№ 84
гр. Русе, 13.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на шестнадесети
септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Силвия Павлова Въззивно търговско дело №
20214501000177 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по чл. 258 и сл. ГПК.
"Ф. Ф."АД гр. С., ЕИК*********, представлявано от Н.Н., чрез
пълномощник адвокат П. П-И, е обжалвало постановеното по гр.д.
№3524/2020г. по описа на РРС решение, с което е отхвърлена
установителната претенция, че ответниците „Техновелт“ЕООД и П. Т. П.
дължат солидарно посочените в заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.
№280/2020г. по описа на РРС суми, поради неизпълнение на сключения
договор за паричен заем №7006781 от 13.02.2018г. и анекси към него. Излага
оплаквания за неправилност на решението, подробно посочени в жалбата и
иска неговата отмяна и уважаване на исковете. Претендира разноски за двете
инстанции.
Въззиваемите не са подали отговор на въззивната жалба. В
съдебно заседание, чрез пълномощник адвокат М. заявяват становище за
нейната неоснователност и искат решението да бъде потвърдено, както и да
им бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция.
1
Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата и след като
провери допустимостта и правилността на решението в обжалваната част, с
оглед оплакванията, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законния
срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Предмет на спора пред първата инстанция е иск за
установяване съществуване на вземане на въззивника „Финтрейд
файнанс“АД гр. С. по отношение на „Техновелт“ЕООД с.М и П.П., дължимо
при условия на солидарност, произтичащо от сключен между тях Договор за
бизнес линия „Fintrade оборот 6%“ №7006781 от 13.02.2018г., за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№280/2020г., срещу
която те подали възражение по чл.414 ГПК. В исковата молба ищецът е
твърдял, че по силата на договора отпуснал на „Техновелт“ЕООД сума в
размер на 2900лв., с анекси условията били предоговорени и общо търговеца
усвоил сумата 9900лв. П. била съдлъжник по кредита и солидарно отговорна.
Твърдял е, че плащанията са преустановени, като падежът на първата
неплатена вноска е 27.08.2019г. Претендирал е неплатена главница
9860.96лв., ведно със законна лихва от завеждане на делото, неустойка по
чл.7, ал.1 от договора-1057.61лв., еднократна неустойка по чл.7, ал.2 -
2287.19лв. за периода 27.08.2019г.-11.10.2019г., 2758.30лв.-такса ангажимент
за същия период. Твърдял е, че е обявил заема за предсрочно изискуем, за
което длъжниците са уведомени на 11.10.2019г. С отговора на исковата молба
ответниците са оспорили основателността на исковете, оспорили са като
нищожни клаузите относно двете неустойки и такса ангажимент, поради
липса на основание, противоречие със закона и поради заобикалянето му,
поради противоречие с добрите нрави, като предвиждащи прекомерно
обезщетение за кредитора при забава на длъжника.
С решението си, предмет на обжалване, първоинстанционния съд е
отхвърлил исковете. Приел е, че клаузата за такса ангажимент /6% от
усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползването на кредита/,
156% на година, с оглед непродължителния период на ползване на кредита и
конкретния му размер-2758.30лв., както и наличието на обезпечение, е
2
нищожна поради противоречието и с добрите нрави. За нищожни са приети и
договорените в чл.7 ,ал.1 и ал.2 неустойки, с оглед начина на начина на
определяне на размера им, както и поради крайно несъответствие между
неизпълнението и предвидената санкция, поради противоречието им с
добрите нрави. Съдът е приел, че претендираната главница е погасена с
направените плащания в общ размер 15007.24лв., платени на основание
нищожни клаузи, съответно-14687.64лв. такса ангажимент и 30.56лв.-
неустойка по чл.7, ал.1 от договора.
Според настоящия състав, решението е правилно и следва да
бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 от ГПК чрез препращане към
мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в
пълнота събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати
процесуални нарушения е приложил правилно материалния закон.
Предвид оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд
намира следното:
Няма спор, че договора между страните е търговска сделка. Това
не изключва възможността с оглед чл.288 ТЗ, приложение да намират
общите норми за недействителност на договорите.
Относно клаузата за такса ангажимент, която по същността си
представлява възнаградителна лихва за ползване на средствата: В чл.3, т.1 от
договора, тя е уговорена като 6% от усвоената главница за всеки 14 дневен
период от ползване на кредита, но не по-малко от 30 лева, като таксата се
начислява на всеки първи ден от всеки 14 дневен период върху усвоената, но
непогасена главница към този ден. Правилен е изводът на районния съд, че
тази клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Това е така,
тъй като видно от експертното заключение, в частност Приложение 1 към
него, за ползването на сумата 2900лв., само за периода 13.02.2018г.-
15.05.2018г. – три месеца, ответниците са заплатили такса ангажимент
1044лв., само за периода 15.05.2018г.-31.07.2018г. /два месеца и половина/, за
ползване на сумата 3900лв., те са заплатили 1404лв., за периода 13.03.2019г.-
26.07.2019г. за ползване на сумата 9132.72лв. те са заплатили такса
ангажимент 4923лв. На практика през целия период те са погасявали такса
ангажимент. Съотношението между ползваната главница и договорената
3
лихва сочи категорично на противоречие на клаузата с добрите нрави,
доколкото, тъй като надвишава многократно приетия за допустим размер на
възнаградителна лихва, в случая, с оглед обстоятелството, че кредита е
обезпечен, в двукратен размер на законната лихва. Около това становище се е
обединила цялата съдебна практика. Възнаградителната лихва е цената, която
кредитополучателя заплаща за ползването на средствата, тя е обвързана с
разходите на кредитора и с неговата печалба. Договорената такава не
съответства на общия принцип на добросъвестността и е в противоречие с
добрите нрави. Неоснователно е оплакването на въззивника, че с оглед
разпоредбата на чл.309 ТЗ, приложима според него и по отношение на
възнаградителната лихва, не може да се намалява поради прекомерност
неустойка, дължима по търговска сделка. В случая не се касае до намаляване
на неустойка, а до преценка за действителност на клаузи от договор, сключен
между търговци.
Относно неустойките по чл.7, т.1 и т.2 от договора: Според
настоящия състав клаузите, с които са договорени двете неустойки също са
нищожни, а оплакванията в жалбата-неоснователни. Това е така, тъй като
неустойката за забава за плащане на погасителна вноска-по т.1 на чл.7 е
уговорена в размер на 0.3% от всичко дължимо по договора, в това число
неплатена главница, неплатена такса ангажимент и неплатени неустойки за
всеки ден забава, до пълното плащане на забавената сума или до настъпване
на предсрочна изискуемост на задълженията по договора. Така формулирана
клаузата за неустойка сочи, че тя се начислява в размер на 0.3% на ден върху
всичко, което се дължи по договора, вкл. върху цялата главница.
Според разясненията, дадени в ТР 1/15.06.2015 г. по д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, преценката за това дали страните при сключване на договора,
са нарушили добрите нрави, се прави към момента на сключване на договора
и тази преценка се прави за всеки конкретен случай в зависимост от
специфичните за случая факти и обстоятелства.
В последователната практика на ВКС / Решения по т. д. № 16/11г. на
ІІ ТО, по т. д. № 1312/2012 г. на ІVГО, по т. д. № 430/2008 г. на ІІ ТО, по гр.д.
№ 541/2010 г. на ІVГО и др./ се приема, че автономията на волята и свободата
на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
4
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като съдът следи и
служебно за спазването им при иск за присъждане на неустойка. Като
критерии при тази преценка следва да се използват фактори като естеството
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи –
поръчителство, залог, ипотека, съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която
е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
В настоящия случай следва да бъдат отчетени както високият размер
на договорената лихва, обстоятелството, че задължението по кредита е
обезпечено чрез встъпване в дълг и най-вече базата върху която се начислява
неустойката. Същата е уговорена като такава за забава и основната й функция
е да стимулира длъжника да отстрани забавата. В същото време е предвидено,
че ще се начислява върху цялата просрочена част, вкл. и главницата, без тя да
просрочена и това ще продължи до пълно плащане. Така, както е
формулирана клаузата излиза извън посочената функция и води до
неоснователно налагане на санкция за забава, която все още не допусната.
При разрешаването на въпроса относно валидността на уговорката за
начисляване на неустойка за забава следва да се вземат предвид и очакваните
от неизпълнението вреди за кредитора и тяхната съизмеримост. Това е
релевантно за преценката на клаузата с обезщетителната функция на
неустойката. В случая уговарянето на неустойка върху суми, които все още не
са просрочени противоречи на самия принцип на обезщетяване на вредите от
забавено изпълнение, тъй като на практика за част от задължението такова не
е налице и ако се приеме, че тя се дължи, би се стигнало до и допуснато
неоснователно обогатяване на кредитора.
Следователно така както е уговорена неустойката не съответства на
възложените й функции. Същата е в несъответствие с основните принципи, на
които е изградена правната система в страната - добросъвестност в
5
гражданските и търговските взаимоотношения, недопускане на необосновано
облагодетелстване на кредитора и др. Горните изводи важат и по отношение
на договорената неустойка по чл.7, ал.2, с която е предвидено, че при забава
на погасителна вноска с повече от 40 календарни дни, на 41-я
кредитополучателя дължи еднократна неустойка в размер на 20% върху
всичко дължимо по договора, в това число неплатена главница, неплатена
такса лихва и начислени, но неплатени неустойки, както и разходи за
събиране на вземането. На практика са договорени две неустойки за забава,
едната от които безсрочна-до пълното плащане, а другата-еднократна, за едно
и също евентуално неизпълнение. Договарянето им в този вид и по този
начин, обосновава извод, че те излизат извън присъщите за неустойката
обезщетителна и санкционни функции.
Предвид гореизложените съображения, съдът намира, че със
заплатената от ответниците сума-15007.24лв. е погасена главницата, поради
което и тази претенция също следва да бъде отхвърлена. До същия извод е
достигнал и първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
В тежест на въззивника са направените от въззиваемите разноски по
делото-по 1900лв. на всеки от тях.
Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед
разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
По тези съображения, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №124/15.03.2021г., постановено по гр.д.
№3524/2020г. по описа на Районен съд-Русе, V-ти граждански
състав.
ОСЪЖДА "Ф. Ф."АД гр. С., ЕИК*********, със седалище и
адрес на управление гр. С., район Студентски, ж.к. Д., П.ш. №**, вх.А,
представлявано от Н.К.Н., да заплати на "Т." ЕООД ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление с.М, О. И., ул. Х.Д. №24 и на П. Т. П.,
6
ЕГН**********, от гр.Русе, ул. Н.В., чл.6, вх.1, ет.5, ап.12 ПО 1900лв.
разноски по делото за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7