Р Е Ш Е Н И Е
№
07.06.2018г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в открито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАЛИЦА МАРИНСКА
При
секретаря Петя И. и
прокурора....................., като разгледа докладваното от председателя
гр. д. № 9578/2017г. по описа на
ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
Искове с
правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 286 от ТЗ, във вр.
с чл. 266, вр. с чл. 258 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД. Пред ПлРС е депозирана искова молба от “М. АД, ***,
срещу „***” ЕООД, ЕИК ***, гр. Плевен, с която се твърди, че ответникът е
възложил на ищеца, да извърши услуга с багер с кофа и чук, услуга с валяк и боб
кат на обект Язаки- завод, разположен на главен път между гр. ***. Твърди се,
че за извършената работа, за периода 02.05.2017-31.05.2017г., е издадена
фактура № 6949/31.05.2017г, за сумата от 21034,60лв. с вкл. ДДС, по която има
частично плащане на сумата от 10 000лв. на 29.06.2017г. Твърди се, че срокът за
плащане на сумата по фактурата е уговорен устно между страните- 30 дни от
извършване на работата. Твърди се, че от страна на ответника няма плащане на
остатъка от 11 034,60лв., до датата на образуване на ч. гр. д. № 8525/2017г. на
ПлРС. Твърди се, че от страна на длъжника е извършено плащане на дължимата сума
от 11 034,60лв. на 09.11.2017г.-след образуване на заповедното производство, но
няма плащане на дължимата лихва и разноски. Моли съдът да постанови решение, с
което да признае за установено спрямо ответника, че дължи сумата от 11034,60лв-
главница, дължима към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-
02.11.2017г., сумата от 383,91лв.- лихва за забава, за периода
01.07.2017-02.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното й изплащане.
Претендират се разноски.
Ответникът „***” ЕООД, ЕИК ***, гр.
Плевен, р. пр., в срока на чл.133 от ГПК, изразява становище за недопустимост,
и евентуално- за неоснователност на исковете. Твърди се, че е налице плащане на
главницата от 11 034,60лв., поради което, ищецът няма правен интерес от
воденето на настоящето дело- арг. ТР № 4/2013г, т.10в. Евентуално, се твърди,
че исковете са неоснователни-за главницата изцяло, за лихвата- частично.
Посочва се, че ищецът е изпратил покана за доброволно изпълнение, получена от
ответника на 17.10.2017г. и входирана на 23.10.2017г, с която е даден 3-дневен
срок за изпълнение, поради което, ответникът е изпаднал в забава, считано от
26.10.2017г. Заедно с това се посочва, че във фактурата не е уговорен падеж за
плащане, поради което е изпратена покана за плащане. Евентуално се посочва, че
следва да се приложи нормата на чл. 303а, ал. 2 от ТЗ, предвиждаща 60- дневен
срок за плащане, въз основа на което, ответникът е изпаднал в забава на
01.08.2017г. Претендират се разноски, като се
прави и възражение за прекомерност.
Съдът, като съобрази становищата на страните, на
основание събраните по делото доказателства и закона, намира за установено
следното
Безспорно по делото се установява, че въз основа на
заявление по чл. 410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 5584/03.11.2017г.
по ч. гр. д. № 8525/2017г. по описа на ПлРС, срещу издаването на която, в срок е постъпило възражение от
длъжника. В указаният от съда едномесечен срок, е предявен настоящия
установителен иск, поради което същият е допустим.
По иска с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 286 от ТЗ, във вр. с чл. 266, вр. с чл. 258 от ЗЗД.
Съдът намира за установено по делото, съобразно
представените писмени доказателства и изявленията на страните, съществуването
на облигационни отношения между
страните, при които, ответникът ***ЕООД, гр. Плевен- като възложител, е
възложил на ищеца- М. АД, ***, извършването на конкретна работа- услуга с багер
услуга с багер с кофа и чук и услуга с валяк и боб кат, на обект Язаки- завод,
разположен на главен път между гр. ***. По делото се установява, че между
страните няма сключен нарочен договор за изработка, но безспорно се установява,
че за извършената работа, за периода 02.05.2017-31.05.2017г., е издадена процесната
фактура № **********/31.05.2017г, за сумата от 21 034, 60лв. с вкл. ДДС.
Съобразно трайната и непротиворечива практика по чл. 290 ГПК на ВКС/ в т. см. Решение №121/21.07.2016 по
дело №1622/2015 на ВКС, ТК, I т.о./,
фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор и да установи
задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката.
Процесната фактура съдържа необходимите реквизити, доколкото в нея са
индивидуализирани страните, наименованието на извършените стоки и услуги,
уговорената цена и количество, обективирани са съществените елементи на
сделката. Процесната фактура е получена от страна на ответника на 31.05.2017г.
от страна на ответника няма възражения
относно факта на получаване на фактурата.
По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението на
която се установява следното: процесната фактура №6949/31.05.2017г, е надлежно
осчетоводена и от двете страни, начислен е ДДС. Установява се също, че по фактурата има извършени две плащания- на
29.06.2017- а сумата от 10 000лв. и на 09.11.2017г.- на сумата от
11034,60лв. ВЛ е изчислило и лихвата за забава върху главницата от 11034,60лв.-
за периода 01.07.2017-02.11.2017г/ съобразно заявеното/, която е в размер на
383,90лв. Не се установява плащане на
лихвата за забава.
При така установеното от
фактическа страна, съдът възприе следните правни изводи:
Съобразно нормата на
чл. 258 от ЗЗД, с договора за изработка, изпълнителят се задължава, на свой
риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да
заплати възнаграждение. Съобразно нормата
на чл.266 от ЗЗД, заплащането на уговореното възнаграждение, е основно право и
задължение на страните по договора за изработка, като предпоставка за неговото
възникване е приемането на работата от страна на възложителя. За да възникне задължението на
възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя се изисква
кумулативното наличие на валиден договор за изработка, изпълнение на
възложената работа и приемане на работата от възложителя, за да се
счете, че договора за изработка е изпълнен. Чл.264 ал.1 от ЗЗД сочи, че
поръчващия е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа, като същият
има правото да откаже приемането на работата, в случай, че тя не отговаря на
поръчката му- при забава от страна на изпълнителя, или при наличието на
недостатъци, респ. отклонение от поръчаното. В случая, съдът намира, че от
страна на възложителя- ***ЕООД, е налице мълчаливо приемане на резултата-
извършените от страна на изпълнителя-ищец услуги с багер, с подписването и
приемането на процесната фактура,
отразяваща извършените действия. Безспорно по делото се установи, че същата е
надлежно осчетоводена в счетоводството на ответника. Само по себе си
отразяването на фактурата в счетоводството на ответника, включването ѝ в
дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея,
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. Макар
и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде
установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговецът
е узнал за получаването ѝ по смисъла на чл. 301 ТЗ, като това не се
презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в
счетоводството му. както бе посочено по- горе, по делото от страна на ответника
няма възражения в насока, че фактурата не е подписана от оправомощено лице,
респ. че не е получена от него. Като признание за съществуването на
задължението от страна на ответника, следва да се отчете и факта на извършване на частично
плащане по процесната фактура, преди образуване на заповедното производство.
По делото, както бе посочено по- горе, се установява, че остатъка от главницата по
фактурата, в размер на 11034,60лв., е заплатена на 09.11.2017г.- след образуване на заповедното
производство на 02.11.2017г./п.к. от 01.11.2017г/. – факт, който се посочва и
от самия ищец в исковата му молба. Съдът констатира, че възражението срещу
издадената заповед за изпълнение е депозирано на 10.11.2017г, като в него няма
посочване, че има плащане на претендираната главница. Както бе посочено, по
делото не се установява плащане на
претендираната лихва за забава, в размер на 383,91лв.- лихва за забава, за
периода 01.07.2017-02.11.2017г. При така установеното, съдът намира, че в
случая следва да се приложи нормата на чл. 253, ал.3 от ГПК, като се вземат
предвид всички факти, станали в хода на съдебното дирене. Съдът намира, че
настоящия установителен иск не е недопустим, каквито твърдения има в отговора
на ИМ, доколкото плащането на главницата е станало в хода на процеса- нормата
на чл. 422, ал.1 от ГПК изрично предвижда, че искът се счита за предявен от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК, а и от друга страна няма плащане на
претендираната лихва за забава. Поради това, съдът намира, че в случая е
неприложимо разрешението по ТР№4/2013, т.10в, постановяващо, че при получаване
на изпълнение в хода на заповедното производство, кредиторът няма правен
интерес от воденето на установителен иск, а може да иска издаване на ИЛ само за
разноските, в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
На основание гореизложеното,
следва предявеният иска да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на
процеса, като обстоятелството дали ответникът е станал причина за завеждането
на делото, има отношение към разпределянето на отговорността за разноските.
По иска с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. 86, ал.1 от ЗЗД.
По делото, с исковата си молба, ищецът навежда
твърдения за съществуване на устна уговорка за плащане на сумата, в период от
30 дни от издаване на фактурата, като съответно на това, претендираният период
за лихвата за забава е 01.07.2017-02.11.2017г. За доказването на твърдяната от
ищеца устна уговорка за отложено плащане, в посоченият 30 дневен срок не бяха
ангажирани и представени никакви доказателства от страна на ищеца, поради което
съдът намира същата за недоказана.От събраните по делото доказателства се
установява, че между страните няма уговорен срок за плащане на дължимото от
ответника възнаграждение. С оглед на това, съдът намира, че в случая е
приложима нормата на чл.303а, ал. 3
ТЗ, съобразно която, ако не е уговорен срок за
плащане, паричното задължение трябва да бъде извършено в
14-дневен срок от получаване на фактурата или друга покана за плащане. По
делото безспорно се установи, въз основа на изложените по- горе мотиви, факта
на получаване на процесната фактура от
страна на ответника на 31.05.2017г., поради което, установеният в ТЗ
срок за плащане започва да тече именно от тази дата, от което следва извода, че
ответникът е изпаднал в забава на 15.06.2017г. Съдът намира, че в случая е
неприложима нормата на чл. 303а, ал. 2 ТЗ, доколкото същата визира
длъжникът да има качеството на публичен изпълнител §1 от ДР на ТЗ посочва, че
публичен възложител по смисъла на ТЗ, е всяко лице по чл. 5, ал.2-4 от ЗОП, и
ответникът като ЮЛ по ТЗ не попада след изброените. Съдът намира също, че факта
на изпращането на покана за изпълнение- копие, приложено към отговора на
ИМ-л.41, няма за последица изпадането в
забава на длъжника, спрямо задължението по процесната фактура. Видно от
съдържанието на поканата, същата визира общо 7 фактури, без посочване на
съответни номера и задължение по всяка, и не може да се направи обоснован
извод, че същата касае именно процесната фактура № №6949/31.05.2017г. Както бе
посочено, съдът приема, че длъжникът- ответник, е изпаднал в забава на
15.06.2017г, с изтичане на 14- дневния срок от датата на получаване на
фактурата- 31.05.2017г. Доколкото обаче ищецът е заявил период на претенцията
си - 01.07.2017-02.11.2017г, съдът следва да се произнесе в тези рамки. С оглед
изложеното, претенцията се явява основателна и следва да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумата от 383,90лв.- лихва
за забава, върху главницата от 11034,60лв., за периода 01.07.2017-02.11.2017г.
При този изход на спора, съдът намира, че ответникът не е станал причина за завеждане
на настоящето исково производство, поради което, не следва да бъдат присъждани направените от ищеца
разноски за настоящето производство. Ответникът следва да понесе сторените от
ищеца разноски в заповедното производство, като бъде съобразено направеното в
отговора на ИМ възражение за прекомерност на адв. възнаграждение от 650лв.. Съобразно
нормата на чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата- Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. чл.7, Ал.7 от Наредбата
постановява, че в производствата по издаване на заповед за изпълнение, размерът
на адв. възнаграждение се изчислява на база половината от стойностите на
претендираните суми- или в случая е приложима нормата на чл.7, ал.2, т.3, или
минималният размер на възнаграждението, при материален интерес от 5000лв до 10
000лв., е сумата от 580лв+5% за горницата над 5000лв. С оглед на това, съдът
приема, че направеното възражение за прекомерност е основателно и размерът на
претендираното адв. възнаграждение за заповедното производство следва да
бъде редуцирано до размера на сумата от 616,46лв.
В полза на ищеца следва да бъде присъдени разноски в общ размер от 837,16лв.,
вкл. адв. възнаграждение и държавна такса.
Съобразно изхода на спора, следва ищецът да заплати на ответника
направените от него разноски, съобразно на
отхвърлената част от иска- или сумата от 869,74лв., съобразно
представеният списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, предявеният от „М.” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, иск с правно
основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 286 от ТЗ, във вр. с чл.
266, вр. с чл. 258 от ЗЗД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че „***ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, ДЪЛЖИ сумата от 11
034,60лв.- главница, по фактура № 6949/31.05.2017г., ведно със законната
лихва, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК- 02.11.2017г, за
която сума има издадена заповед за изпълнение №5584/03.11.2017г. по ч. гр. д. №
8525/2017г. по описа на ПлРС, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ в хода на процеса.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, вр.
чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. 86, ал.1 от ЗЗД, че „***ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, ДЪЛЖИ на „М.” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***,
сумата от 383,90лв.- лихва за забава, върху главницата от 11034,60лв.,
за периода 01.07.2017-02.11.2017г., за която сума има издадена заповед за
изпълнение № 5584/03.11.2017г. по ч. гр. д. № 8525/2017г. по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.5 от ГПК, „***ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА „М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, сумата 837,16лв.-разноски по ч.гр.д. №8525/2017г. по
описа на ПлРС.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „М.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, сумата от 869,74лв.- разноски по настоящето
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните, в
двуседмичен срок от съобщението, пред ПлОС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: