Р Е Ш
Е Н И Е
Гр.София,03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на девети март
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Юлиана Шулева
сложи
за разглеждане докладваното от съдия Маркова
въззивно гражданско дело № 4653 по описа за 2021 г.
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М.И.Ш., ответник пред СРС срещу решение №
20001119 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 6444 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 141-ви
състав.
Решението се
обжалва в частта, в която претенциите
на ищеца срещу ответницата/въззивник с правно основание чл.422, ал.1 ГПК са
били уважени за сумата в размер на 2 166,26 лв., представляваща неизплатен
остатък от главница по договора, ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК – 15.10.2019 г. до погасяването й и сумата от 104,09
лв.- възнаградителна лихва за периода от 04.10.2018 г. до 21.02.2019 г.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е
неправилно. Сочи, че страните не били обвързани от облигационно отношение, тъй
като не било доказано, че ответницата е уведомена за извършената цесия. Наред с
това се сочи, че договорът за кредит бил недействителен като се основава на
чл.22 ЗКП. Сочи, че с отговора по исковата молба, подаден в срока по чл.131 ГПК
било наведено възражение, че процесния договор не отговаря на изискванията на
чл.10, ал.1 ЗКП, а именно относно изискването шрифтът да бъде не по-малък от
12. Процесният договор не отговарял и на изискванията на чл.11, ал.1,т.7-12 и
т.20 ЗКП. Счита, че исковата главница следвало да се отхвърли най-малко за
сумата в размер на 328,74 лв., която сума представлявала непогасена неустойка.
Правилно СРС бил приел, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД и като такава е неравноправна по смисъла
на чл.143 ЗЗП, в която връзка бил отхвърлил частично заявлението. Затова сумата
на главницата следвало да се намали с размера на неустойката, а не с размера на
мораторната лихва. Приложимо било правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД, а не това на
чл.76, ал.2 ЗЗД. Претенцията за мораторна лихва следвало да бъде отхвърлена и
защото клаузата за уговарянето й била нищожна. Уговореният размер на ГПР бил
41,37 %, а фиксираният лихвен процент – 35 %. Тъй като договорът бил сключен за
40 седмици, то общият размер на договорната лихва възлизал на 368,40 лв. за
периода 31.05.2018 г. до 21.02.2019 г. За този период основният лихвен процент
на БНБ бил 0 % + 10 пункта, а законната лихва – 10 %. В случая трикратния
размер на законната лихва към 16.05.2018 г. възлизал на 30 %. Въззивницата била
получила сумата в размер на 2500 лв., а се задължила да върне 2 868, 40
лв. Или в случая клаузата била нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като лихвата надвишавала трикратния размер, а именно била 35 процента.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението в обжалваната му част и вместо това да постанови друго, с
което претенцията да бъде отхвърлена. Претендират се разноски.
От въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ищец пред СРС, е постъпил отговор, в който е изразено становище,
че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение в частта в
която е уважен иска по чл.422 ГПК – правилно. Не били допуснати сочените от
въззивницата нарушения при постановяването му. Сочи, че било налице надлежно
упълномощаване от „И.АМ.“ АД. Сочи, че било изпратено писмо до длъжника на
постоянния адрес, посочен в договора като било представено и известието за
доставяне. Счита, че неполучаването на уведомлението не може да се вмени във
вина на ищцовото дружество. Сочи, че ответницата била получила съдебните книжа
ведно със съдържащото се там уведомление по настоящето дело от новия кредитор
поради което се считала за уведомена за цесията. Длъжникът можел да възрази
относно уведомяването само ако е изпълнил надлежно на стария кредитор; позовава
се на съдебна практика на ВКС. В случая задължението не било погасено, което се
установило от данните по делото. Сочи, че изискването на чл.10, ал.1 ЗПК
относно шрифта противоречи на Директива 2008/48; позовава се на решение на СЕС
от 09.11.2016 г. по дело С-42/15. Процесният договор бил ясен и разбираем и
съставен в два екземпляра. Възражението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва също било неоснователно- размерът на лихвата бил
съобразен със изискването на чл.19, ал.4 ЗКП. Претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 07.01.2021
г., Въззивната
жалба е подадена на 20.01.2021 г. ; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, в частта в която се обжалва, е уважен иска
по чл.422 ГПК, предявен срещу ответницата, въззивник, следователно е налице
правен интерес от обжалване въззивната
жалба е допустима.
В частта в
която претенциите са отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо:
За издадената на 30.10.2019 г. заповед за изпълнение н
парично задължение по ч.гр.д.№ 58340 по описа за 2019 г. на СРС, 141 състав,
длъжницата е била уведомена на 19.11.2019 г.
Възражението по чл.414, ал.1 ГПК е подадено на
22.11.2019 г., т.е. в срок.
Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до
знанието на заявителя на 09.01.2020 г.
Исковата молба е предявена на 06.02.2020 г.
Предявените в исковото производство по чл.422 ГПК за установяване вземания, съответстват
на тези за които е издадена заповедта за изпълнение /Заявлението е било
частично отхвърлено/.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че предявеното от ищеца за установяване вземане е включено в предмета на
цесията на който ищеца основава активната си легитимация. Относно уведомяването
на ответницата за извършеното прехвърляне на задължението й в патримониума на
ищеца, СРС се е позовал на съдебната практика на ВКС съгласно която
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията
съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД. Затова и прехвърлянето на вземането пораждало
действие за длъжника на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД. Нямало пречки, доколкото законът не поставя специални изисквания,
уведомяването да бъде извършено и чрез овластен пълномощник. Налагал се извод,
че уведомяването е сторено на 18.08.2020 г. Получаването на уведомлението в
течение на съдебния процес било факт, който следвало да бъде зачетен на
основание чл.235, ал.3 ГПК.
По отношение на уговорената възнаградителна лихва
съдът е приел, че същата възлиза на 35 % на годишна база, но този процент бил
фиксиран за целия период на договора. Общият процент на разходите по заема бил
в рамките на допустимата граница по чл.19, ал.4 ЗПК. Клаузата била уговорена
индивидуално. Затова същата не била
неравноправна. Относно клаузата за неустойка СРС е приел, че същата е
неравноправна защото съставлявала 70 % от стойността на заетата сума от
2 500 лв. не ставало ясно и как е формирана стойността й. Клаузата за
неустойка противоречала и на чл.33 ЗПК, тъй като при забавено изпълнение
кредиторът имал право само на обезщетение за забава. Относно разходите за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения в размер на 45 лв. съдът е
приел, че това не е никаква такса, а по този начин се прикривало обезщетение за
вреди от забавата. Тази клауза също противоречала на чл.33 ЗПК. Относно размера
на установените вземания СРС се е позовал на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, която не била оспорена от страните. От
заключението се установявало ,че от ответницата са платени суми в размер на 804
лв. С извършените плащания били погасени вземанията на ищеца в размер на 430,26
лв., включващи главница и възнаградителна лихва. След приспадане на платените
суми оставало задължение в размер на 2 166,26 лв.- главница и възнаградителна
лихва в размер на 271,88 лв. за периода 12.07.2018 г.- 21.02.2019 г. от
заключението се установявало и, че от извършеното плащане на сумата в размер на
804 лв. ищецът е погасил и задължения за неустойка в общ размер на 373,74 лв. Съдът,
обаче, приел че вземането за неустойка и такса не се дължат поради нищожност на
клаузите с които са уговорени. Затова и тази сума следвало да се приспадне от
установеното задължение по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД като се признаел настъпил
погасителен ефект на плащането по отношение на вземането за мораторна лихва и
за част от вземането за възнаградителна лихва за периода 12.07.2018 г. до
20.09.2018 г. и частично за възнаградителна лихва с падеж 04.10.2018 г. като
СРС се е позовал на приетото в т.1 от ТР от 27.03.2019 г. по тълк.д.№ 382017 г.
на ОСГТК на ВКС. При това положение искът за вземането за мораторна лихва се
явявал изцяло неоснователен поради настъпило плащане. Искът за вземането за
възнаградителна лихва следвало да бъде уважен до сумата в размер на 104,09 лв.
за периода от 04.10.2018 г. до 20.09.2018 г. Искът за вземането за главница бил
изцяло основателен и следвало да бъде уважен в предявения размер. Главницата е
присъдена ведно със законната лихва.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция споделя мотивите на СРС поради което същите на основание члл.272 ГПК
следва да се считат и за мотивите на настоящето решение.
По доводите
във въззивната жалба:
С оглед доводите във въззивната жалба първото спорно пред настоящата инстанция
обстоятелство е дали ответницата е била надлежно уведомена за извършената цесия
и оттук породила ли е правни последици по отношения на нея.
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на
едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният
разполага с правото да го събере от длъжника.
В закона липсва изискване за форма за
действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в
което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането
върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен
ако е уговорено противното/.
С оглед обстоятелството, че договора за паричен заем е
представен с исковата молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е
прехвърлил на цесионера документите.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане на друго лице, като е длъжен да
уведоми длъжника и да предаде на новия кредитор документите, които установяват
вземането. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не знае
за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера и
задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на съобщението от
първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция и цели да се
предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на лице, което не е
кредитор. Именно поради това за да породи своето действие по отношение на
длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото знание.
Съобщението обаче не е
елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по
договора. Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора.
Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на
длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.
Настоящата инстанция намира
за правилно това, че СРС е зачел при приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с връчването на исковата молба:
С
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е
произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания
в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и
в решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. В
последното решение
е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед приетото и в РЕШЕНИЕ
№ 114 ОТ 07.09.2016 Г. ПО Т. Д. № 362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от
цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, не
може да бъде игнорирано. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на
иска на цесионера срещу длъжника.
По делото е представено пълномощно /л. 31 пред СРС/
видно от което първоначалния кредитор с когото ответницата е сключила договор
за заем е упълномощил праводателя на ищцовото дружество да уведоми длъжниците
за цесията.
Съдебната практика приема, че цедентът може да упълномощи трето
лице, включително цесионера, да извърши уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
от негово име, като с това не е налице заобикаляне на разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, тъй като длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор, в която насока е и досегашната
практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 137/02.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г. на III ГО на ВКС.
Видно от намиращото се на л.32 по делото пред СРС, до
ответницата е било изпратено уведомление за извършената цесия.
Действително, в известието за доставяне е посочено, че
писмото не е потърсено.
Следва да отбележим и, че уведомлението за цесията,
действително, както твърди въззиваемия е било изпратено на посочения от
длъжницата адрес по договора. Това действие на ответницата не може да бъде
вменено във вина на ищеца.
Съдебната практика приема
уведомяването на длъжника като целящо да го защити срещу " ненадлежно
изпълнение на неговото задължение ", т.е. срещу "изпълнение на лице,
което не е носител на вземането ", точно защото такъв носител е
цесионерът.
Това означава, че уведомяването за цесията има
значение в случаите в които от длъжника се твърди, че е извършил плащане на
предходния кредитор след прехвърлянето на вземането. Такива твърдения в случая
няма, а и от заключението на вещото лице се установява- Приложение № 1 към
рамковия договор в което са описани прехвърлените вземания е подписана но
01.05.2019 г. А последното плащане от страна на ответницата е на 31.01.2019 г.
и то е в полза на „И.АМ.“ АД.
Следователно цесията е породила действие и спрямо
длъжника, ответник по спора.
Относно
клаузата за възнаградителна лихва:
Принципно,
възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата
сума. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства,
то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който
се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен.
Съгласно чл.19, ал. 4 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) Годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл.19, ал. 5 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В конкретния случай годишния лихвен процент по заема,
действително, е 35 %, но същият е фиксиран. Уговорения лихвен процент на ден е
приложим при отказ от договора. Годишния лихвен процент на разходите за заема е
41,37 %.
Следователно не е допуснато соченото от въззивницата
превишение на допустимия размер на възнаградителната лихва по чл.19, ал.4 ЗПК в
редакцията му приложима към процесния договор, сключен на 16.05.2018 г.
Цитираната от въззивницата съдебна практика касае
предходната редакция на чл.19, ал.4 ЗПК.
Следователно този довод на въззивницата се явява
неоснователен.
Относно
приложението на чл.76 ЗЗД:
Противно на твърдяното от въззивницата, видно от
мотивите на СРС, съдът е приспаднал от установеното задължение по реда на
чл.76, ал.2 ЗЗД сумите за неустойка и такси, за които е прието че са уговорени
по нищожни клаузи. Съобразено е и стореното плащане. Решението е съобразено с
приетото в т.1 от ТР от 27.03.2019 г. по тълк.д.№ 382017 г. на ОСГТК на ВКС.
Следователно този довод на въззивницата се явява
неоснователен.
Относно
размера на шрифта:
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Доводът на въззиваемия за неприложимост на
разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК поради нарушение на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
се явява неоснователен. По въпроса е
налице произнасяне от СЕС с определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/20 в
смисъл, че Директивата дава право на държавата- членка да приложи на национално равнище и предвиди
законодателно по- засилена степен на защита на
потребителите, включително изискване за
формат и шрифт не по-малък от 12, както и последици от неспазването на тези
изисквания.
По арг. от чл.633 ГПК приетото в горецитирания съдебен
акт на СЕС е задължително за съдилищата и учрежденията в Р България.
В конкретния случай, обаче, видимо и без необходимост
от специални познания, договорът за паричен заем № 3226038 от 16.05.2018
г. е с формат и шрифт, отговарящ на
изискването на чл.10, ал.1 ЗПК.
Следователно този довод на въззивницата се явява
неоснователен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, в обжалваната си част решението ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решение е правилно и в частта
за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият
претендира разноски и такива му се следват на основание чл.78, ал.8 ГПК- юриск.възнаграждение, което съдът
определя в размер на 150 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20001119 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 6444 по
описа за 2020 г. на СРС, ГО, 141-ви състав,
в частта, в която исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.99,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, са били уважени за сумата в размер на
2 166,26 лв., представляваща неизплатен остатък от главница по договор за
паричен заем № 3226038 от 16.05.2018 г. , ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 15.10.2019 г. до погасяването й и
сумата от 104,09 лв.- възнаградителна лихва за периода от 04.10.2018 г. до
21.02.2019 г., както и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА М.И.Ш., ЕГН **********, съдебен адрес: ***-адв. П.Х., да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД, ********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2,офис 4, сумата в размер на 150 лв. - юриск.възнаграждение
за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: