Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.06.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV В въззивен състав,
в публичното съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РОЗАЛИНА БОТЕВА
мл. с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Десислава Алексиева гр. дело № 3247
по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20245724 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 51786/19 г., СРС, ІІ ГО, 53 с-в,
поправено по реда на чл. 247 ГПК и изменено по реда на чл. 248 ГПК с Решение № 20002223
от 05.01.2020 ( допусната ОФГ 2021 г) и решение № 20017506 от 20.01.2021 г. по същото дело е осъден на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.99, ал.1 ЗЗД В.Р.И., ЕГН
********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата от 10 316,26 лв., представляваща дължима
главница за периода от 03.09.2014 г. до 20.12.2017 г.
по Договор за кредит за текущо потребление/20.12.2007г., ведно със законната
лихва върху нея от датата на завеждането на исковата молба – 05.09.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлен иска за разликата до пълния
предявен размер – 10 497,34 лв.
С
решението е осъден на основание чл. 10, ал. 2 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр.
чл.99, ал.1 ЗЗД, В.Р.И., ЕГН ********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата
от 224,08 лв., представляваща
дължимата възнаградителна лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г. по
Договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007 г., като е отхвърлен иска
за разликата по пълния предявен размер от 807,14 лв. С решението е осъден на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, В.Р.И.,
ЕГН ********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата от 1056,77 лв., представляваща дължимата
начислена наказателна надбавка за забава за периода 03.09.2016 г.– 20.12.2017г.
по Договор за кредит за текущо потребление/20.12.2007г., като е
отхвърлен иска за разликата по пълния предявен размер от 1083,41 лв.
С
решението е отхвърлено възражението за прихващане с платените суми в
заповедното производство, предявено от В.Р.И., ЕГН ********** срещу „ОТП Ф.Б.“
ЕАД като неоснователно. С решението е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.Р.И.,
ЕГН ********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“
ЕАД, ЕИК ******сумата от 1192,67 лв.
– представляваща сторените от ищеца разноски пред настоящата инстанция.
С
решението е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******да заплати на В.Р.И.,
ЕГН ********** сумата от 930лв. , а
с решение от 05.01.2021 г. още 1433,80 лева, което впоследствие е поправено с
решение от 20.01.2021 г., като „ОТП Ф.Б.“
ЕАД, ЕИК ******да заплати на В.Р.И. сумата от 1133,80 лв. – представляваща
сторените от ищеца разноски пред настоящата инстанция, а „Банка ДСК“ ЕАД е
осъдена да заплати на В.Р.И. сумата от 300 лева , разноски за заповедното
производство.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението от 06.11.2020 г. е постъпила въззивна
жалба от ответника В.И.. Счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно и
го обжалва с искане да бъде отменено.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ОТП Ф.Б.“
ЕАД, с който оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Счита, че жалбата е бланкетна,
тъй като не са въведени оплаквания срещу първоинстанционното решение.
Срещу
решение от 20.01.2021 г. е подадена жалба от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, с която твърди, че
не е налице очевидна фактическа грешка в поправеното решение от 05.01.2020 г.
по гр.д. № 51786/2019 г., по описа на СРС с твърдение , че не е налице
несъответствие между формираната в мотивите воля и диспозитива. С последния
трето неучастващо за делото лице било осъдено да заплати разноски в полза на В.Р.
в размер на 300 лева, което не представлявало очевидна фактическа грешка.
Отправя искане за отмяна на решението от 20.01.2021 г.
В
писмен отговор, В.И. счита, че жалбата е недопустима, евентуално неоснователна,
поради което отправя искане за оставянето и без разглеждане, евентуално без
уважение.
Срещу
решение от 05.01.2021 г. е постъпила жалба от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД. На първо място
излага съображения срещу осъждането на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД в частта за 300 лева
разноски за заповедното, като въвежда твърдение, че същото не е било страна в
производството пред заповедния съд. Отделно оспорва извода, че дължи в цялост
претендираните разноски по установителния иск, който е прекратен, като излага
аргументи, че исковете са предявени в условията на евентуалност и независимо,
че главният иск е прекратен, адвокатското възнаграждение при евентуални искове
е едно и се разпределя съобразно изхода по евентуалния иск. Отправя искане за
отмяна на обжалваното решение.
В
отговор, В.И. поддържа, че частната жалба е недопустима, тъй като е подадена
извън срока по чл. 248 ГПК, а в този срок не е правено искане за изменение на
решението по чл. 248 ГПК. При условията на евентуалност, ако съдът прецени, че
е допустимо, въвежда твърдения, че решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съдът, след като обсъди по реда на
чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По
въззивна жалба, подадена от В.И. срещу първоинстанционното решение от 06.11.2020 г.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Относно доводите за неправилност съдът
/принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи /чл.
269 ГПК/, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на
ВКС, каквото нарушение в случая не се констатира. Дейността на въззивния съд не
е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение,
при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата
инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. / т. 2 от посоченото
тълкувателно решение/.
Предявени
са искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Производството
по заведения главен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е прекратено с
влязло в сила определение от 17.10.2009 г. по гр.д. № 51786/2019 г. на СРС, като
със същото определение е обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 15.06.2010 г. по гр.д. № 24558/2010 по описа на СРС.
Предмет
на въззивна проверка по жалба на ответника е решението на първоинстанционния
съд по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД
в качеството му на цесионер срещу В.Р.И. за сумата от 10 497,34 лева –
непогасена падежирала главница за периода 03.09.2014 г. до 20.12.2017 г.,
807,14 лева – непогасена по давност възнаградителна лихва за периода 03.09.2016
г. до 20.12.2017 г. и 1083,41 лева – наказателна лихва по чл. 19.2 от договора
за периода от 03.09.2016 г. до 20.12.2017 г.
С
определение по чл. 140 ГПК в тежест на ищеца е указано да докаже сключване на
договор за кредит между ответника и
трето лице, изискуемост на претендираната част от кредитните задължения, валидното
прехвърляне на кредитните задължения в негова полза, както и уведомяване на
ответника за това прехвърляне. В тежест на ответника да докаже свои
правоизключащи и правопогасяващи възражения.
Установява
се от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства / договор за текущо
потребление от 20.12.2007 г., общи условия и погасителен план/, че между „Банка
ДСК“ ЕАД и В.Р.И. е сключен договор за кредит от 2007 г., по силата на който
кредиторът се задължил да отпусне на кредитополучателя кредит при общи условия в
размер на 25 000 лева за текущо потребление, а кредитополучателят се
задължил да върне сумата на месечни вноски съгласно погасителен план с краен
срок за погасяване – 20.12.2017 г. По делото е представен погасителен план,
който представлява неразделна част от договора за кредит, съдържащ месечните
вноски с посочен падеж на всяка вноска и размери по компоненти: главница и
лихва. Установява се съгласно договор за покупко-продажба на вземания от
06.03.2012 г., потвърждение за станала цесия от 26.03.2012 г. , както и
уведомление от 26.03.2012 г., ведно с известие за доставяне до В.Р.И. от
17.04.2012 г., че вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени от
Банка ДСК ЕАД в полза на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД.
Видно от приемо-предавателен протокол към 26.03.2012 г. при прехвърляне на
вземането, дължимият размер на главницата е 22 413,99 лв., присъдената лихва е
в размер на 2 402,15 лв., законната лихва в размер 4 230,89 лв. и съдебни
разноски в размер на 712,46 лв.
Кредитополучателят-физическо
лице по договор за кредит, който не придобива средствата за осъществяване на
търговска дейност, е потребител на финансова услуга и за него разпоредбите
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) намират приложение -
аргумент от § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В случая кредитът е предоставен на
ищеца за задоволяване на лични нужди, поради което и разпоредбите
на ЗЗП са приложими.
По
делото безспорно е установено, че банката е изпълнила задължението си за
предоставяне на банковия кредит съгласно чл.1 от договора за кредит, като е
предоставила кредитната сума в размер на 25 000 лева на 20.12.2007 г. по
разплащателна сметка с титуляр В.Р.И.. В исковия период ответникът не е
изпълнил задължението си за връщане на дължимите суми по кредита. От приетото
по делото заключение на ССчЕ, изготвено от вещо лице Виолета Стоянова, което е
обективно, компетентно и безпристрастно изготвено и следва да бъде кредитирано
се установява, че непогасеният размер на кредита към момента на заключението е
10316,26 лв. – главница за периода от 03.09.2014 г. до 20.12.2017 г., 224,08
лв. – договорна лихва за периода 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г., която се установява,
че не превишава двукратния размер на законната лихва и 1056,77 лв. лихва за
забава в размер на законната лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г.
Съгласно
чл. 5 от договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплаща
възнаградителната лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит,
определян периодично от кредитора и надбавка съгласно условията за ползване на
преференциален лихвен процент по програма „Престиж“ – Приложение № 2 към
договора. Видно от приложението, лихвените проценти са плаващи. Към датата на
сключване на договора базовият лихвен процент е 5,19 % , а стандартната
надбавка е в размер на 2,26 пункта. Лихвеният процент по кредита е в размер
общо на 7,45 %. Съгласно
чл. 7.1 от общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление,
кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов
лихвен процент и надбавка, посочени в договора. Съгласно чл. 8.1 от договора, при
промяна на базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на месечната
вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен
план. Съгласно чл. 9.3, кредиторът има право едностранно да променя базовия
лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин. Промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните
условия: при изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при изменение на поне 0,5 % за
месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; въвеждане на рестрикции
от страна на Централната Банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; промени
в нормативните актове, изменение от поне 10 % за месец на стойностите на
средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови
институции, обявявани в статистиката на Централната банка, съществена промяна в
паричната политика на Централната банка като премахването на валутния борд,
обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Съдът
следи служебно за неравноправни клаузи в договор за кредит, сключен с
потребител /чл.7, ал. 3 ГПК/. След задълбочен анализ на клаузата на чл. 9.3 от
общите условия и на относимите към тях доказателства, както и при спазване на
служебното задължението на съда на осн. чл. 7, ал. 3 от ГПК, въззивният съд
намира следното: посочените клаузи не са индивидуално уговорени и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради
което те не попадат в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В общите
условия, неразделна част към договора за кредит е
уговорена плаваща възнаградителна лихва, която се формира от
базов лихвен индекс и надбавка (фиксиран компонент), като с клаузата
на чл. 9.3 е предоставено право на банката да променя едностранно размера на
дължимата годишна лихва, а оттук - и размера на месечните погасителни
вноски, чрез промяна на годишния лихвен процент, която не подлежи на
договаряне от страните. По този начин, банката може да увеличи уговорената цена
на кредита, без да сочи конкретен фактор за промяната и без потребителят да има
право да се откаже от договора. Посочването на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR като обективен
пазарен индекс не може да компенсира абстрактно предвидените в текста на
договора субективни фактори за промяна на годишния лихвен процент,
поради което уговорките относно начина на формиране на
годишния лихвен процент покриват признаците на чл. 143, ал. 1,
т. 10 ЗЗП /Обн.
ДВ. бр.99 от 9 Декември 2005г./ в приложимата редакция.
В зависимост от така направените изводи съдът намира, че клаузата на чл. 9.3 от
ОУ е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП /Обн. ДВ. бр.99 от 9 Декември
2005г./ в приложимата редакция, което обуславя нейната
нищожност съгл. чл. 146 ЗЗП.
Видно
от приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че в периода от 2008 г.
до 31.05.2010 г. годишният лихвен процент е вдигнат от 7,45 % до 14.95 %. Предвид
горните съображения, изменението, извършено от Банката на възнаградителна лихва
в размерите над индивидуално уговорения такъв по договора за кредит, а именно
над 7,45 % не следва да бъдат прилагани. Съгласно Таблица № 7 от съдебно-счетоводната
експертиза, вещото лице е изчислило възнаградителната лихва по договора в
размер на 7,45 % в процесния период, който следва да бъде кредитиран по
отношение на дължимата възнаградителна лихва и съгласно която в процесния
период, дължимият размер е 224,08 лева.
Съгласно
чл. 19.2 от общите условия към договора, при забава в плащанията на главница
и/или лихва по погасителния план, кредитополучателят дължи наказателна лихва в
размер на възнаградителната лихва ведно с наказателна надбавка 10 %. Съгласно
чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК / отм./ обезщетението за забава не може да надвишава
размера на законната лихва. Размерът на законната лихва е основният лихвен
процент на Българската народна банка за периода на забава, увеличен с 10 пункта
на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и Постановление № 426 на Министерския съвет
от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне на размера на законната
лихва по просрочени парични задължения. В процесния период, основният лихвен
процент съгласно справка на сайта на БНБ е в размер на 0,00. Ето защо, настоящият състав приема, че клаузата
за наказателна лихва, уговорена в чл. 19.2 от общите условия към договора е
нищожна поради противоречие с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /отм./ и на осн. чл.
26, ал. 4, предложение първо от ЗЗД намира, че следва да бъде заместена от повелителните
правила на закона / чл. 19, ал. 2 ЗПК отм./, което обуславя ангажиране на
отговорността на ответника за лихва за забава в размер на законната такава. Съгласно
Таблица № 7 от заключението на ССчЕ, в процесния период, наказателната лихва в
размер на 10 % е изчислена в размер на 1056,77
лева. Горното обуславя извод за основателност на исковата претенция за
лихва за забава за процесния период в размер на 1056,77 лева.
В
първоинстанционното производство е направено защитно възражение за прихващане
от страна на ответника относно извършените плащания във връзка със заповедното
производство, в частност обезсилването на заповедта за незабавно изпълнение.
С
тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че по силата на
изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този
момент факти. Към момента на отговора на исковата молба, заповедта за незабавно
изпълнение не е била обезсилена. Това е сторено с Определение от 17.10.2019 г. по
същото дело. Ето защо, направеното възражение в първото по делото съдебно
заседание, следващо определението за обезсилване на заповедта е своевременно
извършено - в първото процесуално действие след узнаването му.
Доколкото
настоящият състав приема, че същото е извършено своевременно, то се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие да бъде разгледано възражението за прихващане.
Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД. Изисква насрещни
вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на
прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия
(пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо.
Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане.
Ликвидно е активното вземане, определено по основание и размер, което е
безспорно (установеното с влязло в сила решение или заповед за изпълнение), но
и неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща. / Тълкувателно решение №
2 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
В
разглеждания случай, с влязъл в сила съдебен акт е обезсилена заповедта за
изпълнение, което обуславя недължимост на разноските, присъдени с обезсилената
заповед, доколкото същите са последица от уважаване на исковата претенция. Ето
защо следва да бъдат разгледани извършените погашения по повод заповедното
производство. Установява се по делото от ССчЕ, че за периода от 31.08.2011 г.
до 24.01.2012 г. чрез ЧСИ Н.П.по изп. дело 188/2011 г. е преведена на Банка ДСК
ЕАД сумата в размер на 1051,23 лева, с
която са погасени съдебни такси по обезсилената заповед. В периода от 28.05.2010 г. до 19.01.2012 г. от ответника В.Р.И. по
сметката за погасяване на процесния кредит е постъпила в Банка ДСК обща сума в
размер на 1014,90 лева, с която са
погасени съдебни такси в размер на 759,77
лв. и частично главница с 200 лв., предоставени
в Таблица № 3. В периода от 05.05.2012 г. до 05.09.2013 г. при ищеца „ОТП Ф.Б.“
ЕАД са постъпили от работодателя на ответника „Е.г.“ общо 4374,02 лева, представени
в Таблица № 4. С тази сума са погасени съответно 712,46 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение по
заповедта за изпълнение от 15.06.2010 г., 3318,61
лева, начислена лихва за забава
от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД и закупена наказателна лихва на размер на 342,95 лева.
Ето
защо в разглеждания случай сумата от 1051,23 лева , сумата от 759,77 лева,
както и сумата от 712,46 лева, с които
ищецът е погасил съдебни разноски по обезсилена заповед за изпълнение следва да
бъдат отнесени за погасяване на задължения по договор за кредит по предвидения
в закона ред. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от
задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на
чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред:
погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по
обременителност задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са
еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по
възникване задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво
обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко
от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. / т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 2017 г.
на ОСГТК на ВКС/. Следователно горепосочените суми следва да бъдат отнесени за погасяване на най-обременителното
задължение за главница, считано от 2014 г.
Тук
е мястото да се подчертае, че предвид обезсилването на заповедта за изпълнение
и изпълнителния лист, за кредитора не е налице основание за начисляване на
законна лихва върху целия размер на главницата, което всъщност е довело до
начисляване на сумата от 4230,89 лева – законна лихва в периода от 28.05.2010
г. до момента на прехвърляне на вземането – 26.03.2012 г. по данни от ССчЕ,
нито впоследствие. Този размер на законната лихва е начислен върху целия размер
на главницата 22413,99 лева, за който е било подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а не от падежът на всяка месечна
погасителна вноска по договора за кредит. След използване на електронен
калкулатор за изчисляване на законната лихва считано от датата на изискуемост
на всяка неплатена месечна погасителна вноска в посочения период, съгласно
приложения по делото погасителен план /л. 23 – 26 / и в резултат от
математическо изчисление следва извода, че размерът на мораторната лихва за
забава в размер на законната лихва е 1379,53 лева, а не изчислената такава в
размер на 4230,89 лева. Ето защо, сумата
от 1939,08 лева, представляваща разликата между отразеното в Таблица № 4 от
ССчЕ погашение в размер на 3318,61 лева в периода 05.05.2012 г. до 05.09.2013
г. и дължимата законна лихва в горепосочения период 1379,53 лева, следва да
бъде отнесена за погасяване на най-обременителното задължение по правилото на
чл. 76, ал. 1 ЗЗД – главница, считано от 2014 г. по договора за кредит.
Няма
установени други плащания, които да са постъпили
по кредита.
По
горните съображения след отнасяне на горепосочените погашения към най-старото
задължение, а именно главница от 2014 г., следва извода, че остатъчният
непогасен размер на главницата към момента на приключване на съдебното дирене
във въззивна инстанция е в размер на 5853,72
лева за периода от 04.02.2016 г. до 20.12.2017 г. За този размер,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а за горницата над този
размер до пълния претендиран размер за периода от 03.09.2014 г. до 03.02.2016
г. – отменено, като вместо него постановено друго, с което искът в тази част бъде отхвърлен.
Първоинстанционното
решение в частта на присъдените възнаградителна и лихва за забава е правилно и
следва да бъде потвърдено, доколкото първонистанционният съд също е приел за
меродавни размерите на възнаградителна лихва – 7,45 % и на лихвата за забава –
10 %, изчислени в присъдените размери – 224,08
лева – възнаградителна лихва в процесния период и 1056,07 лева –лихва за забава в процесния период съгласно
заключението на ССчЕ.
По
жалби, подадени от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД срещу Решение от 05.01.2021 г. и от
20.01.2021 г., настоящият състав намира следното:
С
исковата молба е предявен установителен иск и при условията на евентуалност
осъдителен иск, а ответникът е подал отговор на исковата молба в защита на
своите интереси срещу двата евентуално съединени искове и е претендирал сумите
от 2000 лева – адвокатско възнаграждение за защита по установителния иск и 1000
лева – адвокатско възнаграждение по осъдителния иск. Непосредствено след
подаване на отговора на исковата молба, съдът е прекратил като недопустимо
производството по установителния иск. Следователно други действия по това
исково производство не са извършвани. Ето защо се налага извода, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде определено съобразно извършеното
процесуално действие, както и вида на фактическата и правната му сложност, а
именно в размер на 300 лева. Нещо повече видно от мотивната част на решението,
първоинстанционният съд е взел предвид, както претендираният адвокатски хонорар
от 2000 лева, така и този претендиран в размер на 1000 лева, като е разпределил
разноските в размер на 930 лева съобразно изхода на спора. Ето защо неправилно
е изменено по чл. 248 ГПК първоинстанционното решение с решение от 05.01.2021
г., което обуславя извод за неговата отмяна.
Що
се отнася до адвокатското възнаграждение, присъдено за заповедното производство
в размер на 300 лева в тежест на ОТП Ф.ЕООД, поправено с последващо решение от
20.01.2021 г. , с което тези разноски са възложени в тежест на Банка ДСК, то
настоящият състав намира, че същото е неправилно. От една страна, ОТП Ф.Б. ЕАД не е страна в
заповедното производство, от друга страна не се касае за очевидна фактическа
грешка, както се твърди с решение от 20.01.2021 г., доколкото не е налице
несъответствие между действителната воля на съда в мотивната част и в
диспозитива. Следователно двете решения от 05.01.2021 г. и от 20.01.2021 г.
следва да бъдат отменени изцяло.
По
разноските:
Във
въззивна инстанция, въззивникът ответник е претендирал адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лева съгласно договор за правна защита и
съдействие /л.72/ и 231,94 лева – държавна такса. Въззивникът ищец е
претендирал юрисконсултско възнаграждение, което на осн. чл. 78, ал. 8 вр. ал.
5 ГПК съдът определя в размер на 100 лева и 30 лева държавни такси. Въззивникът
ищец е направил възражение за прекомерност, което е неоснователно предвид минималните
размери на осн. чл. 7, ал. 2 т. 2 НМРАВ в приложимата редакция. Съобразно
изхода на спора, в полза на въззивника ответник следва да бъдат присъдени
разноски в размер на
474,05 лева, а в полза на
въззивника ищец следва да бъдат присъдени сторени разноски в размер на 79,98 лв.
За
първоинстанционното производство, с оглед изхода на спора, отговорността за
разноски следва да бъде преразпределена. На ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 1031,17 лева, а
на ответника 554,54 лева. По-горе настоящият състав изложи съображения
по повод размерът на претенцията за адвокатски хонорар за установителния иск.
ОТП Ф.Б. ЕАД е подало молба по чл. 248 ГПК от 08.12.2020 г., която с решението
от 05.01.2021 г. е оставена без уважение. Доколкото настоящият състав приема,
че решението е неправилно и подлежи на отмяна, то с оглед изхода на делото,
разноските, които са присъдени в полза на ответника следва да бъдат намалени до
сумата от 554,54 лева.
Следователно
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноски с
която „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е осъден да заплати на В.Р.И. сумата над 554,54 лева до присъдения размер от 930 лева, както и в частта, с която В.Р.И. е осъден да
заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата представляваща разликата над 1031,17 лева до присъдения размер от 1192,67 лева - разноски за
първа инстанция.
Водим
от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение № 20245724 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 51786/19 г., СРС, ІІ ГО, 53 с-в
В ЧАСТТА, с която е осъден на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.99, ал.1 ЗЗД В.Р.И., ЕГН
********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата над 5853,72 лева до размер от 10 316,26 лв., представляваща дължима
главница за периода от 03.09.2014 г. до 03.02.2016 г. по Договор за кредит за
текущо потребление от 20.12.2007г., ведно със законната лихва върху тази част
от главницата от датата на завеждането на исковата молба – 05.09.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и В
ЧАСТТА, с която „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е осъден да заплати на В.Р.И. сумата за
разноски над 554,54 лева до присъдения
размер от 930 лева, както и В ЧАСТТА,
с която В.Р.И. е осъден да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата за разноски,
представляваща разликата над 1031,17
лева до присъдения размер от 1192,67 лева, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******срещу В.Р.И., ЕГН ********** осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.99, ал.1 ЗЗД да
бъде осъден В.Р.И., ЕГН ********** да
заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата над
5853,72 лева до размер от 10 316,26 лева, представляваща дължима главница
за периода от 03.09.2014 г. до 03.02.2016 г. по Договор за кредит за текущо
потребление от 20.12.2007г., ведно със законната лихва върху тази част от
главницата от датата на завеждането на исковата молба – 05.09.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20245724 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 51786/19 г., СРС, ІІ ГО, 53 с-в
в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ решение
№ 20002223 от 05.01.2021 г. по гр.д. № 51786/19 г., СРС, ІІ ГО, 53 с-в и
решение № 20017506 от 20.01.2021 г. по
същото дело.
ОСЪЖДА
В.Р.И., ЕГН ********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******сумата от 79,98 лева – разноски за въззивна
инстанция.
ОСЪЖДА
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД ЕИК ******да заплати на В.Р.И., ЕГН ********** сумата от 474,05 лева разноски за въззивна
инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК само по отношение на иска за главница
по договора за кредит.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.