РЕШЕНИЕ
№……………..
гр. София, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ. СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Десислава
Алексиева гр. дело № 414 по описа за
2021 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20233524 от 23.10.2020 г. по гр. д. № 10015/2020
г. по описа на СРС, 173- ти с-в е отхвърлен предявения
иск на основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Ю.И.С., ЕГН **********
не дължи на „К.И.И.Б.“ АД, ЕИК *****сумата от 1 914,23 лева, представляваща главница, ведно със законната
лихва за забава до окончателното изплащане, 678,02 лева възнаградителна лихва за периода 20.03.2008 г. до
19.06.2009 г., 787,93 лева за
мораторна лихва за периода 18.04.2008 г. до 02.09.2011 г. и разноски по делото 167,60 лева, присъдена с изпълнителен
лист от 13.02.2012 г., издаден в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД по гр. д. №
40522/2011 г. на СРС, 54 състав, въз основа на който е образувано изп. д. №
20208410400599 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 и е осъдена Ю.И.С. да заплати
на „К.И.И.Б.“ АД сумата от 100 лв. разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Ю.И.С. с изложени
доводи за неправилност. Заявява, че изпълнителното дело е перемирано считано от
10.06.2016 г., с изтичането на двугодишен срок от наложен запор на трудово
възнаграждение на 09.06.2014 г. Последваща молба за извършване на опис е
подадена едва на 16.03.2017 г. при вече перемирано дело. Счита, че мотивите на
съда, че до ТР № 2/26.06.2015 г. , давност по изпълнителни дела не тече. Счита,
че давността е изтекла на 10.06.2019 г., позовавайки се на съдебна практика,
която приема, че давността тече от последното валидно изпълнително действие ТР
№ 2/26.06.2015 г., ВКС. Счита, че частичното плащане не може да се приеме за
признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Отправя искане за отмяна
на решението и уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ответника “К.и.И.Б.“ ЕАД, в
който се излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че новото тълкувателно решение се
прилага от датата на постановяването му и има действие само по отношение на
висящи дела към този момент. Приетото от първоинстанционния съд, че давността
по изпълнителното дело е спряна до 26.06.2015 г. – датата на ТР №2/6.06.2015 г.
не противоречи на константната практика на ВКС. Дори и това да не бъде
възприето, въззиваемата страна сочи, че по делото са извършвани доброволни
плащания от длъжника на 01.08.2014 г. в размер на 70 лева, както и на
12.12.2014 г. в размер на 20 лева, а на 05.03.2015 г. до длъжника е изпратено
съобщение за опис на движими вещи. От значение е искането на взискателя за
предприемане на изпълнително действие, а не извършването му. От това действие
до датата на образуване на ново изпълнително дело при ЧСИ Н.М. – 30.01.2020 г.
не са изминали 5 години. Сочи, че при постановяването му не са допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли за потвърждаване на
решението и претендира разноски в размер на 350 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски
съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Съдът е сезиран с
иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.
С исковата молба
ищецът е въвел като предмет на спора недължимост на главно парично вземане с
размер 1 914,23 лева, представляваща
главница, ведно със законната лихва за забава от 26.09.2011 г. до окончателното
изплащане, 678,02 лева
възнаградителна лихва за периода 20.03.2008 г. до 19.06.2009 г., 787,93 лева за мораторна лихва за
периода 18.04.2008 г. до 02.09.2011 г. и разноски по делото 167,60 лева, присъдена с изпълнителен
лист от 13.02.2012 г., издаден в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД по гр. д. №
40522/2011 г. на СРС, 54 състав, въз основа на който е образувано изп. д. №
20208410400599 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841. Отправено е искане до съда за
признаване за установено, че сумата не се дължи поради погасяване по давност на
вземането.
С отговора на
исковата молба ответникът е оспорил иска като неоснователен, поради спиране на
давността и многократно прекъсване с предприемане на действия по принудително
изпълнение по изп. дело 20138410411848 и изп. д. № 20208410400599.
По делото са
приобщени изп. д. № 20138410411848 и изп. д. № 20208410400599 по описа на ЧСИ Н.М.,
с рег. № 841.
Първоинстанционният
съд е приел, че исковата претенция е неоснователна, тъй като до 26.06.2015 г. давност
не е текла, а след тази дата е започнала да тече нова давност. На 27.11.2013 г.
и 03.06.2014 г. са наложени запори върху трудовото възнаграждение. При всяко
плащане по запора, следва да се отчита наличието на запора. Давността е прекъсната
с налагане на запори, които са продължили да тежат и след 26.06.2015 г. до м.
август 2019 г., когато делото е прекратено. Образувано е ново изп.д.
20208410400599, като са наложени запори върху банковите сметки на длъжницата с
разпореждане от 05.02.2020 г., които също са прекъснали давността. Въз основа
на това, първоинстанционният съд е
приел, че вземанията не са погасени по давност, поради което е отхвърлил иска
по чл. 439, ал. 1 ГПК.
По делото е
приложен препис от изп. дело № 20138410411848 по описа на ЧСИ Н.М., от което се
установява, че същото е образувано от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД на 26.11.2013 г. по
изпълнителен лист от 13.02.2012 г. издаден на осн. чл.
416 във вр. чл. 410 ГПК въз основа на подлежаща на изпълнение заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 40522/2011г., СРС и са възложени действия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ,
както и че са предприемани следните изпълнителни действия, както следва:
налагане на запор на трудово възнаграждение от 04.12.2013 г. / л. 15/, както и
налагане на запор на трудово възнаграждение от 09.06.2014 г. / л. 30/. По изпълнителното
дело са извършени вноски от Ю.С. в размер на 70 лв. от 01.08.2014 г., 20 лева
от 12.12.2014 г.. По изпълнителното дело се установява, че е постановено разпореждане
на ЧСИ за насрочване на опис на движими вещи на длъжника от 05.03.2015 г., но
длъжникът не е открит, подадена е молба за конституиране на нов взискател - ответника по делото от 16.03.2017 г. с искане за извършване на опис на движими вещи,
находящи се в дома на длъжника, както и възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ и е
постановено разпореждане на ЧСИ за насрочен опис за 11.09.2017 г., подадена е
молба от взискателя от 11.09.2017 г.за налагане на запор на банкови сметки на
длъжника в Банка ДСК ЕАД, молба за налагане на запори на банкови сметки на длъжника,
в случай че такива са открити от 12.06.2018 г. , разпореждане от ЧСИ от
31.08.2018 г. за насрочен опис на движими вещи, но неизвършен поради това, че длъжникът
не е открит на адреса, молба от взискателя от 11.04.2019 г за извършване на
опис, оценка и публична продан на движими вещи, находящи се в дома на длъжника.
Изпълнително дело № 20138410411848 е прекратено на 27.01.2020 г. с
постановление на ЧСИ на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
На 30.01.2020 г. е
образувано изп. д. № 20208410400599 по описа на ЧСИ Н.М., с искане за налагане
на запор на трудовото възнаграждение, запор на откритите банкови сметки на длъжника,
както и с искане за възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. По изп. дело е наложен
запор на банкови сметки на длъжника в Банка ДСК ЕАД на 07.02.2020 г. , наложен
е запор на банкови сметки в ОББ АД на 07.02.2020 г. , до ПИБ АД на 10.02.2020
г. и до „Юробанк България“ АД на 07.02.2020 г. На 08.06.2020 г., изпълнителното
дело е спряно съгласно обезпечителната заповед, издадена от СРС по гр.д.
10015/2020 г., 173 състав.
При така
установената фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания във въззивната жалба.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По
въведените с въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:
Спорен въпрос по
делото е дали давността за вземането на „К.И.И.Б.“ АД в периода след наложения
запор на трудовото възнаграждение на 09.06.2014 г. до 10.06.2019 г. е изтекла.
Предмет на исковото
производство по чл. 439, ал. 1 ГПК е съществуването на самото изпълняемо право. Съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест, всяка едно от страните трябва да
докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения.
Независимо от процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от
който произтича вземането му, а длъжникът - възраженията си срещу вземането.
Когато с иска по чл. 439 ГПК, длъжникът се позовава на настъпила погасителна
давност, основанията за прекъсване или спиране на давността са в
доказателствена тежест на ответника – кредитор. В този смисъл константната
съдебна практика: Решение № 93 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г., г.
к., ІV г. о. на ВКС
Въз основа на така
установената фактическа обстановка,
настоящият съдебен състав приема, че до настоящия момент не е изтекъл
срок по-дълъг от предвидения в закона петгодишен давностен срок и вземането на
ответника - кредитор към ищеца-длъжник не е погасено. Нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение относно вземане, за което е налице постановена
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на която е
издаден изпълнителен лист на основание чл. 416 ГПК.
Съгласно т. 10 от
ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според
мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно
решение. Със същото тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.
Според даденото с
ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10
от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като
е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по
гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по
гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с
посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би
имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за
период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със
задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз
основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото
тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва
да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този
момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение
№ 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС №
3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното
решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага
от тази дата занапред и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили преди това.
При съобразяване на горецитираната съдебна практика по този въпрос
, докато трае изпълнителното производство, давността е спряла да тече до датата
на приемане на ТР от 26.06.2015 г.
Спирането на давността по същото трябва да се счита преустановено от
момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС ,
т.е. 26.06.2015 г., когато е започнал да тече нов давностен срок за вземането.
По делото в периода след 26.06.2015 г. са постъпвали последователни искания на
взискателя за извършване на изпълнителни действия от 16.03.2017 г., 11.09.2017
г., 12.06.2018 г., 11.04.2019 г. На 27.01.2020 г., изп.д. 20138410411848 е
прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като на 30.01.2020 г. е образувано
изпълнително дело 20208410400599, по което са наложени запори на банкови сметки
на длъжника в „Юробанк България“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „ОББ“ ЕАД на 07.02.2020
г. и в „ПИБ“ ЕАД на 10.02.2020 г. Съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
налагането на запор представлява изпълнително действие, което прекъсва
давността. В този смисъл са и разясненията дадени с т. 5 от Тълкувателно
решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, с които е
прието, че изпращането на запорно съобщение до банка дори в хипотезата, при
която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор,
че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане
на запор. Соченият от въззивника довод, че когато от запора не постъпват суми,
същият не представлява изпълнително действие е преодолян с от ТР №2/ 26.06.2015
г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че запорът
представлява изпълнително действие.
Въз основа на
горното, следва извода, че считано от 26.06.2015 г. до датата на налагането на
запори върху банковите сметки на ищцата 07.02.2020 г. не е изтекъл пет годишния
давностен срок за погасяване на вземането, за събирането на което е образувано
изп. дело 20138410411848 и 20208410400599, поради което са неоснователни
възраженията на въззивника, че в периода от 09.06.2014 г. до 09.06.2019 г. е
изтекла давността за вземането.
Въз основа на
горното при съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, макар и с
различни мотиви, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода на
спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има въззиваемата
страна, поради което и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП във вр.
чл. 37 ЗПП въззивникът дължи сумата от 100 лева. Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20233524 от 23.10.2020 г. по гр. д. №
10015/2020 г. по описа на СРС, 173- ти с-в.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Ю.И.С., ЕГН ********** да
заплати на „К.И.И.Б.“ АД, ЕИК *****сумата от 100 лева, представляваща разноски
пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.