била налице възможност да работи и да е извън тези
помещения през деня, не може да се счете, че са настъпили твърдените от него
неимуществени вреди.
Досежно оплакването, че не му е бил осигуряван престой на открито, понеже е бил работещ, то съдът намира същото за
абсолютно недоказано. В тази насока е видно, че е изготвен график за престой на
открито, като от показанията на свидетелите се установява, че той е бил и
спазван. Освен това, става ясно и че само в рамките на четири месеца от общия
престой на ищеца същият е полагал труд, като, както се каза, едната от
длъжностите му е била „чистач на каре“, сиреч, така или иначе същият е следвало да излиза на мястото за престой на
открито с оглед изпълнение и на трудовите му функции. Поради това и не може да
се счете, че за него са настъпили неимуществени вреди с твърдяното основание.
Оплакването на ищеца относно преживени от него неблагоприятни усещания на студ, съответно горещина, също са
неоснователни. На първо място, известно е, че в Затвора Пловдив отоплението
през отоплителния сезон се осъществява посредством изградено парно, за което са
налице и свидетелски показания. Установява се, че в помещение № 78, в което не
е бил монтиран радиатор, е бил осигуряван електрически такъв, поради което и не
може да се счете, че е налице установено бездействие на затворническата
администрация, а напротив проявено е активно действие по снабдяване с
отоплителен уред. Факт е, че и електричеството и парното отопление се пуска и
съответно спира по установен график през деня и през нощта с оглед осигуряване
на нормално осветление и отопление навсякъде, като ищецът, когато е бил в стая
78, не може да се счете, че се е намирал в по-неблагоприятно положение в
сравнение с останалите лишени от свобода по отношение на осигуреното отопление.
Поради това и общите твърдения изложени и от свидетеля, че през зимата е
студено, а през лятото е горещо, като се има предвид, че се касае до характерни
температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не
може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на
Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо
отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на гризачи, дървеници, както и мухъл в помещенията,
то от доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за
поддържане на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това обаче
е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база поддържането на
хигиената да се е осъществявало трудно. Установява се от приетите писмени
доказателства, че през цялото време от 2013 г. до 2020 г. ежегодно и то по
няколко пъти са се
извършвали дейности по договор по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива. Очевидно с оглед показанията на
свидетелите, въпреки положените в тази насока усилия паразитните насекоми, от
които е оплакването – дървеници - не са били напълно унищожени. Това обаче не
се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода на
престой на ищеца общо са били осъществени над петдесет пъти съответните
дейности по ДДД обработка по сключените за това договори, като в някои случаи
те са били ежемесечни. Не се установява от доказателствата в спалните помещения
да са били налични гризачи, каквото оплакване има в исковата молба. Затова и
въпреки че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да
причини описаните неприятни усещания, то
същото не може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение
на ответника, доколкото се установява същият да е положил необходима и дължима
грижа за справяне с този конкретен проблем.
От доказателствата по делото не се установява
да е била правена обработка за премахване на мухъл, а следва да се има предвид,
че със средства за почистване, с които разполагат лишените от свобода, самите
те трудно биха могли да премахнат трайно плесен, доколкото са необходими
специфични препарати. Същевременно се установява от показанията, че и в
спалните помещения е имало образувал се мухъл, който в някои случаи е бил премахван
единствено след извършване на ремонт. Поради това, макар и не в пълен обем,
това оплакване на ищеца съдът намира за установено.
Що се касае
до оплакването относно нарушаване
правото на ищеца да бъде отключван през деня, то от показанията на свидетелите
се установява, че действително правилото на чл.257, ал.7 от ЗИНЗС е било
нарушавано в определени случаи от затворническата администрация, като лишените
от свобода са били заключвани не само през нощта, но и за по час –два сутрин и
следобед. В тази насока показанията на свидетелите К. и В. не са оборени от
страна на ответника, а от затворническата администрация не е постъпила
информация по искането на съда с правно основание по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС
досежно точния режим, който се прилага по отношение на лишените от свобода. С
оглед съдържанието на показанията на тези двама свидетели може да се направи
извод, че същите описват положението относно отключване и заключване на
помещенията в последно време и към момента на разпита им през 2021 г.
Същевременно, свидетелят М. не е посочил подобен режим на отключване и
заключване на спалните помещения, от което може да се направи извод, че това
нарушение на правилото на чл.257, ал.7 от ЗИНЗС не се отнася за всички
помещения и отряди. От показанията на този свидетел става ясно и че понастоящем
/към момента на разпита му/ същият не е в една стая с ищеца. В тази насока и
съдът намира, че това оплакване на ищеца се явява доказано, но само отчасти и
то за последната година от престоя му в затвора, доколкото липсват твърдения в
показанията на свидетелите този режим да е бил прилаган и в по-предходни
години, като такива изводи не могат да се направят и от приложения по делото
график за разпределение на времето на лишените от свобода, утвърден през 2015 г
.
Досежно
оплакването на ищеца, относно това, че същият е следвало да полага грижи за друг лишен от свобода с тежко заболяване, с
когото е бил настанен в едно помещение и от това за ищеца са произтекли вреди,
съдът намира същото за напълно недоказано и неоснователно. Установява се от
свидетелските показания действително, че ищецът е полагал грижи за друг болен
лишен от свобода, който обаче не е бил в помещението по настаняване на Т..
Освен това, става ясно и че ищецът не е бил принуждаван да се занимава с
подобна благородна дейност, а е вършел това по собствено желание и по собствени
подбуди. Не се установява ищецът да е бил принуден и от обстоятелствата да
осъществява такава дейност, поради твърдяната липса на други лица, които да
полагат грижи за заболелия затворник. В тази насока и според съда не може да се
счете, че изпълнението на подобни доброволно поети обязаности от страна на
ищеца по оказване на грижа спрямо друг човек е довело или може да доведе изобщо
до твърдените от ищеца обида, възмущение и внушаване чувство на малоценност.
С
оглед изложеното по-горе по отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца Т.Т.,
то съдът счита, че отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде
ангажирана само по отношение на установеното незаконосъобразно бездействие,
свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване
от свобода в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на възведените стандарти
относно разполагаема площ на един лишен от свобода за установения конкретен брой
дни в рамките на разгледания период от време, както и по отношение на
установеното наличие на мухъл в помещенията, по отношение на което от страна на
ответника не са представени конкретни доказателства да е осъществил дейности по
премахването му, както и нарушаване правото на ищеца да е в отключено спално
помещение през деня, от които оплаквания с най-голяма тежест съдът преценява
установената пренаселеност за 2672 дни. По останалите оплаквания на ищеца,
съдът счете, че не следва да уважава исковата претенция, предвид недоказаността
ѝ.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то всички посочени по-горе
като установени неблагоприятни
условия, съдът счита,
че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така
установените по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът Т. е следвало да
търпи наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода
на оценка на въздействието им върху психическото и физическото състояние на
задържаното лице, съобразно и с конкретния брой дни в рамките на периода, за които
се установява по категоричен начин пренаселеност в килиите, като взе предвид и
възрастта на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице
е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца Т. над нормално присъщите на
лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда се установява твърдението за причинени
неимуществени вреди в резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при
условията на пренаселеност и заразеност на помещенията с мухъл, както и при
нестриктно спазване изискванията на чл. 257, ал.7 от ЗИНЗС от администрацията,
защото посочените неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в
кумулативна съвкупност с други твърдени такива по исковата молба, сами по себе
си, особено установената пренаселеност, са от естество да причинят описаните от
ищеца чувства на огорчение и чувство за малоценност. Пренаселеността в
помещенията по престояване на ищеца е само по себе си именно такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство. В тази връзка и описания от ищеца
психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия, като се съобрази и че те са били допълнени от другите
установени такива, посочени по-горе по заразяване с мухъл и заключване по
няколко часа на помещенията през деня. В тази насока съдът взема предвид и факта, че съгласно
пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът по отношение на установените общо 2672 дни, в
които ищецът е пребивавал в пренаселено помещение в рамките на периода от 04.03.2013
г. до 10.11.2020 г., както и отчасти през целия период от над 2800 дни
замърсяване с мухъл и неосигуряване свободно движение по коридорите поради
заключване на помещенията за по няколко часа през деня, го определя като
значителен, като взема предвид, от една страна, броя на дните, за които
доказано са били налице вреди, който е висок на фона на целия този престой на
задържане на ищеца. Интензитетът на търпените имуществени вреди при задържането
на ищеца в Затвора Пловдив в рамките на периода се определя като значителен и
предвид факта, че за част от дните, в които е установена пренаселеност е
установено и особено съществено нарушение на изискванията относно минималната
разполагаема площ /под 3 кв.м. на човек/.
При това положение и съдът намира, че справедливо и отговарящо на
действителния интензитет на търпените от страна на ищеца Т. неимуществени вреди
като резултат от незаконосъобразни бездействия, осъществили по съвкупност
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, ще бъде обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 16 000 лева. Затова и съдът счете, че следва да уважи формулираната като такава
за сумата от 100 000 лева искова претенция за обезщетение само до
посочения размер, като я отхвърли до пълния предявен общ размер от 100 000 лева,
като недоказана, както и по отношение на периода от 01.09.2012 г. до 04.03.2013
г. по посочените по-горе съображения. В тази насока и съдът се съобразява и с
разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, съдържащо
се в приложението към Решение Иванов и др. срещу България, както и Йорданов и
Джелебов срещу България. Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано от датата на
депозиране на исковата молба 10.11.2020 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца Т.Д.Т. с ЕГН
**********,***, сумата от 16 000 лв. /шестнадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди в рамките на
периода от 04.03.2013 г. до 10.11.2020 г., в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, изразили се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 2672 дни в рамките на посочения период, както и заразяване
на помещенията по настаняване на ищеца с мухъл и допускани нарушения на чл.257
ал.7 от ЗИНЗС от администрацията в рамките на посочения период, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 10.11.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Затвора Пловдив в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС
по отношение на част от исковия период, а именно за времето от 01.09.2012 г. до
04.03.2013 г., както и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 100 000 лева, а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца Т.Д.Т. с ЕГН **********,***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: