Р Е Ш Е Н И Е
№ ............ /……………….2016 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
МЛ. С.
АНДОН ВЪЛКОВ
при секретаря Г.Д., като разгледа докладваното от младши съдия Вълков въззивно гражданско дело № 1367 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 31235/16.06.2016 г., подадена от А.О.К. и З.О.К., чрез адв. И.Д., против решение № 2004/20.05.2016 г., постановено по
гр. д. № 13806/2015 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от А.О.К. и З.О.К. установителен иск за собственост
върху ГАРАЖ с площ от 15 кв.м., с идентификационен № 10135.1507.340.2, построен
в ПИ с идентификационен № 10135.1507.340, с адрес гр.
Варна, ул. ”Александър Малинов” №
7, с площ по скица 160 кв.м., на основание давностно владение и учредено право
на строеж от 1962 г., с правно основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС,
против Х.Г.Ш., Р.Д.Д. и Г.Х.Ш..
Със същото решение съдът
е признал за установено по отношение на А.О.К. и З.О.К., че Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. са собственици при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки един от тях
върху ГАРАЖ с площ от 15 кв.м, с идентификатор №10135.1507.340.2, построен в
поземлен имот с идентификатор 10135.1507.340, с административен адрес град
Варна, ул." Александър Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр.
Варна от 160 кв.м., с номер по предходен план 8А, кв. 25, на основание чл. 108
от ЗС във вр. с чл. 92 от ЗС.
Със същото решение съдът
е осъдил А.О.К. и З.О.К. да предадат на Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. владението върху
притежаваните общо 2/3 ид.ч. (по 1/3 ид.ч. всеки един) от ГАРАЖ с площ от 15
кв.м, с идентификатор №10135.1507.340.2, построен в поземлен имот с
идентификатор 10135.1507.340, с административен адрес град Варна, ул. "Александър
Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр. Варна от 160 кв.м., с номер по
предходен план 8А, кв. 25, на основание чл. 108 от ЗС.
Със същото решение съдът
е осъдил А.О.К. и З.О.К. да заплатят на Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. сумата от 1282 лв.,
представляваща направени разноски по делото на осн.чл.78, ал.3 от ГПК.
Във въззивната жалба се
твърди, че жалбоподателите са собственици на 1/3 ид.ч. от поземлен
имот с идентификатор № 10135.1507.340, с адрес гр. Варна, ул. "Александър
Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр. Варна от 160 кв.м., с номер по
предходен план 8А, квартал 25, придобит на основание наследяване от баща им О. К.
и дарение от майка им В. К.а по силата на нотариален акт № 175, том 19, дело
4448 от 1993 г. Посочват, че наследодателите им са закупили процесния имот с
нотариален акт № 105, дело № 1620 от 27.09.1958 г. По силата на този нотариален
акт купувачите на имота са били трима и същите придобиват по 1/3 ид.ч. от него. Освен О. А. К., собственоста са придобили и Д. Р. Д.
и Г.Х.Ш.. През 1993 г. Г.Ш. със съпругата си даряват имота на сина си Х.Г.Ш..
След смърта на Д. Р. Д. и съпругата му имотът се наследява от Р.Д.Д. - техен
син.
Твърдят, че след закупуването
на недвижимия имот тримата изграждат три етажна жилищна сграда. По време на
строителството Д. Р. Д. и Г.Х.Ш. подписват на О. К. нотариално заверена
декларация, с която дават съгласие същият да построи гараж на регулационната
граница на имота, при условие, че е извършено строителството и покриването на
жилищната сграда. Всичко това било факт и през 1962 г. родителите на
въззивниците построяват гараж с площ от 15 кв.м на регулационната линия на
парцела. От този момент до сега гаражът се ползвал изцяло от наследодателите.
През 1985 г. починал О. Капсаров, а през
1998 г. и В. К.а. След тяхната смърт по наследяване и дарение
жалбоподателите наследили построения гараж и продължават да осъществяват
фактическа власт върху него.
Посочва се, че от момента
на построяване на гаража през 1962 г. е започнало манифестирането на
собствеността върху него, което е продължило и от неговите деца собственици от
1985 г. Разпитаните свидетели на ответната страна били заинтересовани лица по
смисъла на чл. 172 ГПК – съпруги на ответницте, а съдът не е обсъдил този факт.
Излагат се съображения, че от представените доказателства Х.Г.Ш. е собственик
на имота от 1993 г., но същевременно ползването на имота се осъществява от
неговия баща Г.Ш., който си е запазил правото на ползване и който към настоящия
момент продължава да осъществява фактическа власт върху него. При това
положение, към настоящия момент, единствено ползвателя осъществява каквато и да
е власт върху имота. Същият също не живеел на посочения адрес. Х.Ш. не може да
претендира за нарушено владение по правилата на чл. 108 от ЗС. Посочва се, че Р.Д.
е придобил собствеността по наследяване от 2007 г., т.е. от смъртта на майка му
Б. Д. – 04.08.2007 г., и поради това обстоятество е посочена тази година за
момент на нарушено владение от наша страна. По делото не са представени
доказателства, че техните праводатели са оспорвали собствеността на
жалбоподатели и са имали претенции към същата. Ответниците са ползвали едно
малко пространство до 1990 г., а не целия гараж. Свидетелката Ш. не живеела там
от 1998 г. – 1999 г.
Твърди се, че по делото
е доказано, че гаражът е построен от О.К. и в началото е имало две врати,
едната за гаража, а другата за боклука. Това е продължило до 1990 г., когато са
махнати кофите за боклук и е сложена метална врата на целия гараж. Гаражът е
построен от праводателите на жалбопотелите, имали са декларация нотариално
заверена за учредяване право на строеж, заплаща ли са изцяло данъците, само те
са ползвали гаража, отдавали са го на трети лица без знанието и съгласието на
останалите собственици, държали в него движимото си имущество, единствено те са
имали ключове за гаража, изградили метална врата, другите съсобственици са
искали да го ползват и същото е отблъсквано с годините. Посочва се, че искът с
правно основание чл. 108 ЗС е недоказан и неоснователен.
Въззиваемите – Х.Г.Ш. и Р.Д.Д., са подали отговор на въззивна жалба, като посочват,
че с нотариален акт № 105, том VII, дело 1620/27.09.1958 г. Д. Х.Ш. /баща на
ответника Р.Д.Д./, Г.Х.Ш. /баща на ответника Х.Г.Ш./ и О. А. К. /баща на ищците/,
закупили дворно място, ведно с пристройка в него, находящо се в град Варна,
ул."Константин Стоилов" № 7 /в последствие преименувана на ул."
Карл Липнехт", а към настоящия момент с име „Александър Малинов”,
съставляващо към момента на закупуването парцел VIII-а от кв.152 по плана на
град Варна, а по кадастрална карта към датата на отговора с идентификатор №
10135.1507.340, при равни квоти. След което тримата
започнали изграждането на групов жилищен строеж на жилищна сграда. На
28.01.1960 г. направили разпределение на обектите и с акт от 30.12.1960 г.,
същата е приета във вид годен за експлоатация.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 75, том
XXVII, дело № 6494 от 29.06.1993 г. Г.Х.Ш. и неговата съпруга Т. Е. Ш. дарили
на ответника по делото Х.Г.Ш. собствения си самостоятелен обект - апартамент на
същия адрес, ет. 2, ведно с 1/3 ид. части от цялото дворно място, като запазили
пожизнено правото си на самостоятелно ползване на дарявания имот.
С решение на Варненски
окръжен съд за развод и разпределение на имуществото между Д. Р. Д., съпругата
на последния Б. Д. получила в дял самостоятелния обект апартамент на ет. 3 от
имота на ул. „Александър Малинов"№ 7.
В представената по
делото нотариално заверена декаларация е посочено, че Г.Х.Ш. и Д. Р. Д. дават
съгласие О. А. К. да построи гараж за лека кола в посочения имот на улично
регулационната линия на същата улица при условия, че строителството на гаража
се извърши след като се построи и покрие жилищната сграда на груповия строеж.
Тази декларация произвеждала действие по учредяване на право на строеж само ако
била вписана, но в случая не е учредено право на строеж. Правото на собственост
върху гаража принадлежало на всички съсобственици на дворното място, на
основание чл. 92 ЗС. Гаражът е изграден без необходимото разрешение за строеж и
без учредено право на строеж.
Въззиваемите възразяват
срещу твърдението на въззивниците, че след смъртта на О. К. и В. К.а, по
наследство и дарение са наследили построения гараж и продължават да
осъществяват фактическата власт върху него. В нито един акт за собственост на
ищиците не е отразен процесния гараж. Посочват, че в нотариалния акт за дарение,
представен към исковата молба № 175, том XIX, дело № 4948/27.05.1993 г. В. К.а е дарила на въззивниците само
апартамента на първия етаж, ведно с 1/6 от дворното място.
Въззиваемите са ползвали
през годините построения гараж като обект на четиримата съсобственици, построен
без отстъпено право на строеж. В него са слагали казани за боклук и имали
постоянен достъп до вътрешния двор на имота. Между гаража и североизточната
граница на имота имало проход, водещ към вътрешния двор на имота, който бил затворен
от А.К. през 2007 – 2008 г., разширил гаража до общата имотна граница до
североизточния съседен имот, сменил
бравите на вратите на гаража и така лишил достъпа на останалите собственици и
носители на ограничени вещни права в имота до вътрешния двор. А.О. К. и З.О.К.
не живеели в имота повече от 15 г. и не владеели гаража.
По делото не било
установено, жалбоподателите да са
придобили гаража на основание давностно владение. Въззиваемите са владели
гаража дълги години, като са го ползвали за поставяне на собствените си казани
за боклук и други предмети. Между страните винаги е имало спорове за
освобождаване на гаража от страна на А.О., за да може да се преминава свободно
през вратите на гаража до вътрешния двор.
От свидетелските
показания на св. К. и св. Х., се установило, че всички съседи са ползвали
гаража за своите коли, гаражът е отдаван под наем на съседен магазин, поставяни
са празни каси за безалкохолно, контейнерите за боклук и други предмети. От
показанията на св. Ш. и св. Д. се установило, че гаражът се ползвал и от
техните семейства. Прави се искане за потвърждаване на решението и присъждане
на разноски.
В съдебно заседание въззивниците,
чрез своя процесуален представител адв. Д., поддържат жалбата. Направено е искане да се отмени обжалваното решение.
Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещните страни.
В съдебно заседание въззиваемите, чрез своя процесуален представител адв. К., възразяват срещу подадената въззивна жалба и молят
решението да бъде потвърдено.
ВОС, като взе предвид
изложеното от страните и
доказателствата по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установена следната фактическа обстановка:
От представения по делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 105, том VII, дело 1620/27.09.1958 г. се
установява, че Д. Х.Ш. /баща на ответника Р.Д.Д./, Г.Х.Ш. /баща на ответника Х.Г.Ш./
и О. А. К. /баща на ищците/ са закупили дворно място, ведно с пристройка в
него, находящо се в гр. Варна, ул. "Константин Стоилов" №7
/преименувана на „Александър Малинов”, парцел VIII-а от кв. 152 по плана на гр.
Варна, а по кадастрална карта с идентификатор № 10135.1507.340, при равни
квоти.
Страните не спорят, че след закупуването на имота,
съсобствениците започнали изграждането на групов жилищен строеж на жилищна
сграда. С Протокол от 28.01.1960 г. направили разпределение на обектите, а с
Протокол с нотарална заверка на подписите от 01.06.1960 г. за окончателно
разпределение, оценката, дълга и идеалните части на обектите от жилищната
сграда. С Акт от 30.12.1960 г. за предаване на извършените строителни работи,
новопостроената жилищна сграда е приета във вид годен за експлоатация.
От представения по делото нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 175, том XIX, дело № 4948/1993 г. се установява, че В. С. К.а
дарява на сина си А.О.К. и дъщеря си З.О.
К. следния недвижим имот: ½ ид.ч. от апартамент, находящ се в гр.
Варна, ул. Александър Малинов 7, на първия етаж, със застроена площ от 97
кв.м., ведно с ½ ид.ч. от прилежащото му избено помещение с площ от 19
кв.м. и ½ ид.ч. от прилежащото му таванско помещение с площ от 19 кв.м.,
както и 1/6 ид.ч. от общите части на сградата, в т.ч. 1/6 ид.ч. от дворното
място, като дарителката запазила пожизнено правото си на самостоятелно ползване
на дарения имот.
От представения по делото нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 75, том XXVII, дело № 6494/1993 г. се установява, че Г.Х.Ш. и
неговата съпруга Т. Е. Ш. дарили на сина си Х.Г.Ш. собствения си самостоятелен
обект – апартамент на ет. 2, ведно с 1/3 ид.части от цялото дворно място, като
запазили пожизнено правото си на самостоятелно ползване на имота.
С решение на Варненски окръжен съд за развод и разпределение
на имуществото, съпругата на Д. Р. Д. - Б. Д., получила в дял самостоятелния
обект апартамент на ет. 3 от имота на ул. „Александър Малинов" № 7.
От представеното по делото удостоверение за наследници №
13430/06.02.2015 г., В. С. К.а (съпруга), А.О.К. (син) и З.О.К. (дъщеря) се
явяват наследници на О. А. К., починал на 05.01.1985 г.
От представеното по делото удостоверение за наследници №
10439/06.02.2015 г., А.О.К. (син) и З.О.К. (дъщеря) се явяват единствени
наследници на В. С. К.а, починала на 25.09.1998 г.
От представеното по делото удостоверение за наследници №
11759/28.07.2015 г., Р.Д.Д. се явява единствен законен наследник на Б. Илиева Д.,
починала на 04.08.2007 г.
От представената по делото нотариално заверена декларация
от 29.I.1960 г., с нотариална заверка 30.I.1960 г., се установява, че Г.Х.Ш. и Д. Р. Д. /бащи на
ответниците/ дават съгласие на О. А. К. /баща на ищците/ да построи гараж за
лека кола в посочения имот на улично регулационната линия на същата улица при
условие, че строителството на гаража ще се извърши след като се построи и
покрие жилищната сграда на груповия строеж.
От представената по делото скица на поземлен имот № 15-145538-07.04.2015
г. се установява, че като собственици на земята са вписани следните лица: Х.Г.Ш.,
А.О.К., О. А., З.О.К. и Б. Илиева Д..
От представеното удостоверение за данъчна оценка по чл.
264, ал. 1 ДОПК, се установява, че данъчната оценка на гаража е в размер на
14351.60 лв.
От представеното по делото писмо с изх. №
УСКОР15002717ОД-0010Д/28.09.2015 г. кметът на район „Одесос“, общ. Варна, е уведомил Х.Ш. и Р.Д.,
че строежи, изградени до седми април 1987 г., за които няма строителни книжа,
но са били допустими
по разпоредбите, които са действали по времето, когато са
извършени или по действащите разпоредби съгласно ЗУТ, на основание параграф 16,
ал. 1 от ПР на ЗУТ са търпими строежи, неподлежащи на премахване.
От представеното по делото заключение се установява, че в
имота на ул. ”Ал. Малинов” № 7 има две сгради – триетажна жилищна сграда и
едноетажна масивна стопанска сграда (процесния гараж). Размерите на гаража са
5.50/3.00 м. измерени по плана. Постройката е от
носещи тухлени колонки и метална греда към жилищната сграда и тухлена стена по
подобната ограда към имот пл. № 8. Към улицата има двойна и единична матални
врати, а в дъното – метална стена с единична врата към двора. Покривът
представлява стоманобетонова плоча с
хидроизолация отгоре. Гаражът представлява самостоятелен
обект с идентификатор 10135.1507.340.2 в КК на гр. Варна. Вещото лице е установило, че в северния ъгъл на
гаража има следи от преграждане по оградата към съседа и по бетонния таван,
като това пространство с размери 1.10/0.55м. може да е използвано за поставяне
на кофи за смет. Гаражът е показан за пръв път в кадастралния план от 1969 г.,
послужил като основа на Застроителния и регулационен план на централната
градска част на Варна от 1981 г., част от който е представен и описан в скицата
на л. 8 от делото. Вещото лице е посочило, че със сигурност гаражът е построен
преди 1969 г., тъй като в кадастралния план от 1969 г. този гараж вече го е имало,
но точният момент на построяването му не може да се установи. Строителни книжа
за изграждането му обаче нямало, освен нотариално заверената декларация за
съгласие на съсобствениците.
Свидетелката М. Х. посочва, че познава страните, тъй като
от дете живее на бул. Княз Борис 51. В процесния имот има гараж, който е
залепен към стената на кухнята на А., който живее на първия етаж. От дете знае,
че през 1962 г. - 1963 г., когато бащата на А. е правел дървените врати на
гаража, нейният баща е помагал за електричеството в него. Твърди, че гаражът е
ползван само от А.. Последният е давал на семейството й да ползва гаража, като
от 1992 г. до 1995 г. държали колата си в
него, а от 1992 г. до 2002 г. ползвали гаража като склад, където поставяли
празни каси от безалкохолни напитки. Твърди, че
само ищецът има ключове от гаража и само той го
ползва. Към настоящия момент, синът на А. живеел
в апартамента, когато си идвал от гр. София, а преди това и жена му и двете му
деца били там. Въззивницата от доста години не живеела в България. В момента, в
гаража, се държали детски играчки от магазин „Бебе“.
Свидетелят В. К. посочва, че познава страните, тъй като
живее на ул. Александър Малинов № 2. В процения имот имало къща и гараж, като
спомен за гаража имал от 1975 г. – 1976 г. В
началото гаражът бил с дървени врати, имало е и трета врата, където се държали
кофите за боклук. Към осемдесет и някоя година, когато изкарали контейнерите за
смет, бащата на А. направил желязна врата на гаража, която и досега е такава. Гаражът
бил използван от семейството на А., както и от самия свидетел, който си паркил
колата там. Свидетелят не е виждал семейство Ш. да ползват гаража. А. не живеел на този адрес от 20 г., но идвал постоянно
и използвал гаража. З. живеела в чужбина, но всяко лято си идвала. Гаражът в
момента се отдавал под наем и се ползвал за съхранение на стока от детски
магазин. По времето, когато махнали казаните, в гаража имало преграда, която е
премахната и направили желязната врата, някъде 1985 г. - 1986 г.
Свидетелската О. Ш. посочва, че през 1972 г. се омъжила
за Х.Ш. и от тогава живее във въпросния имот, като в помещението са хвърляли
боклука, кофите за боклук били там. След това перяли килимите там, кофите и
маркучите били също в процесното помещение, като посочва, че в него е нямало
кола. В това помещение се държали кофите за боклук, оттам ги взимали, когато
извозвали сметта. Боклукът на всички живущи в кооперацията се изхвърлял там. Всички
имали по една кофа за смет, а по едно време имало две кофи и всички си хвърляли
боклука там, докато премахнали казаните и въвели сметопочистването. Свидетелката посочва, че всички живущи в сградата
влизали и излизали през това помещение, както от задната страна, така и от
предната част, за период до преди около пет години, когато имали достъп. Посочва, че са правени подобрения на това помещение
през 2007 г. или 2008 г., защото вратите не са дървени. От разговори в
семейство знае, че това помещение е на всички. Освен
за боклук, те лично не са ползвали това помещение за друго, защото не са имали
нужда. В кооперацията живели постоянно до 1998 г. - 1999 г., но след това
непрекъснато с мъжа й ходили там, защото неговия баща е възрастен. Въззивницата
З. повече от 13 или 14 години не живеела в имота, идвала от време на време за
около един месец. Въззивникът А. не живеел там откакто се оженил и със
семейството си имат жилище на „Траката”. Гаражът се ползва от магазин
„Биберон“, като склад.
Свидетелката К. Д. посочва, че е съпруга на ответника Р.Д.Д.,
познава страните и живее в имота от 1990 г. до момента.
През 1990 г., гаражът се е ползва от всички. В него е имало три кофи за
смет, слагали са кашони и строителни материали. Знае, че гаражът е общ. Сега не
го ползват, защото нямали достъп до него. Твърди, че към 2007 г. – 2008 г. бил
направен ремонт на гаража, като същият бил затворен, заварена била метална
врата преди няколко дни. Гаражът бил общ, защото е на общо място и е ползван
преди това от всичките собственици. Към момента със заваряването на врата им е
отрязан достъпът до задния двор. Към момента
гаражът се отдава под наем на магазин „Биберон“. Свидетелката
посочва, че през последните няколко години не е виждала З., тъй като тя живеела
в Шотландия.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
ВОС приема, че решението
на ВРС е валидно и допустимо, но частично неправилно, поради следните
съображения:
ВРС е сезиран с установителен иск по чл. 124 от ГПК за
установяване съществуването на правото на собственост на А.О.К. и З.О.К. върху следния
недвижим имот, представляващ ГАРАЖ с площ от 15 кв.м., с идентификационен №
10135.1507.340.2, построен в ПИ с идентификационен № 10135.1507.340, с адрес
гр. Варна, ул. ”Александър Малинов” № 7, с площ по скица 160 кв.м. Ищците са основали
принадлежността на правото си на собственост на два придобивни способа: деривативен
- вследствие на правоучредителна сукцесия (учредено право на строеж) и
оригинерен (предявен под евентуалност) - изтекла в полза на ищците обща (10-годишна)
придобивна давност, включително и чрез присъединяване на владението от техните
родители (арг. от чл. 82 от ЗС).
Първото основание, на
което ищците твърдят, че са станали собственици на процесния имот е учредено право на строеж от съсобствениците
на дворното -Д. Р. Д. и Г.Х.Ш., в полза на другия съсобственик О. К. (баща на
ищците).
Ищците са собственици на
1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 10135.1507.340, с адрес гр. Варна,
ул. "Александър Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр. Варна от
160 кв.м., с номер по предходен план 8А, квартал 25, придобит на основание
наследяване от баща им О. К. и дарение от майка им В. К.а по силата на нотариален
акт № 175, том 19, дело 4448 от 1993 г. Наследодателите им са закупили
процесния имот с нотариален акт № 105, дело № 1620 от 27.09.1958 г. По силата
на този нотариален акт купувачите на имота са били трима - О. А. К., Д. Р. Д. и
Г.Х.Ш., с по 1/3 ид.ч. от него. След
закупуването на недвижимия имот тримата изградили три етажна жилищна сграда. На
29.01.1960 г. Д. Р. Д. и Г.Х.Ш. подписали на О. К. нотариално заверена
декларация, с която дали съгласие същият да построи гараж на регулационната
граница на имота, при условие, че е извършено строителството и покриването на
жилищната сграда.
По време на подписване
на тази декларация в сила е бил Законът за планово изграждане на населените места,
който е бил обнародван в ДВ, бр. 227 от 1.10.1949 г., в сила от
1.01.1950 г. и отм., бр. 29 от 10.04.1973 г., в сила от 1.06.1973 г. Към момента на
подписване на декларацията - 29.01.1960
г., както и към момента на нотариалната заверка – 30.01.1960 г., приложение
намира и Правилникът за планово изграждане на населените места обнародван в ДВ,
бр. 51, на 2 март 1950 г.
При действието на тези два нормативни акта - ЗПИНМ
(отм.) и ППИНМ (отм.), е нямало законова разпоредба, която да предвижда
учредяване право на строеж с нотариално заверена декларация. Това вещно право е
могло да се учреди само с нотариален акт съгласно чл. 18 от ЗЗД (Обнародван,
ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.). Подписаната декларацията
не е учредила право на строеж.
За да може един съсобственик
да придобие изключително право на собственост по отношение на построеното от
него в съсобствен имот, останалите съсобственици на терена трябва да му
отстъпят своето право чрез учредяване на суперфиция (чл. 63, ал. 1 ЗС), в
противен случай ще намери приложение института на приращението по чл. 92 ЗС. Облекчена процедура по учредяване на право на строеж е
въведена едва с приемането на разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 от ЗТСУ (Обн., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973 г., в сила от
1.06.1973 г. и отм., бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г.), която е
предвиждала, че право да строят в чужд имот имат съпругът (съпругата),
роднините на собственика по права линия неограничено, а по съребрена линия - до
втора степен включително, ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в
нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на
общинската администрация, вписано и в нотариалните книги; по силата на така
даденото съгласие върху мястото се учредява право на строеж в полза на строителя.
По този начин не се е изисквало учредяването да става с нотариален акт по чл.
18 ЗЗД. Така, основанието, посочено от ищците,
че е било учредено право на строеж в полза на баща им по силата на нотариално
заверената декларация не може да се възприеме, защото съгласно действащите по
време на подписване на декларацията нормативни актове - ЗПИНМ (отм.) и ППИНМ
(отм.), правото на строеж е могло да се учреди единствено в нотариална форма по
чл. 18 ЗЗД (Решение № 339 от 8.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1774/2007 г., I г.
о., ГК; Решение № 684 от 28.09.2000 г. на ВКС по гр. д. № 95/2000 г., I г. о.).
В допълнение съдът
намира да посочи, че и приетият Правилник за приложение на Закона за планово
изграждане на населените места (утвърден с ПМС № 194 от 22.08.1960 г., обн.,
Изв., бр. 76 от 20.11.1960 г., отм., бр. 62 от 7.08.1973 г.), който с § 311 е
отменил Правилника за планово изграждане на населените места отменя, също не е
предвиждал облекчена процедура по учредяване на право на строеж. Уредената в §
189, ал. 2, т. 2 от ППЗПИНМ (отм.) декларация също не е води до учредяване на
право на строеж, тъй като е предвидена в подзаконов нормативен акт и има само
административно-технически характер, а лицето, строило въз основа на такава
декларация, става само добросъвестен подобрител (Решение № 1139 от 8.04.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 3397/2007 г., IV г. о., ГК; Решение № 762 от 25.III.1965 г.
по гр. д. № 319/65 г., II г. о. Решение № 1340 от
23.V.1963 г. по гр. д. № 811/63 г., I г. о., Решение № 1442 от 2.12.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 6274/2007 г., V г. о., ГК).
Следователно решението в
частта, с която е отхвърлен предявеният от А.О.К. и З.О.К. установителен иск за
собственост върху ГАРАЖ с площ от 15 кв.м. с идентификационен № 10135.1507.340.2,
построен в ПИ с идентификационен № 10135.1507.340, с адрес гр. Варна, ул. ”Александър
Малинов” № 7, с площ по скица 160 кв.м., на основание учредено право на строеж,
с правно основание чл. 124 от ГПК, против Х.Г.Ш., Р.Д.Д. и Г.Х.Ш., следва да
бъде потвърдено като законосъобразно.
С оглед на
гореизложеното следва да се разгледа и второто, предявено при условията на
евентуалност основание за придобиване на правото на собственост върху гаража, а
именно придобивна давност.
Съгласно разпоредбата на
чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 г. Фактическият
състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективният елемент
на упражнявана фактическа власт, така и субективният елемент вещта да се държи
като своя.
Т.е. за да е налице владение, следва да се установят в
процеса на доказване две материални предпоставки (юридически факти), при
проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в
продължение на определен период от време едно лице, което не е собственик, да
упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата
власт върху определена вещ, като това фактическо господство следва да се
изразява в действия, които съответстват на вещните правомощия на собственика; и
фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, да се държи
вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни действия, които
съответстват на правото на собственост.
От показанията на
свидетелката Х. се установи, че през 1962 г. - 1963 г., когато бащата на А. е
правел дървените врати на гаража, нейният баща е помагал за електричеството в
гаража. Семейството й е ползвало гаража, като от 1992 г. до 1995 г. държали колата си в него, а от
1992 г. до 2002 г. го ползвали и като склад, където поставяли празни каси от
безалкохолни напитки, като въззивникът им е давал ключовете за гаража.
Свидетелката установи, че в апартамента
живеел, синът на А., когато си идвал от гр. София, където учел, а въззивницата
от доста години не живеела в България, но всяко лято се връщала. В момента, в
гаража, се държали детски играчки от магазин „Бебе“.
От показанията на
свидетеля В. К. се установи, че има спомен за гаража от 1975 г. – 1976 г., като
в началото бил с дървени врати, имало и трета врата, където се държали кофите
за боклук. Към осемдесет и някоя година, когато изкарали контейнерите за смет,
бащата на А. направил желязна врата на гаража, която и досега е такава. Свидетелят също е ползвал гаража. А. не живеел на
този адрес от 20 г., но идвал постоянно и използвал гаража, а З. живеела в
чужбина, но всяко лято си идвала. Гаражът в
момента се отдавал под наем и се ползвал за съхранение на стока от детски
магазин. По времето, когато махнали казаните, в гаража имало преграда, която е
премахната и направили желязната врата, някъде 1985 - 1986 г.
От свидетелските показания
на св. О. Ш. се установи, че през 1972 г., когато се омъжила за ответника Х.Ш.,
всички съсобственици са хвърляли боклука във въпросното помещението, тъй като
кофите за боклук били там, перяли килимите си и складирали различни вещи в
него. Боклукът на всички живущи в кооперацията
се изхвърлял в помещението, докато премахнали казаните и въвели
сметопочистването. Посочва, че са правени
подобрения на това помещение през 2007 г. или 2008 г.
От показанията на св. К.
Д. се установи, че през 1990 г., гаражът се е ползва от всички, като
потвърждава казаното от св. Ш., че в него се намирали кофите за смет, всички са
ползвали помещението като слагали кашони и други строителни материали в него. Съдът кредитира показанията й, че към 2007 г. – 2008 г. е направен
ремонт на гаража. Към момента гаражът се отдава под наем на магазин „Биберон“.
И двете свидетелки
установяват, че ищците не живеят в имота. Свидетелката Ш. посочва, че З. повече
от 13 или 14 години не живее в имота, като идвала от време на време за около 1
месец, а А. не живее там, откакто се е оженил и със семейството си имат жилище
на „Траката”. Свидетелката Д. също посочва, че в момента в имота никой не живеел.
От събраните по делото
писмени и гласни доказателства следва да се направи извода, че въззивниците са
придобили процесния самостоятелен обект по давност.
Съгласно мотивите на
тълкувателно решение № 1/2012 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г.
на ОСГК, „след като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици,
то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита
оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец,
следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези
действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин
да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар
преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът
съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия,
с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия
са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това
е обективно невъзможно“.
От свидетелските
показания на св. Ш. се установява, че през 1972 г. всички съсобственици са
хвърляли боклука „в това помещение“, тъй като кофите за боклук били там, перяли
килимите си там и слагали маркучите в него. Това
продължило докато премахнали казаните и въвели сметопочистването. Свидетелят К., посочва, че към осемдесет и някоя
година, когато изкарали контейнерите за смет, бащата на А. направил желязна
врата на гаража, която и досега е такава. Свидетелят К., продължава в
свидетелските си показания, като посочва, че по времето, когато махнали
казаните, в гаража имало преграда, която е премахната и направили желязната
врата, някъде 1985 - 1986 г. От посочените гласни доказателствени средства се
установява, че кофите за боклук се намирали в помещението до осемдесет и някоя
година, респективно помещението се е ползвало от всички съсобственици на
дворното място до осемдесетте години. След това обаче достъпа на всички до
въпросния гараж е преустановен, тъй като е изградена желязна врата на гаража.
Независимо от това обаче, дори и да се приеме, посоченото от св. Д., че през
1990 г., гаражът се е ползвал от всички, като в него се намирали кофите за
смет, всички са ползвали помещението като слагали кашони и други строителни
материали
в него, то съдът приеме, че до 1990 г. семействата на
съсобственици на дворното място са ползвали гаража, но не и след тази година. Тези
изводи на съда се потвърждават и от свидетелските показания на св. Х., която
посочва, че семейството й е ползвало гаража, като от 1992 г. до 1995 г. държали колата си в него, а от
1992 г. до 2002 г. го ползвали и като склад, където поставяли празни каси от
безалкохолни напитки, като въззивникът им е давал ключовете за гаража и само
той е ползвал същия. И двамата свидетели – св. Х. и св. К., посочват, че
гаражът е ползван само от въззивника, като не са виждали Шипанови или Делеви да
влизат или да ползват гаража. Съдът възприема показанията им като
последователни, житейски логични и неопровергани от останалите събрани по
делото доказателства. Показанията на св. Ш. и св. Д., не опровергават тези
изводи, тъй като и двете посочват, че семействата им са ползвали гаража (или
част от него) единствено за изхвърляне на боклука и то само до 1990 г., тъй
като след това казаните били премахнати и е въведено новото сметопочистване с
поставянето на контейнери на улицата.
С оглед на изложеното, ищците
са установили при условията на пълно и главно доказване, че са превърнали с
едностранни действия държането на частите на другите съсобствениците във
владение за себе си именно от 1991 г. и владението им е преминало в право на
собственост върху процесния гараж.
Въз основа на
събраните свидетелски показания, съдът приема, че в рамките на периода
от 1991 г. до момента на подаване на исковата молба (05.11.2015 г.) фактическа власт върху имота са упражнявали единствено ищците А.О.К. и З.О.К. (настоящи въззивници). Извършваните от ищците фактически действия са
достатъчни да обосноват извод за явна, спокойна и непрекъсната фактическа
власт, упражнявана върху имота в продължение на повече от 10 години - от 1991
г. до предявяване на исковата молба (05.11.2015 г.).
Упражняването на владението се извежда от показанията на свидетелите, заключението на вещото лице и представената по делото нотариална заверена
декларация,
които възпроизвеждат осъществявани въздействия върху имота от страна на ищците
- построяването на гаража преди 1969 г. от бащата на ищците, първоначалната направа на дървени врати, а след това и на желязна врата
през 80 – те години, предоставяне на ключа за гаража на трети лица да го
ползват, паркиране на собствения автомобил в гаража, извършване на подобрения и
ремонт в него, като съответно пред останалите съсобственици на дворното място ищците са манифестирали
качеството си на изключителни собственици на въпросния гараж.
Неоснователен е
наведения от въззиваемите довод, че ищците не живеели във въпросния апартамент и не владеели
гаража, не може да се приеме, тъй като владението по смисъла на чл. 79, ал. 1
ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху
имота. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични
посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой
и да не са прекъсвани от действия на трети лица, респ. да не са смущавани от
предявявани от трети лица претенции /Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. дело №
2760 от 2008 г. на ВКС и Решение № 503 от 02.05.2012 г. по гр. дело № 83/2011
г. на ВКС/. В настоящия случай, всички разпитани по делото свидетели
установиха, че ищците посещават имота си, извършват ремонти и подобрения по
него, непрекъснато го ползват, като го отдават и под наем.
По горните съображения съдът намира, че предявената и поддържана от
ищците искова претенция с правно основание чл. 124
от ГПК е основателна, поради което същата следва да бъде уважена, а решението на ВРС с което е отхвърлен предявеният
от А.О.К. и З.О.К. установителен иск за собственост върху ГАРАЖ с площ от 15
кв.м., с идентификационен № 10135.1507.340.2, построен в ПИ с идентификационен №
10135.1507.340, с адрес гр.Варна, ул. ”Александър Малинов” № 7, с площ по скица
160 кв.м., на основание давностно владение, против Х.Г.Ш., Р.Д.Д. и Г.Х.Ш.,
трябва да бъде отменено.
ВРС е сезиран и с насрещен петиторен осъдителен иск по чл. 108
ЗС във връзка с чл. 92 ЗС с искане да бъде постановено решение по отношение
на А.О.К. и З.О.К., че Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. са собственици при квоти 1/3 ид.ч. за
всеки един от двамата на следния недвижим имот, представляващ ГАРАЖ с площ от
15 кв.м., с идентификационен № 10135.1507.340.2, построен в ПИ с идентификационен
№ 10135.1507.340, с адрес гр.Варна, ул.”Александър Малинов” № 7, с площ по
скица 160 кв.м., и да бъдат осъдени А.О.К. и З.О.К. да предадат владението на Х.Г.Ш.
и Р.Д.Д. на гореописания гараж при законните квоти на ищците по насрещния иск.
За да бъде уважен
предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС е
необходимо да се установи кумулативната наличност на три материално-правни
предпоставки: 1/ че ищците по насрещния иск са собственици
на имота, чието ревандикиране претендират, на
твърдяното придобивно основание; 2/ че имотът се намира във владение или
държане на ответниците; 3/ че ответниците владеят
или държат имота без основание. В тежест на ищците по насрещния иск е
да установят чрез главно и пълно доказване първите две
предпоставки, а в тежест на ответниците - също
при условията на главно и пълно доказване, че
упражняват фактическа власт върху имота на основание,
което да е противопоставимо на ищците.
Следователно,
фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното
притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три
юридически факта - две положителни и една отрицателна материална предпоставка.
По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищците по насрещния иск принадлежи правното
задължение да установят, че са титуляри на правото на собственост върху
спорната вещ, както и че ответниците по насрещния иск я владеят или държат, а
за да бъде отхвърлен предявеният насрещен осъдителен иск, ответниците по него
са длъжни да установят, че упражняват фактическата власт върху вещта на
вещноправно или облигаторно основание. Като доказването следва да бъде пълно и
главно.
Съгласно разпоредбата на
чл. 92 от ЗС, собственикът на земята е собственик и на постройките и
насажденията върху нея, освен ако е установено друго
По делото се прие, че
при действието на ЗПИНМ (отм.) и ППИНМ (отм.), законодателят не е предвидил възможност
за учредяване право на строеж с нотариално заверена декларация. Това ограничено
вещно право е могло да се учреди единствено с нотариален акт, съгласно разпоредбата
на чл. 18 от ЗЗД (Обнародван, ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.). При учредяването на ограничено вещно право върху недвижим имот формата има
конститутивно действие и тя е елемент от фактическия състав за да се породят
правните последици. В настоящия случай въззивниците не ангажираха
доказателства, че останалите съсобственици на земята са учредили, на основание
чл. 18 ЗЗД, в полза на баща им О. К., право да построи процесния гараж. С
подписването на декларацията, в случая, не се е стигнало до учредяване на право
на строеж в полза на О. К., респ. в полза на въззивниците, поради което и на
основание чл. 92 ЗС, следва да се приеме, че след
построяването на гаража правото на собственост върху него е принадлежало на
всички съсобственици на дворното място. Но от събраните по делото гласни
доказателства се установи по безспорен начин, че въпросният гараж се е ползвал
от всички съсобственици на дворното място до 1990 г., но след това казаните за
боклук били извадени от гаража, преградата в помещението била премахната и
въззивниците направили желязната врата, изключвайки достъпа до гаража на
останалите съсобственици. По този явен и недвусмислен начин ищците са показали
отричане владението на останалите съсобственици и са придобили по давност
правото на собственост върху чуждите идеални части.
С оглед на изложеното, въззивната
инстанция не споделя направените от ВРС изводи
досежно основателността на насрещната ревандикационна претенция и като е уважил
насрещния иск районният съд е постановил неправилен
съдебен акт и същият следва и в тази част да бъде отменен.
При този изход на делото,
разноските, направени от жалбоподателите А.О.К. и З.О.К., в
първоинстанционното производство, в общ размер на 967
лв., и във въззивното производство, в общ размер
на 472.66 лв.,
следва да се заплатят от въззиваемите Х.Г.Ш., Р.Д.Д. и Г.Х.Ш..
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2004/20.05.2016 г.,
постановено по гр. д. № 13806/2015 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявения от А.О.К., ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Евсиноград“, ул. 16 – та № 18, и З.О.К., ЕГН **********,*** Кънчев 10, установителен иск за собственост по чл. 124 от ГПК на ГАРАЖ с площ от 15 кв.м., с идентификационен № 10135.1507.340.2, построен в ПИ
с идентификационен №
10135.1507.340, с адрес: гр. Варна, ул. ”Александър Малинов” № 7, с площ по скица 160 кв.м., на основание учредено право на строеж,
против Х.Г.Ш., ЕГН **********,***, Р.Д.Д., ЕГН **********,*** и Г.Х.Ш., ЕГН **********,***.
ОТМЕНЯ решение №
2004/20.05.2016 г., постановено по гр. д. № 13806/2015 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявения от А.О.К., ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Евсиноград“, ул. 16 – та № 18, и З.О.К., ЕГН **********,*** Кънчев 10, установителен иск за собственост по чл. 124 от ГПК на ГАРАЖ с площ от 15 кв.м., с идентификационен № 10135.1507.340.2, построен в ПИ
с идентификационен №
10135.1507.340, с адрес: гр. Варна, ул. ”Александър Малинов” № 7, с площ по скица 160 кв.м., на основание давностно владение, против Х.Г.Ш., ЕГН **********,***, Р.Д.Д., ЕГН **********,*** и Г.Х.Ш., ЕГН **********,***, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.
79, ал. 1 ЗС, по отношение на Х.Г.Ш., ЕГН **********,***, Р.Д.Д., ЕГН **********,*** и Г.Х.Ш., ЕГН **********,***, че А.О.К., ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Евсиноград“, ул.
16 – та № 18, и З.О.К., ЕГН **********,*** Кънчев 10, са собственици, на основание давностно владение, на следния недвижим
имот, представлващ: ГАРАЖ с площ от 15 кв.м. (с площ по скица 17 кв.м.), с идентификационен
№ 10135.1507.340.2, построен в поземлен имот с идентификационен № 10135.1507.340, с адрес: гр. Варна, ул. ”Александър Малинов” № 7, с площ по скица 160 кв.м.
ОТМЕНЯ решение №
2004/20.05.2016 г., постановено по гр. д. № 13806/2015 г. по описа на ВРС, с което:
е признато за установено по отношение на А.О.К. и З.О.К., че Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. са собственици при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки един от тях на ГАРАЖ с площ
от 15 кв.м, с идентификатор №10135.1507.340.2, построен в поземлен имот с
идентификатор 10135.1507.340, с административен адрес град Варна, ул. "Александър
Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр. Варна от 160 кв.м., с номер по
предходен план 8А, кв. 25, на основание чл. 108 от ЗС във вр. с чл.92 от ЗС; са осъдени А.О.К. и З.О.К. ДА ПРЕДАДАТ
на Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. владението върху притежаваните общо 2/3 ид.ч.(по 1/3 ид.ч.
всеки един) от ГАРАЖ с площ от 15 кв.м, с идентификатор №10135.1507.340.2
,построен в поземлен имот с идентификатор 10135.1507.340 с административен
адрес град Варна, ул." Александър Малинов"№7 с площ по скица на СГКК
гр. Варна от 160 кв.м., с номер по предходен план 8А, кв.25, на осн. чл. 108 от
ЗС; са осъдени А.О.К. и З.О.К. да
заплатят на Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. сумата от 1282 лв., представляваща направени
разноски по делото на осноесние чл. 78, ал. 3 от ГПК, и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. осъдителен иск за
собственост по чл. 108 ЗС във връзка с чл. 92 ЗС, с искане да бъде признато за
установено по отношение на А.О.К. и З.О.К., че Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. са собственици
при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки един от тях на ГАРАЖ с площ от 15 кв.м, с
идентификатор № 10135.1507.340.2, построен в поземлен имот с идентификатор
10135.1507.340, с административен адрес град Варна, ул. "Александър
Малинов" № 7, с площ по скица на СГКК гр. Варна от 160 кв.м., с номер по
предходен план 8А, кв. 25, както и да бъдат осъдени А.О.К. и З.О.К. да предадат
на Х.Г.Ш. и Р.Д.Д. владението върху притежаваните общо 2/3 ид.ч. (по 1/3 ид.ч.
всеки един) от ГАРАЖ с площ от 15 кв.м, с идентификатор №10135.1507.340.2, построен
в поземлен имот с идентификатор 10135.1507.340, с административен адрес град
Варна, ул." Александър Малинов"№7, с площ по скица на СГКК гр. Варна
от 160 кв.м., с номер по предходен план 8А, кв.25, на осн. чл.108 от ЗС.
ОСЪЖДА Х.Г.Ш., Р.Д.Д. и Г.Х.Ш., да заплатят на А.О.К. и З.О.К.,
сумата от 1439.66 лв., представляваща направени
разноски пред първата и въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на
Република България по реда и условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.