Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
20.10.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 11026 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 522130 от 31.10.2018г. по гр.д. № 35083/2014г.
Софийски районен съд, 50 състав признал за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че: З.И.П.,
ЕГН **********, дължи на ищеца сумата 139.38 лв. - главница, представляваща цена
на топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 4 в гр. София, ж.к. „*****,
аб. № 079184, за периода м. 03.2013г. – м. 09.2013г., като отхвърлил този иск
за разликата над 139.38 лв. до пълния му предявен размер от 274.56 лв., както и
дължи сумата 7.40 лв. – мораторна лихва за периода 31.03.2013г. – 11.12.2013г.,
като отхвърлил този иск за разликата над 7.40 лв. до пълния му предявен размер
от 8.93 лв., за които суми е издадена заповед от 28.04.2014г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 21158/2014г. на СРС, 50 състав; М.В.П.,
ЕГН **********, дължи на ищеца сумата 139.38 лв. - главница, представляваща цена
на топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 4 в гр. София, ж.к. „*****,
аб. № 079184, за периода м. 03.2013г. – м. 09.2013г., като отхвърлил този иск
за разликата над 139.38 лв. до пълния му предявен размер от 274.56 лв., както и
дължи сумата 7.40 лв. – мораторна лихва за периода 31.03.2013г. – 11.12.2013г.,
като отхвърлил този иск за разликата над 7.40 лв. до пълния му предявен размер
от 8.93 лв., за които суми е издадена заповед от 28.04.2014г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 21158/2014г. на СРС, 50 състав. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от ответниците е осъден да заплати на ищеца
разноски по компенсация в размер на по 147.70 лв. – за исковото производство, и
по 78.37 лв. – за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците З.И.П. и М.В.П.,
които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, при твърдения за
неправилност - постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. По делото се установило от изслушаните СТЕ и ССЕ,
че изравнителната сума за минал
отоплителен период е в размер на 189.63 лв., а в този период ответниците не
били въведени във владение на имота и не били ползвали топлинна енергия. Правилно
съдът приел, че в периода м. май – м. септември 2013г. исковите претенции са
неоснователни, тъй като реално потребление за този период не е доказано, както
и че липсват доказателства за реално потребление на ТЕ за БГВ за същия период,
което се потвърдило и от представената служебна бележка от „Софийска вода“ АД. Неправилно
обаче районният съд приел, че исковете за главница са основателни за сума в общ
размер 278.76 лв., въпреки че в мотивите си приел, че потребление за процесния
период от страна на ответниците не е доказано. След като ответниците не били в
реално владение на апартамента за м. март и м. април 2013г., същите не следвало
да отговарят и за дължимото за доставена ТЕ за БГВ. На практика с решението
съдът ангажирал отговорността им за чужд дълг. Мотивите на районния съд били
неясни и от тях не ставало ясно на какво основание, въпреки че приема, че суми
не се дължат поради недоказано реално потребление, уважил исковете до посочения
размер. Въпреки че отчел факта, че в имота няма дялово разпределение, съдът се
позовал на такова в изложението си. Предвид неоснователността на главните
искове, неоснователни били и акцесорните искове за лихви за забава. Поради това
молят съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо
това постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковете. Претендират разноски
за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представят списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в молба от 30.09.2020г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 29.09.2020г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивниците адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 05.08.2014г., първоинстанционният съд
е бил сезиран със субективно пасивно и обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 549.13 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*****, ап. 4, аб. № 079184, за
периода м. 03.2013г. – м. 09.2013г., като от всеки от ответниците се претендира
по ½, или по 274.57 лв., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 17.86 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 31.03.2013г. - 11.12.2013г., като от
всеки от ответниците се претендира по ½, или по 8.93 лв.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 17.04.2014г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 21158/2014г.
на СРС, 50 състав.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили предявените искове с
възражения, поддържани и във въззивната жалба. Владението на имота им било
предадено на 04.05.2013г., поради което считат, че не дължат суми за периода
преди м. май 2013г., в който имотът бил ползван от предишните собственици, вкл.
не дължат сумата от изравнителната сметка за отоплителен сезон 2012/2013г. В
периода от предаване на владението до отчуждаване на имота през м. 10.2013г. в
имота не се ползвало отопление и вода – студена и топла. Искали са от съда да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възраженията
на длъжниците срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата го
намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок
до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от потребителите
и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в
писмени допълнителни споразумения. Съгласно изричната разпоредба на чл. 153,
ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
В случая по делото не е било спорно и от приетите писмени
доказателства се установява, че ответниците са придобили в режим на съпружеска
имуществена общност процесния топлоснабден имот на публична продан, с
постановление за възлагане, влязло в сила на 15.03.2013г. Владението на имота
им е било предадено на 04.05.2013г. С договор за покупко-продажба от
10.10.2013г. същите са продали имота на трето лице. На 05.06.2013г. З.П. е
подал заявление-декларация до ищеца за откриване на партида на негово име за
имота. Ето защо ответниците, като собственици на процесния топлоснабден имот,
са били в процесния период клиенти на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Съдържанието на облигационното правоотношение
между страните в процесния период е уредено от ЗЕ и Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ АД на клиенти в гр.
София, одобрени на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ от ДКЕВР и публикувани във
вестник „Дневник“, в брой от 14.01.2008г.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за
дялово разпределение, а според § 19, ал. 3 ПЗР ЗЕ, при установена от
топлопреносното предприятие техническа невъзможност за прилагане на системата
за дялово разпределение на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
разпределението се извършва от топлопреносното предприятие при условия и по
ред, определени в наредбата по чл. 125, ал.
3. Разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от вече отменената, но действала в
процесния период Наредба № 16-334 за топлоснабдяването предвижда, че в тези
случаи разпределението на топлинна енергия се извършва само от топлопреносното
предприятие (или от доставчика, ако такъв е избран по реда на ЗЕ), а ал. 4 предвижда,
че техническата невъзможност за прилагане на дяловото разпределение се
установява с констативен протокол, съставен от топлопреносното предприятие или
от доставчика и представител на етажната собственост. В случая такава
невъзможност е установена, видно от приетия констативен протокол от 03.10.2008г.
От приетото в първоинстанционното производство и
неоспорено от страните заключение на СТЕ също се установява, че в сградата, в
която се намира процесният имот, не съществува техническа възможност за
прилагане на дялово разпределение поради наличие на еднотръбна система за
отопление. Разпределението на ТЕ между потребителите в сградата – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие при спазване на чл. 61,
ал. 2 и ал. 3 от Наредба № 16-334. В тези случаи стойността на потребената
топлинна енергия се определя от съотношението на сумата от отоплямете обеми на
имота, в които има отоплителни тела (радиатори) и сумата на обемите на всички
помещения в СЕС, в които има инсталирани радиатори. В процесното жилище има 2 бр. отоплителни тела и 2 бр. водомери за
топла вода. За периода м. 05.2012г. – м. 04.2012г. ищецът е извършвал
разпределение на ТЕ чрез съотношението на сумите от обемите на помещенията, в
които има инсталирани радиатори в имота и в СЕС; В същия период ТЕ от сградна
инсталация е определяна съгласно изискванията на действалата нормативна уредба;
В периода м. 03.2013г. – м. 07.2013г. сумите за ТЕ за БГВ са начислявани след
реален отчет на водомерите за топла вода в имота, а в периода м. 08.2013г. – м.
09.2013г. – на база 1 бр. потребител при норма 140 л за едно денонощие.
Съобразно извършеното от ищеца изравняване в края на отоплителен сезон м.
05.2012/м.04.2013г., резултатът е сума за доплащане от 189.63 лв. В таблица 4 към заключението вещото лице е
посочило начислените прогнозни суми по фактури за процесния период по пера – ТЕ
от сградна инсталация, ТЕ за имот и ТЕ за БГВ, общо в размер на 364.64 лв. Със
сумата за доплащане след изравняването за процесния период са дължими 554.27
лв.
С оглед така
установеното, въззивната жалба е неоснователна. По делото се установи, че в
процесния период ответниците са били клиенти на топлинна енергия за битови
нужди за процесния топлоснабден имот, поради което същите дължат цената на
доставената в имота им топлинна енергия. Неотносимо в тази връзка е кога им е
било предадено владението на имота – ако имотът в периода от придобиване на
собствеността от ответниците до предаване на владението е ползван от трети
лица, ответниците имат срещу тях иск за неоснователно обогатяване, но като
клиенти на топлинна енергия именно ответниците са задължени спрямо ищеца за
плащането на цената.
Не е налице твърдяното противоречие в мотивите на
атакуваното решение относно периода и размера на сумите, дължими от
ответниците. Правилно СРС е приел, че за периода м. 05.2013г. – м. 09.2013г.
ищецът не е доказал реално доставеното количество ТЕ в имота, тъй като не е
представил доказателства относно резултата от изравняването за отоплителен
сезон м. 05.2013/м. 04.2014г. Дадените в заключенията на СТЕ и ССЕ суми за периода
м. 05.2013г. – м. 09.2013г. са прогнозни и не
отразяват действително потребеното количество след извършеното от ищеца
разпределение по реда на чл. 61, ал. 3 от Наредба 16-334 (отм.). Така, съгласно
заключението на СТЕ (табл. 4), по прогнозни стойности ответниците дължат за м.
март и м. април 2013г. за ТЕ от сградна инсталация сумата 36.05 лв., за ТЕ за
отопление на имот – 157.59 лв., и за ТЕ за БГВ – 58.04 лв., общо 251.68 лв.
Предвид обстоятелството, че в случая в края на отоплителен сезон 2012/2013
сумата от изравняването е за доплащане - 189.63 лв., и съобразно установеното,
че ответниците са били клиенти на ТЕ само за 2 месеца от този отоплителен
сезон, същите дължат 1/7 от сумата за доплащане, равняваща се на 27.08 лв., или
общо дължат 278.76 лв. (251.68 лв. + 27.08 лв.), както правилно е приел и
районният съд.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД е бланкетна – в нея не са наведени никакви
доводи за неправилност на изводите на районния съд, обусловили уважаването на
тези искове. При постановяване на първоинстанционното решение в тези части не
са нарушени императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.
269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността му, а следва
да го потвърди в същите части.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Освен
подаването на бланкетната молба от 29.09.2020г., упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на
въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание, поради
което въззивният съд намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да се
присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 522130 от 31.10.2018г., постановено по гр.д. № 35083/2014г. на
Софийски районен съд, 50 състав в обжалваните части.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 35083/2014г. на
Софийски районен съд, 50 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.