№ 854
гр. Пловдив, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева - Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско
дело № 20225330108260 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД, във
връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка
по чл.8 от договор за потребителски кредит, сключен между страните на 11.10.2018г.
В исковата молба от П. И. Б. против „Креди Йес“ ООД се твърди, че на 11.10.2018г. между
страните е сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца били предоставени
заемни средства в размер на 4500 лв., при месечен лихвен процент 3,400 % и ГПР – 49.2%.
Посочено е, че съгласно чл.6 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчител, които да отговарят на посочените условия. В случай на
неизпълнение, кредитополучателят дължал неустойка по чл.8 от договора, в размер на
3184.99 лв., която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към
която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Счита, че посоченият фиксиран лихвен
процент не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлявала добавък към възнаградителната лихва. Така нараствала и
стойността на ГПР, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3 от
договора. Сочи се, че съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратната. В случая договорената между
страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави. Заобикаляли се материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК.
Посочено е, че така договорена неустойката загубила присъщата обезщетителна функция –
щети за кредитора биха настъпили само при неплатежоспособност на длъжника.
Неустойката била близо 100 % от размера на заетата сума, като по никакъв начин не
1
кореспондирала с последиците от неизпълнението. Била излязла и извън обезпечителната
функция. Логично било, след като заемодателят поставя такива условия за отпускане на
кредита, той да не го отпусне, ако липсва някое от тези условия. Съдържа се позоваване на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, както и на съдебна практика – Решение от
27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС. Неустойката по договора имала санкционен характер,
което противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като целяла да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По същество неустойката представлявала
добавка към възнаградителната лихва, допълнителна облага – печалба, без да е обявена като
такава по реда на чл.5 ЗПК. Размерът на ГПР реално не съответствал на действително
прилагания. Посочено е, че съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и 10 ЗПК, договорът е недействителен и по силата на чл.23 ЗПК се дължи само
чистата стойност на кредита. Според ищцата неприложима е разпоредбата на чл.26, ал.4
ЗЗД, тъй като договорът не би могъл да се сключи без недействителната му част. Поради
това е направено искане за прогласяване нищожността на клаузата на чл.8 от договора за
кредит от 11.10.2018г. като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материално-
правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника „Креди Йес“ ООД е постъпил писмен отговор, с който
предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Посочено е, че през
ноември 2019г. между ответното дружество и „АСВ“ ЕАД бил сключен договор за цесия,
съгласно който ответникът бил прехвърлил всички права по договора за кредит, като
длъжникът бил уведомен за цесията. Счита, че не притежава пасивна процесуална
легитимация. И към момента не била платена дори главницата по договора за кредит.
Неустойката по чл.8 от договора се дължала в пълен размер още от момента на възникване
на основание за начисляването й, а именно – при непредставяне на поръчител. Размерът бил
точно определен в договора, тоест заемателят бил запознат с размера на последиците, които
биха настъпили при непредставяне на исканото обезпечение. Посочено е, че клаузата за
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право,
съставлявала разход, който заемателят заплащал при неизпълнение на задълженията си за
предоставяне на надлежно обезпечение по него. Начислена била само и единствено защото
заемателят не бил предоставил обезпечение в дадения му тридневен срок от подписване на
договора, тоест явявала се санкция за неизпълнение. Освен това клаузата на чл.8 била
индивидуално уговорена. Неустойката не била неравноправна. Договорът напълно
отговарял на изискванията на ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените
искове. Претендирани са направените по делото разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № *** към искане № *** от 11.10.2018г.,
сключен между „Креди Йес“ ООД и П. И. Б.. Представен е и погасителен план към договора
за заем.
2
По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според
което договорената неустойка в размер на 3184.99 лв. представлява 71 % от сумата на
главницата по договора за заем.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Съдът не споделя възражението по отговора на исковата молба за недопустимост на
предявения иск, доколкото ответното дружество било сключило договор за цесия с „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД. Искът за прогласяване нищожността на клаузата за
неустойка е предявен срещу заемодателя – страна по сключения между страните договор за
паричен заем, поради което според настоящия съдебен състав ответното дружество е
пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск.
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между
П. И. Б. и „Креди Йес” ООД е сключен договор за паричен заем № *** от 11.10.2018г. за
сумата от 4500 лв. Съгласно договора е уговорен месечен лихвен процент от 3.400 % и
годишен процент на разходите – 49,200 %. Крайната сума, която П. Б. е следвало да върне е
в размер на 6 655.01 лв. Срокът на договора е 24 месеца.
В чл.6 от договора е предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант и с още едно
от посочените обезпечения по избор на заемателя – ипотека върху недвижим имот, особен
залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на
заемодателя. В чл.8 е договорено, че в случай, че заемателят не предостави договореното в
чл.6 от договора в 3-дневен срок от сключването му или представеното обезпечение не
отговоря на съответните условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
3 184.99 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение към договора.
Видно от погасителния план плащането на неустойката по чл.8 от договора при липса на
обезпечение е разсрочено на 24 бр. вноски, в размер от по 132.71 лв. месечно, при което
общият размер на всяка от погасителните вноски с включена разсрочена неустойка възлиза
на сумата от 410 лв.
Съдът намира изложените в исковата молба доводи за недействителност на така уговорената
клауза за неустойка за основателни. Уговорената в чл. 8 от договора за паричен заем №
***/11.10.2018 г. неустойка излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидения в
договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – 3-дневен срок от сключването на
договора, респ. изискването за предоставяне на още едно по избор на заемателя обезпечение
– ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Целта на посочената договорна
клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното
задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в
уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал
реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е
могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок
3
риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така
уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно
с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за
неустойка е следвало да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото
дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от
ДР на ЗПК. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то
ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.
19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България, който е около 50 %. В този смисъл е и заключението на
изготвената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като компетентно и
обективно дадено, неоспорено от страните. Видно от погасителния план общият размер на
дължимата неустойка възлиза на сумата от 3 184.99 лв., тоест размерът на неустойката е
близък до размера на отпуснатия заем – 4500 лв. Тоест в рамките на 24 месеца
заемополучателят е следвало да възстанови сума в размер от 9840 лв. или над два пъти над
получената в заем сума. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. Поради това съдът намира, че
клаузата за неустойка по чл.8 от договора за кредит действително е нищожна. Искът е
основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото и предвид направеното от ищеца искане на същия следва да се
присъдят направените по делото разноски в размер на 277.40 лв., от които 127.40 лв. внесена
държавна такса и 150 лв. депозит за вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
полза на *** от *** следва да се присъди сумата от 453 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.8 в договор за паричен
заем № *** от 11.10.2018г., сключен между П. И. Б., ЕГН ********** от *** и „Креди Йес“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, ул. „Лозарска“ № 12,
със законен представител ***, като противоречаща на добрите нрави и на основание чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, със законен представител *** да заплати на П. И. Б., ЕГН
********** от *** сумата от 277.40 лв. /двеста седемдесет и седем лева и 40 ст./ направени
по делото разноски.
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, със законен представител *** да заплати на *** от ***, ***
4
сумата от 453 лв. /четиристотин петдесет и три лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5