Решение по дело №271/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството по делото е образувано по повод жалбата на М. Г. Т. от град Пазарджик против Заповед № 25-4332-001376 от 10.03.2025 г. на Р. Н. – полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“ за налагане на принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на ППС – лек автомобил БМВ с рег.№ [рег. номер] за срок от шест месеца.

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е издадена при съществени нарушения на административно - производствените правила и при неправилно приложение на материалния закон, поради което се иска отмяната й.

В съдебното заседание жалбоподателката се представлява от надлежно упълномощен адвокат, който поддържа жалбата.

Ответникът не се явява в съдебно заседание и не изпраща представител. Постъпило е становище от пълномощник по съществото на спора.

И двете страни претендират разноски, като от страна на пълномощника на ответника е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

Административен съд - Пазарджик след като обсъди становищата на страните и доказателствата по делото и направи проверка на основание чл.168, ал.1 във връзка с чл. 146 от АПК на законосъобразността на оспорената заповед и на посочените в жалбата основания, приема от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е процесуално допустима. По същество е основателна.

На първо място трябва да се каже, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1, изр. първо от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица, какъвто е ответникът по силата на длъжността, която изпълнява.

Със заповедта, предмет на съдебната проверка за законосъобразност, на жалбоподателката в качеството й на собственик на лек автомобил БМВ с рег.№ [рег. номер] , е наложена на основание чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП принудителна административна мярка прекратяване на регистрацията на ППС за срок от шест месеца.

Материалноправните предпоставки за налагане на принудителните административни мерки са изчерпателно посочени в нормата на чл. 171 от ЗДвП. Съгласно чл. 171, т. 2а от ЗДвП (в приложимата редакция) за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка - прекратяване регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство: без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелствах- за срок от 6 месеца до една година.

В мотивите на оспорената заповед е посочено, че жалбоподателката като собственик на процесното МПС е допуснала да бъде управлявано от лицето С. В. М., което не притежава СУМПС /неправоспособен/. Същият бил спрян за проверка на 05.03.2025 г. около 14,15 часа в град София от служители на сектор „Пътна полиция“ към СДВР, приключила със съставянето на АУАН за това, че не е правоспособен водач и че е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол и наркотични вещества. Констатацията за неправоспособност била направена от полицейските органи, т.к. М. не носел със себе си СУМПС, а същият притежавал такова, американски образец.

Посоченото в ЗППАМ фактическо основание за издаването й се опровергава по категоричен начин от събраните в съдебното производство доказателства, представени от процесуалния представител на жалбоподателката, от които се установява че М. притежава американско СУМПС със срок до 26.09.2029 год., което е валидно на основание чл.162, ал.1 от ЗДвП, доколкото лицето, което е български гражданин е влязло на територията на Р.България на 15.02.2025 г., т.е. 20 дни преди да бъде спрян от полицаите в град София.

Съгласно чл.162, ал.1 от ЗДвП: „Българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната“.

По горните съображения оспорената ЗППАМ е издадена в противоречие с материално правните разпоредби и като такава следва да бъде отменена.

Тъй като посоченото в оспорената ЗППАМ фактическо основание - неправоспособност на лицето, което е управлявало собственото на жалбоподателката МПС - лек автомобил БМВ с рег.№ [рег. номер] е категорично опровергано, съдът не обсъжда спора между страните дали действително на 05.03.2025 г. М. е управлявал автомобила или се е возил в него като пътник. Изясняването на тази спорен факт няма да доведе до друг резултат от изхода на делото, поради което изследването му е безпредметно.

При този изход на делото – отмяна на оспорената ЗППАМ, право на разноски има жалбоподателката, като същата претендира такива в размер на 1 010 лева, от които 10 лева ДТ и 1000 лева адвокатско възнаграждение.

Разноските за държавна такса категорично са дължими на жалбоподателката.

По повод възражението за прекомерност, направено от пълномощника на ответника, трябва да се каже следното:

Приложимата в случая разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК препраща към чл. 36 от Закона за адвокатурата, в изпълнение на която норма от Висшия адвокатски съвет е приета Наредба № 1/2004 г., с актуално заглавие Нардедба за възнаграждения за адвокатската работа. В цитираната Наредба размера на адвокатското възнаграждение, с оглед предмета на делото е 1 000 лв. – чл. 8, ал. 3.

В случая обаче съдът съобрази и приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 ДФЕС, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

При съобразяване Решението на СЕС по дело С - 438/22, предвид и своевременно наведеното възражение за прекомерност, за определяне размера на претендираното адвокатско възнаграждение, съдът взе предвид от една страна липсата на фактическа и правна сложност на спора (малко по обем доказателства и неусложнена фактическа обстановка), а от друга – отсъствие на значими по обем процесуални действия и представителство от страна на пълномощника на жалбоподателя – изготвяне на жалба и явяване в едно проведено съдебно заседание. Като справедлив размер на същото следва да се приеме сума в размер на 500 лв., която следва да се присъди на жалбоподателката.

Разноските са дължими от СДВР – учреждението, към което принадлежи ответника.

Мотивиран от горното, и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, Административен съд – Пазарджик

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Заповед № 25-4332-001376 от 10.03.2025 г. на Р. Н. – полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“ за прилагане на принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на ППС – лек автомобил БМВ с рег.№ [рег. номер] за срок от шест месеца, приложена спрямо М. Г. Т. от град Пазарджик с [ЕГН].

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ да заплати на М. Г. Т., с [ЕГН], адрес: гр. Пазарджик, [улица], ет.6, ап.17, направените по делото разноски в общ размер на 510 /петстотин и десет/ лева.

Решението е окончателно.