Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 01.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                      МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 2408 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

    С Решение № 37278  от  12.02.2019г.,  постановено по гр.д. № 23578/2018г. по описа на СРС, 163 състав, допълнено с Определение № 278552 от 19.11.2019г. в частта за разноските в исковото производство, са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника „И.т.“ ЕООД ЕИК  ******, с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 86 ЗЗД за следните суми, в общ размер 831.52 лв., от които 618.33 лв., представляващи незаплатена главница за доставена  от дружеството топлинна енергия през периода м. юни 2014г. до м. април. 2016г. – за топлоснабдения имот, находящ се на адрес гр. София, общ. Средец, ул. „******с код на платеца № Т429276, ведно със законната лихва за периода  от 05.07.2017г. до изплащане на вземането, както и обезщетение  за забава в размер на законната лихва в размер на 139.88 лв. за периода от 30.07.2014г. до 24.06.2017г. и сумата от 58.76 лв., главница за дялово разпределение и за сумата от 14.57 лв. – лихва върху главницата за период от 30.07.2014г.  до 27.06.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по  гр. д. № 44815/2017г. на СРС  на основание чл. 415 ГПК във вр. с чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД. С Определение № 119632 от 20.05.2019г. решението е допълнено, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът  „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника „И.т.“ ЕООД сумата от 300 лева, направени по ч. гр. д. № 44815/2017г. на СРС разноски за адвокатски хонорар пред СРС за подадено възражение по чл. 414 ГПК. С Определение № 278552 от 19.11.2019г. решението е допълнено, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът  „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника „И.т.“ ЕООД сумата от 300 лева, направени по делото разноски  за адвокатски хонорар.

  Горепосоченото решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице помагач „Б.Б.“ ООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че през исковия период – м. 06.2914г. – м. 04.2016г. ответното дружество е собственик на  процесния имот, представляващ  апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „******с партида на платеца № Т429276. Между страните нямало сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия - § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ и чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, въпреки отправената от ищеца покана, поради което и ответникът се бил обогатил неоснователно, ползвайки доставената му топлинна енергия. Твърди, че дружеството ищец не е било уведомено, че ответното дружество има  сключен договор за наем с  трето лице и съответно не бил сключен договор за продажба на топлинна енергия с наемателя. След предявяване на иска на 11.07.2017г. и 13.07.2017г.  ответното дружество е извършило частично плащане в размер на 556.65 лв., с което е признал задължението си към ищеца. Поради извършеното плащане размерът на дължимата сума към момента на въззивната жалба е 274.87 лв. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени за сумата от 120 лв., главница за предоставена топлинна енергия за периода м. 06.2014г.-м.04.2016., ведно със законовата лихва, считано от датата на подаване на заявлението, за сумата 139.88 лв.- мораторна лихва за забава през периода от 30.07.2014г. до 27.06.2017г., както и 58.74 лв. , представляваща сума за разпределяне на топлинна енергия за периода м. 06.2014г. –м. 04.2016г. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответното дружество „И.т.“ ЕООД.

Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Срещу определение № 119632 от 20.05.2020г. на СРС, постановено по горепосоченото дело, с което диспозитивът на обжалваното решение е допълнен по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, е подадена в законоустановения срок частна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Твърди се, че  проведеното заповедно производство нее фактическа и правна  сложност, като извършените по него действия от адвоката на длъжника се свеждат до подаване на  бланкетно възражение по чл. 414 ГПК, за което не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната жалба И.т.“ ЕООД е депозирал отговор, в който излага съображения за недопустимост, поради неспазване на срока за депозиране  и неоснователност на частната жалба. Сочи, че възможността за  присъждане на разноски  в заповедното производство  в полза на длъжника е нормативно предвидено. Излага, че действията по защита  в заповедното производство не се свеждат до изготвяне на бланкетно възражение, а същото е съпроводено с правни съвети  за възможностите в производството и техните  последици.

 

По подадената въззивна жалба:

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

    Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

     Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Разгледано по същество същото е правилно.

От приложените към делото доказателства, приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа експертиза, приложеното частно гражданско дело № 44815/2017г.  по описа на СРС 30 състав е установено, че исковата претенция касае доставен, но незаплатена топлинна енергия за имот, собственост на ответното дружество и представляващ:  апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „******с партида на платеца № Т429276. Описаният имот е собственост на ответното дружество „И.т.“ ЕООД, който се легитимира като собственик въз основа на приложения Нотариален акт № 155, том I, рег. № 3950, дело № 141/2012г. по описа на Нотариус Д.Н.с рег. № 609 на НК с район на действие СРС, вписан в АВп София с вх. рег. № 49922 от 09.11.2012г., акт № 102, том LXXII, дело № 24509/2012г. По делото е безспорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата-етажна собственост, в която се намира процесният имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа, с оглед приетите по делото: Договор № 65/07.12.2011г. сключен между етажната собственост, на сградата, в която се навмира процесния имот, приложения към него Протокол от януари 2011г., Приложения към него и списък на потребителите на топлинна енергия в сграда с адрес гр. София, ж.к. ******; Договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „Топлофикация София“ АД и „Б.Б.“ ООД от 03.07.2011г.

От представените фактури, протокол от проведено общо събрание на етажните собственици и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа, като по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че през периода м. 06.2014 г. – м. 04.2016 г. в процесния имот, с абонатен номер при ищеца Т429276, е консумирана топлинна енергия на стойност 618.33 лв., като е дължима и такса за дялово разпределение на стойност 73.31 лв. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за процесния период) потребител на енергия или природен газ за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. В настоящия случай, ищцовата претенция се основава на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответника.

По делото е прието писмо от „Т.С.“ ЕАД до Ц.З., управител на ответното дружество „И.Т.“  ЕООД от 04.04.2013г., с което ответникът е бил поканен да сключи с ищеца договор съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ с приложени необходимите документи за сключването му. В писмото е посочено, че са налице и задължения за доставената топлинна енергия в описаните в писмото имоти,  като ответникът е бил поканен в седемдневен срок от получаване на писмото да посети седалището и адреса на управление на „Т.С.“ ЕАД с цел сключване на договор и уточняване на плащанията по дължимите суми. От приложеното на л. 25 известие за доставяне се установява, че писмото е било получено от ответника на 12.04.2013 г.

По делото не се спори, а и от представения нотариален акт се установява, че собственик на процесния имот през посочения период е бил ответникът, но за да се установи, че същият се е обогатил със стойността на доставената от ищеца стока (с оглед основателността на предявените претенции), следва да се докаже, че той действително е ползвал жилището и е консумирал претендираното количество топлинна енергия. По делото е представен договор за наем от 03.06.2014 г. /л. 88-89/, от който е видно, че ответното дружество е предоставило фактическата власт върху апартамента на П.Д.Ж.и Т.З.М.за временно възмездно ползване, като при липсата на други данни и проведено насрещно доказване в обратен смисъл следва да се приеме, че след изтичане на срока на договора на 06.06.2015 г. същият е продължил действието си съобразно клаузата на чл. 11. Следователно, през процесния период имотът е бил използван от трети лица като наематели, които са потребявали доставената топлинна енергия и се явяват длъжници за нейната стойност. Ето защо, предявената срещу ответника претенция е неоснователна – същият не се е обогатил със стойността на топлинната енергия, тъй като макар и да е собственик на имота се е лишил от фактическата власт върху него в полза на наемателите, които са ползвали доставената стока и от които следва да се претендира нейната цена. При неоснователността на предявения главен иск неоснователна е и акцесорната претенция за мораторно обезщетение върху цената на топлинната енергия. Доколкото по делото не се установява ответникът да е използвал доставената от ищеца топлинна енергия в имота, липсва основание същият да дължи такса за извършване на дялово разпределение – същата е дължима от потребителя на енергията, поради което ответникът не се е обогатил със стойността й, респ. не дължи мораторно обезщетение върху нея, поради което и исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърлят.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да беше установено фактическо ползване на имота от ответника през процесния период, респ. потребление от негова страна на доставената топлинна енергия, предявените искове биха били неоснователни предвид установеното пълно погасяване на задълженията чрез плащане. Към отговора на исковата молба са представени 7 броя разписки за извършени плащания от  „И.Т.“  ЕООД по банкова сметка ***а 03.04.2017 г. – 13.07.2017 г. за сума в общ размер на 6449,08 лв. и посочени основания във всички документи кодът на платеца при ищеца П006768 (включващ абонатните номера на всички седем собствени на ответника топлоснабдени имота) и периоди на погасяваните задължения от 2014 г. до 2017 г. От заключението на приетата ССЕ се установява, че от описаните парични преводи ищецът е отнесъл за погасяване на задължения за процесния период по абонатен номер 429276 само част от плащанията на 10.07.2017 г. (за сумата от 2288,53 лв.) и на 12.07.2017 г. (за сумата от 886,15 лв.), като е приел, че ответникът частично е погасил задълженията си за главница за този имот със сумата от 556,65 лв. С останалите разписки са погасени задължения, отнасящи се за период извън исковия, като в открито съдебно заседание вещото лице изяснява, че когато се образува дело пред съд за събиране на определени вземания на  ответното дружество , сумите, които са включени в претенцията, се оформят като съдебни вземания в отделна сметка в счетоводството на топлопреносното предприятие, като се водят не като текущи вземания, а като „съдебни вземания“. Ето защо, ако след образуване на съдебното дело длъжникът плати заявената претенция, той следва да посочи номера на делото като основание за плащане, в противен случай задълженията няма да се водят като погасени в счетоводството на ищцовото дружество, а платената сума ще бъде отнесена към други текущи задължения на потребителя. Така описаната счетоводна практика на ищеца противоречи на разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, доколкото при изрично заявяване на длъжника кое свое задължение погасява (с индивидуализиране на топлоснабдения имот чрез неговия абонатен номер и период на задължението), кредиторът изисква посочване на допълнителни данни, за да приеме, че съдебно заявеното вземане е погасено – номер на гражданското дело, който към момента на плащане може и да не е известен на длъжника. В настоящия случай, ищецът не е съобразил извършените от ответника плащания на 12.07.2017 г. със сумата от 1100,80 лв. и на 13.07.2017 г. със сумата от 286 лв., въпреки че в платежните документи ответникът изрично е посочил код на платеца и период на погасяваните задължения (по фактури 2015 – 2017 г.), като към този момент  ответното дружество все още не е било узнало за образуваното срещу него заповедно производство (заповедта за изпълнение е издадена на 09.01.2018 г. и е връчена на длъжника на 08.02.2018 г.). При съдържаща се в платежните документи достатъчна индивидуализация на платената сума и основанието за плащане, от която за кредитора да става ясно кое конкретно задължение длъжникът иска да погаси, не е допустимо като задължение за последния да се вменява изискването за посочване на допълнителни данни с оглед наложена при насрещната страна счетоводна практика, като кредиторът е длъжен да приеме за погасено ясно конкретизираното от длъжника парично задължение. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат. При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. Ето защо, предвид констатацията на вещото лице в откритото съдебно заседание, че извършените от ответника след образуване на заповедното производство плащания са на достатъчна стойност, така че претендираните в настоящото дело задължения да бъдат погасени изцяло за процесния абонатен номер, но същите не се водят като погасени единствено поради описаната практика на ищцовото дружество и липсата на посочен номер на делото в платежния документ, следва да се приеме, че и при установено възникване в тежест на ответника на претендираните стойност на потребена топлинна енергия и мораторни обезщетения исковете са неоснователни, доколкото задълженията са били изцяло платени от длъжника преди узнаване за предявената съдебна претенция.

С оглед на изложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв. във въззивното производство.

 

По подадената частна жалба:

 

На 28.02.2019г. ответното дружество „И.т.“ ЕООД е подало молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските за присъждане на адвокатско възнаграждение, платено в заповедното производство при депозиране на възражение по чл. 414 ГПК.

С допълнително определение №119632 от 20.05.2019г.  на основание чл. 78, а. 3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е бил осъден да заплати на ответника сумата от 300лв.,  направени от ответника разноски по ч. гр. д. № 44815/217г.  за адвокатски хонорар за продадено възражение по чл. 414 ГПК. Срещу това определение е подадена частна жалба  вх. № 5100202 от 11.06.2019г. от „Т.С.“ ЕАД. В нея се излагат съображения, че не се следва да се присъждат разноски в полза на ответника за заповедното производство.

След преценка на фактите по делото, съдът намира, че частната жалба е подадена от надлежни страни и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

  По делото се установи, че длъжникът е подал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, чрез упълномощения адвокат В. М.П. от САК.  С него е, поискал и присъждането на направените разноски в заповедното производство и е представил договор от 22.02.2018 год. Преценката за наличието на предпоставките на чл.38 ЗА, както и за размера на възнаграждението, което следва да бъде присъдено, е извършена от първоинстанционния съд в съответствие с разпоредбите на процесуалния закон и на Закона за адвокатурата. Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай, предвид предмета на договора за правна защита и съдействие от 22.02.2018 год., няма основание да бъдат признати претендираните разноски. Този извод следва от  различната роля на адвоката във връзка със защитата на длъжника в заповедното производство, която може да се изрази в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение – чл. 419 ГПК, отправяне на искане за спиране на изпълнението – чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските – чл. 413, ал. 1 ГПК. Възражението срещу процесната заповед за изпълнение е било съставено чрез попълване на утвърдения образец, като процесуални действия, извън попълването и подаването на възражението, не са били извършени от посочения адвокат в производството по ч.гр.дело №44815/2017 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в. Съгласно чл. 24, ал. 1 ЗА, упражняването на адвокатската професия включва: 1/ писмени и устни консултации по въпроси на правото; 2/ изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа и 3/ представителство на доверителите и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт /въпреки, че с оглед изложеното вече по горе тези действия не предполагат знания и умения, с които длъжникът не разполага/, тя не представлява процесуално представителство по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на ищеца  по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение /включително и в частта му с характер на определение, което не прегражда по-нататъшното развитие на делото/ не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                     Р    Е    Ш    И    :  

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37278  от  12.02.2019г.,  постановено по гр.д. № 23578/2018г. по описа на СРС, 163 състав, допълнено с Определение № 278552 от 19.11.2019г. в частта за разноските.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице помагач „Б.Б.“ ООД;

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на ответника „И.Т.“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат размер на 300 лв.

ОТМЕНЯ определение №119632 от 20.05.2019г.,  постановено по гр.дело гр.д. № 23578/2018г. по описа на СРС, 163 състав.

ОСТАВЯ без уважение искането на ответника „И.Т.“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление *** с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на решението в частта за разноските в заповедното производство.

   Решението /включително и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1/                              2/