Р Е
Ш Е Н
И Е № 275
гр. Сливен, 28.02.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, граждански
състав в съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИНА КОРИТАРОВА
при секретаря МАРИАНА Т.,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4949 по описа на съда за 2019
год., за да се произнесе съобрази
следното:
Предявени са при условията на обективно и кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 200 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 318 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от
„АРЕНА-И.Т.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Садово, обл. Пловдив, ул. „Тракия” № 14 чрез адв. М.Т. ***, с която са
предявени при условията на обективно и субективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с
правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл. 200 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД, вр.чл. 318 ТЗ и чл.294 ТЗ против „ДЕКАДА
Ищецът твърди, че по заявка на ответното дружество му бил продал и доставил газьол за отопление ПРЛО-2607ДС9250 на обща стойност 18 958,40 лв. с ДДС, като за извършената търговска сделка била издадена данъчна фактура № **********/24.03.2015 г., която била надлежно разписана от купувача. Съгласно чл. 327 ТЗ плащането на продажната цена следвало да бъде изпълнено в деня на предаване на стоката, освен ако страните не били уговорили друго, каквато уговорка в случая не била налице. Купувачът ответник бил длъжен да заплати продажната цена в деня на сделката-24.03.2015 г., но към настоящия момент неговото задължение все още не било изпълнено. Предвид забавеното плащане от страна на ответника претендира на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 86 ЗЗД мораторна лихва за периода от 21.03.2016 г. до 22.03.2019 г. в размер на 5771,77 лв.
Ищецът бил подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на посочените суми и било образувано ч.гр.д. № 1546/2019 г. на СлРС, като длъжникът бил депозирал възражение срещу заповедта по чл. 414 ГПК в законоустановения срок.
Моли съдът да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 18 958,40 лв. неплатена главница по фактура № **********/24.03.2015 г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението-22.03.2019 г. до окончателното плащане и сумата от 5771,77 лв., съставляваща лихва за забава за периода от 21.03.2016 г. до 21.03.2019 г.. Моли да му бъдат присъдени разноски сторени в заповедното и в исковото производство.
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран от ответното дружество. Заявява, че предявения иск е допустим, но не е основателен. Не били налице договорни отношения между страните и доставка на посоченото гориво не била осъществена. Оспорва обстоятелствата изложени в исковата молба и съдържанието на представените писмени доказателства.
Съдът като обсъди
събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност намира за
установено следното:
Видно от приложената фактура № **********/24.03.2015 г., подписана от страните, ищецът е продал на ответника газьол за отопление ПРЛО-2607ДС9250 на обща стойност 18 958,40 лв. с ДДС. Видно от съставения акцизен данъчен документ № **********, който е бил съставен от управителя на ищцовото дружество и е подписан и от двете страни по сделката включително и от управителя на ответното дружество е бил начислен акциз в размер на 900,10 лв. за извършена доставка и разтоварване в с. Ичера, комплекс „Дивеците” на газьол, като стоката е била получена на 24.03.2015 г. и това обстоятелство е било потвърдено от управителя на ответното дружество с подписа и печата на дружеството. Страните са подписали и документ за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката, в който като дата и място на доставката е посочена 24.03.2015 г. и Ичера, комплекс „Дивеците”
По делото е разпитана свидетелката Зехирева, която е служител на ответното дружество и от показанията й се установява, че на датата на която била извършена доставката тя самата се била намирала в комплекс „Дивеците” в с. Ичера, като комплексът винаги се бил отоплявал единствено на дърва, поради което нямали съдове за съхраняването на горивото. Заявява, че тя била подписала документите за извършената доставка, но било тъмно и не била видяла какво подписва. За първи път била виждала този камион. Заявява, че тя била подписала документа и била написала името и ЕГН на управителя на ответното дружество. Камионът си бил тръгнал без да разтовари горивото. Още същата вечер била уведомила управителя, че била подписала документи за доставка, която не била извършена. Служителите на Митниците Бургас били претърсвали обекта и не били установили наличието на гориво.
Съдът не кредитира показанията на разпитаната по делото свидетелка, тъй като не съответстват на събрания по делото писмен доказателствен материал. Не беше успешно проведена процедура по чл. 193 ГПК по отношение на авторството на двата частни свидетелстващи документи, на които се позовава ищцовото дружество относно извършването на доставката – подписаната от двете страни фактура и подписаните от двете страни акцизен данъчен документ и документ за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката и не се доказа, че подписът поставен върху тези документи е на друго лице, а не на управителя на ответното дружество.
По делото е депозирано заключение на назначената
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като компетентно и
добросъвестно изготвено и което не беше оспорено от страните. Видно от
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза за периода от 01.03.2015 г.
до 31.03.2016 г. в счетоводството на ответното дружество фактура №
**********/24.03.2015 г. не е била отразена и не е била включена в дневниците
за покупко-продажба към справката декларация по ДДС до края на м. март
Видно от писмо на ТД на НАП-Пловдив
от 05.02.2020 г. издател на електронния акцизен документ с УКН №
0000000001363494/24.03.2015 г. е ищцовото дружество, като предмет на доставката
е
Видно от уведомително писмо от GPS България, с което е представена информация относно пътния
лист и извършените разтоварвания за дата 24.03.2015 г. на МПС с рег. № РВ4754РА
собственост на ищцовото дружество същото
е пристигнало в с. Ичера към 14,00 часа на процесната дата и е напуснало селото
по посока на гр. Пловдив около 19,00 часа на същата дата. Представена е и
таблица, от която е видно товаренето и разтоварването на цистерната на
процесното МПС, както и разтовареното количество- за с. Ичера на 24.03.2015 г.
около 18:40 до 19:33 часа разтовареното количество е означено като 5-2836,18
002.
Съдът,
счита че представения протокол за извършена проверка от Агенция Митници от
02.04.2015 г. по отношение на обекта в с. Ичера е представено след настъпване
на предвидената в чл. 146, ал. 3 ГПК преклузия, поради което няма да бъде
ценено като доказателство.
С оглед
на така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи от
правна страна:
Предявени са при условията на обективно и кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 200 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 318 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
При тези данни, съдът намира за установено, че между
страните по делото е бил сключен договор за покупко-продажба на гориво. Същият
договор е неформален и консенсуален и съгласно чл. 327, ал.1 ТЗ купувачът е
длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му
дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. В процесния случай се
установи, че ответникът не е заплатил дължимите от него суми при предаването на
стоките и не се установи между страните да е уговорено друго.
По въпросите за доказателствената сила на фактурата и за възможността тя да служи като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки и за получаване на стоката от купувача е формирана непротиворечива задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК. С решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Върховният касационен съд се е произнесъл, че фактурата съставлява частен свидетелстващ документ, който не обвързва съда с материална доказателствена сила, и при направено оспорване на съдържанието й, дори обусловено от липсата на задължителен според Закона за счетоводството реквизит, решаващият съд е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти с оглед на всички доказателства по делото, включително заявено от оспорващия извънсъдебно признание на тези факти. В решение по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че само по себе си отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е издадена, тъй като поради неформалния характер на продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а трябва да се направи с оглед на всички доказателства по делото, включително и на тези относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, каквито са вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките - декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея. В много други решения по чл.290 ГПК - напр. решение № 46/23.07.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 44/31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 252/01.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., Върховният касационен съд е изразил становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност и начин на плащане, имена на купувача и продавача, време и място на сключване на продажбата; Дори фактурата да не съдържа някои от необходимите реквизити, в т. ч. и подпис на купувача, или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото, включително с извънсъдебното признание на оспорващата страна, за каквото следва да се счита вписването на фактурата в дневниците за покупки и за продажби на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките - декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит.
Съдът с оглед на всички представени писмени доказателства направи извода, че страните са обвързани от неформален договор за търговска продажба на гориво обективиран във процесната фактура, която съдържа всички съществени елементи на договора и отговаря на изискванията на Закона за счетоводството, като по силата на този договор на ответника – купувач му е било доставено гориво от МПС собственост на ищеца, като за извършената доставка е била издадена фактура, акцизен данъчен документ, които са били подписани от двете страни, като доставката е била отразена в счетоводството на ищеца, в дневниците за ДДС, за продажби и е бил внесен ДДС и акциз по издадената фактура. По силата на този договор и на приемане на извършената доставка е възникнало задължението за плащане на отразената в издадената от ищеца - продавач фактура. Видно от изготвената съдебно-счетоводна експертиза такова плащане не е било извършено от страна на задълженото лице. Тези изводи на съда са основани на цялостна преценка на доказателствата по делото.
Фактурата е свидетелстващ документ, защото удостоверява
материализираното изявление в нея, но тя не е основание за плащане на цената на
една стока. Основание за плащане е доставката на стоката, като
фактурата само удостоверява този факт. Цената по договора за търговска продажба
се дължи, не защото е издадена фактура, а защото е извършено доставянето на
описаните в нея стоки. Вземането на продавача при търговската продажба не е
обусловено от осчетоводяването на процесната фактура, тъй като съгласно чл.327
ал.1 от ТЗ основанието за плащане е предаването на стоките. В случая се
установи от всички събрани по делото писмени доказателства, че стоката е била
доставена на ответника. Ирелевантни са неговите възражения, че обектът, на
който е била осъществена доставката не използва доставеното гориво и дори и
няма съдове за съхраняване на доставеното гориво, тъй като горивото е било
доставено и прието от представител на управителя на ответното дружество.
Въпросите дали горивото ще се съхранява в този обект или в друг обект
собственост на търговеца и защо горивото не е било намерено при извършена
проверка от Агенция Митници не са в обхвата на настоящия правен спор.
В настоящият случай е представена фактура, която е
подписана от страните, като ответникът не успя да обори нейното съдържание и
ответникът не е представил доказателства, че е изплатил изцяло дължимата сума
по процесната фактура.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявения иск е
основателен, тъй като е налице неизпълнение на сделката по посочената фактура,
съгласно разпоредбата на чл. 79 ал.1 от ЗЗД. Предвид гореизложеното, съдът
счита, че предявения иск се явява основателен и доказан до размера на 18 958,40 лв., в какъвто размер е и
предявен.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Видно е, че в процесният случай денят на изпълнението е нормативно определен / чл. 327, ал.1 ТЗ/ и от датата, следваща датата на издаване на съответната фактура ответникът е изпаднал в забава и от същата тази дата той дължи обезщетение за забава съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД. В заключението си вещото лице сочи, че дължимото обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва от ответника по процесната фактура за периода от 21.03.2016 г. до 21.03.2019 г. била в размер на 5688,05 лв.
Предвид гореизложеното съдът намира, че и този акцесорен иск се явява и основателен до сумата 5688,05 лв., установен от вещото лице, и следва да бъде отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 5771,77 лв.
С оглед уважаването на исковата претенция не следва да бъдат отменяни наложените обезпечителни мерки- запор върху банкови сметки на ответника.
На осн. чл. 78 ал.1 ГПК
ответникът следва да заплати направените от ищеца разноски по делото
в размер на 3072,43 лв., съгласно списък
за разноските по чл. 80 от ГПК, сторени в исковото производство съобразно с
уважената част на исковете и сумата от 1988,23 лв., съставляващи разноски
сторени в заповедното производство съобразно с уважената част на исковете.
Съдът, счита, че направеното възражение на процесуалния представител на
ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца е неоснователно, тъй като се претендират разноски за
адвокатско възнаграждение в три производства- обезпечително, заповедно и
исково, които са уговорени около минималния размер от 1271, 91 лв. по чл. 7,
ал. 2, т. 4 от НМРАВ.
На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника сумата от 4,75 лв., съставляваща
сторени по делото в исковото производство разноски съобразно с отхвърлената
част на исковете.
Водим от горните мотиви,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на правно основание
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 200 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 318 ТЗ и
чл. 86 ЗЗД че „ДЕКАДА
ОТХВЪРЛЯ предявения акцесорен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за разликата над 5688,05 лв. до пълния предявен размер от 5771,77 лв. като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „ДЕКАДА
ОСЪЖДА „АРЕНА-И.Т.” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Садово, обл. Пловдив, ул.
„Тракия” № 14 да заплати на ДЕКАДА
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщението до страните, че
е изготвено пред Окръжен съд Сливен.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: