Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 9031 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 83819 от 03.04.2019 г., постановено по гр. д. № 568/2018 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 25-ти състав, първоинстанционният съд е отхвърлил обективно кумулативно
съединени положителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, предявени от „Т.С.” ЕАД
против Х.Д.Д., ЕГН **********, за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи в полза на „Т.С.” ЕАД сумата от
638,28 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от м. 05. 2013 г. до м. 04. 2015 г., доставена в имот, находящ
се в град София, ж.к. „******, абонатен номер 326921, ведно със законна лихва
от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане, сумата в размер на 171, 74 лв. –
законна лихва за забава за периода от 15.9.2014 г. до 1.8.2017 г., сума в
размер на 15, 64 лв. - такса за дялово разпределение за периода от м. 06. 2014
г. до м. 05. 2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.9.2017 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 3, 52 лв. – законна лихва за забава
за периода от 08.08.2014 г. до 01.08.2017 г., за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.09.2017 г.
по гр. д. № 64432/2017 г. по описа на СРС, ГО, 25-ти състав. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК съдът е разпределил отговорността за разноските по делото.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, в
която се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение. Поддържа се, че в
противоречие със събраните по делото доказателства районният съд не е приел за
установено съществуването на облигационно правоотношение между ответника и
ищеца за процесния период по повод доставянето на
топлинна енергия в топлоснабдения имот. Съобразно изложеното
се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и
предявените от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски
и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Х.Д.Д., в който е
заявено становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Третото лице помагач, конституирано на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД не
взема становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално
легитимирана страна, в законоустановения срок по реда
на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и е допустимо. Възражението на
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал.
1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
Във връзка с релевираните във въззивната жалба
доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно,
които очертават предмета на въззивна проверка,
решение въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, І Гражданско отделение (І ГО), 25-ти състав, е
бил сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“
ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.
79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК,
срещу Х.Д.Д., ЕГН **********, в качеството клиент на
топлинна енергия, по повод доставена в топлоснабден недвижим
имот – апартамент № 48, находящ се в град София, ж.к.
„******, абонатен номер 326921, в процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки:
възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното
вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция,
всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както
на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен
договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
В процесния случай не е спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е
присъединена към топлопреносната мрежа, както и че
същият е топлофициран.
Предвид непреклудираните доводи, изложени във въззивната
жалба, спорен между страните по делото е
въпросът налице ли е валидно възникнало облигационно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през релевирания
период по повод доставката на топлинна енергия в процесния
недвижим имот, съответно дължими ли са от
него суми за доставена такава в имота с оглед релевираното
от неговъзражение за изтекла погасителна давност.
С оглед задължителните
разяснения, дадени в посоченото тълкувателно решение, и предвид ангажираните от
ищеца доказателства, въззивният съд намира за
доказано по делото при условията на пълно и главно доказване, съобразно
изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, съществуването на облигационна връзка между
ищеца и ответника за процесния период по повод
доставката на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Представените от ищеца доказателства в
тази насока – писмо от кмета на Столична община, Дирекция „Общински приходи” –
Надежда/Върбница, с което се уведомява „Т.С.“ ЕАД, че същият е деклариран на
името на Х.Д.Д. (л. 112 от делото пред СРС), и протокол
от 14.11.2001 г. на Общото събрание на етажните собственици, от чийто списък,
приложен към него, е видно, че ответникът фигурира като собственик на
апартамент с абонатния номер на процесния (л. 28 от
делото пред СРС), ценени в съвкупност с направеното от него извънсъдебно
признание, обективирано в депозираното възражение
срещу заповедта по чл. 410 ГПК, в което признава, че имотът е негов,
обосновават извод относно качеството му на собственик на процесния
апартамент за посочения в исковата молба период. Съществено в случая е и че в
депозирания отговор на искова молба по реда на чл. 131 ГПК ответникът не е
оспорил признатия от него във възражението по чл. 414 ГПК неизгоден факт, че е
собственик на имота, а е изложил единствено доводи за липса на валидно
възникнало облигационно правоотношение между него и ищеца.
Предвид
изложеното, по делото е доказано, че ответникът има качеството потребител на
топлинна енергия, в качеството му на собственик на процесния
имот за релевирания период, и на това основание дължи
заплащането на доставената в него топлинна енергия. В депозрания
отговор на искова молба Х.Д. е заявил, че не оспорва твърдяното количество
доставена в имота топлинна енергия. Независимо от това, за установяване факта на предоставяне на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната цена, в първоинстанционното производство са приети заключения на
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
От приетото по делото и неоспорено заключение на
съдебно-техническата експертиза (л. 46 и сл. от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., съгласно
издадените от ищеца фактури, начислената топлинна енергия за имота е на
прогнозна стойност 129,76 лв. Резултатът след извършеното изравняване от
фирмата за дялово разпределение „Т.С.” ЕООД е сума за доплащане в размер на
360, 38 лв.
Съгласно издадените от „Т.С.” ЕАД фактури, начислената
топлинна енергия за имота за следващия отоплителен сезон е на прогнозна
стойност 623,85 лв. Резултатът след извършеното изравняване от фирмата за
дялово разпределение „Т.С.” ЕООД е сума за получаване в размер на 475,69 лв.,
т.е. цената на потребената топлинна енергия за
обсъждания период е 148,16 лв. В
тази сума не са включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от
предходни периоди, включително и стойности по фактури за отчитане на услугата
„дялово разпределение”.
Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, за
предадената стока купувачът дължи цена, или основанието на продавача да
претендира цената е освен наличието на валидна облигационна връзка – договор за
продажба, но и предаване на стоката. Както се установи в обстоятелствената
част, страните са в облигационни отношения – договор за продажба на топлинна
енергия, възникнала по закон, като за периода месец 05.2013 г. до месец 04.2015
г. ответникът не е заплатил потребената топлоенергия,
цената на която, съгласно приетата по делото СТЕ е в претендирания
от ищеца размер. За посочения период ответникът дължи и сума в размер на 15,64
лв., представляваща такса за осъществяване на услугата „дялово разпредение”. Съгласно заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд
кредитира като обективно и компетентно изготвено, за периода месец 05.2013 г. -
месец 04.2014 г. същата е в размер на 2,04 лв., а за периода месец 05.2014 г. -
месец 04. 2015 г. възлиза на 13,60 лв.
С оглед установеното обстоятелство, че за въззиваемия е възникнало задължението за заплащане на претендираните суми за главници, следва да се разгледа и
направеното от него възражение, че задължението е погасено по давност.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. предвидено е изключение
от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за предявен от постъпване
на исковата молба в съда. Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение №
ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, месечните вноски за част от процесния
период (до приемането на последващите общи условия
през месец февруари 2014 г.) са дължими в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок вземането е
ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не е
изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за който
е изчислена стойността на топлоенергията, съществува право, но не и задължение
за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Тези задължения
са срочни, като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от
момента на настъпване на изискуемостта, т. е. от деня на падежа /тъй като
срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, т. е за процесните
главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец
февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е
възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Предвид изложеното, претендираните
вземания за цената на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г.
до 14.09.2014 г. са погасени по давност, тъй от датата на настъпване на
изискуемостта им до датата на подаване депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК
– 14.09.2017 г. е изтекъл тригодишния срок по чл. 111 б. „в" ЗЗД. В
обобщение, непогасени по давност са претендираните
вземания от ищеца за периода 14.09.2014 г. – 30.04.2015 г. в размер на 148,16 лв. – цена на доставена в топлоснабдения
имот топлинна енергия, и 13,60 лв. – такса за
услугата „дялово разпределение”.
По исковата претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира обезщетение за забава, начислено
върху претендираната главница за топлинна енергия в
размер на 171,74 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 01.08.2017 г., както и
обезщетение за забава, начислено върху претендираната
главница за услугата „дялово разпределение”, в размер на 3,52 лв. за периода
08.08.2014 г. – 01.08.2017 г. Съобразно изложеното в
мотивите при произнасяне по исковата претенция с правно основание чл. 422, ал.
1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по отношение режима на
забавата за дължими суми за топлинна енергия консумирана до месец 03.2014 г. се
прилагат Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, а по отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия,
консумирана след м. 03.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Тъй като вземанията за лихва се погасяват със същата
давност като тези по главницата – аргумент от чл. 111, б. "в" ЗЗД – 3
години, за погасените по давност вземания по главницата, посочени по – горе,
погасени са и акцесорните вземания за лихви.
Според чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., приложими за
непогасените по давност вземания за лихва, продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2,
които не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014
г., последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата
на публикуването на сметките за тях на интернет сайта на дружеството. Доколкото
от ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответника
са били публикувани на електронната му страница, по делото не е доказано последният
да е поставен в забава за изпълнението на процесните
задължения за заплащане стойността на процесните
задължения, поради което и не дължи претендираната мораторна лихва за забавено плащане на същите. Поради това,
макар и с различни правни доводи, правилно и законосъобразно районният съд е
отхвърлил като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
В обобщение,
предвид изложените съображения, въззивният съд
намира, че установителните искове за дължимост на претендираните
главници са доказани в посочените по-горе размери, поради което решението, в
частта, в която са отхвърлени, следва да бъде отменено и същите следва да бъдат
уважени. В останалата отхвърлителна част решението
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно като краен резултат.
С оглед изхода на спора, решението на първоинстанционния
съд следва да бъде отменено и в частта, в която в „Т.С.” ЕАД е осъдена, на основание чл. 78 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, да плати
на адв. В.В.Т. адвокатско
възнаграждение в размер над 240,73 лв.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, на ищеца се дължат разноски, съразмерно с
уважената част от предявените искове. За първоинстанционното
производство в полза на същия следва да бъдат присъдени такива в размер на 124,85 лв., от извършените в
общ размер на 540 лв., от които 100 лв. – държавна такса, 220 лв. – депозит за
СТЕ, 220 лв. – депозит за ССЧЕ, включително и 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение. За въззивното производство в негова
полза следва да бъдат присъдени разноски в размер на 29,26 лв. от извършените
такива в размер на 50 лв. – внесена държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, а за заповедното
производство – 14,63 лв., от присъдените със заповедта в общ размер на 75 лв.,
от които 25 лв. – внесена държавна такса, и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на адвокат К.И.Б.следва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение за
безплатно осъществена правна помощ във въззивното
производство в размер на 241,47 лв.
По аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 83819 от 03.04.2019 г., постановено по гр. д. № 568/2018 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 25-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ за признаване на установено, че Х.Д.Д., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, следните
суми: 148,16 лв. –
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 14.09.2014 г. до м. 04.2015
г., доставена в имот, находящ се в град София, ж.к. „******,
абонатен номер 326921, ведно със законна лихва от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
както и 13,60 лв. –
такса за услугата „дялово разпределение” за периода от 14.09.2014 г. до м. 05.
2015 г., ведно със законна лихва върху сумата от 14.09.2017 г. до окончателното
й изплащане, включително в частта, в която
„Т.С.” ЕАД е осъдена, на основание чл. 78 ГПК вр. чл.
38, ал. 2 ЗАдв, да плати на адв.
В.В.Т. адвокатско възнаграждение в размер над 241,47 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че Х.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, следните
суми: 148,16 лв. – стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 14.09.2014 г. до м. 04.2015 г.,
доставена в имот, находящ се в град София, ж.к. „******,
абонатен номер 326921, ведно със законна лихва от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
както и 13,60 лв. – такса за услугата „дялово разпределение” за периода
от 14.09.2014 г. до м. 05.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от
14.09.2017 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 64432/2017 г. по описа на СРС, ГО, 25-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Х.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 вр.
чл. 273 ГПК, 14,63 лв. – разноски в
заповедното производство, 124,85 лв. –
разноски в първоинстанционното производство, и 29,26 лв. –
разноски във въззивното производство, съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати, на основание чл. 78 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на
адвокат К.И.Б.ЕГН **********, с адрес: ***, офис партер, сума в размер на 241,47
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.