Р Е
Ш Е Н
И Е №188
гр.Кюстендил, 11.07.2019г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на тридесети май, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА
БРАТАНОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Росица Стоицова,
като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№438/2018г. по описа на Окръжен
съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивната жалба на „*********“ ЕАД, с ЕИК *** седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„***“ №***, представлявано от изп.директори А.Д. и Н.С., подадена
чрез пълномощника ю.к.М.Н., против решение №172/11.04.2018г. на Районен съд
(РС)-Дупница, постановено по гр.д.№1043/2017г. по описа на същия съд.
С
посоченото решение РС-Дупница се е произнесъл по предявен от „*********“ ЕАД, с посочени по-горе ЕИК,
седалище и адрес на управление, срещу С. В. К., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск, като е признал за установено по отношение на С. В. К., че дължи на дружеството сумата
от 1 767.70 лева – главница по договор за потребителски кредит № ********* от
06.11.2012г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК -
10.03.2017г., до изплащане на задължението, като е
отхвърлил, като неоснователен иска за признаване за установено по
отношение на ответника К. съществуване на вземане на дружеството-ищец за сумата
от 1 760.64 лева, представляващи договорна
лихва за периода от 15.07.2013г. до 23.02.2017г. Със същото решение С. В. К., ЕГН ********** е осъден да заплати на „*********“ ЕАД сумата от 481.27 лева, представляваща разноски
по водене на делото, както и разноски по ч.гр.д.№710/2017г. по описа на ДнРС в размер
на 60.29 лева, съразмерно с уважената част
от иска.
Така
постановеното решение се обжалва в отхвърлителната му част досежно
претендираната договорна лихва. Прави се оплакване за неправилност и
необоснованост на съдебния акт, като се оспорват изводите на съда във връзка с
тълкуване на сключения между страните договор, с позоваване на практика на ВКС,
както по въпроса за тълкуване на договорите, така и по въпроса за погасителната
давност относно вземането за лихви, започваща да тече, според жалбоподателя, от
деня, в който вземането е станало изискуемо. Претендира се отмяна на решението
в обжалваната му част и постановяване на такова, с което искът да бъде уважен.
Претендират се разноски.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата –
С. В.К., чрез назначения му в хипотезата на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител, в лицето на адв.Ил.Д. ***, е подал отговор, в който
оспорва жалбата, моли нейното отхвърляне и потвърждаване на решението в
атакуваната част. В отговора се твърди, че изводите на първоинстанционния съд
са правилни, а възраженията в жалбата за неправилност на решението в
отхвърлителната му част - неоснователни.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени
становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на
обжалвания съдебен акт, приема, че
въззивната жалба е частично основателна, а решението на ДнРС в обжалваната част следва да
бъде отчасти потвърдено и отчасти отменено. Съображенията за това са
следните:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните
части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е
валидно и допустимо.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал. Окръжният съд я споделя изцяло и не
намира необходимост от нейното преповтаряне, като препраща към фактическите
изводи на ДнРС.
В
допълнение, с оглед допуснатата пред въззивната инстанция съдебно-счетоводна
експертиза, следва само да се посочат установените с приетото заключение с
вх.№3287/08.05.2019г. на в.л.Е.Т. факти, а именно:
Договорната
лихва върху усвоената главница по договора за потребителски кредит от
06.11.2012г., сключен между „*********“ ЕАД, като кредитор, и С.К., като
потребител, за периода от 15.07.2013г. до 23.02.2017г. възлиза на 1 379.34
лева. При начисляването на договорната лихва в общата стойност на същата за този
период дружеството е включило и лихва за просрочие в размер на 624.54 лева и
такси в размер на 104.00 лева.
Договорната
лихва върху усвоената главница по същия договор за периода от 10.03.2014г. до
23.02.2017г. възлиза на 1 123.06 лева, като за същия период при
осчетоводяването на лихвата дружеството е включило и суми за лихва за просрочие
в размер на 566.96 и такси в размер на 52.00 лева.
За да
отхвърли иска за установяване съществуването на вземане на банката за договорна
лихва върху неплатената главница, начислена (лихвата) за периода от
15.07.2013г. до 23.02.2017г. РС-Дупница в обжалваното решение е приел, че
доколкото договорът е бил сключен за срок от една година, то след изтичането му
на 06.11.2013г. и прекратяване действието на договора, липсва основание върху
главницата да се начислява договорна лихва. Според съда, при тази хипотеза,
кредиторът би имал правото да претендира обезщетение за забава по общите
правила на ЗЗД, но не и да прилага уговорения механизъм за изчисляване на лихва
за период извън срока на договора, като позоваването на ищеца на клаузата на
чл.23.1 от договора е намерено за неоснователно. При тези доводи съдът е счел,
че за периода от 06.11.2013г. (датата на изтичане на срока на договора) до
23.02.2017г. (крайния момент, до който се твърди дължимост) договорна лихва не
е дължима. Според първоинстанционния съд, такава лихва не е дължима и за
периода от 15.07.2013г. (началната дата, от която се претендира) до
06.11.2013г., тъй като вземането за същата се е погасило с изтичането на тригодишна
давност, доколкото заявлението по чл.410 от ГПК е било подадено на 10.03.2017г.
Въззивният
съд не споделя изцяло правните изводи на ДнРС в обжалваната част на съдебното
решение. Вярно е, че с изтичане на срока на договора страните са престанали да
си дължат поведение, съответно на уредените с него права и задължения.
Несъмнено е също така, че на 06.11.2013г. договорът е прекратил своето
действие, поради изтичане на срока. Това обстоятелство обаче не означава, че за
страната, която е неизправна, са се погасили възникналите по силата на договора
задължения. Невърналият усвоената главница кредитополучател продължава да дължи
нейното връщане, както и по силата на чл.23.1 от договора продължава да дължи
договорна лихва и след изтичане на срока, тъй като същата има възнаградителен
характер и представлява цената на финансовия ресурс, дължима на кредитора за
времето, през което е лишен от него. Именно това е смисълът, според настоящата
инстанция, който страните са вложили в клаузата на чл.23.1.1 от договора,
съгласно която при изтичането на срока на договора действието му ще се прекрати
с пълното погасяване на всички взаимни задължения на страните по него,
включително на натрупаните лихви. По аргумент за противното, при изтичане на
срока на договора и наличието на непогасени задължения от потребителя, до
пълното им погасяване същият ще дължи договорна лихва върху усвоената и
невърната главница. Задължението за заплащане на договорна лихва не би било
пречка на самостоятелно основание, при осъществяване на предпоставките за това,
кредиторът да начислява и лихва за просрочие. Последното, както става ясно от
заключението на в.л.Ев.Т., е факт, който в случая обаче е без правно значение,
доколкото предмет на исковата претенция не е вземане на банката за обезщетение
за забава.
От
заключението на вещото лице се установи действителният размер на дължимата
договорна лихва върху неплатената главница, която лихва за периода от
15.07.2013г. до 23.02.2017г. е в размер на 1 379.34 лева. Обстоятелството,
че към тази сума дружеството е начислявало лихва за забава и такса по договора
е ирелевантно, тъй като подобни вземания не са предявени от дружеството със
заявлението по чл.410 от ГПК, съответно не са и не биха могли да бъдат предмет
на исковото производство.
Следва да
се приеме за частично основателно своевременно направеното от ответника по иска
възражение за давност. Приложима е кратката тригодишна давност по чл.111 б.„в“
от ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
водещо до прекъсване на давността, е подадено на 10.03.2017г., следователно
начислената договорна лихва за времето от 15.07.2013г. до 09.03.2014г.,
включително, е погасена по давност. Дължимата и непогасена по давност договорна
лихва е за периода от 10.03.2014г. до 23.02.2017г. и според вещото лице в
приетото заключение възлиза на сумата от 1 123.06 лева. За тази сума искът
се явява основателен, поради което решението, в частта, в която се отхвърля
исковата претенция на това основание и за този размер, като неправилно следва
да се отмени, като въззивният съд признае за установено съществуването на това
вземане. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
Относно
разноските в първоинстанционното производство:
С оглед
изхода от въззивното обжалване и предвид приетите от ДнРС размери на сторените
от ищцовото дружество разноски, налага се ревизия на същите, като за исковото
производство ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца още 307.33
лева , а за заповедното производство – още 38.49 лева.
Относно
разноските във въззивната инстанция:
Поради
частичната основателност на въззивната жалба на дружеството се следват
разноски, съобразно уважената част. Въззивникът е сторил разноски в общ размер
на 884.83 лева, от които: 35.21 лева за държавна такса; 396.42 лева за вещо
лице; 353.20 лева за възнаграждение на особения представител на въззиваемия и
100.00 лева за адвокатско възнаграждение на юрисконсулт. Към настоящия момент е
в сила изменение на чл.78 ал.8 от ГПК, съгласно Държавен вестник, бр.8 от
24.01.2017г., според което размерът на възнаграждението не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона
за правната помощ. Предвид изхода на спора, фактическата и правна сложност на
делото пред въззивния съд, както и доколкото чл.25 ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ предвижда, че: „За защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева“, с което се
предоставя възможност на съда да прецени размера на възнаграждението, без да е
обвързан от претендирания от страната такъв, настоящият състав намира, че на
въззиваемото дружество се следва заплащане на разноски в размер на 100.00 лева.
От така определения общ размер, с оглед частичната основателност на жалбата, на
въззивника се следва заплащане на сума в размер на 564.41 лева.
С
настоящото решение съдът ще постанови на особения представител на к. да бъде
изплатено дължимото и предплатено възнаграждение в размер на 353.20 лева.
Воден от
горното, Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№172/11.04.2018г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№1043/2017г. по
описа на същия съд, в частта, в
която е отхвърлен предявения от „*********“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„***“ №***, срещу С. В. К., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, иск за признаване за
установено по отношение на С. В. К., че дължи на дружеството сума в размер
до 1 123.06 лева,
представляващи договорна лихва,
начислена по договор за потребителски кредит № ***от ***г. за периода от 10.03.2014г. до 23.02.2017г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. В. К., ЕГН **********, с постоянен адрес *** по предявения от „*********“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„*** №***, иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, съществуването
на вземане на „*********“ ЕАД спрямо С. В. К. за сума
в размер на 1 123.06 лева,
представляващи договорна лихва,
начислена по договор за потребителски кредит № *** от ***г. за периода от 10.03.2014г. до 23.02.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №172/11.04.2018г. на Районен съд-Дупница,
постановено по гр.д.№1043/2017г. по описа на същия съд, в частта, в която е отхвърлен предявения от „*********“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„***“ №*** срещу С. В. К., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, иск за признаване за
установено по отношение на С. В.К., че дължи на дружеството договорна
лихва, начислена по договор
за потребителски кредит № ***, за сума в размер
над 1 123.06 лева до претендираните 1 760.64 лева и за периода от
15.07.2013г. до 09.03.2014г., включително.
В
останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА С. В. К., ЕГН **********, с постоянен адрес *** да заплати на „*********“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„****“ №***следните суми: 307.33 лева (триста и седем
лева и тридесет и три стотинки), представляваща разноски, съобразно уважената
част на иска за договорна лихва, сторени от дружеството за исковото
производство пред първата инстанция; 38.49 лева (тридесет и осем лева и
четиридесет и девет стотинки), представляваща разноски за заповедното
производство по ч.гр.д.№710/2017г. по описа на ДнРС, както и 564.41 лева (петстотин
шестдесет и четири лева и четиридесет и една стотинки), представляваща разноски
за въззивната инстанция.
Да се
изплати на особения представител на С. В. К. – адв.И.Д. *** възнаграждение за процесуалното
представителство на същия пред въззивната инстанция в размер на сумата от 353.20 лева (триста петдесет и три лева
и двадесет стотинки), внесени от жалбоподателя по сметка на ОС-Кюстендил.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.