Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 29.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на
петнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Десислава
Йорданова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №2080
по описа за 2019год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №510302 от 18.10.2018г., постановено по гр.дело №62992/2016г. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, е признато за установено по искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД,
че Ю.Л.П. дължи на „Т.С.”ЕАД сумата от 1269,73лв.- стойност на потребена
топлинна енергия през периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г. в имот с абонатен
номер 092568, представляващ апартамент № 32, находящ се в гр. София, ж.к. *******,
ведно със законната лихва върху главницата от 27.06.2016 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 170,67лв.- обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода от 30.06.2013г. до 14.06.2016г., както и
сумата от 83,52лв.- такса за услугата “дялово разпределение” за периода от
01.05.2013г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от 27.06.2016г.
до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 30.06.2016 г. по ч.гр.д. № 34780/2016 г. по
описа на CPC, 127 с-в, като искът с правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен за
сумата от 15,61лв., представляваща лихва за забава върху цената на услугата
“дялово разпределение” за периода от 30.06.2013г. до 14.06.2016г. Ответницата е
осъдена да заплати на ищеца 79,97лв. разноски в заповедното производство и
910лв. разноски в исковото производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца- „Н.” ЕАД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от особения
представител на ответника Ю.Л.П.- адв.Р.Н.
от САК. Жалбоподателят поддържа, че не е безспорно установено, че ответницата е
собственик на процесния имот. Претендираните суми не били изискуеми, неправилно
не било прието и възражението за изтекла погасителна давност за периода преди
27.06.2013г. в решението не били обсъдени и всички възражения на ответника. С
молба от 20.09.2019г. жалбоподателят заявява и че обжалваното решение е
недопустимо, тъй като с влязло в сила на 26.10.2016г. решение по гр.д.№18230/2016г.
бил уважен отрицателен установителен иск на ответницата срещу ищеца относно
същите задължения. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде обезсилено, евентуално- отменено, а предявените искове– отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор. С подадена на 13.11.2019г. писмена молба моли решението
на СРС да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач „Н.” ЕАД не изразява становище по жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Наведените
доводи относно наличието на влязло в сила решение по друго дело, по отношение
на същите задължения не могат да бъдат споделени, тъй като предявеният о
тответницата отрицателен установителен иск е уважен за периода от м.11.2006г.
до м.03.2013г. и е отхвърлен за периода от м.04.2013г. до м.02.2016г., а
претенцията на ищеца по настоящото дело е за периода от 01.05.2013г. до
30.04.2015г.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на
имота, за който се твърди от ищеца, че в него е потребена топлинна енергия от
ответника, са представени множество писмени доказателства (заповед
№РД-41-580/23.04.1987г. въз основа на заповед по чл.98 от ЗТСУ (отм.), протокол
за въвод на ответницата във владение, удостоверение от ГИС- София за промяна на
адреси, протокол от 09.08.2002г. за проведено общо събрание на етажните
собственици и наематели в сградата, декларация от М.Т.В.и приложен към нея
неоспорен списък на собствениците в сградата, съдържащ данни и подпис на
ответницата в ред 32, неоспорените от ответника талони за отчети на уреди за
дялово разпределение), надлежно обсъдени от първоинстанционния съд, от които
безпротиворечиво се установява, че ответницата е собственик на този имот, като
същият е придобит от нея по силата на влязла в сила заповед за отчуждаване на
имот и обезщетение, изразяващо се в отстъпване на недвижим имот. Установено е също така,
че процесният имот е топлофициран и че сградата, в която се намира същият е била присъединена към топлопреносната мрежа. Следователно ответницата се явява потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./.
Съгласно чл.150,
ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл.
148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е също така въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба. Т.е., доказана е по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в
определено количество за исковия период.
Непогасените
задължения на ответника за доставена топлинна енергия за процесния период,
както и размерът на обезщетението за забава, са установени въз основа на
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че следва
да бъде кредитирано.
Настоящият сътав
не споделя и доводите на жалбоподателя относно момента на настъпването на
изискуемостта на процесните задължения и изтичането на погасителна давност
относно част от тях. Съгласно действащите
през процесния период Общи условия на ищцовото дружество, задължението на
купувача (клиента) на топлинна енергия да заплати месечните дължими суми за
топлинна енергия следва да бъде изпълнено в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, а за заплащането на изравнителните сметки- в
30-дневен срок, следващ датата на издаване на съобщението за дължимата сума (до
13.03.2014 г., когато влизат в сила новите Общи условия на ищеца), респ. от
датата на публикуване на издадената фактура в интернет страницата на ищеца
(след 13.03.2014 г.). Следователно, както правилно е отбелязъл и
първоинстанционният съд, падежът на вземанията за стойност на потребената
топлинна енергия за м.05.2013г. (най-старото задължение) е настъпил на
30.06.2013г. и от този ден е започнал да тече тригодишният давностен срок по
аргумент от чл.114, ал.1 ЗЗД, като този срок е изтекъл на 30.06.2016г., но
междувременно е подадено от ищеца заявление за издаване на заповед за
изпълнение (на 27.06.2016г.), с което теченето на давността е прекъснато
относно претендираните в настоящото производство вземания.
Ето защо
въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280,
ал.3 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №510302 от 18.10.2018г., постановено по гр.дело №62992/2016г.
по описа на СРС, ГО, 127 с-в.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач „Н.” ЕАД.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/