№ 83
гр. Шумен, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223600500047 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на разглеждане е въззивна жалба от АХМ. М. М. от с. Наум, общ.
Каолиново, обл. Шумен, действащ чрез пълномощника адв. Р. Н. от АК – Силистра срещу
решение № 197/21.12.2021 г. по гр.д. № 933/2020 г. по описа на НПРС.
Жалбоподателят намира решението за неправилно, необосновано, постановено при
неправилна правна квалификация и нарушение на съдопроизводствените правила по
съображения, подробно изложени в жалбата му, с оглед на което моли въззивният съд да го
отмени изцяло и постанови друго, с което да уважи иска му, като осъди ответника да му
заплати сумата от 1 282.50 лева - обезщетение за ползването на 1/2 ид.ч. от процесната земя
и му присъди извършените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Б. МЮСР. В. не е депозирал отговор на
въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Б. И. от ШАК оспорва
същата като неоснователна.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното:
Гр.д. № 933/2020 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на
жалбоподателя срещу въззиваемия, в която ищецът е навел твърдения, че с решение №
1
85/29.03.2018 г. по гр.д. № 647/2017 г. по описа на НПРС и решение № 161/30.07.2018 г. по
в.гр.д. № 183/2018 г. по описа на ШОС по отношение на Х.Х.А. И.Х.Х. и Б. МЮСР. В. е
било признато, че той е собственик, на основание давностно владение, на нива с площ от
4.124 дка, в землището на с. Наум, обл. Шумен, местност „ .... „, съставляваща имот №
102002 по плана за земеразделяне, при граници: №№ 026001, 102003, 000056, 102001, а по
КК и КР на селото – ПИ с идентификатор № 51158.102.2, с площ от 4 104 кв.м., при съседи:
51158.102.56, 51158.102.3, 51158.102.1 и 51158.26.1. Владението върху имота му било
предадено на 18.10.2019 г.. През стопанските 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/ 2017 г.,
2017/2018 г. и 2018/2019 г. И.Х.Х. и съпругата му Р.Е.Х. са ползвали половината от имота, а
Б. МЮСР. В. – другата половина, и са получавали плодовете му - по 80 лв. на декар рента и
по 45 лева на декар субсидии от държавата, като за целия период общата сума е 2 565 лева
или по 1 282.50 лева за И.Х.Х. и Б. МЮСР. В.. И.Х.Х. починал на 25.07.2019 г.. Предвид
горното, отправил нотариална покана до ответниците да му заплатят обезщетение за
лишаване от правото да ползва имота през периода 2014 г. – 2019 г., но от тяхна страна не
било извършено плащане. Позовавайки се на изложеното, жалбоподателят е поискал от
съда да постанови решение, по силата на което да осъди Б. МЮСР. В. и Р.Е.Х. да му
заплатят обезщетение за пропуснати ползи за това, че е бил лишен да ползва процесната
земя за петгодишен период, считано от 2014 г. до 2019 г. вкл., под формата на рента и
субсидии, в размер общо на 2 565 лева или по 1 282.50 лева за всеки от ответниците.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът Б. МЮСР. В. е оспорил иска като
неоснователен, твърдейки, че от 2012 г. до 2019 г. е владял и се е разпореждал с процесния
имот на основание нотариален акт за дарение № ..../2012 г. на нотариус П.А., поради което е
бил добросъвестен владелец. Освен това е отдал имота под наем на лицето М.О.Р. поради
което не е получавал субсидии за него. Трето, в негова полза е изтекла кратката 5-годишна
придобивна давност.
Ответницата Р.Е.Х. не е изразила становище по иска.
С молба от 12.04.2021 г. ищецът е заявил, че между него и ответницата Р.Е.Х. е било
постигнато извънсъдебно споразумение, по силата на което същата му е заплатила
дължимата сума по предявения спрямо нея иск, поради което се отказва от него и моли за
прекратяване на производството по делото спрямо тази ответница.
С определение № 93/12.04.2021 г. съдът е прекратил производството по делото,
поради отказ от иска. Определението е било обжалвано от ищеца, като с определение №
218/19.07.2021 г. по в.гр.д. № 291/2021 г. на ШОС е било отменено в частта, в която
производството е прекратено по отношение на ответника Б. МЮСР. В. и делото е върнато
на НПРС за продължаване на съдопроизводствените действия по отношение на предявения
срещу него иск.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с предявен
от АХМ. М. М. срещу Б. МЮСР. В. иск по чл.31, ал.2 от ЗС, за заплащане от ответника на
ищеца обезщетение за ползването на полагащата му се 1/2 ид.ч. от имот, представляващ
нива с площ от 4.104 дка, ІV категория, находяща се в землището на с. Наум, обл. Шумен,
2
местност ...., съставляваща имот № 102002 по плана за земеразделяне, при граници: №№
026001, 102003, 000056, 102001, от което е бил лишен за период от 5 стопански години от
2014/2015 г. до 2018/2019 г., в размер на 1 282.50 лева, като с решението си е отхвърлил
иска изцяло и е осъдил ищеца да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 500
лева.
Решението се обжалва изцяло от ищеца.
При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че
първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо, като постановено по непредявен
иск.
Видно от изложеното в исковата молба и изявленията на ищеца и процесуалния му
представител в хода на делото, до приключване на устните прения в първа инстанция,
ищецът е твърдял, че е собственик на целия имот, а не съсобственик и, че през исковия
период същият е бил ползван без правно основание съвместно от ответника Б. МЮСР. В. и
И.Х.Х., заедно със съпругата му Р.Е.Х., като самият той е бил лишен от ползването му. В
тази връзка и поради смъртта на И.Х.Х., настъпила на 25.07.2019 г. е поискал от съда да
осъди ответниците Б. МЮСР. В. и Р.И.Х. да му заплатят обезщетение за пропуснати ползи
под формата на получените от всеки от тях ренти и субсидии за имота за стопанските 2014 г.
– 2019 г.. В първоначалната искова молба ищецът е посочил като основание за исковете си
чл.30, ал.3 от ЗС, а в уточняващата молба – чл.31, ал.2 от ЗС, която правна квалификация е
била приета и от първоинстанционния съд, макар, че не го обвързва. Нито един от
посочените текстове обаче не може да се приеме като основание на действително
предявената претенция, очертана от наведените от ищеца факти и обстоятелства и предявен
петитум, от които единствено може и следва да бъде изведено материалното право, чиято
защита се търси. В случая ищецът категорично не се е позовавал на съсобственост между
него и първоначалните ответници, респ. между него и ответника Б. МЮСР. В., като е
обосновал правото си на вземане с твърдението, че е едноличен собственик на имота и всеки
от първоначалните ответници е ползвал без правно основание по 1/2 ид.ч. от него, поради
което му дължи припадащата му се част от получените от имота граждански плодове за
времето от 2014 г. до 2019 г. вкл.. Изложеното налага извод, че първоинстанционният съд е
бил сезиран с иск по чл.93 от ЗС, имащ за предмет защита правото на собственика да получи
добивите, включая гражданските плодове от собствената си вещ, от които е бил лишен през
известен период от време, тъй като са били получавани без основание от друго лице, като
целта на предоставената с иска защита е възстановяване на баланса между правото на всеки
собственик, лишен от добивите на собствената му вещ и всяко друго лице, което в
определен период от време ги е получавало вместо собственика. Предвид това и, че
претенцията по чл.93 от ЗС се основава на факти и обстоятелства, различни от тези, на
които се основава иска на съсобственик на вещта срещу другите съсобственици за ползите,
от които е бил лишен поради това, че тя е била ползвана само от останалите, но не и от него
/ имащ за правно основание чл.31, ал.2 от ЗС / и, едновременно с това касае различно
материално право, подлежащо на защита, настоящата инстанция приема, че
3
първоинстанционният съд не само е задал неправилна материално правна квалификация на
претендираното право, но е допуснал произнасяне по иск, различен от предявения, т.е. по
непредявен иск, с оглед на което постановеният от него съдебен акт е недопустим, поради
липса на положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право
на иск, за която съдът следи служебно. Ето защо, обжалваното решение се явява
недопустимо и следва да се обезсили, като делото бъде върнато на НПРС за произнасяне по
предявения иск.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 197/21.12.2021 г. по гр.д. № 933/2020 г. по описа на
Районен съд – Нови пазар.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Нови пазар, друг състав, за ново разглеждане и
произнасяне по предявения иск.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4