РЕШЕНИЕ
гр.София, 08.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното засе-дание на тринадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Зл.Чолева
А.Георгиев
при секретаря П.Славова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик
в.гр.дело № 16 015 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
– чл. 273 от ГПК.
С решение № 40829 от 09.08.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 75 756/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********срещу Н.И.Л., ЕГН **********
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149
ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено
между страните, че ответницата Н.И.Л. дължи на ищеца сумата 1 465,57 лева
– главница, представляваща стойност на потребена топ-линна енергия през периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г. в имот с абонатен № 133481, находящ се в гр.София, ж.к.“********ет********ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 26.09.2016 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата 33,79 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода: 15.09.2015 г. – 01.09.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 53 642/2016
г. по описа на СРС, ГО, 69 състав.
Със същия съдебен акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат
Г. С. И. на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 334,95 лева – възнаграждение за
процесуално представителство на ответницата Н.Л..
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ООД, ***.
Така
постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата
се поддържа, че атакуваният съдебен акт
е неправилен и постановен в противоречие с материалния закон. Излагат се
съображения, че потребител на топлинна енер-гия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от
ДР на Закона за енергетиката е физическо лице – собственик или ползвател на
имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за
домакинството си. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното дружество се осъществява при публично
известни Общи условия /ОУ/, съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.1 ЗЕ, като в
тази връзка се сочи, че ответницата не е била упражнила правата си по чл. 150,
ал.3 ЗЕ /чл.106а, ал.3 ЗЕЕЕ/ и спрямо нея са влезли в сила Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник “24
часа“ и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Жалбоподателят излага съоб-ражения и че в чл.32, ал.1 и чл.33 от ОУ е определен
редът и срокът, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия. В жалбата се поддържа също, че
неправилно от първата инстанция е прието, че не било доказано по делото
ответницата да е собственик на топлоснабдения имот,
като счита, че от представено-то писмено доказателство, неоспорено от ответника,
писмо на Министерство на отбраната на Република България, съставляващо официален документ,
материализиращ волеизявление на държавен орган, това обстоятелство се
установява.
Моли въззивния
съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и
да уважи изцяло заявените от дружеството претенции, като му се присъдят и
направените разноски по делото, включително и за юрисконсултско
възнаграждение.
Ответната страна по жалбата – Н.И.Л.,***
в подадения в срока по чл.263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната
жалба е оспорила същата като неоснователна. Р отговора са релевирани
съображения, че пред първата инстанция от ищеца не е било установено
ответницата Л. да е собственик на процесния имот,
респ., че в нейна полза е учредено вещно право на ползване. Сочи се и че не е било
доказано и наличието на валидно облигацион-но
правоотношение, възникнало по сключен договор за доставка на топлинна енергия
между топлопреносното дружество и ответницата. В тази
връзка се позовава на постановките на Тълкувателно Решение № 2 от 17.05.2018 г.
по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. От въззиваемата се поддържа и че е останало недоказано по
делото и наличието на солидарност с другия отговорен длъжник В.М.Л.. Навеждат
се доводи и че представеният протокол от 14.09.2002 г. от Общото събрание /ОС/
на ЕС за избор на топлинен счетоводител не е придружен от списък на
съсобствениците, присъствали на това ОС, а самият договор е бил сключен за срок
от 2 години – до 29.09.2004 г., както и че не са били ангажирани от страна на „Т.С.“
ЕАД и доказателства, установяващи, че общият топломер, монтиран в абонатната
станция на сградата, е преминавал през
метрологични проверки за определяне на техническата и експлоатационната му
изправност. Моли атакуваното съдебно решение да бъде потвърдено изцяло като
правилно и обосновано – постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства. Претендира присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
Третото
лице-помагач на страната на ищеца „Т.“ ООД,
*** не е взе-ло становище по жалбата.
С влязло в сила определение №
513821 от 23.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 75 756/ 2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав, е допълнено
решението от 09.08.2018 г. в частта за
разноските, като „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Н.И.Л. на основание чл.78,
ал.3 ГПК разноски за заповедното производство в размер на 175,00 лева.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на
чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо, поради което
съдът дължи произнасяне по правил-ността на решението
с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая
императивни материалноправни норми, попадащи в едно
от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответницата Н.И.Л. и В.М.Л. са потребител
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ при условията на солидарна
отговорност по реда на чл.32 СК за топлоснабден имот
– апартамент № 14, находящ се в гр.София, гр.София, ж.к.“*******абонатен №
133481 – като собственици на този имот, както и че за
доставената им топлинна енергия при публично известни Общи условия за продажба
на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г., 2008 г. и 2014 г. същите му дължат сумите:
1 465,57 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода: 01.05. 2014 г. – 30.04.2015 г. и 33,79 лева – лихва за забава
на същата за периода: 15.09.2015 г. – 01.09. 2016 г. Поддържа се и че във
връзка с подадено на 26.09.2016 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 53
642/2016 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците при солидарна отговорност, заедно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата Н.И.Л. е депозирала възраже-ние.
Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да установи съществуването
на вземанията на ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и
да му се присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответницата
Н.И.Л. е депозирала писмен отговор на
исковата молба, с който същата оспорва изцяло предявените срещу нея искове по
наведени в него подробни съображения. Претендирала присъждане на сторените в производст-вото разноски, включително адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Със заявление вх.№ 3062382 от
26.09.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК срещу Н.И.Л. и В.М.Л. при условията на солидарност на
основание чл.32 СК за сумите: 1 465,57 лева – главница, представляваща
стойност на ползвана, но незаплатена топлин-на
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. и 33,79 лева – законна
лихва за забава за времето от 15.09.2015 г. до 01.09.2016 г., касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ 14, находящ се в гр.София, ж.к.„********ет.3, с абонатен
№ 133481. На 10.02.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 53 642/2016 г. по описа
на СРС, ГО, 69 състав срещу посочените лица за предявените суми, които е
разпоредено да бъдат заплатени от тях солидарно на кредитора, ведно със
законната лихва върху главното вземане, считано от 26.09.2016 г. /датата на депози-ране на
заявлението по чл. 410 ГПК/, до окончателното му изплащане, като на
заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на обща
стойност 79,99 лева, от които: 29,99 лева – държавна такса и
50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 06.03.2017 г. е депозирано възражение от
длъжника
Н.И.Л. по чл. 414 ГПК – с вх.№ 3015808, в което същата е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415,
ал.1 ГПК – на 25.10.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за
установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Солидарно отговорният
длъжник В.М.Л. не е оспорил вземанията на кредитора по издадената заповед за
изпълнение в срока по чл.414 ГПК и спрямо него послед-ната
е влязла в сила.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени
по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Н.И.Л.
главно и акцесорно вземане, за които по реда на
чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването
на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК,
обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които про-изтича
вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника
– фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията,
действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна
енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самос-тоятелно отклонение, а по силата на легалното
определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012
г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.05.2014 г. до
м.04.2015
г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде
определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е при-съединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това
лице е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснабдения
обект, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество – топлопре-носно предприятие. Освен с документи, удостоверяващи съответния
титул на собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на това
обстоятелство да се установява и с други дока-зателства,
както и със съдебни или извънсъдебни признания. В ангажираното от ищеца писмено
доказателство: писмо на Главна Дирекция
„Инфраструктура на отбраната“ при Министерство на отбраната с рег.№ 21-31-190/24.01.2015
г., е удостоверено, че
недвижимият имот с адрес: гр. София, ж.к.„*******е продаден на В.М.Л., ЕГН **********
и Н.И.Л., ЕГН ********** с договор от 26.03.1992 г. Това писмено
доказателство е официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, което в хода на
процеса не е било оспорено от страна на първоначалната ответница, поради което
обвързва съда и страните с материална доказателствена сила за обстоятелствата,
отразени в него. Пред първоинстанцион-ния
съд Н.Л. нито е поддържала, нито е ангажирала доказателства, че след заку-пуването на имота се е разпоредила с него или че
валидно е учредила ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като
съсобственик
на процесния имот в исковия период от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия
за битови нужди, като фактът, че етажната собственост в сградата, в която се
намира процесният топлоснабден
имот, е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно откло-нение се установява от приетите надлежни писмени
доказателства, представени от фирмата,
осъществявала дялово разпределение на топлинната енергия: третото лице-помагач „Т.-К.“
ООД, както и от приетото по делото заключение на СТЕ.
Продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители/ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, се регламентира от разпоредбата на чл.150,
ал.1 ЗЕ, която постановява, че продажбата се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдър-жанието
на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответницата не твърди и не установява да е
упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. поради
което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно
предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно прие-мането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната
практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г.
по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл. 290 ГПК.
Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот. Това от своя страна е
основа на извод за неоснователност на възраженията, изложени от въззиваемата ответница досежно
липсата на възникнали облигационни отношения с ищеца във връзка с доставката и
ползването на топлинна енергия за битови нужди.
Неоснователно
е възражението на ответницата, свързано с обстоятелството, че ищецът не е
доказал тя да е титуляр на партида относно процесния
имот. Подаването на молба за откри-ването на партида не
е елемент от фактическия състав, обуславящ възникването на договорното
правоотношение между главните страни, а негова последица.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.155, ал.3 ЗЕ пра-вилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За
процесния период в съответствие с тази законова
уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота
на ответницата са начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД
по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от двете
изслушани съдебни експертизи, като след края на отоплителния период са
изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение –
„Т.“ ООД.
Съгласно приета по делото съдебно-техническа
експертиза, изготвена от вещото лице
инж.Атанас Желязов, чието заключение съдът
кредитира като обективно, обосновано и компе-тентно изготвено,
през процесния
период сградата в режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 14 с абонатен № 133481, е била топлоснабдена; че за целия исков период
„Т.С.” ЕАД ежемесечно е отчислявала за своя сметка технологичните разходи; че
топлинната енергия за разпределение се е разпределяла за отопление на имота, за
БГВ и отдадена от сградната инсталация. Констатира се и че в процесното
жилище по данни на ФДР има монтирани 3 отоплителни тела – радиатори, на които са
монтирани 3 броя топлинни разпределители и 3 броя термостатни вентили, както и
1 брой водомер за отчитане на БГВ; че общият топломер – средство за търговско
измерване, редовно е преминавал метрологични проверки – на всеки две години,
при които е установено, че общият топломер е технически изп-равен
и е в експлоатационна годност. Вещото лице е обосновало извод, че общата стойност
на доставената топлинна енергия за имота на ответницата за исковия период,
изчислена на база на данните от изравнителната сметка, възлиза на сумата
2 134,15 лева, вкл. и сумата за доплащане по изравнителната сметка от
149,28 лева. От разглежданото доказателство се констатира и че за периода от м.05.2014
г. – м.04.2015 г. разходът за БГВ е определен на нормативна база за 4 бр. лица,
при нормативно установен разход на денонощие в размер на 140 литра на
потребител.
Основанието за служебно определения разход за БГВ се установява по
делото от представени писмени доказателства, представляващи протоколи за
неосигурен достъп на обяве-ните дати за извършените отчети
на уредите за дялово разпределение от „Т.“ ООД. В тази връзка следва да се посочи,
че задължение на купувача, съгласно чл.12, т.3 от Об-щите
условия от 2014 г. е да осигури достъп за отчитане на средствата за дялово
разпределение в имота си. Съгласно чл.70, ал.4 от Наредба № 16-334/ 06.04.2007
г. за топлоснабдяването /отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г./ на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в
имота се начислява енергия по реда на т.6.5 от приложението по чл.61, ал.1 като
отоп-лителни тела без уреди. Съгласно чл.69, ал.2,
т.2 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлос-набдяването
/отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г./, изразходваното количество гореща вода в отдел-ните имоти се разпределя при норма за разход на
потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие – когато не
са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери за
топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е оси-гурен
достъп за отчитане. Служебното начисляване на
топлинна енергия при неосигурен достъп не представлява санкция за неизпълнение
на задължението на потребителя да осигури достъп до имота за отчитане на
уредите, а механизъм за определяне на потреблението, който замества реалното
отчитане на ползваната от абоната топлинна енергия. По този начин е установен спо-соб за определяне на цената на реално ползваната
услуга, когато не е налице обективна възможност за реалното й отчитане.
Предвид обстоятелството, че по делото от страна на ищцовото
дружество – в съответст-вие с нормата на чл.154, ал.1 ГПК, не са ангажирани доказателства, че през исковия период процесното
жилище е имало четирима обитатели, въззивният съд
намира, че стойността на топ-линната енергия за
битова гореща вода за исковия период следва да бъде начислена на норма-тивна база само за двама потребители /двамата
собственици/, чиято стойност съгласно заклю-чението
на СТЕ възлиза на сумата 677,98 лева, като с оглед стойността на доставената ТЕ
за отопление за имот от 778,21 лева, общата стойност на използваната топлинна
енергия за вре-мето от м.05.2014 г. – м.04.2015 г. вкл. възлиза на сумата 1 456,19
лева /778,21 лева – ТЕ за отопление за имот и 677,98 лева – ТЕ за БГВ/. След
приспадане на заплатените до датата на по-даване на заявлението по чл.410 ГПК суми
за доставената топлинна енергия за процесния
имот от 668,55 лева – предвид данните от
изслушаното заключение на съдебно-счетоводната експер-тиза,
неоспорено от страните, предявеният от ищеца иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ
относно главницата за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г.
се явява основателен и доказан по размер за сумата 787,64 лева, за която
послед-ният подлежи на
уважаване, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Като неправилно атакуваното решение на СРС в тази
му част следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което визираната
претенция за посоче-ния размер и период да бъде
уважена.
В останалата му част – до пълната
предявена стойност от 1 465,57 лева, разглежданият иск е неоснователен и
като такъв подлежи на отхвърляне, а постановеното първоинстанционно
решение – трябва да бъде потвърдено.
Мнозинството на съдебния състав на СГС намира, че по отношение на
главните взема-ния представляващи стойността на
дължимата се топлинна енергия от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. вкл., ответницата
не е изпаднал в забава относно плащането им, поради нищожност на клау-зите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143,
ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца
- търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на
чл.33, ал.1 от Об-щите условия от 2014 г. е установен
падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по
прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33,
ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ –
отново в 30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на
продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъп-ване на
падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон
и пр./, което да му дава въз-можност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допъл-нително
и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължаван да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния дого-вор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от потребителя не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното
дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за
да може да съобрази едностранно определените по този начин от „Топлофикация София”
ЕАД падежи за изпълнение. С
оглед гореизложеното мнозинството на настоящия състав приема, че клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната материалноправна норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието
приложение съдът следи служебно съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоя-телство за вземането на ищцовото
дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия от м.05.2014 г. до м.04.2015
г. вкл., което попада в приложното поле на Общите условия от 2014 г.,
ответницата не е изпаднала в забава, тъй като липсва договорен срок за
изпълнение между страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение
на това задължение в съответ-ствие с изискването на
нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Изложените обстоятелства в своята съвкупност обуславят извод, че
заявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 33,79
лева и период: 15.09.2015
г. – 01. 09.2016 г. е изцяло неоснователен. Поради
съвпадение на крайните изводи на настоящата съдеб-на
инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
изхода на спора в тази му част, макар и по частично различни мотиви,
атакуваното решение в същата като правилно следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е заявеното в отговора
на въззивната жалба твърдение за недоказване
годността на средството за измерване, обслужващо процесния
адрес. От заключение на СТЕ, изготвено след проверка на документацията относно
метрологичните проверки на топломера, подробно описана в т.10 от р.ІІ на
заключението, по безспорен начин е установено в произ-водството,
че в исковия период общият топломер в процесната
абонатна станция е преминал метрологична проверка и е технически изправен. В
случай, че ответната страна е искала да се запознае лично с тези документи, същата
е следвало своевременно да заяви искане по реда на чл.190 ГПК в първоинстанционното производство, което не е направено.
Възраженията на въззиваемата ответница във
връзка със солидарната отговорност относ-но дължимостта на сумата с другия длъжник, неподал възражение
и относно липсата на дого-ворно правоотношение на
етажната собственост с фирмата
за дялово разпределение, като зая-вени
за пръв път в хода на устните състезания пред първоинстанционното
производство са преклудирано и по тях въззивният съд не дължи произнасяне.
При приетия изход на спора първоинстанционното
решение, допълнено с влязлото в си-ла определение № 513821/23.10.2018 г. в
частта за разноските, следва да бъде отменено за разликата над сумата 159,00
лева до сумата от 334,95 лева – присъдено възнаграждение за про-цесуално
представителство в полза на адвокат Г.И. на основание чл.38, ал.2 ЗА и за
разликата над сумата от 83,07 лева до сумата от 175,00 лева – присъдени
разноски на Н.Л. за заповедното производство.
При този изход на спора на „Т.С.“
ЕАД съобразно уважената част на иска на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8
от ГПК следва да се присъдят разноски за иско-вото и
заповедното производство в общ размер от 372,97 лева, от които: 330,05 лева –
за първа-та инстанция и 42,02 лева – за заповедното производство, последните,
дължими при условията на солидарност с неподалия срещу издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК възра-жение длъжник.
На основание чл.78, ал.1 във
връзка с ал.8 от ГПК на жалбоподателя следва да се при-съдят и разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
съобразно уважената част от жалбата, в размер на 68,29 лева.
На основание чл.38, ал.2 ЗА на
процесуалния представител на въззиваемата страна –
адвокат Г.И., следва да бъде присъдено съразмерно с отхвърлената част от
жалбата възнаграждение за оказаната безплатна защита по делото в размер на 159,00
лева.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 40 829 от 09.08.2018
г., постановено по гр.д.№ 75 756/2017 г. по
описа на СРС, ІI
ГО, 168 състав, допълнено с определение № 513821 от 23.10.2018 г. в частта за
разноските, в ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********искове срещу Н.И.Л., ЕГН **********
с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за сумата от 787,64 лева – стойност на потребена
топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. вкл. за топлоснабден имот с абонатен № 133481, находящ се в
гр.София, ж.к.”********в ЧАСТТА,
с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********е осъдена да заплати на адвокат Г. С. И. на основание чл.38,
ал.2 ЗА разноски за исковото произ-водство за
разликата над сумата 159,00 лева
до сумата 334,95 лева, както и в ЧАСТТА, с коя-то „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********е
осъдена да
заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Н.И.Л. разноски за заповедното
производство за разликата над сумата от 83,07 лева до сумата от 175,00
лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление:*** Б, срещу Н.И.Л., ЕГН **********, с адрес: ***,
положителен установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че Н.И.Л., ЕГН
********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********при условията на солидарност с В.М.Л.,
ЕГН **********, сумата 787,64 лева /седемстотин
осемдесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща цената на
ползвана топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. вкл.
относно топлоснабден имот – апартамент № 14, находящ се
в гр.София, ж.к.”*********,
ведно със законната лихва върху сумата, счита-но от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК – 26.09.2016 г. до окончателното й изплащане, за която сума на 10.02.2017
г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 53 642/2016 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
40 829/09.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 75 756/2017 г. по описа на
СРС, ІI ГО, 168 състав, допълнено с определение № 513821/23.10.2018 г. в частта
за разноските, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
Н.И.Л.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да ЗАПЛАТИ
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********със седа-лище и адрес на
управление:*** на основание чл.78,
ал.1 във връз-ка с ал.8 от ГПК сумата 42,02 лева /четиридесет и два лева и две стотинки/ – разноски
за запо-ведното производство, дължима при условията на
солидарност с В.М.Л., ЕГН **********.
ОСЪЖДА
Н.И.Л.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да ЗАПЛАТИ
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********със седа-лище и адрес на
управление:*** на основание чл.78,
ал.1 във връз-ка с ал.8 от ГПК сумите: 330,95 лева /триста и тридесет лева и деветдесет
и пет стотинки / – разноски за първоинстанционното производство и 68,29 лева /шестдесет и осем лева и двадесет и девет стотинки/ – разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********със
седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на адвокат
Г. С. И. ***, с адрес на кантората: гр.София, ул.“*********на основание чл.38,
ал.2 ЗА сумата 159,00 лева /сто петдесет
и девет лева/ –
адвокатско въз-награждение за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ищеца:
„Т.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м.2.
Особено мнение
на съдия Андрей
Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 16 015 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-В
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по
част от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на
чл.33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна
енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият
потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за
това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че
свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е
много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията
в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи
условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
СЪДИЯ: |