Номер 132104.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаII състав
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело
№ 20203100502160 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 ГПК, образувано по подадена въззивна жалба с вх. №
52435/03.08.2020г., от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ - МВР, представлявана от Николай Николов, чрез юрисконсулт С.П.а, с адрес
за съобщения и призоваване: гр. Варна, бул. „Сливница“ № 159, срещу Решение № 3215 от
16.07.2020 г., постановено по гр.д. № 19738/2019 г. по описа на ВРС, 30 с-в, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на З. А. Г. с ЕГН **********, от гр. Вълчи дол, ул.
„Странджа“ № 1а, сумата от 1 670,46 лева /хиляда шестстотин и седемдесет лева и
четиридесет и шест стотинки/, представляваща допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд – 237.95 часа за периода от 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г., получен в
резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба – 03.12.2019 г., до
окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР.
Жалбоподателят Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР
счита първоинстанционното решение за неправилно и необосновано. Твърди, че съдът
неправилно е тълкувал и приложил нормативната уредба, която урежда полагането,
отчитането и заплащането на нощен труд от държавни служители, чиито служебни
отношения са уредени от ЗМВР. Излага, че Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата е неприложима спрямо служители на МВР. Сочи, че ищецът не е работил
над установената със ЗМВР норма часове. Твърди, че първоинстанционният съд не е
изследвал спецификата на служебните правоотношения с държавни служители в МВР, за
които са предвидени редица компенсаторни механизми. Излага, че положения от ищеца
нощен труд не се явява извънреден. Подробно сочи още множество съображения за
неправилност на правните изводи на първоинстанционния съд по приложението на правната
уредба, във връзка с положения от ищеца нощен труд. Моли за отмяна на решението в
обжалваната част и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на
разноските на насрещната страна, в случай че същата докаже, че се е ползвала от правна
помощ и размерът на адвокатското възнаграждение е по-висок от този, определен с
1
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и
законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемият
моли за оставянето и без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и
́
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди се, че липсата на изрична
норма за преобразуване на положения нощен труд в дневен не следва да се тълкува като
законова забрана за преизчисляване, а представлява празнота в уредбата относно реда за
организацията и разпределението на работното време. Сочи, че при наличието на такава
непълнота, следва да се прилагат общите правила на НСОРЗ и по-конкретно чл. 9 и
следващите от наредбата, в които именно е определена методологията за превръщането на
нощните работни часове в дневни. Претендира направените по делото разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез юрк. С.П.а, с
нарочна молба поддържа въззивната жалба и моли за уважаването и присъждане на
сторените разноски в хода на производството. Прави възражение за прекомерност на
уговорения в полза на процесуалния представител на въззиваемия адвокатски хонорар.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, също не се явява, но чрез
писмена молба от адв. Д. поддържа отговора на въззивната жалба, моли за присъждане на
сторените разноски, като прилага списък по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 19738 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по
обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл.
187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, от З. А. Г. срещу Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ - МВР, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1 670,46 лева /хиляда шестстотин и седемдесет лева и четиридесет и шест
стотинки/, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд –
237.95 часа за периода от 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г., получен в резултат на
преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от предявяване на исковата молба – 03.12.2019 г., до окончателното
изплащане, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР.
В исковата молба ищецът твърди, че за периода от 01.12.2016г. до 30.11.2019г. е полагал
труд като младши експерт в Регионална служба Пожарна безопасност и защита на
населението - Варна на 8, 12 и 24- часови смени при сумирано изчисляване на работното
време. Твърди, че за процесния период е полагал нощен труд, който подлежи на
преобразуване към дневен такъв, поради което му се дължи допълнително възнаграждение.
Посочва, че за процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на
министъра на вътрешните работи, уреждаща реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурството, времето за отдих и почивките на държавните
служители. Твърди, че в наредбата липсва регламентация на преобразуването на часовете
нощен труд в дневни, за разлика от предходно действалата, като счита, че приложение
следва да намерят общите законови разпоредби на трудовото законодателство. В тази връзка
излага подробни правни доводи: В чл. 9 от НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното
време, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време, т. е. 1.143. Твърди, че реално полаганият труд през
2
нощта е 8 часа и разликата между номиналния брой часове нощен труд за тримесечен
период и умножаването му с коефициент 1.143 представлява своеобразен извънреден труд,
за който следва да се приложи съответната часова ставка. Твърди, че в периода 01.12.2016 г.
до 30.11.2019 г. е положил общо 1680 часа нощен труд, който след приравняване на дневен с
коефициент 1.143 възлиза на 1920,24 часа. В следствие на това приравняване, ищецът
претендира заплащането на извънреден труд в размер на 240,24часа, който на база
основното месечно възнаграждение и увеличено с 50% съгласно чл. 187, ал. 6 ЗМВР възлиза
в размер на 2 003,60 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Не оспорва съществувалото служебно правоотношение
в релевирания период на сочената от ищеца длъжност. Оспорва предявения иск с довод, че е
платил всички отработени от ищеца часове нощен труд. Твърди също, че законодателят
изрично е регламентирал, че продължителността на работното време при нощен труд в МВР
е 8 часа на всеки 24 часа и ищецът няма как да обоснове претенция за извънреден труд,
попадащ извън редовното работно време, на база общите норми на НСОРЗ при положение,
че има действащи специални норми. Отделно излага, че разликата в следствие на
превръщането на нощен в дневен труд не представлява извънреден труд, а е установено с
цел увеличено заплащане на нощния труд. Извънреден труд би бил налице, ако служителите
действително работят извън установеното за тях работно време, което в конкретния случай
не твърди, че не е налице.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е
постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин
от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което
същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.
Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и
3
се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото
трудово законодателство по отношение на служителите на Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ - МВР, имайки предвид обстоятелството, че
учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е нормативно регламентирано със
специалните норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови
нормативни актове.
Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от
ЗМВР.
Ищецът е държавен служител в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ - МВР -Варна, поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за
Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в
този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на
ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно
правоотношение в системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период,
ищецът е полагал труд през нощта /22:00 – 06:00 часа/, съгласно графици, а отработеното
работно време се е изчислявало сумирано.
В действащата към момента на исковата претенция редакция на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е
посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал. 3 на
цитираната разпоредба се предвижда, че работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени -
сумирано за тримесечен период. От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън
редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен
годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за
работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден; 2.
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период - за
служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за
отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на
вътрешните работи.
В процесния период /01.12.2016 г. – 30.11.2019 г./ е действала Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. /в сила от 02.08.2016 г./ за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи.
Преди процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи
/ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр. 40 от 02.06.2015 г., в сила от 01.04.2015 г./. Само и
единствено в нея изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се умножава по
0,143 – чл. 31, ал. 2 от Наредбата. В следващите две Наредби изрична регламентация за
4
преизчисляване липсва. В Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от 02.06.2015 г./ и в Наредба
№ 8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016 г./ липсва изрична норма съответстваща на чл. 31,
ал. 2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0,143.
Липсата на изрична норма, обаче не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен /каквато
изрична забрана би била и противоконституционна/, а представлява празнота в уредбата на
реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.
При наличие на такава непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, съдът
намира, че следва субсидиарно да се приложи общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007 г./. В чл. 9, ал. 2 от същата е
предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат
в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Възражението, че с нарочни заповеди и наредби работодателят е компенсирал положения
нощен труд чрез допълнително възнаграждение, поради което и не следва превръщането на
нощните часове в дневни да се отразява на отчитането на извънреден труд, е неоснователно.
Това е така, тъй като посочената в чл. 9 от наредбата методология е само с оглед
установения по законодателен път начин за отчитане на нормата действително положен
труд. Тези разпоредби се прилагат едновременно с правилата за заплащане на нощния труд,
т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд. Предвид това не може да се приеме, че с предвиждането на
допълнително възнаграждение за нощен труд работодателят е запълнил празнотата в
специалните норми.
Приложение на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, в която именно е определена конкретна методология за
превръщането на нощните часове в дневни със съответния коефициент, и по-конкретно при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място. Това виждане е застъпено и в каузалната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 14/27.03.2011 г. по гр. д. № 405/2011 г. на IV ГО на ВКС и
Решение № 103/27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г. на IV ГО на ВКС.
Също така следва да се отбележи, че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда различни
хипотези. Докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 от нея визират условия за "увеличаване" на
трудово възнаграждение с определен коефициент, разпоредбата на ал. 2 се отнася
единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при сумирано
изчисляване на работно време. Това правило е общо, а не специално, поради което не може
да се сподели тълкуването, че то е приложимо единствено при "трудово възнаграждение,
заработено по трудови норми" и при "продължителност на нощното време, по-малка от
продължителността на дневното". Не може да се сподели становището, че целта на този
коефициент е да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато
той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в случая
ищецът работи 8 часа през нощта, т. е. няма необходимост от преизчисляване. Ако таково
5
становище бъде застъпено, то служител, който полага повече от 8 часа труд през нощта, ще
бъде поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото за него "приравняване" няма
да е налице, а това би било недопустимо. Предвидената възможност в специалния закон
ЗМВР нощният труд да не надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може
да бъде основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на
МВР, в неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се приравнява
на дневен, както се процедира по отношение на работниците, полагащи труд по трудови
правоотношения, регулирани по КТ.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция намира, че положеният от ищеца
нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването на
нормата следва да се заплати като извънреден труд. Исковата претенция за заплащане на
извънреден труд в периода 01.12.2016 г. – 30.11.2019г., получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по своето основание. Видно от
приетото в съдебното дирене на първа инстанция заключение на вещото лице по
назначената ССчЕ, се установи, че Зарко Георгиев е положил извънреден труд от 237.95
часа, за които му се дължи допълнително възнаграждение в размер на 1 670,46 лева /хиляда
шестстотин и седемдесет лева и четиридесет и шест стотинки/. Предвид това, по делото
е поискано и допуснато изменение на иска на основание чл. 214 от ГПК, като първоначално
предявената претенция от 2 003,60 е била намалена до горепосочения размер. Съдът намира
заключението по ССчЕ за пълно, ясно и обосновано, като същото не е оспорено от страните.
В контекста на горното следва да се приеме, че претенцията за заплащане на извънреден
труд е доказана и по своя размер.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 420.00 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК
и договор за правна защита и съдействие от 14.10.2020г., имащ характер на разписка – арг.
от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С депозираната по делото молба от
процесуалния представител на въззивника, е релевирано възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Настоящият състав на
съда намира, че адвокатът на въззиваемия е извършил процесуалните действия, за които е
бил ангажиран съобразно представения Договор за правна помощ и съдействие, като е
изготвил подробен и мотивиран писмен отговор на въззивната жалба, аргументите по който
е поддържал и с допълнително приложена по делото молба, докладвана в открито съдебно
заседание. При извършената преценка относно фактическата и правна сложност на делото,
съдът съобрази същността на самия правен спор, като намери, че същият е обременен с
множество правнорелевантни факти и възражения на насрещната страна, по делото са
ангажирани множество доказателства, допусната е и е извършена ССчЕ, а правната материя,
регулираща предмета на спора е специфична, предвид множеството нормативни актове
(законови и подзаконови такива), които следва да бъдат съобразени. В контекста на
6
гореизложеното и като прецени действителната фактическа и правна сложност на
въззивното производство, настоящият съдебен състав намира, че договорено и заплатено
възнаграждението от 420 лева не е прекомерно, поради което същото не следва да се намали
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 3215 от 16.07.2020 г., постановено по гр.д. №
19738/2019 г. по описа на ВРС, 30 съдебен състав.
ОСЪЖДА Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението" при МВР, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "Пиротска" № 171А, ДА ЗАПЛАТИ на З. А.
Г. с ЕГН **********, от гр. Вълчи дол, ул. „Странджа“ № 1а, сумата в размер на 420.00 лв.
/четиристотин и двадесет лева/, представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-
деловодни разноски, включващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 3, предл. последно от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7