Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 21.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7721 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
25.02.2019 год., постановено по гр.дело №22485/2018 год. по описа на СРС, ГО,
42 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Х.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 814.31 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април 2016 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №58678/2017 год. по описа на СРС, ГО, 42
с-в – 25.08.2017 год. до окончателното
изплащане, сумата от 741.91 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014
год. до 11.08.2017 год., сумата от 51.04 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. и сумата от 9.73 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва /без посочен период/, като исковете са отхвърлени
като погасени по давност в останалата им част до пълните предявени размери и
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 754.73 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 142.02 лв., а ищецът е осъден
да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски
по делото в размер на 9.03 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Е.Х.И..
Жалбоподателката поддържа, че решението е недопустимо, тъй като не е налице
идентичност между размера на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск и
заявения такъв в заповедното производство. На следващо място сочи, че
стойността на претендираното количество топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване била завишена. Изводите на първоинстанционния съд били
необосновани, тъй като липсвал задълбочен анализ на релевантните по делото
факти и било допуснато нарушение на логически и опитни правила, обусловили
опорочаване на фактическите констатации. По делото липсвали доказателства, че е
в забава – чл. 32, ал. 2 и чл. 33 от Общите условия на ищеца. Посочените клаузи
били и неравноправни – обвързването на падежа на задължението за плащане с
притежаването на специално техническо средство от потребителя /компютър, таблет
и т.н./, което да му дава достъп до интернет, го поставяло в значително
неравностойно икономическо положение спрямо търговеца. СРС бил допуснал
нарушение и на материалния закон. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС в
обжалваната му част, поради следните съображения:
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415,
ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта
за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение,
непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва
да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /като няма пречка
заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това,
за което е получил заповед за изпълнение/ – виж задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 год., ОСГТК.
Решението на СРС
е частично неправилно.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответницата е собственик на процесния апартамент №46 –
видно от нотариален акт за покупко-продажба от 13.12.1993 год., като на
02.03.1994 год. същата е подала молба до ищеца за откриване на клиентска
партида за имота на нейно име, като е декларирала, че семейството й се състои
от 2 члена. Следователно ответницата се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов
клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото –
индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет,
както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани
5 бр. радиатори с 5 бр. разпределители, като не е имало узаконен водомер; че
делът на ответницата за топлинна енергия, сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, а при начисляване на топлинната енергия за битово горещо
водоснабдяване е бил спазен чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването. Технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца,
като общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични
метрологични проверки.
Следователно
въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология. Следва да се посочи, че съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, изразходваното количество
гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а
когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане –
при норма за разход на гореща вода 140
л. на обитател за едно денонощие на потребление. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответницата,
че дяловото разпределение е било извършвано неправилно.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което следва
да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че за периода
от м.май 2013 год. до м.април 2016 год. стойността на топлинната енергия е в
размер на 3 814.31 лв., а стойността на услугата дялово разпределение – на
73.48 лв. Обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014
год. до 11.08.2017 год. върху главницата, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия, възлиза на 741.91 лв., а върху главницата, представляваща стойност
на услугата дялово разпределение – на 16.64 лв.
Същевременно,
както вече бе посочено по-горе, съгласно нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност
първоинстанционното решение. Т.е., порокът следва да бъде указан чрез посочване
в жалбата в какво се изразява, за да извърши въззивния съд проверка за
правилността на обжалваното решение до посоченото, като за това, което не е
посочено ефектът на първоинстанционното решение за запазва. В този смисъл въззивният съд не
може по своя инициатива да поправи грешки на първоинстанционния съд. Неговата
непосредствена задача е да провери по същество правилно ли е разрешен релевирания спор.
Независимо от посоченото в жалбата, обаче, въззивният съд следи за спазването
на императивни материалноправни норми в обжалваната част /съгласно запазилата
действие т.10 от ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС/. Императивните
материалноправни норми са установени в обществен интерес, който не винаги се
отъждествява с интереса на държавата като субект на частното право. Характерно
за тези норми е, че адресатите са обвързани да ги спазват, без да имат
възможността да допускат някакво отклонение от тях.
В разглеждания
случай, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на императивни
материалноправни разпоредби, а именно на чл. 114, ал. 1 и 2 ЗЗД, приемайки, че
вземането на ищеца за главници за периода от м.май 2013 год. до м.юли 2014 год.
включително не са погасени по давност.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този
смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното
дружество, в т.ч. и за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня
на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може
да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за
заплащане на стойността на прогнозните вноски за доставената топлинна енергия
за периода от м.май 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали
като срочни – в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася,
съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до
12.03.2014 год./. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото
дружество главници, касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок
тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и
доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
било депозирано на 25.08.2017 год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то настоящият
съдебен състав приема, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за
горепосочения период, както и вземанията му за лихви за забава върху тези
главни задължения /чл. 119 ЗЗД/ са погасени по давност.
Същевременно
погасени по давност се явяват и вземанията на ищеца за главници, които се
отнасят за периода от март 2014 год. до м.юли 2014 год. включително, ведно с натрупаните
върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, поради следните
съображения:
По отношение на
задълженията за горепосочения период е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок
за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен
от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/ на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно
действалите през периода от март 2014 год. до м.юли 2014 год. включително Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача
– чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до
възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато
начислените прогнозни месечни вноски
са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл
въззивният съд счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/
възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна
енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, а задълженията за заплащане
на цената на услугата дялово разпределение и за изравнителни вноски – след отчитане
на средствата за дялово разпределение /осъществяването на услугата дялово
разпределение/ и изготвяне на изравнителните сметки /индивидуалните справки/.
Т.е., в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за
периода от март 2014 год. до м.юли 2014 год. включително е започнала да тече от
1-во число на съответния следващ месец, респ. от изготвянето на индивидуалната
справка /справката за отоплителния сезон от м.май 2013 год. до м.април 2014
год. – с която е определена сума за връщане на абоната, е изготвена най-късно
на 31.07.2014 год. – когато от ищеца е била съставена обща фактура №**********/
и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №58678/2017 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в – 25.08.2017
год.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с
който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
В този смисъл
ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания за периода от м.август
2014 год. до м.април 2016 год. за стойността на доставената топлинна енергия,
чийто размер, определен по реда на чл. 162 ГПК /при съобразяване на
заключенията на вещите лица и изготвените индивидуални справки/ възлиза на
2 383.06 лв. и за стойността на услугата дялово разпределение в размер на
51.04 лв. – установен въз основа на заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, до които релевираните
главни претенции се явяват основателни и следва да бъдат уважени, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
По делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответницата е
била поставена в забава по отношение на горепосочените главни задължения /възникнали
при действието на горепосочените Общи условия на ищеца от 2014 год./, поради
което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест настоящият съдебен състав приема, че релевираните
претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната
лихва /които не са погасени по давност/ подлежат на отхвърляне като
неоснователни.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 2 383.06 лв. до пълния предявен размер от 3 814.31 лв.
– стойност на доставена топлинна енергия за периода от м. май 2013 год. до
м.юли 2014 год. включително, за сумата от 741.91 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата – стойност
на доставена топлинна енергия, за периода от 15.09.2014 год. до 11.08.2017 год.
и за сумата от 9.73 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата – стойност на услугата дялово разпределение /без
посочен период/, които претенции подлежат на отхвърляне.
Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство за разликата над
397.90 лв. и разноски за заповедното производство за разликата над 74.87 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по жалбата /ищецът/
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката /ответницата/
неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 657.64 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 51.06 лв.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 25.02.2019 год., постановено по гр.дело
№22485/2018 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Х.И.
искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 2 383.06 лв. до размера от
3 814.31 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м. май
2013 год. до м.юли 2014 год. включително, за сумата от 741.91 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата – стойност на доставена
топлинна енергия, за периода от 15.09.2014 год. до 11.08.2017 год. и за сумата
от 9.73 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата – стойност на услугата дялово разпределение /без посочен
период/, както и в частта му, в която ответницата Е.Х.И. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С. ЕАД разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 397.90 лв. и разноски за заповедното производство за разликата
над 74.87 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Е.Х.И. /Д./ с ЕГН **********, с
адрес: ***, искове
с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над 2 383.06 лв. до размера от 3 814.31 лв. – стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м. май 2013 год. до м.юли 2014 год. включително,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 58678/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 42 с-в – 25.08.2017
год. до окончателното изплащане, за сумата от
741.91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата – стойност на доставена топлинна енергия, за периода от
15.09.2014 год. до 11.08.2017 год. и за сумата от 9.73 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата – стойност
на услугата дялово разпределение /без посочен период/.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.02.2019 год., постановено по гр.дело
№22485/2018 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в, в останалата му обжалвана част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С. ЕООД.
*** ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.Х.И. /Д./ с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 657.64 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
51.06 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/