Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../10.02.2023 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №4131 по описа за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №20251913/13.11.2020г.,
постановено по гр.д. №27732/2019г. по описа на СРС, 30 състав, е отхвърлен като
неоснователен искът, предявен от М.И.Д. – Г.против Г.С.Г. за присъждане на
обезщетение в размер на 3000 лева за лишаване от ползването на следния недвижим
имот, съсобствен с Г.Г. и трети лица, а именно: 1/6 идеална част от апартамент
№51, находящ се в гр. София, ж.к. „Фондови жилища“, бл.******, със застроена
площ от 70,40 кв.м., заедно с таванско помещение №51, с полезна площ от 2,97
кв.м., заедно с 1,145% идеални части от общите части на сградата и толкова
идеални части от правото на строеж върху мястото. Осъден е Г.С.Г. да заплати на
М.И.Д. – Г.обезщетение в размер на 128,80 лева за лишаването на М.И.Д. – Г.от
ползването на следния недвижим имот, съсобствен с Г.Г. и трети лица, а именно
1/18 идеална част от апартамент №54, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с
площ от 64,18 кв.м., заедно с мазе №6, с площ от 5,74 кв.м., заедно с 0,860%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,
като в искът за останалата част за сумата от 1871,20 лева е отхвърлен като
неоснователен. Осъден е Г.С.Г. да заплати на М.И.Д. – Г.сторените по делото
разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК в размер на 25,76 лева. Осъдена е М.И.Д.
– Г.да заплати на Г.С.Г. сторените по делото разноски на основание чл.78, ал.3
от ГПК в размер на 292,27 лева. Осъдена е М.И.Д. – Г.да заплати на адв. В.А.В.
– САК като пълномощник на Г.С.Г. адвокатско възнаграждение в размер на 596,23
лева.
Постъпила е въззивна жалба от ищцата М.И.Д.
– Г., чрез пълномощника адв. Л.Г., срещу решението в частта, с която е
отхвърлен предявеният осъдителен иск за присъждане на обезщетение в размер на
3000 лева за лишаване от ползване на собствената ѝ 1/6 идеална част от
апартамент №51, находящ се в гр. София, ж.к. „Фондови жилища“, бл.******, със
застроена площ от 70,40 кв.м., заедно с таванско помещение №51, с полезна площ
от 2,97 кв.м., заедно с 1,145% идеални части от общите части на сградата и
толкова идеални части от правото на строеж върху мястото. Въззивникът излага
оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано,
постановено в противоречие с материалния закон и съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Неправилно съдът направил извод, че е установен
фактът на предаване на ключове от процесния апартамент на М. Г., като същата
отказала да ги приеме. Този факт не се установявал от протокол от 12.02.2018г.,
нито от свидетелските показания на свидетелката Я.С., които неправилно били
преценени от съда. Присъствието на посочената свидетелка в кантората на
нотариус Г.Й.– Д. не се установявало от представения протокол и не било
безспорно установено, че свидетелката има непосредствени впечатления относно
предаването и приемането на ключовете от апартамент №51. При снемане на
самоличността на свидетелката било установено, че същата живее на съпружески
начала с ответника по делото, с когото имат общи деца, както и, че обитават
процесния апартамент №51. Съдът не отчел възможната заинтересованост на
свидетелката и не обсъдил показанията ѝ в тяхната взаимна връзка с
останалия материал по делото. Поради това постановеното решение било неправилно
и необосновано. Не било безспорно установено по делото, че на ищцата е осигурена
възможност да ползва процесния апартамент №51, както и било установено, че
същият се ползва лично от ответника Г.Г. и Я.С., с която същият живеел на
съпружески начала. В практиката на ВКС било развито становището, че когато
общата вещ се ползва от един от съсобствениците, формалното изразяване на
съгласие от негова страна другите също да се ползват от имота, когато обективно
е невъзможно те съвместно да реализират субективните си права, не освобождава
ползващият съсобственик от задължението му да плати обезщетение за ползата, от
която останалите са лишени. В случая процесният апартамент бил двустаен,
съсобствен както между страните, така и с други лица, поради което реално не би
могло да се ползва от всички съсобственици. Поради това действията по
предоставяне на ключове за достъп били формални и на практика такава възможност
не била налице, поради което ответникът не се освобождавал от отговорност да
заплаща обезщетение. Ответникът не установил, че обзавеждането на апартамента е
негова собственост, поради което не било доказано твърдението му, че за
определяне на размера на обезщетението следва да се вземе предвид средната
пазарна цена от отдаване под наем на имота без обзавеждането му. С оглед
изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде уважен
предявения иск.
В срока по чл.267, ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна Г.С.Г., чрез пълномощника адв. В.В., с
който въззивната жалба се оспорва изцяло. Излагат се доводи, че по изрично
искане на ищцата ответникът Г.Г. се е явил на 12.02.2018г. в нотариалната
кантора на нотариус Г.Д., за да представи ключ от процесния апартамент на
ищцата, за което бил съставен протокол от нотариуса. Посочва, че свидетелката Я.К.С.е
присъствала в кантората на нотариуса по време на въпросната среща, като от
показанията ѝ се установявало, че ответникът е предал на ищцата своя
личен комплект ключове и чипове. Свидетелят М.М., който също присъствал на
срещата при нотариуса потвърдил казаното от свидетелката С.. Нотариусът нямал
право да удостоверява присъствието на други лица, явили се в кантората, извън
производството, което е бил ангажиран да проведе. На срещата присъствало и друго
лице – адв. К.М., представляваща ищцата М.Д., чието присъствие също не било
удостоверено от нотариуса. Неоснователни били и доводите, че жилището не може
да се ползва от всички съсобственици, доколкото поради близкото им родство не
съществували пречки за това. Поради изложеното моли решението да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По отношение на
иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС ищецът трябва да
докаже, че 1) имотът е съсобствен с ответника; 2) че е отправил писмена покана;
3) че ответникът ползва имота или ползва площ по-голяма от съответстващата на
правата му в собствеността; 4) ползата, която е пропуснал след поканата,
обикновено в размер на дължимия пазарен наем.
Съгласно чл.
31, ал. 1 от ЗС съсобственикът може да си служи с общата вещ съобразно
предназначението, което тя е имала при възникването на съсобствеността и по
начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата
им. Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата
вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва (или при
необходимост може да се ползва) от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва
лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното
ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта
- чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на
неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е
предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга
правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.
Забраната да не
се пречи на другите съсобственици да си
служат с вещта съобразно правата им е
израз на общото правило за добросъвестно
упражняване на притежавани права.
Ползващият съсобственик започва да пречи на
останалите тогава, когато те са отправили искане него да им предостави
възможност да ползват вещта и ползващият
не е отстъпил частта от имота, съответстваща на
дела на автора на искането или не е предоставил възможност да ползват заедно вещта.
В случая по делото
е приет като доказателство протокол рег. №971/12.02.2018г. по описа на нотариус
Г.Й.– Д. *** действие СРС, в който е удостоверено от нотариуса обстоятелството,
че ответникът Г.С.Г. предал ключ от апартамент №51, находящ се в гр. София,
ж.к. „Фондови жилища“, бл.******, и чип за входната врата, а ищцата М.И.Д. – Г.е
заявила, че няма необходимост да получи ключа, въпреки че е приканена за това
двукратно. Протоколът е подписан и от ищцата М.Д. – Г.и доколкото удостоверява
неизгоден за същата факт, а именно, че е отказала да получи предоставения
ѝ от ответника Г.Г. ключ за процесния ап.51, съдът приема посочения факт
за установен по делото. Това обстоятелство се установява и от събраните по
делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Я.К.С.и М.М.М., които
сочат, че на срещата при нотариуса ответникът предал ключа от апартамент №51 на
ищцата и я приканил два или три пъти да го вземе, но тя отказала да вземе
ключа. Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания относно
кредитирането от първоинстанционния съд на показанията на св. С., с която
ответникът живее на съпружески начала, тъй като показанията на свидетелката,
подложени на обстоен критичен анализ, съобразно изискването на чл.172 от ГПК,
съотвестват напълно на останалите събрани по делото доказателства, включително
на направената констатация от нотариуса в съставения протокол.
Поради изложеното
въззивната инстанция приема за установено по делото, че ответникът след
получаване на нотариалната покана е предложил на съсобственика си да ползва
процесните имоти, както и му предоставил ключ от процесния ап.51, в който
случай се е освободил от задължението си по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Поради изложеното
правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск по чл.31, ал.2
от ЗС неоснователен и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен, следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивното
производство се дължат на въззиваемата страна. Направено е искане от
пълномощника на въззиваемата страна адв. В.В. за присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Според чл.38, ал.2 от ЗА
в случаите по ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 и осъжда другата страна да го
заплати. В случая във въззивната инстанция е представен договор за правна
защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и процесуалния му
представител адв. В.В., в който е посочено следното: „Договорено
възнаграждение: 510 лева без ДДС, което възнаграждение не е платено, но е
дължимо от насрещната страна, поради това, че адвокатът оказва безплатна правна
помощ на Г.С.Г. на основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата“. Така обективираната воля на въззивника и адвоката е
противоречива и не дава категорична яснота относно договорения начин на
оказване на правната помощ – при заплащане от клиента на договорено с адвоката
възнаграждение по чл.36 от ЗА или безплатно по чл.38 от ЗА. Самият факт на
договаряне на възнаграждение изключва правната помощ да е безплатна. Това е
така, защото при оказване на безплатна правна помощ по чл.38 ал.1 от ЗА
клиентът и адвокатът изобщо не договарят възнаграждение, а само посочват, че
помощта е безплатна. В тези случаи, при наличие на предпоставките на чл.38,
ал.2 от ЗА съдът е този, който определя възнаграждението на адвоката. Поради
изложеното, съдът приема, че не са налице основания за присъждане в полза на
адв. В. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.2 от ЗА.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-Е
въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20251913/13.11.2020г., постановено по гр.д.
№27732/2019г. по описа на СРС, 30 състав, в обжалваната част, с която е
отхвърлен като неоснователен искът, предявен от М.И.Д. – Г.против Г.С.Г. за
присъждане на обезщетение в размер на 3000 лева за лишаване от ползването на
следния недвижим имот, съсобствен с Г.Г. и трети лица, а именно: 1/6 идеална
част от апартамент №51, находящ се в гр. София, ж.к. „Фондови жилища“, бл.******,
със застроена площ от 70,40 кв.м., заедно с таванско помещение №51, с полезна
площ от 2,97 кв.м., заедно с 1,145% идеални части от общите части на сградата и
толкова идеални части от правото на строеж върху мястото.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на адв. В.В. за присъждане на основание чл.38, ал.2 от ЗА на
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
въззиваемата страна Г.С.Г.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.