О П
Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94 14.01.2021 година гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД–БУРГАС, първи състав, в закрито
заседание на четиринадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Съдия: Димитър Гальов
като разгледа докладваното от съдията адм.
дело № 2647 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.256, вр. с чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по искова молба от П.Т.З., чрез пълномощника- адвокат Б. Б.от
АК-гр.Хасково, предявена против Кмета на Община Несебър.
Иска се прекратяване на неоснователно бездействие от този административен
орган, изразяващо се в „непубликуване на сайта на поверената му институция в
секция: „Достъп до информация“, на нормативно определените разноски със Заповед
№ ЗМФ- 1472/2011г. на Министъра на финансите, съгласно чл.20, ал.2, вр. с
чл.15а, ал.2 от ЗДОИ.
Формулирано е искане да бъде постановено съдебно решение, с което
ответникът да бъде задължен да публикува на сайта на поверената му институция в
секция: „Достъп до информация“, на нормативно определените разноски със Заповед
№ ЗМФ- 1472/2011г. на Министъра на финансите, съгласно чл.20, ал.2, вр. с
чл.15а, ал.2 от ЗДОИ. Претендират се и направените разноски по делото.
В
резюме, доводите на ищеца, на които основава осъдителния си иск са следните:
Ищецът
З. е подал Заявление с вх.№ 1 Н1-ОА1-6473 от 14.12.2020г. до Кмета на Община
Несебър, по електронната поща, като приложил и разписка от 02.12.2020г. за
сумата от 2 лева, внесени от заявителя, съгласно обявените цени на услуги.
Сочи се, че е получил Решение № 103 от 22.12.2020г. на заместник-кмет на
Община Несебър, с което не се предоставяла търсената информация за размера на
изразходваните средства за „представителни разноски“ от община Несебър за
календарните 2017, 2018 и 2019г. поотделно. Никъде в това решение не се
съдържали данни колко лева се дължат и по чия разпоредба. Според ищеца,
ответникът следвало да публикува на общинската интернет –страница разноските
уредени в чл.20, ал.2 от ЗДОИ и посочената министерска заповед, а не тези
уредени в чл.119 от Наредба № 11, издадена от Общински съвет –Несебър, съгласно
чл.5, ал.1 от АПК. С тези доводи, ищецът обосновава правния си интерес от
предявяване на този иск, като според чл.256 от АПК оспорването е безсрочно,
съответно към момента на неговото предявяване е налице пряк и непосредствен
правен интерес. Според ищеца, задължението на Кмета на Община Несебър произтича
от нормата на чл.15а, ал.2 от ЗДОИ, поради което не е необходимо да бъде
подадена покана до ответника да преустанови порочното бездействие.
Изтъква се, че пороците на неоснователното бездействие са няколко.
Вместо да изпълни задължението си по чл.15а,
ал.2 от ЗДОИ относно нормативните разходи по чл.20, ал.2 от закона, ответникът
недопустимо е публикувал размера на разходите, уредени в чл.119 от Наредба № 11
на общината. Сочи се и че размерът на цените в общинската наредба са завишени
спрямо определените в заповедта на Министерството на финансите, като се дава
пример с конкретна услуга по чл.119, т.6 от наредбата /2 лева/, която е
завишена спрямо определената в министерската заповед по т.1, подт.9 /1.59 лева
без ДДС/. Наред с това, цените били определени с включване на ДДС, в разрез с
указаното в чл.3, ал.2 от ЗДДС и чл.3, ал.2 от ППЗДДС, според които разпоредби
тези цени са освободени от облагане с ДДС.
Ответната страна- Кмет на община Несебър представя администра-тивната
преписка по цитираното заявление на ищеца. В съпроводителното писмо се описва,
че Решение № 103 от 22.12.2020г. на кмета на Община Несебър е преразгледано и
отменено по реда на чл.91, ал.1 от АПК, като се представя и заверено копие от
постановения нов административен акт. Сочи се, че това ново решение е изпратено
на ищеца и получено от него по електронната поща, с наличието на потвърждаване.
Административен съд– град Бургас,
като взе предвид доводите на жалбоподателя и направените в искането и
уточнението към него искания до съда, въз основа разпоредбите на закона, за да
се произнесе по ДОПУСТИМОСТТА на оспорването, съобрази следното:
На първо място, следва
да се отбележи, че в настоящото производство не се оспорва административен акт
постановен по реда на Закона за достъп до обществена информация /ЗДОИ/, каквито
са първоначално постановеното решение от 22.12.2020г. и постановеният отзив на този административен
акт, с издаване на ново решение от 06.01.2021г. Ето защо, обсъждането на тези
административни актове е извън предмета на настоящото исково осъдително
производство, още повече че се иска осъждане на ответника да публикува данни от
заповед на Министерството на финансите, а не данни от „представителните
разходи“, извършени от ответника за посочените три поредни години, за което е
подал по-рано заявление. Това е така, защото по предвидения специален ред за
защита по чл.256 от АПК се предявява иск от съответното лице, чиито права и
законни интереси са засегнати от неоснователното бездействие, като се иска
задължаване /осъждане/ на ответника- административен орган да извърши
действието, т.е. е подадено заявление за достъп до обществена информация , а се
иска задължаване на ответника да публикува данни от съвсем различно естество
спрямо посоченото в заявлението.
Според указаното в
чл.256, ал.3 от АПК, с решението си съдът осъжда административния орган да
извърши действието, като определя срок за това или отхвърля искането.
Ясно и точно е записано в исковата
молба, че се предявява иск на основание чл.256 от АПК за прекратяване на
неоснователно бездействие от страна на посочения административен орган, като в
съответствие с това е направено и искането до съда- да бъде задължен ответника да извърши исканото действие, а именно „да
публикува на сайта на поверената му институция в секция: „Достъп до
информация“, на нормативно определените разноски със Заповед № ЗМФ- 1472/2011г.
на Министъра на финансите, съгласно чл.20, ал.2, вр. с чл.15а, ал.2 от ЗДОИ“.
В това производство не се оспорват нито първоначалният постановен адм.акт, нито
неговото преразглеждане по реда на чл.91 от АПК, т.нар. отзив на акта, поради
което обсъждането на тяхната законосъобразност би било неотносимо към предмета
на делото и търсената защита.
Както правилно сочи ищеца,
неоснователното бездействие на административен орган да изпълни свое
задължение, произтичащо от закона, може да се оспори безсрочно във времето,
като се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни
актове, т.е. чл.145 и сл. от АПК.
Безспорно, ответникът е
административен орган по смисъла на нормативната уредба, като несъмнено има
нормативно вменени задължения, произтичащи от чл.15а от ЗДОИ.
Цитираната и действаща Заповед №
ЗМФ- 1472 от 29.11.2011г., в сила от 01.01.2012г. на Министъра на финансите
относно цените на разходите за предоставяне на достъп до обществена информация
е публично оповестена, с оглед обнародването й в ДВ, бр.98 от 2011г.
Видно от приложеното в
административната преписка Заявление с вх.№ 1 Н1-ОА1-6473 от 14.12.2020г. до
Кмета на Община Несебър, подадено от П.З. по електронната поща, същото е предявено
по реда на чл.24 от ЗДОИ, на каквото основание се иска и предоставяне на
информацията относно изразходените средства за представителни разноски от
общината за трите поредни години. Направено е уточнение на какъв носител се
иска да бъде предоставена информацията и заявителят е изразил увереност, че ще
получи търсената информация в законния срок за произнасяне на органа по реда на
ЗДОИ.
Други искания към
административния орган не са отправени, нито се излагат такива твърдения в исковата
молба. Нещо повече, ищецът изрично сочи в обстоятелствената част на исковата си
претенция, че тъй като задължението на органа да публикува търсените данни
произтичало пряко от нормативен акт „не е
необходима покана до ответника да преустанови порочното бездействие, тъй като
задължението му е вменено със законовата разпоредба на чл.15а, ал.2 от ЗДОИ“
/стр.1, т.2 от исковата молба/. В този
смисъл, по делото е и безспорно, че не е отправяно надлежно искане от страна на
ищеца до административния орган да бъде извършено фактическото действие, което
задължение на ответника, като ръководител на общинската администрация произтича
от сочената законова разпоредба.
Съгласно чл.256, ал.2 от АПК „Неизвършването
на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по
силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане
до органа за извършването му.“
Подаването на надлежно искане до
органа да извърши негово задължение, вменено му от закона обаче е абсолютна
положителна процесуална предпоставка за допустимост на искова претенция по реда
на чл.256 от АПК. Този извод следва от логическото и систематическо тълкуване
на цитираните правни норми уреждащи този специален ред за защита. След като законодателят
е предвидил наличието на такова условие за оспорване на неоснователните
бездействия и е указал срок за това оспорване, не може да се твърди, че в
случаят такава покана не се изисква, тъй като задълженията произтичат от
законова норма. Напротив, видно от цитираният текст на чл.256, ал.2 от АПК
именно за фактическите действия дължими по силата на законови разпоредби, но
неизвършени от съответното задължено лице могат да бъдат оспорени след като
обаче е направено нарочно искане за преустановяването на бездействието или с
други думи за извършване на исканото фактическо действие. Вярно е, че чл.15а от
ЗДОИ задължава субектите, сред които и ответника да оповестяват съответната
информация в публично достъпните интернет страници на съответните административни
структури. Несъмнено, публикуването на обществена информация в електронен вид в
сайта на общинската администрация съставлява по своята същност фактическо
действие. В този смисъл, след като не е спазен нормативно установения ред за
оспорване на такова бездействие, с отправяне на изрично искане от страна на
ищеца, не би могло да се предяви осъдителен иск с процесното правно основание-
чл.256 от АПК.
Следователно, не е налице задължителна предпоставка за допустимост на
търсената защита по чл.256 от АПК. В тази насока е и трайната съдебна практика,
например Решение № 10355 от 07.10.2015г.
по адм. дело № 5789 от 2015г. по описа на Върховния административен съд на
Република България, както и Решение № 5654 от 23.04.2013г. по адм. дело № 6966
от 2012г. по описа на Върховния административен съд на Република България.
Отделно от
изложеното по-горе, налице е и друго основание за недопустимост на исковата
претенция. Това е така, поради следното:
Както вече бе отбелязано, специалното производство по реда на чл.256 от АПК се провежда по реда за оспорване на индивидуалните административни актове /по арг. от ал.1/. Основна положителна
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните е наличието на правен
интерес от оспорването, в случаят от предявяване на такъв иск, което означава,
че правната сфера на ищеца следва да е засегната пряко и непосредствено от
твърдяното неоснователно бездействие, чието преустановяване се иска. В случаят,
ответникът не твърди, че в секция „Достъп до информация“ на интернет страницата
на общината е публикувана информация за размера на разходите, уредени с
министерската заповед от 2011г. относно предоставянето на достъп до обществена
информация, т.е. сумите, които следва да се заплащат при подаване на съответни
заявления по реда на ЗДОИ. Обаче, както вече бе отбелязано, тази заповед на
министъра на финансите е публично оповестена, чрез обнародването й в Държавен
вестник /бр.98 от 2011г./. Колкото до наличието на информация относно указаните
в нея разходи същата очевидно е сведена и до знанието на конкретния ищец след
като в исковата молба се позовава на точно посочени по размер суми, съдържащи
се в отделни точки на заповедта. Целта на публикуването на информация в раздел
„Достъп
до информация“ е съблюдаването на информационните права на
гражданите да узнаят факти и обстоятелства, които са необходими за
упражняването на техните права, свободи и законни интереси. При положение, че
заповедта на министъра, съставляваща общ административен акт е публикувана по
надлежния ред в Държавен вестник на Република България, не би могло да се
твърди, че информационните права на ищеца са нарушени, след като е спазен редът
за публикуването на подобни административни актове. Нещо повече, ответният
административен орган не би могъл обективно да бъде задължен да публикува
информация, съдържаща се в общ административен акт, издаден от орган на
централната изпълнителна власт, за чието публикуване има съвсем различни
правила. Както е известно, общинската администрация има само местна компетентност
и е длъжна да публикува актове и данни, произтичащи от нейната компетентност и
правомощията, които упражнява. Обективно не би могло да бъде задължен орган на
местната власт да публикува в интернет страницата си общ административен акт,
издаден от орган на централната изпълнителна власт, респективно търсената
защита е лишена от предмет въобще.
Освен това, след като ищецът е наясно с указаното в цитираната заповед
на МФ относно дължимите разходи, напълно е удовлетворено правото му на достъп до обществена
информация, каквато следва да се предостави на правните субекти желаещи да се
запознаят с данни от такова естество. В този смисъл, за ищецът не е налице пряк
и непосредствен правен интерес от предявяване на процесния осъдителен иск. Това
е така, макар към настоящият момент ответникът да не твърди, че са публикувани
тези данни в интернет страницата на общината. Естеството на търсената защита
предполага евентуално, при уважаване на исковата претенция ответникът да бъде
осъден да извърши дължимите по закон фактически действия, с което да се
обезпечи правото на насрещната страна /ищеца/ да получи сведенията, от които се
нуждае. Обаче, правната сфера на ищеца вече е обезпечена с търсената
информация, тъй като заповедта на министъра е публикувана в Държавен вестник и
евентуалното публикуване на данните и от цитираната заповед в сайта на общината
не би допринесло за упражняване на неговите права.
Разбира се, следва да се отбележи,
че в случаят естеството на производството предполага обезпечаване на
информационни права, а не конкуренция между общ административен акт и указаното
в него, съпоставен с подзаконов нормативен акт- наредба на общината и
посоченото в нея относно дължими такси. И двата акта са публикувани по
съответния ред и са част от правния мир, а колкото до факта кой от тях следва
да се изпълнява и въз основа на кой от двата акта следва да се събират таксите
не може да бъде решен в настоящото производство по реда на чл.256 от АПК.
При тези констатации се обосновава правният
извод за недопустимост на иска, поради което исковата молба следва да се остави
без разглеждане, респективно да се прекрати образуваното съдебно производство,
на основание чл.159, т.1 и т.4 от АПК.
При тези констатации,
ищецът няма право на разноски, тъй като тази акцесорна претенция е обусловена
от изхода на делото и не са налице основания за присъждане на разноски, с оглед
прекратяване на делото поради недопустимост на исковата претенция поради липса
на предмет и на правен интерес от предявяване на този осъдителен иск.
По изложените
съображения, Административен съд -гр.Бургас,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искова молба от П.Т.З.,
чрез пълномощника- адвокат Б. Б. от АК-гр.Хасково, предявена против Кмета на
Община Несебър, относно твърдяно неоснователно бездействие на административния
орган и задължаването му да публикува на сайта на поверената му институция в
секция: „Достъп до информация“,
размера на разноските, определени със Заповед № ЗМФ- 1472/2011г. на Министъра
на финансите, съгласно чл.20, ал.2, вр. с чл.15а, ал.2 от ЗДОИ, като процесуално НЕДОПУСТИМА.
ПРЕКРАТЯВА
производството по адм. дело № 2647
по описа за 2020г. на Административен съд- гр.Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да
се обжалва с частна жалба, пред Върховния административен съд на Република
България, в седмодневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: