РЕШЕНИЕ № 156
гр.Бургас, 13.11.2018
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, в публично съдебно заседание, проведено на четиринадесети септември
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЯНИ ГАЙДУРЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНГЕЛ ГАГАШЕВ
мл.с. КРАСИМИР СОТИРОВ
при секретаря Лена Димитрова и в присъствието
на прокурора Галя Маринова, като разгледа докладваното от съдията Гагашев ВНОХ
дело № 597 по описа на съда за 2018 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството се
движи по реда на чл. 313 и сл. от НПК и е за проверка на не влязла в сила
първоинстанционна присъда.
С присъда № 14 от
18.04.2018 г. по НОХД № 460/2017 г., Районен съд – Несебър признал подсъдимите Л.Ж.Д.
с ЕГН **********, Я.Г.М. с ЕГН ********** и Д.С.Б. с ЕГН ********** за виновни
в това, че на 07.08.2008 г., около 05:00 часа, в гр. Свети Влас, в централната
му част, близо до дискотека „Бразилия“, в съучастие помежду си като
съизвършители, причинили на И.А.А. ***, чрез нанасяне на юмручни удари и удари
с крака в областта на главата му, тежка телесна повреда, изразяваща се в
слепота на лявото око, поради което и на основание чл. 128 ал.2 вр. ал.1 вр.
чл. 20 ал.2 вр. чл. 55 ал.1 т.1 от НК им наложил наказания „лишаване от
свобода“ за срок от по две години за всеки от тях, и на основание чл. 66 от НК
отложил изпълнението на наказанията на всеки от подсъдимите за изпитателен срок
от четири години. Съдът оправдал подсъдимите Л.Д., Я.М. и Д.Б. по
първоначалното им обвинение по чл. 131 ал.1 т. 12 от НК – за това, че са
извършили престъплението по хулигански подбуди.
Със същата присъда,
Районен съд – Несебър осъдил подсъдимите Д., М. и Б. да заплатят солидарно на
пострадалия А. сумата от 25 000 лева като обезщетение за претърпените от престъплението
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на
извършването на деянието, като отхвърлил предявеният иск за заплащане на
обезщетение в размер на 8 000 лева за претърпени имуществени вреди от
престъплението.
С постановената
присъда, Районен съд – Несебър осъдил всеки един от тримата подсъдими да
заплати на пострадалия А. сумата от по 16.66 лева за направени разноски по
делото за адвокатска защита. Съдът възложил по равно на всеки един от
подсъдимите да заплати направените деловодни разноски, както и дължимата
държавна такса.
Срещу така
постановената присъда на Районен съд – Несебър са постъпили въззивни жалби от
защитниците на подсъдимите.
Адвокатите Димо Гочев
от АК – Варна и Деян Костов от БАК, като защитници на подсъдимите Я. М. и Л. Д.,
атакуват присъдата на първоинстанционният съд като незаконосъобразна,
неправилна, необоснована и постановена при допуснато съществено процесуално
нарушение. Оплакват се, че разследващите органи не са изпълнили указанията в
предходно определение на съда, дадено по реда на чл. 249 от НПК; не е било
изпълнено и указанието на наблюдаващият прокурор за провеждане на допълнителен
разпит на св. И.. Тези обстоятелства се тълкуват от защитниците като нарушаване
правото на защита на подсъдимите.
Защитниците на Д. и М.
възразяват и срещу действията на първостепенния съдът по анализ и оценка на
доказателствата. Според тях, неправилно съдът е включил в доказателствения
материал и е кредитирал показанията на св. И., дадени извън сроковете по чл. 234
ал. ал. 1 до 3 от НПК. Твърдят, че мотивирането на присъдата с доказателства,
събрани не по реда на НПК води до липса на мотиви, което представлява
съществено процесуално нарушение и налага връщане на делото за ново разглеждане.
Защитниците твърдят,
че присъдата е необоснована и постановена при неправилен анализ на
доказателствата. Твърдят, че е останала недоказана връзката между причинените на
пострадалия телесни увреждания и настъпилия спрямо него вредоносен резултат. Твърдят
също, че липсват категорични доказателства относно авторството на деянието и в
тази връзка изразяват становище, че съдът не е трябвало да кредитира,
извършените в досъдебното производство разпознавания, защото не е бил спазен
предвиденият в НПК процесуален ред.
Жалбоподателите молят въззивния съд да отмени
обжалваната присъда и да оправдае подзащитните им подсъдими, респ. да отмени
присъдата и да върне делото на районния съд за ново разглеждане от друг състав
на съда, респ. да измени присъдата като намали наложените на подсъдимите
наказания. Във въззивната жалба се съдържат оплаквания и относно гражданската
част на присъдата, като от въззивния съд се иска да отхвърли гражданския иск
като неоснователен, респ. да намали размера на присъденото обезщетение.
Защитникът на
подсъдимия Б. – адвокат Славчо Славов от АК – Стара Загора, обжалва
постановената присъда на Районен съд – Несебър като незаконосъобразна и
необоснована. В жалбата му се твърди, че първостепенният съд е допуснал
съществени процесуални нарушения при събирането и проверката на
доказателствата, които са се отразили върху формирането на вътрешното убеждение
на съда. Твърди се, че липсва прецизен анализ на събраните доказателства, но
също и че обвинението не е било доказано по несъмнен начин. В жалбата се
съдържа оплакване и за неправилно прилагане на материалния закон, тъй като
първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия Б. тежко наказание. От
въззивния съд се иска да отмени обжалваната присъда и да признае Б. за
невиновен.
В съдебно заседание
подсъдимите, редовно призовани, се явяват и заявяват, че поддържат жалбите
против постановената присъда. И тримата отричат да са участвали в
престъплението, като подсъдимият М. посочва св. Р. Г. като извършител на
престъпното деяние, доколкото само той е нанасял ударите на пострадалия.
Подсъдимите молят да бъдат оправдани по предявеното им обвинение.
Защитниците на
подсъдимите Д. и М. поддържат въззивните си жалби на посочените в тях основания.
Адвокат Гочев настоява,
че извършването на действия от прокурора, извън процесуалните срокове, е
нарушение, което води, независимо на коя фаза е делото, до връщането му на
досъдебното производство. Моли въззивният съд отмени
обжалваната присъда и да върне делото на
прокуратурата, респ. да върне делото в районния съд за ново разглеждане, в
зависимост от констатираните нарушенията. Алтернативно се иска, обжалваната
присъда да бъде отменена, а подсъдимите Д. и М. да бъдат оправдани поради липса
на доказателства. Алтернативно, защитникът на подсъдимите намира, че наложените
им наказания не съответстват на генералната и специална превенция и моли същите
да бъдат изменени като явно несправедливи. Искането е аргументирано с изминалият
дълъг период от време; защитникът моли при индивидуализацията на наказанията да
бъде отчетено и участието на всеки един от тримата подсъдими в извършеното
деяние, ако въззивният съд прецени, че подсъдимите все пак са извършили
престъплението.
Адвокат Костов, от
своя страна, посочва, че изложената в мотивите на обжалваната присъда и приета
за установена фактическа обстановка, не се подкрепя от събраните по делото
многобройни доказателства. Твърди, че многобройните свидетелски показания са
взаимно противоречащи си относно външния вид и броя на лицата, нападнали
пострадалия, относно разположението на участниците в свадата, и относно развитието
на цялата обстановка, като действие. Твърди, че според свидетелите, броят на
участниците в това сбиване варирал от един до седем души, а някои свидетели посочвали,
че свада имало не на едно, а на две места с различни участници и различни
групи. Всичко това, според защитника, предизвиквало сериозно съмнение, доколко
категорично е установена фактическата обстановка.
Според защитника на
подсъдимите Д. и М., липсват доказателства и за причинно-следствената връзка
между ударът в лицето на пострадалия и настъпилия противоправен резултат.
Аргументи за такъв извод, защитникът намира в заключението на вещите лица по
назначената съдебномедицинска експертиза, от което ставало ясно, че
медицинската теория познавала и други фактори, които биха могли да доведат до
такава увреда, и което не са несъвместими с продължителния период, изминал от
увредата до изготвяне на експертизата.
Адвокат Костов
възразява и относно кредитирането на проведените в досъдебното производство
разпознавания. Твърди, че същите не са извършени по надлежния процесуален ред и
са опорочени, защото разследващите са допуснали двете враждуващи групи, да
стоят изправени пред районното управление в продължение на два часа и взаимно
да се обсъждат, включително като се сочат, кой къде бил, и да влизат
предубедени, да се разпознават. Защитникът моли въззивния съд, да уважи исканията
в жалбата, в поредността, в която са посочени. Моли въззивния съд да отхвърли
гражданския иск като неоснователен, или алтернативно, следвайки принципа на чл.
52 от ЗЗД, драстично да намали размера му.
В
съдебно заседание, адвокат Славов, защитник на подсъдимия Б., поддържа
въззивната си жалба на основанията, посочени в нея. Поддържа и становищата на
защитниците на другите двама подсъдими, че постановената първоинстанционна
присъда е необоснована. Изразява становище, че обвинението срещу неговия
подзащитен не е доказано по несъмнен начин. Твърди, че държавното обвинението игнорира
част от свидетелските показания, за сметка на свидетелските показания на Р. Г.,
но смята, че от показанията на свидетелката К. и от обясненията на подсъдимите М.
и Д., се установявало, че подсъдимият Б. не е имал допирни точки с пострадалия.
Поради тези причини намира мотивите на първоинстанционния съд за неточни. Моли
подсъдимият Б. да бъде оневинен, тъй като не е извършил престъплението.
В съдебно заседание,
представителят на Окръжна прокуратура – Бургас оспорва въззивните жалби, като
ги намира за неоснователни, а постановената
присъда на Районен съд – Несебър за правилна и законосъобразна. Изразява
становище, че посочените във въззивната жалба процесуални нарушения не са
съществени, тъй като след първоначалното връщане на обвинителния акт, всички
констатирани от съда отстраними процесуални нарушения, допуснати в досъдебното
производство, са били установени, обсъдени и отстранени. Според прокурора, непровеждането на
повторен разпит на свидетеля И. не може да се разглежда като ограничаване
правото на защита на подсъдимите, най-малкото защото този свидетел е бил
разпитван в съдебно заседание, където защитниците са могли, а и са му задавали въпроси.
По отношение на възраженията
в жалбата за незаконосъобразност на присъдата поради липса на мотиви, прокурорът
сочи, че съдът е направил пълен анализ на свидетелските показания на свидетеля И.,
съпоставяйки ги със свидетелските показания на свидетелите А. и Д., включително
и с разпознаванията с участието на този свидетел. Същевременно, макар да
приема, че разпитът на свидетеля И. от 14.07.2015 г. е извършен извън
процесуалните срокове на ДП, доколкото последното удължаване на срока на
разследване от окръжния прокурор е от 03.09.2015 г. и е до 03.11.2015 година, прокурорът
посочва, че в мотивите на присъдата липсва изявление на първоинстанционният
съд, че кредитира точно тези показания на И..
Прокурорът възразява
и срещу наведените в жалбата доводи за необоснованост на присъдата и неправилен
анализ на доказателствата относно травматичното увреждане. Твърди, че
доказателствата по делото са установили причинната връзка между нанесения побой
и телесната повреда. Заради затваряне на окото след побоя, травмата е била установена
в първия възможен момент. Смята за безспорно установено, че отлепването на
ретината се дължи на нанесената травма, а не на другите възможни причини, посочени
от вещите лица. В тази връзка посочва, че след инцидента, в продължение на
дълъг период от време, са били извършвани множество прегледи, като при нито
един от тях не е била получена информация за друга причина, довела до
противообществения резултат, различна от нанесените удари.
По отношение на
възраженията за липса на доказателства относно авторството на престъплението,
прокурорът изразява становище, че макар действително да не е установено, кой
точно от подсъдимите първи е блъснал пострадалия и е нанесъл първия удар,
безспорно е установено, че това е бил един от тримата подсъдими; безспорно е
установено и това, че след като пострадалият е паднал на земята, тримата
подсъдими са започнали да му нанасят удари. Това е било възприето както от
самия пострадал, така и от свидетелите И., Д., В., В. и З., чиито показания са
били детайлно и правилно анализирани от първостепенният съд.
Относно възражението
на защитника на подсъдимия Д.Б., че участието на последния в извършването на
престъплението е останало недоказано по несъмнен начин, прокурорът посочва, че сред
нападателите свидетелят И. категорично е разпознал подсъдимите Б. и М.; пострадалият
А. също е разпознал категорично подсъдимия Б., като лице, което се е включило в
боя с нанасяне на удари. Прокурорът изразява становище, че
процесуално-следствените действия по разпознаване са извършени при стриктно
спазване на разпоредбите на чл. 170 и чл. 171 от НПК, в присъствието на поемни
лица; резултатите от извършените разпознавания се затвърждавали от показанията
на пострадалия и свидетеля И., дадени в съдебно заседание.
Прокурорът моли въззивния
съд да потвърди изцяло обжалваната първоинстанционна присъда.
В съдебно заседание
пред въззивния съд, гражданският ищец, редовно призован не се явява.
Упълномощеният от него повереник изразява становище за неоснователност на
въззивните жалби. Твърди, че присъденото обезщетение напълно съответства на
болките и страданията, претърпени от пострадалия, поради това моли въззивния
съд да потвърди обжалваната първоинстанционна присъда като законосъобразна,
правилна и обоснована.
Бургаският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, след като се запозна с
изложеното в писмената жалба, изслуша явилите се страни в с.з., обсъди
изтъкнатите от тях доводи и съображения, прецени наличния по делото
доказателствен материал и извърши цялостна проверка относно правилността на
атакувания съдебен акт по реда на чл. 313 и чл. 314 ал.1 от НПК, изведе
следните фактически и правни изводи:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 319 ал.1 от НПК от упълномощените
защитници на тримата подсъдими – М., Б. и Д.. Съгласно разпоредбата на чл. 318
ал. 6 от НПК, защитникът на подсъдимия има самостоятелно право да иска проверка
на не влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на въззивен инстанционен контрол по
смисъла на чл. 313 от НПК. В съдебното заседание пред въззивния съд и тримата
подсъдими ясно и недвусмислено заявиха, че поддържат жалбите, подадени от
техните защитници. Ето защо, въззивният съд намира въззивните жалби, с които е
сезиран, за процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите и на тримата
защитници се явяват неоснователни.
По делото са събрани в нужния обем и по съответния процесуален ред, всички
възможни и процесуално допустими доказателства и доказателствени средства,
необходими за изясняване на фактическата обстановка по конкретния правен спор и
за неговото правилно решаване.
Настоящият въззивен състав, предвид правомощията си и с оглед направените
във въззивните жалби възражения, сам извърши проверка и анализ на
доказателствения материал по делото, в резултат на които намира за установена
следната фактическа обстановка:
Подсъдимият Л.Ж.Д. е роден на *** ***,
живее в същия град, ** гражданин е, има завършено *** образование, **, ***,
***, ****.
Подсъдимият Я.Г.М. е роден на *** ***, *** гражданин е, има завършено *** образование, **, **, ***.
Подсъдимият Д.С.Б. е роден на *** ***, живее в същия град, ** гражданин е,
има завършено *** образование, **, **, **.
В ранните часове на 07.08.2008 г. пострадалият А. се намирал в дискотека
„Бразилия“ в гр. Свети Влас като част от компания приятели. В тази група били свидетелите
С. Д., И. И., В. В., М. В. и А. З.. По същото време, в същото заведение,
свидетелят Р. Г. празнувал рожден в компанията на подсъдимите Л.Д., Я.М. и Д.Б.,
както и на свидетелите И. П. и К. К.. Г. и приятелите му работели в к. к.
„Слънчев бряг” през летния сезон и били настанени на квартира в гр. ***, ул. „****”
№ *, с хазяин св. М..
Около 05:00 часа на 07.08.2008 г., хората от компаниите на А. и Г.
започнали да се разотиват на групи. Подсъдимите Д. и М. също излезли навън, а
подсъдимият Б. и свидетелите К. К. и Р. Г.
се забавили във връзка със заплащането на сметката,
тъй като на Г. не достигали пари. Пострадалият А., свидетелят И., свидетелката С.
Д., както и други лица от компанията им, също излезли от дискотеката.
Свидетелите В., В. и З. останали на терасата на заведението, за да си говорят. Свидетелят
И. бил гладен и се насочил към заведение за хранене, намиращо се пред клуба,
като се уговорил с А. да го изчака на пейка, намираща се непосредствено до
клуба.
Междувременно, неустановено по делото лице хвърлило стъклена бутилка, която
се счупила непосредствено пред подсъдимия М.. Последният решил, че бутилката е
хвърлена от лице от компанията на А. и се насочил към тях да им иска обяснения.
Подсъдимият Д., както и други лица от компанията им го последвали, като скоро
между двете групи възникнал скандал. Към него се присъединил и подсъдимият Б.,
който междувременно излязъл от дискотеката. Пострадалият А. забелязал
възникналия конфликт, но не му обърнал внимание, а се запътил към дома си в гр.
***, ул. „**” № *. На известно разстояние зад него се движела св. Д. заедно със
своя приятелка.
В един момент, докато се намирал пред пицария „Централ”, на около 30 метра
от дискотеката, А. бил блъснат от един от подсъдимите. А. казал „Чакайте! Какво
става?”, но веднага бил ударен в лицето, при което паднал на земята. Успял да
си вдигне главата и възприел как тримата подсъдими започнали да го ритат по
главата и тялото. Св. Д. видяла как пострадалият паднал на земята и как тримата
подсъдими започнали да го ритат, затова се затичала обратно към заведението и
започнала да вика за помощ. Св. И. чул виковете й и пръв се притекъл на помощ.
Когато пристигнал на мястото на инцидента, той видял няколко човека, сред които
били и подсъдимите. Подсъдимите биели А. като го удряли по главата с ритници. И.
се развикал „Оставете го! Престанете да го биете” и се опитал да ги разтърве,
но подсъдимият М. се нахвърлил и върху него. Междувременно, на мястото на
инцидента пристигнали и свидетелите Д., В., В. и З. които също видели как група
от няколко лица нанася удари по А.. Конфликтът започнал да се разраства, тъй като
св. Г. междувременно влязъл във физическа разпра с неустановено по делото лице,
което му скъсало ризата. Някой от събралите се казал, че е извикана полиция, в
резултат на което подсъдимите и придружаващите ги лица се разпръснали.
Приятелите от компанията на пострадалия му се притекли на помощ. Помогнали му
да стане, тъй като вследствие на ударите за кратко бил изгубил съзнание и бил в
замаяно състояние, а маратонките му били на една страна. В този момент, заради
нанесените му удари, лявото око на А. било подуто и напълно затворено.
След като нападателите се разбягали, свидетелите И. и В. ги проследили и видели,
че подсъдимите влизат в къща, находяща се на ул. „**” № * в гр. ***. На
връщане, св. И. видял патрулна полицейска кола, която се движела бавно по
улицата. Той спрял полицейските служители и им обяснил за инцидента. Междувременно, по повод подаден сигнал, на
мястото на инцидента пристигнали полицейските служители – свидетелите П. и Д..
Те, придружавани от пострадалия А., били заведени до къщата на подсъдимите от
свидетелите И., В., В. и З..
Полицейските служители извели намиращите се в къщата лица, които били във
видимо нетрезво състояние. На полицейските служители били посочени пет лица от
компанията на нападателите, сред които тримата подсъдими и свидетелите Г. и И.
П.. Данните на тези лица св. П. вписал в изготвена от него докладна записка (на
л. 19 от ДП). На място, А. посочил на полицаите лицата, които участвали в
конфликта. Нападателите били отведени в полицейското управление, където подсъдимите Д., Б. и М. по-късно били разпознати
от пострадалия. В полицейското управление били снети сведения от всички участници
в инцидента и били съставени актове по чл. 2 ал. 3 от Наредба № 1 на Община
Несебър, както и протоколи за предупреждение срещу нападателите (л. 34 – л. 43
от ДП).
След инцидента А. посетил съдебен лекар, който издал съдебномедицинско
удостоверение № 158/2008г. (л. 45 от ДП). С него, лекарят удостоверил, че при извършеният
преглед на пострадалия И.А.А. е установил кръвонасядания и охлузвания по
лицето, шията, крайниците и тялото, както и кръвонасядане с травматичен оток на
клепачите на окото. Според съдебния лекар, възможно е констатираните уврежданията
да са били чрез нанасяне на описаните от
А. удари. Направен бил извод, че се касае за временно разстройство на здравето,
неопасно за живота.
В продължение на около 10 дена окото на А. било затворено, а около един
месец – било подуто и с отоци. Пострадалият не се чувствал добре, бил
травмиран, пред приятелите си споделял, че има проблеми с лявото си око. Пострадалият
усетил, че зрението на това око намалява, затова на няколко пъти посещавал очни
лекари. Накрая, след по-обстоен преглед, се установило, че А. е получил отлепване
на ретината. По този повод, на 11.11.2008 г. пострадалият претърпял първа
операция за възстановяване, като след нея последвала цяла серия от операции.
След тях, А. не можел да мокри главата и окото си, било му изрично забранено да
вдига тежки предмети. Предписани му били капки за поддържане на очното
налягане; А. получил и вторична глаукома.
За установяване характера на телесната повреда на А. и механизма на
причиняването й, в хода на досъдебното производство била назначена съдебномедицинска
експертиза № 173/2012г. (л. 101 – л. 102 от ДП). Според вещото лице, изготвило
писменото си заключение след запознаване с представената по делото от
пострадалия медицинска документация, отлепването на ретината е в пряка
причинно-следствена връзка с нанесените на 07.08.2008 г. удари на А.. Според
експерта, отлепването на ретината е довело до практическа слепота с лявото око.
Вещото лице посочва, че предвид възрастта на пострадалия А., установеното
отлепване на ретината може да бъде причинено от плътен удар в областта на
окото, който повишава вътрешноочното налягане, като след рязкото му спадане,
ретината се отлепя.
В хода на съдебното следствие пред първостепенния съд е била назначена
допълнителна съдебно-медицинска експертиза. Изготвянето й е било възложено на
лекар-офталмолог и на съдебен лекар (на л. 138 – л. 141 от делото). Видно от
писменото заключение, на инкриминираната дата пострадалият е получил тъпа
травма в областта на лявото око. След този случай, зрението е започнало да
намалява, като при последващ преглед е било констатирано отлепване на ретината,
което е било лекувано оперативно. Направен е бил опит да се залепи ретината
чрез имплантиране на силикон, но след първоначалната операция е последвало ново
отлепване на ретината. Отново е била оперативно залепена отново с имплантиране
на силикон, след което са последвали още няколко подобни операции. Според
вещите лица, по принцип, причина за отлепване на ретината на окото могат да
бъдат редица фактори – травма, патологични промени в стъкловидното тяло и
ретината, тумори и възпалителни заболявания на окото. Експертите твърдят, че в
конкретният случай отлепването на ретината е причинено от получената тъпа
травма, но не могат да дадат категоричен отговор, дали е възможно да има и
друга причина за телесното увреждане, доколкото пострадалото око не е било
прегледано от офталмолог непосредствено след инцидента. Все пак заявяват, че с
оглед младата възраст на пострадалия, отлепването на ретината най-вероятно е в
пряка причинно-следствена връзка с нанесената тъпа травма, доколкото
проявлението на другите фактори е характерно при напредване на възрастта.
Експертите са категорични, че заболяванията „глаукома” и „перде” не могат да
предизвикат отлепване на ретината.
В хода на досъдебното производство, като обвиняем първоначално е бил
привлечен и св. Р. Г., но с постановление за частично прекратяване на ДП от
22.04.2016 г. наказателното производство спрямо него било частично прекратено.
Копие от постановлението било връчено на пострадалия и другите подсъдими, които
не го обжалвали в предвидените за това срокове.
Въззивният съд, предвид правомощието си да извършва цялостна проверка на
правилността на съдебния акт, както и предвид правото си да приема за
установени и други фактически положения (ако има основания за това), извърши
своя собствена преценка и анализ на събраните доказателствените материали и
изведе изложените по-горе фактически констатации. Фактическата обстановка,
възприета от настоящия въззивен съдебен състав, по същество и по отношение на
съществените и относими към предмета на делото обстоятелства, напълно
кореспондира с наличните по делото доказателствени материали и се припокрива с
фактическата обстановка, описана в мотивите към проверяваната присъда.
Събраните в хода на проведеното от първоинстанционния съд съдебно следствие
писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, по несъмнен и
категоричен начин обосновават фактическите констатации, приети за установени и
изложени в мотивите към обжалваната
присъдата. Следователно, присъда на районния съд не е
необоснована.
Първоинстанционният съд, в изпълнение на задълженията си по чл. 305 ал.3 от НПК, е извършил внимателен, подробен и прецизен анализ на относимия към
предмета на делото доказателствен материал. Посочил е изрично, въз основа на
кои доказателствени източници приема за установена, описаната в мотивите му
фактическа обстановка, като в тази връзка е дал обосновани на формалната логика
отговори на въпроса, защо едни доказателствени материали кредитира, а други не.
Така съдът е отговорил конкретно и на всички възражения на защитата на
подсъдимите, която е изразила съмнение както относно достоверността на
свидетелските показания, подкрепящи обвинението, така и относно спазването на
процесуалния ред при събиране на доказателствата в досъдебното производство.
Първостепенният съд внимателно и подробно е анализирал показанията на
свидетеля А., който безспорно, заради качеството си на пострадал и страна по
делото, се явява заинтересован от неговия изход. Въззивният съд напълно споделя
аргументите, с които районният съд е обосновал решението си да се довери на
показанията на А.. Правилно те са преценени като логични и последователни, а в
основната си част и като неизменни по съдържание през цялото наказателно
производство. Районният съд е коментирал в мотивите на присъдата си и възражението
на защитата на подсъдимите за противоречия в показанията на пострадалия относно
действителния брой на нападналите го лица. Въззивният съд споделя изцяло
изложените от първоинстанционният съд аргументи, с които е отхвърлил като неоснователно
това възражение. Правилно съдът е приел, че е налице само привидна
противоречивост в показанията на А. – свидетелят по време на разпитите си в
досъдебното производство изрично е направил разграничение между общия брой на
хората, които са били в началото на нападението и броя на хората, които са го
нападнали. В тази връзка, А. изрично е посочил, че са го удряли само трима от
групата и тях той конкретно е разпознал. В този смисъл са и показанията на
свидетеля, дадени от него в хода на съдебното следствие пред районния съд,
когато показанията от ДП са му били прочетени по реда на на чл. 281 ал. 4 НПК,
вр. чл. 281 ал. 1, т. 1 НПК.
Пред първостепенният съд защитата на подсъдимите М. и Д. е възразила, че разпознаването,
проведено в хода на досъдебното производство с участието на пострадалия, е опорочено,
защото е било допуснато съществено процесуално нарушение. Твърди се, че преди
провеждането на това процесуално-следственото действие, А. вече е виждал и е разпознавал
подсъдимите – в деня на инцидента, пред квартирата им и в полицейското
управление. Такова възражение, с посочените доводи, бе направено от защитата и
пред настоящият въззивен състав, който намира същото за неоснователно.
Съдебната практика трайно се придържа към разбирането, че съществени са само тези допуснати в
наказателното производство процесуални нарушения, които лишават, ограничават
или съществено затрудняват осъществяване правото на защита на подсъдимите. За
такива не следва да бъдат приемани евентуално допуснатите в досъдебното
производство процесуални нарушения при събирането на доказателствен материал.
Това е така, защото от една страна, събраните в досъдебното производство
доказателства и доказателствени средства не се ползват с абсолютна
доказателствена сила, а подлежат на проверка с всички допустими от НПК
средства, а от друга – защото страните в наказателното производство имат
процесуалната възможност да попълнят пропуските при разследването по време на
съдебното следствие чрез събиране на нужните им доказателствени материали. В
настоящият случай, възражението конкретно се отнася до провеждането на процесуално
– следственото действие „разпознаване на лица и предмети“, което намира своята
нормативна уредба в раздел VІІ на глава ХІV от НПК и представлява процесуален
способ за събиране на доказателства. Резултатите от прилагането на този способ
се отразяват в протокол и фотоалбум, които нямат абсолютна доказателствена
сила, а се ценят в хода на съдебното следствие, като относими и достоверни,
наравно с останалите доказателствени материали. При провеждането на
процесуално-следственото действие са участвали и самите подсъдими, следователно
не би могло да твърди, че извършването на процесуално действие, целящо събиране
на доказателства, ще доведе до затруднения при упражняване правото на защита,
още повече, че подсъдимите и защитниците им са имали възможността и са се
запознали с изготвените по този повод протоколи и фотоалбуми.
По същество, въззивният съд е напълно съгласен с доводите на
първоинстанционният съд, че при провеждане на разпознаването на подсъдимите в
досъдебното производство не са били нарушени разпоредбите на чл. 170 и чл. 171
от НПК. Макар безспорно да е установено по делото, че пострадалият е посочил на
полицейските служители своите нападатели, както пред квартирата им, така и в РУ
Несебър, не може да се приеме, че това по някакъв начин е повлияло при
проведеното в по-късен етап разпознаване. Както правилно е съобразил районният
съд, т.нар. посочване на подсъдимите и техните приятели пред квартирата им е
имало значение единствено за събиране на предварителна оперативна информация за
участниците в инцидента, за справянето с който са били изпратени полицейските
служители. Последващото посочване в полицейското управление е било извършено за
нуждите на полицейската проверка, образувана по повод сигнала за инцидент,
приет от дежурния офицер, като след него са били съставени и предупредителни
протоколи. Едва по-късно, в хода на досъдебното производство, на 09.07.2012 г.,
почти четири години след инцидента, при разпознаването А. изрично е
конкретизирал само лицата, които са му нанасяли удари, като дори е уточнил, че
св. Г. е лице от тяхната компания, но няма спомен да му е нанасял удари. Това
разпознаване е било по-детайлно и е било концентрирано единствено върху установяване
на лицата, които са нанесли удари на пострадалия. Все пак не следва да се
забравя, че разпознаващият А. е пострадал от деянието и като такъв очевидно е
имал най-добрата възможност да види и запомни лицата, които са го ударили,
което той потвърждава и в показанията си.
Правилно първоинстанционният съд се е доверил на показанията на разпитаните
по делото свидетели Д., И., В., В.и З.. Всеки един от тези свидетели
потвърждава в различни части твърденията на свидетеля А. за случилото се на
инкриминираната дата, като преценени в тяхната съвкупност, тези свидетелски
показания обосновават извода за достоверността на показанията на пострадалия.
Както правилно е посочил районният съд, в тази връзка от значение са основните
аспекти на поддържаните от свидетелите версии, които очертават реализирането на
сходни факти. Напълно закономерно, съдът е приел, че показанията на
свидетелите, представлявайки устно възпроизвеждане на възприети лично от тях
факти и обстоятелства от заобикалящата ги действителност, е нормално да се
различават едни от други по отношение на определени детайли, без това
непременно да означава, че са недостоверни. Тези различия се обясняват със
субективните особености на всеки човек да възприема и запаметява детайли от действителността,
като в тази насока следва да се отчита и значението на редица други фактори –
близост до случващото се, емоционално и физическо състояние в момента на
възприемане на конкретен факт, житейски опит и т.н. В контекста на горните
разсъждения, въззивният съд намира за правилен извода, че посочените от
защитниците на подсъдимите разминавания в показанията на посочените свидетели са
незначителни и не се отнасят до съставомерни факти и обстоятелства. Показанията на свидетелите Д., И., З., В. и В. почти
напълно съвпадат в относимите им части, свързани с механизма на
насения на А. побой. Както е посочил районният съд, налице са общи факти
(местоположението на всеки от свидетелите в началото на инцидента, начинът по
който те са разбрали за него, редът на пристигането им на мястото на инцидента,
това което са видели при пристигането си, поведението на нападателите по време
и след побоя, състоянието на А. след инцидента и установяването на нападателите
с помощта на полицейски служители), които в една или друга степен са възприети
от всеки един от тези свидетели. По отношение на тези общи факти показанията на
всички посочени свидетели съвпадат и потвърждават изложеното от А. при разпита
му като свидетел. Правилен е извода на първоинстанционния съд, че показанията на
посочените свидетели следва да се кредитират изцяло и да се приемат като
доказателствени средства, чрез което се потвърждават в пълна степен показанията
на пострадалия А..
Правилно районният съд е кредитирал като
достоверни и относими към предмета на делото показанията на свидетелите
показанията на свидетелите М., П. и Д., на последния от които са били прочетени
и по реда на чл. 281 ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 НПК. Тези свидетели нямат
установени родствени, приятелски или предходни конфликтни взаимоотношения,
поради което не се явяват заинтересовани от изхода на делото. Показанията на
полицейските служители потвърждават твърденията на пострадалия и останалите
свидетели, че е имало инцидент в гр. Свети Влас, който те са посетили на място,
както и че са отвели пет посочени като нападатели лица от квартирата, в която
последните са се намирали. От показанията на св. М. се потвърждава
обстоятелството, че именно той е бил хазяин на квартирата, в която са
пребивавали подсъдимите.
Първоинстанционният съд е подложил на подробен и прецизен анализ както
показанията на свидетелите, които през инкриминираната нощ са били в компанията
на подсъдимите, така и обясненията на последните. Обоснован е извода, че
показанията на пострадалия А., както и на свидетелите от неговата компания, се
потвърждават досежно съставомерните факти и обстоятелства и от показанията на
другата група свидетели. Съдът закономерно е посочил в тази връзка показанията
на свидетеля П., който в съдебното следствие пред първата инстанция е заявил, че
е бил на мястото на инцидента и е възприел „свада” между А. от една страна и
тримата подсъдими от друга, а впоследствие, в РУ Несебър, е видял, че А. е с
подуто и насинено око.
Първостепенният съд е извършил задълбочен анализ и на показанията на св. Г.,
съпоставяйки ги не само с останалите свидетелски показания, но и с обясненията
на подсъдимите, предвид защитната им версия, че не са участвали в сбиването, а
ударите са били нанесени именно от този свидетел. В показанията си, св. Г.
твърди, че подсъдимите Д. и М. са участвали в сбиване с непознати, като там е
бил и пострадалият А., който е получил нараняване. Г. твърди, че на мястото на
инцидента се е появил по-късно, заедно с Б., който също се намесил. Г. твърди
още, че по време на инцидента се сблъскал с непознато лице, което му скъсало
ризата, но това не е бил пострадалия А.. Тези показания на свидетеля Г. се
потвърждават в различни части от показанията и на св. И., и на пострадалия А.,
които изключват категорично Г. като един от нанасящите удари, а също и от
показанията на св. П., който също твърди, че Г. е влязъл в схватка с друго
лице, което не е било пострадалия. Показанията на свидетелката К. потвърждават
твърденията на Г., че е участвал в схватка, при която е била скъсана ризата му.
Свидетелката потвърждава в показанията си, че и тримата подсъдими са участвали
в сбиване, както и че на А. са били нанасяни удари с крака – ритници. От
показанията на К. и на Г. се установява и първопричината за инцидента –
хвърлената по М. бутилка, както и поредността на излизане от дискотеката, както
на подсъдимите, така и на Г..
Правилно първоинстанционният съд е приел, че показанията на посочената
група свидетели – П., Г. и К., противоречат на обясненията на подсъдимите. В
хода на съдебното следствие пред районният съд, подсъдимите М. и Д. застъпват
версията, че не са участвали в сбиване, че не са удряли пострадалия, а А. е бил
удрян единствено и само от св. Г.. Такава защитна версия, подсъдимите застъпват
и пред настоящия въззивен състав, но тя противоречи на останалия събран по
делото доказателствен материал. Както е посочил районният съд, свидетелите Г., П.
и К. действително твърдят, че Г. е имал физически сблъсък с някого, но нито
един от тези свидетели не сочи Г. да е удрял с ритници това лице, нито че това
лице е бил А.. Освен това обясненията на подсъдимите М. и Д., досежно истинския
извършител на престъплението, са в противоречие с показанията както на
свидетелите Г. и К., така и с обясненията на подсъдимия Б., според които св. Г.
е излязъл последен от компанията от дискотеката.
Настоящият въззивен състав е съгласен с извода на районния съд, че
обясненията на подсъдимите относно съставомерните факти и обстоятелства – авторството
на деянието и механизма на извършването му, следва да се разглеждат не като
доказателствени източници, а като начин за упражняване правото им на защита
чрез изграждане на определена версия, която да доведе до отпадане на
наказателната им отговорност. В тази връзка, правилно първата инстанция е
съобразила разминаването в обясненията на подсъдимите, дадени от тях в хода на
досъдебното производство и в хода на съдебното следствие. Видно от прочетените
по реда на чл. 279 ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 НК обяснения на подсъдимите М. и Д., те са посочили в досъдебното производство не св. Г., а подсъдимият Б. като
лицето, нанасяло удари на пострадалия. Впоследствие, след като досъдебното
производство е било частично прекратено по отношение на св. Г., подсъдимите
променят версията си и започват да твърдят, че св. Г. е извършител на
престъплението, т.е. в хода на цялото наказателно производство М. и Д. поддържат
защитната версия, че някой друг, но не и те, е извършител на престъплението. Тази
версия, обаче, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. От друга
страна, твърдението, че лице, спрямо което наказателното производство е
прекратено с влязъл в сила прокурорски акт и по отношение на това лице повече
не може да бъде ангажирана наказателна отговорност – арг. от чл. 24, ал. 1, т.
6 НПК, е извършител на престъплението, безспорно поставя под силно съмнение самата
достоверност на дадените от подсъдимите обяснения.
Правилно първоинстанционният съд е
приел, че обясненията на подсъдимия Б. не съдържат конкретни факти относно механизма
на причиняване на телесната повреда. Б. твърди, че не е удрял А., а е участвал
в сблъсък със свидетеля И.. Тези обяснения, обаче, противоречат на свидетелските
показания на самия И., който е категоричен, че към него е тръгнал единствено подсъдимият
М.; от друга страна, този свидетел е категоричен, че Б. е бил един от
нападателите и е удрял А..
Първостепенният съд, както и настоящата въззивна инстанция извеждат гореизложената
фактическа обстановка и въз основа на писмените материали, приобщени към
доказателствения материал чрез прочитането им по реда на чл. 283 от НПК,
включително приложените по делото протоколи за разпознаване на лица, ведно със
съпровождащите ги фотоалбуми, тъй като при изготвянето им, както и при
провеждане на процесуално-следствените действия, които те отразяват, са спазени
изискванията на НПК. В тази връзка настоящият въззивен съд намира за
неоснователно възражението на защитата на подсъдимите за допуснати на
досъдебното производство съществени процесуални нарушения, налагащи
приложението на чл. 234 ал. 7 от НПК. Защитниците на подсъдимите Д. и М. възразяват,
че извършеното на 14.07.2015 г. разпознаване на лица по снимки с участието на
свид. И. е опорочено, доколкото е проведено извън установените в НПК
процесуални срокове за разследване. Твърди се още, че разследващият полицай не бил
изпълнил последващите указания на наблюдаващият прокурор да се извършат определени
действия за събиране на доказателства, а е провел единствено повторен разпит на
пострадалия. Възразява се, че по този начин са били ограничени правата на
подсъдимите в наказателното производство. Тези възражения са неоснователни.
Не намира подкрепа в писмените материали твърдението, че извършеното на
14.07.2015 г. разпознаване е било проведено извън сроковете, установени в чл.
234 от НПК. Защитниците на подсъдимите пропускат обстоятелството, че след
13.03.2013 г. досъдебното производство е било изпратено на наблюдаващия прокурор
в хипотезата на чл. 242 от НПК т.е. при приключило разследване, защото същото е
било предявено на подсъдимите, техните защитници, пострадалия и неговия
повереник. Следователно, след посочената дата не би могло да се претендира
отчитане на срокове по чл. 234 ал.3 от НПК, освен ако прокурорът не върне
делото на разследващият полицай с указания за извършване на действия по
разследване; в този случай, прокурорът определя и срок, в който това
разследване следва да приключи. В конкретният случай, макар при предявяването
да са били направени доказателствени искания от защитата на подсъдимия Д.,
прокурорът не се е произнесъл веднага по тях. Вместо това, на няколко пъти е връщал
делото на разследващият полицай за изпълнение на технически указания, както и
за писмени обяснения. Тук следва да се посочи, че в периода 12.12.2013 г. –
04.06.2015 г. досъдебното производство, през различни периоди от време, се е
намирало или при разследващият полицай, или при наблюдаващият прокурор, но въпреки
това по делото, през целият посочен период, не са били провеждани
процесуално-следствени действия по събиране на доказателства. Едва на
04.06.2015 г. наблюдаващият прокурор дава на разследващият прокурор конкретни
указания за извършване на определени процесуално-следствени действия по
събиране на доказателства, като част от тях са във връзка с направените от адвокатите
на подсъдимия Д. доказателствени искания. Видно от приложеното по делото писмо
на Окръжна прокуратура с изх. № 4467/10.06.2015 г. (л. 158 от ДП), срокът на
разследването е бил удължен от прокурор при ОП – Бургас с три месеца – от
02.06.2015 г. до 02.09.2015 г. Следователно, разпознаването на лица с участието
на св. И. е извършено в рамките на сроковете за разследване, допустими по
смисъла на чл. 234 ал.3 от НПК.
Твърденията на защитата, че чрез неизпълнение от страна на разследващият
полицай на указанията на прокурора за събиране на конкретни доказателства, се
извършва процесуално нарушение, не може да бъде споделено. Съгласно
разпоредбата на чл. 7 ал. 2 от НПК, досъдебното производство има подготвителен
характер, чиято цел е чрез събиране на доказателствен материал да се определи
обвинителната теза и нейната фактологическа рамка. Съдебният процес има
централно място в наказателното производство, защото при него подсъдимият
окончателно (чрез обвинителния акт) разбира за какво престъпление се търси
ангажиране на наказателната му отговорност, като на страните (подсъдим,
прокуратура и частен обвинител) се дава възможност, в условията на
състезателност и равнопоставеност да докажат своите тези чрез използване на
всички допустими по НПК доказателства и доказателствени средства. Следователно,
не събирането на определени доказателства от разследващият полицай, не би могло
да ограничи правото на защита на подсъдимите, доколкото последните биха могли
да поискат събирането на тези доказателства в рамките на съдебното следствие.
Правилно първоинстанционният съд е изградил възприетата от него фактическа
обстановка въз основа на заключенията на вещите лица по назначените медицински
експертизи. Следва да се посочи, че същите не са оспорени от страните досежно действителното
наличие на установеното у пострадалия травматично увреждане. Възражението на
защитата на подсъдимите е свързано единствено с посочената като най-вероятна
причинно-следствена връзка между травмата и механизма на получаването й така,
както е описан от прокуратурата. Този въпрос, обаче, е свързан по същество със
самия правния спор и не касае правилността на експертните заключения. От друга
страна, въззивният съд, както и първоинстанционният, нямат основание да се
съмняват в добросъвестността и професионалната компетентност на експертите.
Правилно, първоинстанционният съд е изградил фактическите си изводи по
настоящия казус, кредитирайки приложените по делото писмени доказателства,
доколкото същите са относими, събрани са по надлежния процесуален ред и не са
били оспорени от страните.
Настоящият въззивен
състав намира, че при така установената фактическа обстановка, намерила своята
доказателствена обезпеченост в материалите по делото, правилно районният съд е приел
за безспорно доказано, че подсъдимите Л.Ж.Д., Д.С.Б. и Я.Г.М., на 07.08.2008
г., около 05:00 часа в гр. Свети Влас, в централната му част, в близост до
дискотека „Бразилия”, в съучастие помежду си като съизвършители, чрез нанасяне
на юмручни удари и удари с крака в областта на главата на И.А.А. ***, му
причинили тежка телесна повреда, изразяваща се в слепота с лявото око – деяние,
представляващо престъпление по чл. 128 ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 20 ал.2 от НК.
От обективна страна, въз
основа на представените по делото писмени доказателства под формата на
официални документи, изготвени по повод лечението на пострадалия, безспорно е
установено, че пострадалият А. има отлепване на ретината на лявото око, което
увреждане е било диагностицирано първоначално в МБАЛ „Света Ана“ в гр. София. По
този повод пострадалият е бил лекуван, включително и чрез няколко хирургически
интервенции. Отново същите писмени доказателства, а също и показанията на самия
пострадал, и писмените заключения по назначените две съдебномедицински
експертизи, безспорно установяват, че въпреки проведеното лечение, към
02.06.2012 г. (към която дата е последната медицинска документация, приложена
по делото) визуса на лявото око е 0.05 – 0.01, което е равнозначно на
практическа слепота. Следователно обоснован и правилен е извода на
първостепенният съд, че увреждането на пострадалия А. покрива критериите на
тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128 ал.2, вр. ал.1 от НК.
Защитата на
подсъдимите възразява, че между установеното телесно увреждане и нанесеният
върху пострадалия побой липсва ясна причинно-следствена връзка. Защитниците
твърдят, че отлепването на ретината може да се дължи на действието на други
фактори. Аргумент за това възражение, се извежда от становището на вещите лица
по назначената допълнителна съдебномедицинска експертиза – експертите признават,
че не могат със стопроцентова сигурност да докажат наличието на такава връзка,
защото отлепването на ретината не е било установено непосредствено след
травмата. Правилно първостепенният съд не е уважил така направеното възражение
и обосновано е направил извод, че установеното телесно увреждане на пострадалия
е причинено от удар с тъп предмет в областта на лявото око, довел до
травматичното увреждане на същото око. Следва да се посочи като категорично
доказано обстоятелството, че на инкриминираната дата пострадалият е бил удрян
както с юмруци, така и с ритници в областта на главата, включително и в лявата
част на лицето – абсолютно всички свидетели са категорични, че веднага след
побоя лявото око на А. е било насинено, подуто и затворено. За това
свидетелства и първото изготвено съдебномедицинско удостоверение № 158/2008 г.,
според което „клепачите на лявото око са мораво кръвонаседнали и оточни до
степен да затворят окото”. Видно от показанията на А., след инцидента той е посетил
множество лекари и през ноември месец 2008 г. (около три месеца след побоя) било
установено отлепване на ретината. В тази част, показанията му се потвърждават
от представените по делото медицински документи, въз основа на които по делото
е била изготвена и съдебномедицинска експертиза № 64/2018 г. По повод
възражението, че отлепването не е било установено веднага след инцидента,
трябва да се посочи, че преглед, непосредствено след инцидента, е осъществен
(видно от съдебномедицинско удостоверение № 158/2008г.), но при него разкъсване
на ретината практически е било невъзможно да се установи, защото тогава лявото
око на А. е било затворено заради травмата. От друга страна, разкъсването на
ретината не може да се диагностицира без използването на апаратура, следователно,
заради затварянето на лявото око, е било необходимо да мине известен период от
време, през който отокът да спадне, а окото да се изчисти от кръвоизливите.
Едва след това е било възможно да се установи по-сериозното травматично
увреждане. Ето защо, правилно съдът е приел за доказано, че травмата е
установена в първия възможен момент.
Настоящият въззивен
състав е съгласен с доводите, с които решаващият съд е отхвърлил тезата на
защитата, че в установеният чрез доказателствата по делото срок от три месеца,
през който пострадалият е посещавал и е бил преглеждан от различни лекари, е
възможно да е настъпило отлепване на ретината по други причини. Видно от
представеното в хода на съдебното следствие писмено заключение по назначената
допълнителна съдебномедицинска експертиза, експертите са категорични, че при
пострадалия А. отлепването на ретината не е получено от заболяванията „глаукома“
и „перде“, или при първоначално третиране на раната. Наред с това, вещите лица
посочват, че предвид възрастта на
пострадалия, другите възможни причини за отлепване на ретината не са относими
към настоящия случай. Експертите сочат, че при извършените множество прегледи
на А. не са установени възпалителни заболявания на окото, тумори, патологични
промени в стъкловидното тяло и ретината (сочени от вещите лица като други
възможни причини за отлепването), следователно наличните косвени доказателства
водят до единственият възможен извод, че отлепването на ретината е причинено от
нанесените на А. удари при побоя на 07.08.2008 г.
Безспорно от
събраните по делото доказателства (показанията на свидетелите, вкл. и на
пострадалия, както и от протоколите за извършени разпознавания) се установява,
че именно подсъдимите са лицата, които на инкриминираната дата са нанесли на
пострадалия А. ударите, предизвикали настъпването на съставомерното телесно
увреждане. Механизмът на причиняване на телесната повреда, както и лицата,
които са нанасяли ударите, се установяват от показанията на пострадалия А., но
също и от показанията на свидетелите Д.,
И. и К.. Правилно решаващият съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на
защитата, че щом не е безспорно доказано, кой е нанесъл фаталния удар, то не е
доказано, че подсъдимите са извършили престъплението. Настоящият въззивен
състав е солидарен с доводите, изложени от първоинстанционния съд, подкрепени с
обилна и цитирана в мотивите на присъдата съдебна практика. При
съизвършителство, всеки един от субектите на престъплението, доколкото действат
при общност на умисъла, има съзнанието за своето участие и това на останалите в
изпълнението на деянието и в причиняването на преследвания с него резултат,
затова при причиняване на телесна повреда отговорността е за настъпилия краен,
общ, най-тежък, престъпен резултат. Ето защо, се ангажира наказателната
отговорност на всеки един от участниците в изпълнителното деяние, независимо
кой от тях лично и с какви по сила, насоченост, и брой на ударите върху
жертвата, е допринесъл за настъпването на съставомерния резултат.
Въз основа на така
установените обстоятелства, обосноваващи извод за обективна съставомерност на
деянието, извършено от тримата подсъдими по делото, може да се направи извода,
че престъплението е извършено от Д., М. и Б. при евентуален умисъл. Подсъдимите
са пълнолетни и вменяеми лица, поради което очевидно са съзнавали, че чрез
нанасяне на удари с юмруци и с крака по тялото на пострадалия А., ще му
причинят телесни увреждания. Безспорно подсъдимите, като пълнолетни и вменяеми
лица, са съзнавали, че при нанасянето на удари в главата на пострадалия, биха
могли да му причинят не само лека телесна повреда, но и по-тежка такава –
средна, дори и тежка по смисъла на чл. 128 от НК, предвид структурата на тази
част от тялото, нейното значение за жизнените процеси на тялото и наличието по
нея на множество уязвими органи. Следователно, нанасяйки множество удари по
главата на А., подсъдимите очевидно са били безразлични
към възможния по-тежък по характер противоправен резултат. Ето защо, може да се
приеме, че подсъдимите са съзнавали общественоопасния характер на деянието си,
предвиждали са настъпването на общественоопасните му последици и са допускали
тяхното настъпване, но са се отнесли с безразличие към тях.
Настоящият въззивен
състав напълно споделя аргументите, с които първостепенният съд е мотивирал
извода си, че неправилно районната прокуратура в гр. Несебър е квалифицирала инкриминираното
деяние като нанасяне на тежка телесна повреда по хулигански подбуди по смисъла
на чл. 131 ал.1 т.12 от НК, вр. чл. 128 ал.2 вр. ал.1, вр. чл. 20 ал.2 от НК, с
каквато правна квалификация е бил внесен обвинителния акт против тримата подсъдими. Както
е посочил решаващият съд, за съставомерността
на престъплението по чл. 131 ал. 1, т. 12 НК е необходимо телесната повреда да
е причинена чрез действия, които са неприлични, безсрамни,
невъзпитани, характеризиращи се с буйство и др., т.е., чрез прояви, които
скандализират обществото. Такива действия грубо нарушават обществения ред и
чрез тях деецът цели брутално да
демонстрира отношението си към установения ред. Тези действия едновременно
с това, поради своето естество, нарушават важни държавни, обществени или лични
интереси или могат съществено да засегнат нормите на нравствеността. Съгласно
утвърдената съдебна практика, явно неуважение към обществото може да има и
когато деецът чрез действията си изразява открито висока степен на неуважение
към друга личност. В конкретният случай, обаче, причината за конфликта е
свързана с личните взаимоотношения между пострадалия и подсъдимите. Хвърлена от
неустановено лице бутилка, която се е счупила пред подсъдимия М., е станала
повод за скандал между подсъдимите и част от компанията на А., като последният
очевидно е бил набеден, че е хвърлил бутилката. Последвалите действия,
безспорно биха могли да бъдат възприети и като хулигански, доколкото побоят е
бил на открито място и поради това е бил възприет от много хора. Сами по себе
си, ударите по тялото на пострадалия също могат, по принцип, да бъдат
определени и като израз на висока степен на неуважение към неговата личност,
доколкото засягат телесната му неприкосновеност и чувството му за чест и
достойнство. Въпреки това, липсват доказателства, че общият умисъл на
подсъдимите значително е надхвърлял представата им за личен конфликт, и че е
съдържал желание да се демонстрира явно неуважение към обществото. Целта на
подсъдимите е била по-скоро да накажат, „да дадат урок“ на пострадалия за
неговото поведение, т.е., мотивите на подсъдимите за нанасянето на телесната
повреда безспорно са били лични. Ето защо, първостепенният съд правилно е
признал подсъдимите за невиновни, че са извършили престъплението по хулигански
подбуди и е оправдал Д., М. и Б. по първоначално повдигнатото им обвинение по
131 ал.1 т.12 от НК, вр. чл. 128 ал.2 вр. ал.1, вр. чл. 20 ал.2 от НК.
С атакуваната
присъда, първоинстанционният съд е определил и на тримата подсъдими наказания
при условията на чл. 54 от НК, а именно от по две години лишаване от свобода за
всеки. Съдът е приложил разпоредбата на чл. 66 от НК и е освободил всеки от
подсъдимите от изтърпяване на наложеното наказание, като им е определил
изпитателен срок от по четири години за всеки подсъдим.
Настоящият въззивен
състав е съгласен с преценката на районният съд, че видът и размерът на
наказанията, които трябва да се наложат на подсъдимите, следват да бъдат
определени по реда на чл. 55 ал.1 т.1 от НК. Налице е изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство, изразяващо се в приключване на наказателното
производство, водено срещу подсъдимите, извън разумният срок за разглеждането
му. От материалите по делото се установява, че досъдебно производство е било
образувано с постановление на 18.02.2011 г., а реализацията на наказателната
отговорност на подсъдимите е с атакуваната присъда, постановена близо седем
години след това. Макар неправилно първостепенният съд да приема, за начален
период на наказателното производство 2008 г. (молбата на пострадалия А., с
която той иска прокуратурата да образува наказателно производство за тежка
телесна повреда, е от 03.02.2011 г.), все пак, правилен е изводът на решаващия
съд, че забавянето на производството от близо седем години, се дължи
изключително по вина на държавните орган. Прави впечатление, че за близо
двугодишен срок – от март 2013 г. до юни 2015 г. не са били извършвани никакви
процесуално-следствени действия по събирането на доказателства. От друга
страна, подсъдимите Д., М. и Б., не са допринесли с действията си за
приключване извън рамките на разумния срок на наказателното производството срещу
тях.
Наред с това, като
обстоятелства, смекчаващи отговорността и на тримата подсъдими, следва да бъдат
посочени чистото им съдебно минало и добрите им характеристични данни,
включително и липсата на данни за предходни противообществени прояви, респ.
криминалистични регистрации. Правилно първостепенният съд е преценил
обществената опасност на подсъдимите за сравнително ниска. От доказателствата
по делото е видно, че М., Д. и Б. не са с трайно утвърдени престъпни навици.
Инкриминираното деяние по-скоро се явява изолиран случай в техния живот, като
решението за извършването му е било взето внезапно и до голяма степен под
влиянието на изпития преди това алкохол. Правилно районният съд е отчел като
отегчаващо отговорността обстоятелство интензитетът на нанасяне на ударите. Ето
защо, настоящият въззивен състав намира, че наложените на подсъдимите М., Д. и Б.
наказания от по две години лишаване от свобода, определени на основание чл. 128
ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 20 ал.2 от НК с приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК,
се явяват справедливи, доколкото съответстват на тяхната обществена опасност,
както и на обществената опасност на деянието, определени са при спазване на
принципите за законосъобразност и индивидуализация на наказанието, и поради
това биха спомогнали за постигане целите на специалната и генерална
превенция.
Няма основание за
изменение на обжалваната присъда в частта относно приложението на чл. 66 от НК.
Подсъдимите са неосъждани, с добри характеристични данни и предвид липсата на
данни за други противообществени прояви както преди деянието, така и след него,
въззивният съд подкрепя извода на първостепенният съд, че целите на наказанието
ще се постигнат и при тримата подсъдими, без да е необходимо те да изтърпят
ефективно определените им с присъдата наказания „лишаване от свобода“.
Първостепенният съд
се е произнесъл с атакуваната присъда и по основателността на
гражданскоправната претенция за обезвреда на гражданския ищец. Като закономерна
последица от признаването на подсъдимите М., Д. и Б. за виновни в извършване на
престъпление по чл. 128 ал.2 вр. ал.1, вр. чл. 20 ал.2 от НК, решаващият съд ги
е осъдил да заплатят солидарно на пострадалия сумата от 25 000 лв. като
обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от датата на извършване на престъплението и е
отхвърлил като недоказана претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди в размер на 8 000 лева. Настоящият въззивен състав
намира за законосъобразни, обосновани и правилни изводите на районният съд
досежно наличието на деликтно правоотношение и наличие на претърпени болки и
страдание, разглеждани като основание за заплащане на конкретно по размер
обезщетение за обезвреда. Безспорно гражданският ищец е получил травматично
нараняване, което по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е вреда, подлежаща на
обезщетение. Доказателствата по делото установяват безспорно механизма на
причиняването на вредата – нанасяне на удари в областта на лявото око, довели
до отлепване на ретината и практическа слепота т.е. безспорна е
причинно-следствената връзка между действие и резултат. Доказателствата по
делото установяват, че ударите са били нанесени от подсъдимите, като тези им
действия имат противоправен характер, доколкото чрез тях, заради причинената
вреда на пострадалия, те противоречат на основният принцип в правото да не се
вреди другиму. Следователно, налице е деликт, който представлява основание за
ангажиране деликтната отговорност на подсъдимите.
Настоящият въззивен
съд напълно споделя аргументите, с които районният съд е обосновал решението си
да присъди по справедливост сумата от 25 000 лева като обезщетение за
претърпените от пострадалия неимуществени вреди. От нанесените удари вследствие
побоя, А. е изпитал болки и страдания, които в началото са били интензивни и не
са отшумели бързо. Отлепването на ретината е довело извършването на няколко
хирургически интервенции, които също са довели до болки и страдания на А..
Травматичното увреждане е значително, защото е довело до практическа слепота с
пострадалото око, която, и предвид начинът на лекуването й, е трайна, и
продължителна. Практическата слепота на пострадалия безспорно създава и ще
създава и за напред дискомфорт, и затруднения в ежедневието на А., но също така
ще възпрепятства или значително ограничава някои негови дейности и интереси.
Ето защо правилен е извода на първостепенният съд, че претенцията от 25 000 лв.
се явява адекватна на претърпените от пострадалия страдания.
Не търпи корекция
решението на първостепенният съд да отхвърли като неоснователна и недоказана
претенцията на гражданския ищец за обезвреда на претърпени от престъплението
имуществени вреди, доколкото в хода на съдебното следствие не са събрани
доказателства за действително настъпили вреди от такъв характер.
В съответствие с правния извод относно вината и наказуемостта на
извършеното от подсъдимите М., Д. и Б. престъпно деяние, правилно
първоинстанционният съд е ангажирал отговорността им за разноските по делото, в
съответствие с разпоредбата на чл. 189 ал. 3 от НПК. Решаващият съд правилно е
изчислил и е възложил разделно на подсъдимите заплащането на разноските, направени
в хода на цялото наказателно производство – и в досъдебната, и в съдебната му
фаза. Правилно районният съд е уважил претенциите на гражданският ищец за
заплащане на направените по делото разноски като се е съобразил с представените
в тази връзка писмени доказателства. В съответствие с извода за ангажиране на
деликтната отговорност на подсъдимите чрез осъждането им да заплатят на пострадалото
лице обезщетение за причинените от тях вреди, правилно първостепенният съд е
осъдил подсъдимите да заплатят и дължимата за това държавна такса, която е била
правилно изчислена съобразно уважената част от гражданскоправната
претенция.
По реда на служебната
проверка и с оглед на правомощията си, определени в закона, настоящият въззивен
съдебен състав прецени и процесуалната законосъобразност на проверявания
съдебен акт. Не се установи в някой от стадиите на това наказателно
производство да са били допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила, които да са довели до ограничаване или накърняване на правото на
защита на подсъдимата, както и на процесуалните права на страните в
производството въобще.
Тъй като при
извършената цялостна въззивна проверка относно правилността на съдебния акт не
се установиха основания за изменение или отмяна на същия, присъдата следва да
бъде потвърдена.
Ръководен от
изложеното и на основание чл. 334 т.6 и чл. 338 от НПК, Бургаски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
присъда № 14 от 18.04.2018 г. постановена по НОХД № 460/2017 г. по описа на
Районен съд – Несебър.
Настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.