РЕШЕНИЕ
№ 117
гр. Кюстендил, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20221500500146 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Б. В. Н. с ЕГН **********, с
адрес: гр. К., кв. „***“, бл. ***, ***, чрез пълномощника адв. Е.Й., насочена против Решение
№ 551 от 30.12.2021 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 1686/2021 г. по описа на
същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС – Кюстендил е признал за
установено в отношенията между страните, че Б. В. Н. дължи и следва да заплати на „***“
ЕООД следните суми: сумата в размер на главница в размер на 3392.29 лв., дължима по
Договор, договорно възнаграждение в размер на 1244.45 лв., (за периода 15.03.2020 г. –
03.04.2021 г.); лихва за забава в размер на 536.29 лв., (за периода 16.02.2020 г. – 03.04.2021
г.); законна лихва върху главницата в размер на 160.96 лв., дължима от 03.04.2021 г. - датата
на предсрочна изискуемост до 23.06.2021 г.; ведно със законната лихва от дата на подаване
на заявлението – 23.06.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д.
№ 1266/2021 г. на КРС, по силата на която посочените суми е следвало да бъдат заплатени
от Б. В. Н. и Р.Б. Н.а, (досежно последната заповедта е влязла в законна сила поради липса
на постъпило възражение), като е оставил без уважение като неоснователна и недоказана
претенцията на „***“ ЕООД да бъде установено, че Б. В. Н. дължи и следва да заплати на
ищеца възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 1006.25 лв., възнаграждение за
закупена услуга „Флекси“ в размер на 1509.37 лв., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. №
1
282/2020г. на КРС, и за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 1266/2021 г. на КРС, по силата
на която те е следвало да бъдат заплатени от Б. В. Н. и Р.Б. Н.а (досежно последната
заповедта е влязла в законна сила поради липса на постъпило възражение); осъдил е Б. В. Н.
да заплати на „***“ ЕООД 230,41 лв. - деловодни разноски в първоинстанционното
производство, както и 140,65 лв. - разноски в хода на заповедното производство по ч.гр.д.
№1266/2021 г. на КРС. Осъдил е „***“ ЕООД да заплати на адв. Е.Й. 596,65 лв.
възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА за осъществено процесуално представителство на
ответника по делото Б. В. Н..
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в частта, в която районният съд
е признал за установено в отношенията между страните, че ответникът Н. дължи и следва да
заплати договорно възнаграждение в размер 1244.45 лв. за период 15.03.2020г. - 03.04.2021
г., както и относно деловодните разноски, които е осъден да заплати във връзка с тази му
част, като релевира доводи за неговата неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост.
Като неправилни се приемат доводите на районния съд, че страните по валидно
сключения договор за потребителски кредит са уговорили свободно размера на
възнаградителната лихва и ГПР, изразяващ общите разходи по кредита за потребителя като
годишен процент от общия размер на кредита, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК не можел да е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Подчертава, че противоречат на добрите
нрави клаузи, с които се уговаря възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер,
респ. за обезпечени вземания надвишаваща двукратния размер, на законната лихва и счита,
че уговорката за заплащане на договорно възнаграждение е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като то надхвърляло обичайните размери и на законната лихва,
при което се нарушавал принципът на справедливост, страните били поставени в
неравностойно положение и се излизало извън възнаградителната и обезщетителна функция
на задължението за заплащане на лихва. Твърди се, че уговорките относно ГПР, респ. ГЛП,
са нищожни поради противоречие със закона на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 от ЗПК и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Акцентира се, че в договора за
кредит не бил посочен текущият (месечен) лихвен процент, с който се олихвявал кредитът,
условията за прилагане на лихвения процент и показателите, по които се формирал ГЛП
като основен лихвен процент, който кредиторът прилагал и съответните надбавки към него,
както и условията и процедурите за промяна на лихвения процент по кредита. Допълва се,
че ищецът не бил ангажирал и представил доказателства за това, че клаузите в процесния
договор за кредит са индивидуално договорени.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне
на предявените искови претенции. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна
„***“ ЕООД чрез пълномощника юрисконсулт Томас Кехайов, в който се оспорва изцяло
депозираната въззивна жалба и се изразява становище за недоказаност и неоснователност на
2
изложените в нея твърдения. Въззиваемото дружество счита, че наведените от въззивника
възражения, неприсъстващи в отговора на исковата молба , не следва да бъдат разглеждани,
предвид преклудирането им по силата на чл. 133 от ГПК. Навежда пространни доводи в
подкрепа на твърденията си, че уговорените от страните лихвен процент и ГПР не
противоречат на добрите нрави, респ. свързаните с тях клаузи от договора не са нищожни на
основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, както и, че процесният договор отговаря на
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, т. 9а, т. 10 и следващи от ЗПК, респ. същият не е
недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Акцентира, че страните са
сключили договора за кредит с оглед принципа за свобода на договаряне и по своя свободна
воля при фиксиран ГЛП 41 % и ГПР 49.09%, при спазване разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Счита, че всички представени с исковата молба доказателства свидетелствали за
възникване на валидно договорно правоотношение между страните, като твърди, че е налице
индивидуално договаряне на конкретните условия по кредита, предвид наличието на
получен от кредитополучателя СЕФ с преддоговорна информация и собственоръчното
подписване от него на всяка страница от ОУ и на самия договор и приложенията към него,
което изразявало съгласието му с параметрите на предоставения кредит.
Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски във въззивното производство.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
3
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Производството пред РС Кюстендил е образувано по искова молба, подадена от "***"
ЕООД срещу Б. В. Н., съдържаща искане за постановяване на решение, с което ответника да
бъде осъден да заплати на ищеца суми, признати за дължими с издадена по ч.гр.д. 1266/2021
г. по описа на РС Кюстендил заповед за изпълнение на парични задължения, в резултат на
възникнало между страните облигационно правоотношение по силата на Договор за
потребителски кредит №*** от 14.01.2020 г. Претендирани са и деловодни разноски.
С обжалваното решение районният съд е уважил исковата претенция за сумите:
главница в размер на 3392.29 лв. (три хиляди триста деветдесет и два лева и двадесет и
девет стотинки), дължима по Договор, договорно възнаграждение в размер на 1244.45 лв.
(хиляда двеста четиридесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки), (за периода
15.03.2020 г. – 03.04.2021 г.); лихва за забава в размер на 536.29 лв. (петстотин тридесет и
шест лева и двадесет и девет стотинки), (за периода 16.02.2020 г. – 03.04.2021 г.); законна
лихва върху главницата в размер на 160.96 лв., (стои шестдесет лева и деветдесет и шест
стотинки), дължима от 03.04.2021 г. - датата на предсрочна изискуемост до 23.06.2021 г.;
ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението – 23.06.2021 г. до изплащане
на вземането, като за вземанията за възнаграждения по закупени допълнителни услуги –
Фаст и Флекси е отхвърлил исковата претенция като неоснователна и недоказана.
Съобразявайки разпоредбата чл. 269 ГПК, очертаваща предметния обхват на
въззивната проверка, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по правилността на
обжалваното решение в частта, с която е признато за установено между страните, че
ответника дължи на ищеца договорно възнаграждение в размер на 1244.45 лв. за периода
15.03.2020 г. – 03.04.2021 г.
Страните не спорят по установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. Въззивният съд изцяло споделя мотивите на районния съд, установяващи
фактическата обстановка по делото и доколкото пред настоящата инстанция не са
приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в
настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районен съд.
По делото е представен Договор за потребителски кредит, в който Б. В. Н. е посочена,
като клиент, а „***", ЕООД, ЕИК ***, като кредитор и са отразени следните параметри:
сума на кредита 3500 лева, срок на кредита - 24 месеца, размер на вноски по кредита 215.34
лева, ГПР 49.09%, годишен лихвен процент 41.00%, лихвен процент на ден 0.11%, дължима
сума по кредита 5168.11 лева.Посочени са като дължими суми по избран пакет от
допълнителни услуги: 1050.00 лева по допълнителен пакет „Фаст“ и 1575.00 лева по
допълнителен пакет „Флекси“. Общото задължение в договора с допълнителните услуги е
определено на 7793.11 лева, общ размер на вноска 324.72 лева, дата на погасяване 15 ден от
месеца. Документът представлява писмен текст, подписан от клиента, солидарния длъжник
и кредитора.
В нарочна декларация, като неразделна част от договора, са посочени Общи условия
4
към Договори за потребителски кредити за физически лица, които са предадени при
подписване на ДПК, с които длъжникът е запознат и приема. В декларацията е отразено
знание и относно Тарифа за таксите, която също е приета. Изрично е декларирано съгласие
съществените условия по ДПК да се уговарят и в ОУ към ДПК, както промени в ОУ да
бъдат извършвани при условията и предпоставките на ОУ, и имат действие по отношение на
клиента и солидарните длъжници след изменението им от кредитора и при липсата на
изрично несъгласие от страна на същите. Посочено е, че новите условия влизат в сила с
обявяването им на интернет страницата и на общодостъпно място в офисите на кредитора.
Представеният документ е подписан също така от клиента, солидарния длъжник и
кредитора. Липсват твърдения в исковата молба относно договаряне чрез средства за
отдалечен достъп.
Представените доказателства не са оспорени от ответника – длъжник, в срока за
подаване на писмен отговор, нито в хода на производството, като неавентични.
В представените Общи условия на „***“ ЕООД към Договор за потребителски
кредит в чл.4 е договорено възнаграждение – годишен лихвен процент, посочено е в т.4.1, че
за ползвания кредит клиентът дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент е
определен в точка VІ от ДПК /договора за потребителски кредит/, общият размер на ДВЗ по
кредита е предварително определен в погасителния план на база на лихвения процент по
ДПК. Лихвата по кредита се изчислява върху усвоената и непогасена главница за периода на
ползване на кредита и започва да тече от датата на усвояване на кредита. За целите на
изчисляване на лихвата, посочена в т.VІ от ДПК се приема, че годината се състои от 360 дни,
а месецът се състои винаги от 30 дни. Страните са се съгласили договорената
възнаградителна лихва да се разсрочи във времето и да се погаси от клиента в рамките на
погасителния план. В чл.5 – ГПР по ДПК е отразено, че заемната сума се предоставя в лева
при фиксиран курс на БНБ от 1.95583 лева за едно евро, като клиентът солдарният длъжник
са се съгласили при евентуална промяна на официалния курс на лева спрямо еврото да
дължат на кредитора левовата равностойност на толкова евро, колкото е било задължението
им по ДПК и ОУ, непосредствено преди момента на промяната. В т.5.2 е посочено, че при
първоначално изчисление на ГПР по ДПК, Кредиторът отчита общите положения по
Приложение 1 от ЗПК, като за начална дата приема датата, следваща сключването на ДПК и
следните допълнителни допускания – ДПК е валиден за срока, за който е сключен и
кредиторът и клиенткът са задължени да изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора, първоначалното изчисление на ГПР по ДПК се прави,
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален
размер и ще се прилагат до изтичане на срока на ДПК. В чл.6 са уговорени начините на
погасяване на кредита. Съгласно чл.6.4 когато постъпилата сума е недостатъчна за
погасяване текущото задължение, вземанията се считат за погасени в следната
последователност: според изрично писмено заявление от страна на клиента в случай, че не е
налице заявление, съгласно предходната буква – разноски за такси, лихви за забава,
неустойки, обезщетения се погасяват преди главницата.
5
По делото е представен погасителен план към договор за потребителски кредит
№***, в който са посочени дати на плащане, размер на дължима главница, размер на
дължима лихва, размер на вноска по кредита, размер на вноска по закупен пакет от
допълнителни услуги, общ размер на месечна вноска. Отразено е, че задължението се
погасява ежемесечно, при спазване на погасителния план към договора за потребителски
кредит.
В доказателствата се открива и преводно нареждане като за получател е посочен
ответникът Б. В. Н. от "***" ЕАД за сума възлизаща на 3500.00 лева от дата 14.01.2020 г. В
преводното нареждане ясно е посочено, като основание за извършване на превода номер,
съответстващ на номера на договора за кредит ***.
В хода по същество процесуалният представител на ответника е направил възражения
за неравноправност на договора, като противоречащ на чл.10 и чл.11, ал.2 ЗПК. Сочи се и
недействителност на договора съгласно чл.22 ЗПК.
С оглед на изложените обстоятелства и като има предвид, че съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата,
като има предвид изложените в жалбата доводи, съдът приема следното от правна страна:
Въззивникът счита, че уговорките относно ГПР, респ. ГЛП, са нищожни поради
противоречие със закона на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19,
ал. 1 от ЗПК и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Сочи се също, че в договора за кредит не бил посочен
текущият (месечен) лихвен процент, с който се олихвявал кредитът, условията за прилагане
на лихвения процент и показателите, по които се формирал ГЛП като основен лихвен
процент, който кредиторът прилагал и съответните надбавки към него, както и условията и
процедурите за промяна на лихвения процент по кредита. Допълва се, че ищецът не бил
ангажирал и представил доказателства за това, че клаузите в процесния договор за кредит са
индивидуално договорени.
Доколкото вземането за спорната сума 1244.45 лева, представляваща договорно
възнаграждение, се основава на Договор за потребителски кредит, преценката относно
дължимостта на сумата, включва и преценка за действителността на договора, която следва
от разпоредбата на чл.22 ЗПК, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Няма спор, че кредитополучателят отговаря на изискванията за потребител съгласно
чл.9, ал.2 ЗПК - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.
Представеният договор и Общите условия, които не са оспорени от ответницата,
относно автентичността им, отговарят на посочените изисквания по чл.10, ал.1, чл.11, ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1 т.7-9 ЗПК.
По делото е представено преводно нареждане,установяващо извършен превод в полза
6
на Б. В. Н., което, както и получаване на сумата, не са оспорени – в обобщение, налице е
валиден договор, по който е договорено плащане на възнаградителна лихва, която не е
заплатена, което обосновава извод за основателност на предявения иск.
Що се отнася до уговорките относно размер на възнаградителната лихва и ГПК,
следва да бъде отбелязано, че в договора е посочен размер на възнаградителна лихва –
фиксиран размер - лихвен процент на ден 0.11% и годишен лихвен процент 41.00%. Посочен
е и годишен процент на разходите в размер на 49.09 %, както и взетите предвид при
определянето му допускания – раздел VІ от договора и чл.5 и сл. от Общите условия.
Съдържанието на подчертаните клаузи от договора и Общите условия изпълнява
изискванията на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 ГПК, относно посочване на лихвения процент и
Годишен процент на разходите, с посочване на взетите предвид при определянето му
допускания. Съгласно чл.11, ал.1 т.9 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвеният
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. Методиката за изчисляване на референтния лихвен процент е съгласно чл. 33а
ЗПК, а съгласно чл.11, ал.1 т.10 ЗПК годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Видно е, че изискване за
посочване на конкретна методика за изчисляване на лихвения процент се изисква само при
договори с променлив лихвен процент, а изискване за посочване на компонентите от които
се формира ГПР, като условие за действителност на договора липсва, изискването за
посочване на взетите предвид допускания при определянето му от друга страна е спазено.
По аргумент от чл.9 и сл. от ЗПК – специален закон, изготвен с цел защита правата на
потребителите, допускащ договаряне на лихви при предоставяне на заеми, следва, че това не
е клауза, която да противоречи на добрите нрави, в противен случай не би било допустимо
изобщо начисляване на възнаградителна лихва. Тази клауза не попада и в някое от дадените
в ЗЗП, определения за неравноправна клауза. Размерът на дължимата лихва е посочен ясно и
разбираемо, към договора се съдържа погасителен план, който показва размера на
дължимата месечна вноска, каква част от тази сума представлява дължима възнаградителна
лихва. Ако се изхожда от нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България и чл.19, ал.1 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като се има предвид, че към момента на сключване
7
на договора размерът на законната лихва за просрочени задължения в левове (съгласно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения), се съизмерява с основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта т.е възлиза на 10% следва, че не е налице и нарушение на посоченото
изискване.
С оглед на изложеното, решението в обжалваната част, е правилно и ще бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се следват деловодни разноски за
пред настоящата инстанция, възлизащи на сумата от 100.00 лева за юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл. 78, ал.8 ГПК, в съответствие с чл. 37 от Закона
за правната помощ и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 551 от 30.12.2021 г., постановено по гр.д. №
1686/2021 г. по описа на Кюстендилския районен съд в частта, с която съдът е признал за
установено в отношенията между страните, че Б. В. Н. дължи и следва да заплати на „***“
ЕООД, ЕИК ***, договорно възнаграждение в размер на 1244.45 лв. за периода 15.03.2020 г.
– 03.04.2021 г.
ОСЪЖДА Б. В. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., кв. „***“, бл. ***, ***, да
заплати на „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ***, вх.
***, представлявано от неговите управители С.Н. и Ц.С., сумата от 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
В останалите части решението, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8