Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 178 / 18.03.2019
година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Гергана Докузлиева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 2446 по
описа за 2018 година; взе предвид
следното:
Предявен е иск
с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, вр. чл.79 ал.1,
чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430 ал.1 и 2 от ТЗ; от „Първа инвестиционна банка”
АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул.
„Драган Цанков“ № 37, представлявана от изпълнителните директори Н. В. Н. и С. А. П.; против К.С.Н.
с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди,
че на 21.09.2018 г. получил съобщение от ХРС за подадено възражение срещу
издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по
ч.гр. дело № 1897/2018 г. на ХРС, при което предявявал иск за вземането си в
едномесечен срок, за което налице бил правен интерес. Между ищеца, като
кредитор, и ответницата, като кредитополучател, бил сключен договор №
026LD-R-000453/09.11.2010 г. за банков кредит за сумата от 2 400 евро за
погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта с №
26РКО-А-1428/19.09.2007 г. Предоставеният кредит бил изцяло усвоен на
09.11.2010 г., предоставен и отчетен по банкова разплащателна сметка на
кредитополучателя. Същият следвало да бъде издължен по тази сметка на 84 броя равни
месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и размер, съгласно договора за
кредит и приложения към него погасителен план - приложение № 1. За ползвания
кредит в раздел II т. 4 от договора, кредитополучателят се задължил да заплаща
на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро,
увеличен с надбавка от 10.01 пункта. Съгласно раздел II т. 10, плащания,
дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната
сметка, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел II т. 4
лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. Усвоеният
кредит бил погасяван по главница и по лихви на подробно посочени в исковата
молба дати и суми. Кредитът бил в просрочие, считано от 11.03.2011 г. - общо 2
701 дни към 02.08.2018 г., включително. Просрочени били 81 вноски по главница,
дължими на падежи и в размери, подробно описани от ищеца, всички в периода -
10.03.2011 г. – 10.11.2017 г., с общ размер на просрочената сума по главница -
2 346,91 евро. По кредита просрочени били и 64 вноски по лихва, дължими на
падежи и в размери, подробно описани – в периода 10.08.2012 г. - 10.11.2017 г.
С общ размер на просрочената сума по лихва - 1 167,03 евро. Крайният срок за
погасяване на кредита бил 10.11.2017 г., на основание раздел I т. 3 от
договора, и същият бил настъпил. Въпреки поетите с договора за кредит
задължения, кредитополучателят не обслужвал кредита, не изпълнявал своите
задължения и не извършвал плащания за погасяване на дълга. Поради гореизложеното
за банката възникнал правен интерес да се обърне към съда с молба за издаване
на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист с цел предприемане на
принудителни действия. Със заявление по реда на чл. 417 и извлечение от
счетоводните книги с вх. № 15143/03.08.2018 г. на ХРС, банката поискала
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист в качеството си на
кредитор по договора за кредит. Въз основа на тях, по ч.гр.д. № 1897/2018 г. на
ХРС била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза
на ищеца, като ответницата била осъдена, да му заплати следните суми:
- 2 346,91 евро просрочена главница,
ведно със законната лихва, считано от 03.08.2018 г. до окончателното изплащане
на задължението;
- 1 167,03 евро просрочена договорна
лихва, начислена за периода от 10.08.2012 г. до 10.11.2017 г., включително;
- 1 985,89 евро обезщетение за забава
за просрочени плащания, начислено за периода от 11.03.2011 г. до 02.08.2018 г.,
включително;
- 215,13 лева - платена държавна
такса;
- 50 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа
издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, банката
подала молба за образуване на изпълнително дело и такова било образувано срещу
кредитополучателя с № 20189290401607. Задължението не било погасено и понастоящем.
Общият размер
на претендираното в настоящия процес вземане, включващо главница и лихви към
датата на подаване на заявлението за издаване на изпълнителния лист -
03.08.2018 г., било в размер на 4 151,80 евро, от които:
- 2
346,91 евро непогасена главница, ведно със законната лихва, считано от
03.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението;
- 276,40
евро договорна лихва, дължима за периода от 02.08.2015 до 02.08.2018 г.,
включително;
- 1
528,49 евро обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо за периода от
02.08.2015 до 02.08.2018 г.
Ищецът
претендира още, съдът да постанови изричен диспозитив относно дължимостта на
направените разноски в заповедното производство, присъдени с изпълнителния
лист, издаден в полза на банката, възлизащи на 265,13 лева, от които 215,13
лева за държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение.
В допълнително
писмено становище ищецът възразява против ответната теза за погасяването на
вземанията по давност, т.к. сроковете следвало да се считат от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а в случая това бил крайният срок за погасяване
на кредита 10.11.2017 г. Затова не следвало да се възприема ответното виждане,
че началната дата за давността била 11.03.2011 г. – датата на изпадане в
просрочие. Тази дата не съвпадала с момента на настъпване на изискуемостта.
Изцяло неоснователни и недоказани били и ответните възражения за нищожност на
клаузи от процесния договор, т.к. били неравноправни. Оспорените от ответника
клаузи на раздел II т.4, 5 и 10 от договора не били част от типов договор, а
били конкретно уговорени, доказателство за което били преддоговорните отношения
между страните. Безспорно договорът за кредит бил изготвен предварително, но
след подаване на искането за него и след конкретното определяне на параметрите
му. Според чл.146 ал.1 от ЗЗП, индивидуално уговорените клаузи не попадали в
предметния обхват на потребителската защита, както и клаузите за лихвените
условия, при условие че са ясни и разбираеми, т.к. лихвата представлявала
интереса на банката по договора и била от основния предмет на договора – чл.145
ал.2 от ЗПП. По отношение на ОУ, банката спазила изискванията за
добросъвестност и същите били приложими, като изискването по чл.11 ал.2 от ЗПК
било в сила от по-късно - 23.07.2014 г. Раздел VII т.7.4. от ОУ предвиждал
възможност за кредитополучателя да се откаже изцяло от договора в 14-дневен
срок, при което неоснователно било ответното възражение за обратното. Клаузата
за възнаградителна лихва по Раздел II т.4 от договора, вр. преамбюла и Раздел
IV от ОУ, била ясна, точна и разбираема. Също такава била и Методологията за
определяне на лихвения процент. Същевременно, през цялото времетраене на
процесния договор не била отчетена каквато и да било промяна в БЛП на банката
за евро. Също така банката не се възползвала от уговореното й право, при
неизпълнение на задължения от кредитополучателя, едностранно да увеличава
размера на надбавката към приложимата лихва, при което не следвало да се
изследва въпросът за евентуална неравноправност на тази клауза. Размерите на
ГПР по раздел II т. 5 от договора и на наказателната надбавка по т.5 от същия
били изцяло законосъобразно определени. Ето защо, според ищеца, нито една от
оспорените клаузи не била неравноправна, по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Той
подчертава още, че ответницата била подписала договора за кредит, като никога
не се е свързвала с банката с недоволство или желание за предоговаряне на условията
му. В открито съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник, който
поддържа предявения иск и иска уважаването му изцяло, като основателен и
доказан.
Ответницата
представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в законоустановения
едномесечен срок, като изцяло оспорва предявения иск. Преди всичко възразява,
че ищцовата претенция била погасена по давност, както за главницата, така и за
лихвите. Ищецът твърдял, че ответницата е в просрочие от 11.03.2011 г., а
образувал заповедното производство на 03.08.2018 г. Ответницата оспорва
представеното извлечение от счетоводни книги, т.к. от него не ставало ясно, как
са изчислени договорената лихва и лихвата за забава, т.к. клаузите, касаещи
определянето на лихвата в договора за банков кредит от 09.11.2010 г., били
нищожни. Тя прави възражение за нищожност като неравноправни на следните клаузи
от договора за кредит, на основание чл.143 т.З, т.5, т.9, т.10, т.11 и 12 ЗЗП,
вр.чл.146 ЗЗП, съдържащи се в раздел II от договора, а именно: т.4, т.5 и т.10.
Ответницата възразява, че текстът на договора е бил предварително изготвен от ищеца
и тя не е имала възможност да му влияе. Използван бил типов договор, поради
което не било налице индивидуално договаряне между страните. Налице били и ОУ,
които не са приложени към договора. Клаузите били договорени във вреда на
потребителя, поради завишаване на размера на дължимата вноска за погасяване на
кредита, тъй като никъде не било упоменато, при какви условия банката може да
вдигне БЛП и размера на дължимата погасителна вноска. Не било посочено, от
какво се формира БЛП и може ли да се изменя; нито компонентите на годишния
процент на разходите /ГПР/ и какво ги променя; нито как и с колко се увеличава
вече уговореният лихвения процент за просрочие и надбавката при просрочие.
Ответницата твърди, че налице било значително неравновесие между правата на
страните по договора, тъй като тя нямала право да въздейства върху размера на
БЛП и така чувствително се увеличавал размерът на задължението й към банката,
без да има възможност да влияе на това. Затова цитираните клаузи от договора за
кредит били нищожни като неравноправни, а така също и понеже създавали
състояние на непредвидимост, тъй като не били посочени факторите, влияещи върху
размера на лихвения процент. Те били неравноправни още и поради това, че не
давали възможност на потребителя да се откаже от договора, ако не е доволен от
новите условия по кредита. Кредитните вноски били повишавани многократно и
крайната дължима сума по договора била нараснала. Месечната вноска на
ответницата била около 50 евро и до 2017 г. всеки месец тя плащала част от тази
сума, според възможностите си. Съгласно раздел ІІ т.5 от договора, ГПР по
кредита бил 21,10%, което на фона на днешните лихви от 3-8% било безумие. В
договора, нямало клауза, която да описва, как се формира този процент, от какво
зависи и кой влияе върху него. Нито веднъж банката не поискала да предоговори
кредита и да предложи по-нормални условия, нито ответницата имала възможност да
й повлияе да промени лихвения процент и ГПР. В подкрепа на това, че клаузите не
били уговорени индивидуално било обстоятелството, че в договора се сочело, че
се прилагат ОУ за кредити на физически лица, неразделна част от договора. Тези
ОУ не били приложени и ищецът следвало да бъде задължен да ги представи, както
и методологията за определяне на БЛП. Ответницата иска да й бъдат присъдени
направените по делото разноски, прави възражение за прекомерност на
юрисконултското възнаграждение на ищеца. В открито съдебно заседание
ответницата се представлява от пълномощник, който поддържа отговора на исковата
молба и иска отхвърляне на предявения иск изцяло, като неоснователен и
недоказан.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено следното:
Между ищеца,
като банка - кредитор, и ответницата, като кредитополучател, е сключен договор
№ 026LD-R-000453/09.11.2010 г. за банков кредит в размер на 2 400 евро по
посочена разплащателна сметка за погасяване на съществуващи задължения по
договор за кредитна карта с № 26РКО-А-1428/19.09.2007 г. /т.1/. Уговорени са
срок на усвояване на кредита до 29.11.2010 г. и краен срок за погасяването му
10.11.2017 г. /т.2-3/. За ползвания кредит, кредитополучателят се е задължил да
заплаща на банката годишна лихва в размер на БЛП на банката за евро, увеличен с
надбавка от 10,01 пункта, като към датата на сключване на договора същият е в
размер на 7,99% годишно /т.4/. Към датата на сключване на договора, ГПР е
21,10%, а общата дължима сума по кредита е 4 337,84 евро /т.5/. Плащания,
дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната
сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с
договорения в раздел II т.4 лихвен % плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа
на съответната вноска, независимо от това, дали падежът е в неработен ден; като
при наличие на просрочени плащания, банката има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения % по кредита, вкл.
надбавката /т.10/. Кредитополучателят се е задължил, да погаси задължението си
и да закрие кредитната карта по предходния си договор /т.11 б.“б“/. В договора
се сочи, че е сключен на основание чл.298 ал.1 т.1 от ТЗ, като с подписването
му кредитополучателят е декларирал, че са му предоставени и е запознат с ОУ на банката
за кредити на физически лица и приема прилагането им при уреждане на
отношенията между него и банката, във връзка със сключване и изпълнение на
договора. Същият е подписан от представители на ищеца и от ответницата,
подписали и неговото приложение № 1 – погасителен план. В плана се сочат
горепосочените параметри на кредита, както и падеж на погасителните вноски
10-то число на месеца, с общ срок от 84 месеца, при ГЛП 18%. Описани са
ежемесечните начални и крайни дати и съответно дължимите обща главница, вноска,
в т.ч. вноска лихва и вноска главница, както и дължимата главница в края на
периода. Погасителният план обхваща вноски с ежемесечни падежи в периода
10.12.2010 г. – 10.11.2017 г. с общ размер на длъжимите вноски от 4 269,39
евро, от които 1 869,39 евро за лихва и 2 400 евро за главница.
По делото се
представиха още Общи условия на ищеца за кредити на физически лица, в сила от
30.08.2010 г., Общи условия на ищеца за кредити на физически лица, в сила от
17.08.2016 г. и Методика на ищеца за определяне на базов лихвен процент. Ищецът
представи по делото и самото искане за отпускане на кредит, отправено до него
от ответницата на 22.10.2010 г., чиито посочени параметри са – размер на
кредита от 2 400 евро, без данни за срока му, за възнаградителни и наказателни
лихви, ГЛП, ГПР и пр. Искането съдържа и декларация, че с подписването му,
ответницата декларира, че се е запознала с ОУ на банката за кредити на
физически лица, с тарифата за такси и комисионни и бюлетина за лихвите,
начислявани от ПИБ по банковите сметки в национална и чуждестранна валута,
както и с реда за предоставяне на кредити, като приема да бъдат прилагани при
отпускането, усвояването, обезпечаването и погасяването на искания кредит
/т.1/. Декларирала е още, че е получила предварително и безвъзмездно от ПИБ
необходимата в съответствие със ЗПК преддоговорна информация, съобразно
предпочитанията й под формата на стандартен европейски формуляр, на хартиен/
друг траен носител, представена по ясен и разбираем начин, позволяваща й да
сравни различни предложения и да вземе информирано решение за сключване на
договор за потребителски кредит /т.2/. Ответницата е декларирала, че се е
запознала с предлаганите от ПИБ продукти и въздействието им, което могат да
окажат върху потребителите, в т.ч. последиците в случая на просрочени плащания
от нейна страна, получила е необходимите разяснения, вкл. на преддоговорна
информация, позволяваща й да прецени, доколко предлаганият договор за
потребителски кредит съответства на нейните потребности и финансово състояние
/т.3/. По това искане на ищцата е взето решение на Кредитния комитет на ПИБ АД
по т.10 от заседание, проведено на 29.10.2010 г., видно от представеното препис-извлечение
от протокола му. Според същото, служителите на банковия клон в Хасково са
упълномощени, да сключат с ответницата договор за предоставяне на банков кредит
и да отпуснат същия в срок до 29.11.2010 г., при описани параметри на същия –
размер от 2 400 евро, за срок от 84 месеца, с лихвен % FIB BLP – 10,01%, с предназначение
- погасяване на задължения по договор № 26РКО-А-1428/ 19.09.2007 г., без
обезпечение, с такси и комисионни съгласно тарифата на банката.
Ищецът е издал
извлечение с изх. № 239-226/03.08.2018 г. от своите счетоводни книги по чл.417
т.2 от ГПК за размера на дълга на ответницата по процесния договор, приложено
по делото в оригинал. Видно от него, кредитът е бил усвоен изцяло на 09.11.2010
г., погасяван по главници и лихви на посочени дати и размери на плащанията.
Отразено е, че кредитът е в просрочие от 11.03.2011 г., като просрочани били 81
вноски по главницата и 64 вноски по лихвата, подробно описани с падежи и суми.
Кредитът бил с настъпил падеж на 10.11.2017 г. Към 02.08.2018 г., дългът на
кредитополучателя, произтичащ от договора възлизал на сумата от общо
5 499,83 евро, от които: 2 346,91 евро непогасена главница, 1 167,03 евро непогасена
договорна лихва, начислена за периода от 10.08.2012 г. до 10.11.2017 г.,
включително; и 1 985,89 евро обезщетение за забава за просрочени плащания,
начислено за периода от 11.03.2011 г. до 02.08.2018 г., включително.
Въз основа на
цитираното извлечение от сметка, по заявление на ищцовото дружество е било
образувано производство по ч.гр.дело № 1897/2018 г. на ХРС, приложено в цялост
по настоящото, по което със заповед № 836 за изпълнение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК от 07.08.2018 г., е разпоредено ответницата в настоящото
производство да заплати на ищеца сумите, подробно описани по – горе в
извлечението, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.08.2018
г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски от 215,13
лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На основание
чл.418 от ГПК е бил издаден изпълнителен лист от 08.08.2018 г. за описаните
суми. Въз основа на същия и по молба на ищеца е образувано производство по
изп.дело № 20189290401607, по което на длъжника е изпратена покана за
доброволно изпълнение с изх. № 34827/24.08.2018 г., получена от лично от длъжника
на 30.08.2018 г. В законоустановения срок по чл.414 ал.2 от ГПК, е постъпило
възражение с вх.рег. № 17211/12.09.2018 г. от длъжника, че не дължи изпълнение
на вземането по издадената заповед за изпълнение, т.к. то било погасено по
давност. В указания му на 21.09.2018 г. едномесечен срок, ищецът като заявител
в заповедното производство е предявил настоящия иск с вх. рег. № 19219/16.10.2018
г.
За цялостното
изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на двете страни,
съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема
като компетентно и безпристрастно дадено. Вещото лице е установило, че по
отношение на процесния договор за кредит, банката е взела необходимите
счетоводни операции за отразяване на вземането си в счетоводните регистри,
както и на плащанията от кредитополучателя, разпределяла е извършените
плащания, извършвала е ежедневно начисляване на лихви. Така тя отразявала
правилно исторически възникналите счетоводни операции във връзка с вземането,
породено от договора. Дължимите суми по договора били отразени в счетоводната
програма на банката, както следва – към 03.08.2018 г., така както е посочено в
приложеното към заявлението по чл.417 от ГПК извлечение; а към 16.10.2018 г.,
отново така, като са прибавени и сумите от 690,13 лв. за съдебни разноски и
94,35 лв. за законна лихва. Вещото лице е изчислило размерите на договорната и
наказателната лихва за периода 02.08.2015 г. – 02.08.2018 г., според периода в
исковата молба, а именно – в размери съответно – 276,40 евро и 1 528,44
евро. Втората лихва била изчислена върху начислените и непогасени вноски за
главница общо в размер на 2 346,91 евро, според чл.10 от договора за
кредит, предвиждащ олихвяване в размер на законната лихва към размера на
договорената възнаградителна лихва. Така нямало нарушение на законовите
разпоредби при прилагане на санкциониращата лихва. Експертизата сочи, че според
чл.4 от договора, приложимият лихвен % представлявал сбор от БЛП на банката за
евро и надбавка в размер на 10,01%. За срока на действие на договора 09.11.2010
г. – 10.11.2017 г. БЛП на банката бил в
размер на 7,99% за кредити на физически лица, при което с посочената
надбавка, приложимият лихвен % през същия период възлизал на 18%. Вещото лице
се е запознало с представената по делото Методика на банката за определяне на
БЛП, съдържаща в себе си формула, като е анализирало същата. Сочи, че тя
съдържала в себе си вида на компонентите, които участват при определяне
стойността на БЛП, без посочване на техните количествени изражения и
относителните им тегла, при което не било изпълнено изискването на чл.33а от ЗПК. При разпита си в открито съдебно заседание, вещото лице сочи, че
компонентите от формулата, следвало да имат своите числени стойности и
измерения, за да може да бъде сравнено и направен прост математически извод,
дали тези 7,99% са равни на всичко, написано във формулата. В случая това не
било налице. Вещото лице сочи, че размерът на ГПР по договора е 21,10%, като
няма промяна в срока на действие на договора. По отношение на същия, съобразена
била разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК с максимално допустим размер на ГПР от
50%. Общо внесените от ответницата суми били в размер на 1 037,46 евро,
които ако се отнесат само и единствено за плащане на главницата, то от общия
размер на кредита от 2 400 евро, биха останали за погасяване 1 362,54
евро.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига
до следните правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко,
предявеният иск е допустим, като подаден в законоустановения за това в чл.422
ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.1 от ГПК, срок и от надлежна активно
легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.
По категоричен начин по делото се установиха облигационното правоотношение, от
което ищецът черпи процесните си права. По писмено искане на ответницата от 22.10.2010
г. и след решение на Кредитния комитет на ПИБ АД по т.10 от заседание,
проведено на 29.10.2010 г. - между ищеца, като банка- кредитор, и ответницата,
като кредитополучател е сключен процесният договор № 026LD-R-000453/09.11.2010
г. за банков кредит в размер на 2 400 евро за погасяване на съществуващи
задължения по договор за кредитна карта с № 26РКО-А-1428/19.09.2007 г. Сключеният
между страните договор попада в приложното поле на Закона за потребителския
кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е приложима и общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§
13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското
общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът има
предвид, че следва да следи служебно и при незаявено основание за нищожност на
договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес
и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице
противоречие с добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.)
е налице неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело №
С-472/11 на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г.
на ВКС, I т. о., и др./.
Общата
потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда,
че неравноправните клаузи в договори
между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки:
потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както
на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В
конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва
формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от
които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят
на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. Преди всичко, по делото не
се установи, ответницата да е получила преддоговорна информация от заемодателя
за точните параметри на кредита, според изискването на чл.58 ал.1 от ЗКрИ – за общите
разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се
изменят, ГЛП, метода за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната
й, допълнителни задължения, свързани с разплащанията. В
представеното нейно искане за сключване на договора са посочени конкретни
параметри единствено относно размера на кредита от 2 400 евро, без данни
за срока му, за възнаградителни и наказателни лихви, ГЛП, ГПР и пр. В този
смисъл оспорените от ответницата клаузи на процесния договор от раздел II т.4,
т.5 и т.10, касаещи възнаградителната лихва за банката /основаваща се на БЛП/,
ГПР и наказателната лихва при просрочие на кредитополучателя - са
неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат
приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност да се запознае
преди сключването на договора; в резултат на което той не е бил в състояние да
прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още
едно основание за неравноправието им, по силата на новата т.18 от същия, вр.
чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи /за възнаградителната лихва, ГПР и наказателната
лихва/ ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени с ответницата, за да е приложимо спрямо тях изключението по
чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив предоставената й за попълване бланка – искане за отпускане
на кредит е типова, при стандартизирани действия по сключване на договора, без
възможност за ответницата, да влияе на съдържанието на клаузите; при което се
налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително -
типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид
кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Съдържащата се в искането по т.1-3 декларация от
ответницата за нейно предварително знание за съществено необходимата
преддоговорна информация съдът намира за ирелевантно, доколкото този текст е
част от съдържанието на бланката и при нарочно оспорване от ответната страна,
ищецът не проведе пълно и главно доказване, че до знанието на ответницата
действително е била доведена подробно описаната информация. Неоснователна е
ищцовата теза, че само по себе си взетото по нейното искане решение на
Кредитния комитет на банката представлявало необходимото по закон индивидуално
договаряне на клаузите от договора. Напротив, вземането му е част от
стандартизираните действия по сключването на всеки един банков договор за
кредит. Нещо повече, няма данни, преди сключването на договора, това решение да
е било съобщено на ответницата с възможност да се запознае със съдържанието му
и евентуално да възрази по решения срок на договора и определения лихвен
процент. При позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от
потребител, както е в случая, или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение №
23/ 07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан, както настоява ищецът в
случая, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако
посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би
освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая
обаче по вече изложените съображения, ответницата не е разполагала с такъв
избор. В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/ 25.07.2017 г.
по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно възнаградителната лихва, ГПР и наказателната лихва - съдът намира за
нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143
т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче са толкова
съществени за процесния договор за банков кредит, както сам сочи ищецът, че
тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от
ЗЗП. Съгласно чл. 26 ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на възнаградителната
лихва, ГПР и наказателната лихва да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако в него не са
включени трите клаузи. Като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и
ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния
договор за банков кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК /ред. ДВ
бр.18 от 05.03.2010 г./, договорът за потребителски кредит е недействителен и
когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 от същия. Актуалната редакция
на последния текст гласи, че договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма по ясен и разбираем начин; а според ред. ДВ бр.18 от 05.03.2010
г. – в писмена форма. Съдът намира, че изискването за яснота и разбираемост на
договорните клаузи е принцип на общото облигационно право и имащ отношение към
постигането на воля между страните по съществени елементи на договора. В този
смисъл, независимо, че към датата на сключване на процесния договор, чл.10 ал.1
от ЗПК не е бил допълнен по горепосочения начин, този договор е следвало да
съдържа именно клаузи, формулирани така, че да са ясни и разбираеми. В тази
насока са и чл. 147 ал. 1
от ЗЗП и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, че клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин. Оспорените от ответницата клаузи на процесния договор от раздел II т.4 и
т.10, касаещи възнаградителната лихва за банката и наказателната лихва при
просрочие на кредитополучателя се основават на БЛП на банката. За определянето
му по делото се представи Методиката на банката, анализирана и от вещото лице.
Установява се, че Методиката съдържа в себе си формула с вида на компонентите,
които участват при определяне стойността на БЛП, без посочване обаче на техните
количествени изражения и относителните им тегла, при което не са изпълнени
изискванията на чл.33а от ЗПК. Компонентите от формулата, следва да имат своите
числени стойности и измерения, за да може да бъде направен прост математически
извод, дали уговорените 7,99% съответстват на формулата. В случая това не е
налице. Така ответницата като потребител към
датата на сключване на договора, който е релевантният момент за преценка
неравноправието на оспорените клаузи /чл.145 ал.1 от ЗЗП/ - не е
разполагала с информация относно съществени условия на договора – за възнаградителната и
за наказателната лихви, основаващи се на БЛП, определян по неясна методика.
Обективно не може да се очаква от средния потребител без специални знания и
опит да оцени съответствието на БЛП с формулата по методиката, за да се очаква
от него да може да има информирано становище по същия, респ. да го приеме или
не. Такова съответствие бе в невъзможност са прецени и разполагащата с нужните
специални знания съдебно- икономическа експертиза по делото. Нещо повече, според
трайната съдебна практика /решение №
98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС; решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. №
1777/2015 г., ТК, I т.о. на ВКС; решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС; решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г., ТК, II т.о. на ВКС; решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г.,
ГК, V г.о. на ВКС/, част от самия договор, а не във вътрешни правила на
банката, следва да бъде методът на изчисление на съответния лихвен процент с
ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от компонентите –
пазарни индекси и индикатори; както и конкретната формула за определяне на
възнаградителната лихва като съществен елемент от съдържанието на този вид
договор. В настоящия случай, процесният договор не съдържа подобно съдържание и
банката не може да се счита за добросъвестна, за да е приложимо правилото на
чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. В този смисъл
е последователната практика на Съда на ЕС /решение от 23.04.2015 г. по дело С -
96/14; решение от 30.04.2014 г. по дело С - 26/13; решение от 26.02.2015 г. по
дело С - 143/13;решение по дело С-472/10; решение по съединени дела С-154/15,
С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г./. Тълкуването на съда поставя като
изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е
разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в договора да е изложен
прозрачно точният механизъм за изменението на договора, както и отношението
между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на
определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.
147 ал. 2 от ЗЗП. Липсата на обективен характер и на основателност
на причината за изменението на договора, както и непосочването на конкретните
външни фактори/ показатели за това, не могат да се компенсират от уведомяването
на потребителя и от правото му на прекратяване на договора (в този смисъл е
решение от 21.03.2013 г. по дело С - 92/11 на СЕС).
Когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. В този
смисъл, ищецът може да се легитимира като носител на материалното право
единствено за неизплатената главница по процесния договор за банков кредит.
Назначената по делото експертиза установи, че общо внесените от ответницата
суми са в размер на 1 037,46 евро, които ако се отнесат само и единствено
за плащане на главницата, то от общия размер на кредита от 2 400 евро,
биха останали за погасяване 1 362,54 евро. Тук следва да се обсъди
наведеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на вземането за главница. Същото се явява неоснователно. Според
трайната съдебна практика на ВКС /решение №
261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о; и решение № 28/05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ
г. о./, във връзка със задължителната такава по Тълкувателно решение от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК - разсроченото погасяване на
общото задължение за връщане на потребителския кредит на отделни части не
трансформира договора за кредит в договор с периодични плащания на отделни
самостоятелни задължения. Затова приложим е общият 5-годишен давностен срок по
чл.110 от ЗЗД. По изложеното страните по делото и не спорят. Спорът им е, кой е
началният момент, от който следва да се изчисли тази давност за главницата,
като съдът не споделя нито ищцовата, нито ответната теза. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за
противното основание от чл.66 от ЗЗД. Така давност е започнала да тече за всяка
дължима по договора за кредит вноска от настъпването на падежа й, с което е
ставала изискуема, при което съдът не възприема ищцовият довод, че крайният срок
за погасяване на кредита 10.11.2017 г. е началната дата на давността. Предсрочна изискуемост на кредита не е обявявана, при което съдът не
възприема ответното възражение, че началната дата за давността била 11.03.2011
г. – датата на изпадане в просрочие. Според възприетото от съда виждане, че давност е започнала да тече за всяка дължима по договора за кредит вноска
от настъпването на падежа й, и предвид депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК на 03.08.2018 г., което е прекъснало давностния срок /чл.116 б.”б” и ”в” от ЗЗД/ - част от падежиралите вноски за главницата ще се явяват погасени по
давност, а именно – за периода до 03.08.2013 г., но в случай, че са останали
неплатени такива. Вноските, попадащи в този период обаче, следва да се
считат погасени на друго основание - с извършеното от ответницата плащане на
суми в общ размер на 1 037,46 евро, които по гореизложените съображения,
отнесени само и единствено за плащане на главницата, покриват изцяло дължимите
вноски по погасителния план до т.49, включително, с падеж 10.12.2014 г. и
частично по т.50 с падеж 10.01.2015 г. По отношение на падежиралите вноски след
последната посочена дата не е изтекъл законоустановеният 5- годишен давностен
срок, считано до датата на предявяване на иска на
03.08.2018 г. /чл.422 ал.1 от ГПК/. Ето защо, ответницата дължи на ищеца
разликата от 1 362,54 евро между общия размер на кредита от
2 400 евро и внесените от нея суми от 1 037,46 евро. Този дължим от
нея остатък формира общото задължение по погасителния план от т.51 до 84,
включително, както и неизплатената част от 50-та вноска по т.50. До този размер
искът за главница следва да се уважи, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска 03.08.2018 г. до окончателното
изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 2 346,91 евро,
като неоснователен и недоказан, следва да се отхвърли.
Предвид
гореизложените съображения за приложението на чл.23 от ЗПК, като изцяло
неоснователни и недоказани следва да се отхвърлят акцесорните искове за сумите
както следва: 276,40 евро договорна лихва, дължима за периода от 02.08.2015 до
02.08.2018 г., включително; и 1 528,49 евро обезщетение за забава за просрочени
плащания, дължимо за периода от 02.08.2015 до 02.08.2018 г., включително.
Предвид
уважената част от иска и на основание чл.78 ал.1 и 8, вр. чл.80 от ГПК,
ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски, в
т.ч. и за заповедното производство, в размер на общо 462,25 лв. При
изчисленията си съдът не взе предвид внесената от ищеца по заповедното
производство държавна такса, доколкото същата не е включена в списъка му по
чл.80 от ГПК, а и т.к. тя касае и непредявени в настоящия процес суми. При
изчисленията си съдът включи всички посочени в този списък ищцови разноски.
Неоснователно е ответното възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение на ищеца. Същото се определя от съда по правилото на чл.78 ал.8
от ГПК и предвид фактическата и правна сложност на заповедното и настоящото
исково производства, а именно - в размери на 50 лв. за първото и 300 лв. за
второто, изцяло съобразени с чл.25 ал.1 и чл.26 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, вр. чл.37 от ЗПП. От така дължимото юрисконсултско
възнаграждение се присъди сума, съразмерна на уважената част от иска.
Предвид отхвърлените
части от иска и на основание чл.78 ал.3, вр. чл.80 от ГПК, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответницата деловодни разноски в размер на общо
164,09 лв.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че К.С.Н.
с ЕГН ********** ***; ДЪЛЖИ на „Първа инвестиционна банка” АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37,
представлявана от изпълнителните директори Н. В. Н. и С. А. П.; сумата от 1 362,54 евро, представляваща неизплатен остатък от дължима главница по сключен помежду
им договор №
026LD-R-000453/09.11.2010 г. за банков кредит;
ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението 03.08.2018 г. до окончателното изплащане; като този
иск за разликата до пълния предявен размер от 2 346,91 евро; както и
акцесорните искове за сумите от 276,40 евро договорна лихва, дължима за периода
от 02.08.2015 до 02.08.2018 г.,включително; и от 1 528,49 евро обезщетение за
забава за просрочени плащания, дължимо за периода от 02.08.2015 до 02.08.2018
г.,включително; за които всички суми е била издадена заповед № 836 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от
07.08.2018 г. по ч.гр.дело № 1897/2018 г. на ХРС; ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА К.С.Н. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Първа инвестиционна
банка” АД с ЕИК ********* сумата от 462,25
лева за деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка” АД с ЕИК ********* ДА
ЗАПЛАТИ на К.С.Н.
с ЕГН ********** сумата от 164,09 лева
за деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.