Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, 14.04.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл. Съдия Андрей Георгиев
при участието на
секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 11829 по
описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № 402196 от 08.05.2018г., постановено по гр. дело
№ 61643/2016г. на СРС, 75 състав, в частта, с която е
признато за установено по предявени по реда на чл.415,ал.1 от ГПК обективно съединени искове
от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Н.Д., че К.Н.Д. дължи
на „Т.С.” ЕАД , както следва: 1/ на
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ- сумата от 1 206, 58лв. - главница, представляваща
неизплатена стойност на топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г.
за топлоснабден имот - ап.№ **, находящ
се в гр.София, ж.к.********, бл.********и сумата от 49,41лв.- главница, представляваща
такса за отчитане на уредите за дялово разпределение на топлинна енергия за
посочения период, ведно със законната
лихва върху тези суми от 27.06.2016г.-
до окончателното изплащане, както
и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 176,21лв.- мораторна лихва върху главницата – стойност на топлинната
енергия , натрупана за периода 30.06.2013г.
/при допусната очевидна фактическа грешка относно годината-погрешно посочена
като 2012г./ - 07.06.2016г. /при
допусната очевидна фактическа грешка относно месеца и годината, погрешно
посочени като 04.2015г./ и сумата от 10, 37лв.- мораторна
лихва върху главницата-такса за услугата за дялово разпределение, натрупана за
периода 30.06.2013г.- 07.06.2016г. Решението се обжалва и в частта, с
която К.Н.Д. е осъден да заплати на „Т.С.”
ЕАД – сумата от 721,15лв.- разноски по делото за първоинстанционното
исково производство и сумата от 328,85лв.- разноски за заповедното
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивникът - ответник
К.Н.Д. заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Поддържа възражение за недоказаност на исковите
претенции по основание и размер. Възразява, че
между него и ищеца не съществува договорно правоотношение, тъй като по
делото не е доказано да е собственик на процесния
имот и съответно- да има качеството на потребител на топлинна енергия /ТЕ/. Твърди,
че върху процесния имот има учредено вещно право на
ползване с титуляр С.И.Д.и К.И.В.. С оглед на този твърдян факт, заявява
оспорване на верността на представените по делото нот.актове,
с които му е прехвърлена собствеността върху процесния
имот. Възразява, че от ищеца не е доказано количеството доставена ТЕ за исковия
период от време. Счита, че претендираното количество
е многократно завишено, като за установяването му са представени само
едностранно издадени от ищеца документи. В тази връзка моли съда да вземе
предвид и факта, че към исковия период договорът между ЕС и третото
лице-помагач на ищеца е с изтекъл срок на действие, както и че липсват
доказателства за извърщен метрологичен контрол на
топломера в абонатната станция. С изложените доводи, подробно развити в
жалбата, въззивникът-ответник
мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него-
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не депозира писмен
отговор на жалбата в срока по
чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява становище за
неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство и при условията на
евентуалност - в случай, че
жалбата бъде уважена – поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК- за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен инстанционен контрол
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2
от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че въззивникът- ответник е имал качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ,
като собственик на процесния топлоснабден
имот, което обстоятелство се установява от представените по делото нот.акт № 186 том І по нот.дело №
178/ 2000г. и нот.акт № 187, том І по нот.дело № 179/200г., с които ответникът е придобил
собствеността върху целия топлоснабден имот. Видно от съдържанието на нотариалните актове,
които като официални документи по смисъла на чл.179 от ГПК, се ползват с
формалната и материална доказателствена сила относно
волята на страните за съдържанието на сделките, сключени пред нотариуса, с тези
сделки не е учредено вещно право на ползване за прехвърлителите
на имота. Ето защо, напълно
неоснователно се явява възражението на ответника, че той не е потребител на ТЕ,
а такива се явяват лицата, в чиято полза е учредено ограничено вещно право на
ползване върху процесния имот, тъй като наличието на титуляри на такова право по
настоящото дело не е установено. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че в рамките на исковия период от време е съществувало валидно
облигационното правоотношение с предмет доставката на ТЕ за битови нужди и то е
обвързвало ищеца- като доставчик на ТЕ и ответника –като клиент на ТЕ, на основание
разпоредбите на чл.150,ал.1 и чл.153,ал.1 от ЗЕ. Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна
енергия за битови нужди, се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР. Следователно между страните за процесния
период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите условия,
публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г.,
публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В случая съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и по делото не установява да е
упражнил правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е
приел.
Нормата на чл.139, ал.1 от ЗЕ постановява, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34
от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия
за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на уредите за
индивидуално разпределение в отделните
имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите
за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издадени
фактури, като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота на ответната страна
са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за процесния
период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за
отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, проверени от вещото лице по СТЕ, се установява, че стойността на действително
доставената ТЕ за имота на ответника, представляваща ТЕ за сградна
инсталация и за БГВ /за отопление не е начислявана, поради демонтиране на
уредите за отопление/ за исковия период от
време възлиза на сумата от 1 150,71лв. Настоящият съдебен състав приема,
че неправилно стойността на реално доставеното количество ТЕ е определена от
първата инстанция по заключението на ССЕ. Със ССЕ въпреки, че като отправни
данни за стойността на реално доставената ТЕ, са приети същите показания, приети и от СТЕ – за показания за начислена по прогнозен
дял стойност на ТЕ за исковия период от време / 1 055,79лв./ и сумата, подлежаща на доплащане по
изравнителни сметки за този период /от 94,93лв./, които съвпадат при двете
експертизи, със заключението на ССЕ е даден друг необосновано по-голям краен
размер на стойността на ТЕ, установен по счетоводно отнасяне от ищеца – от 1
206,58лв., който не съответства на данните, предоставени от третото
лице-помагач на ищеца, въз основа на които се определя стойността на ТЕ по реда
на чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ. Предвид
изложените съображения, настоящият съдебен състав приема,че исковата претенция
за главницата се явява доказана до размера на сумата от 1 150,71лв., а за
разликата над тази сума- по пълния предявен размер от 1 206,58лв.- следва да
бъде отхвърлена като неоснователна.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недоказан размер
на задължението за главницата за сумата от 1 150,71лв., обосновано с
липсата на доказателства за въвеждане на абонатната станция на сградата в
експлоатация, с липсата на доказателства за метрологичен контрол на топломера и
липсата на отчетните протоколи на ФДР отчетите на топломера на сградата за
исковия период. От ответника не е заявено искане за представяне на тези
документи по делото по реда на чл.190 от ГПК. Нещо повече, тези документи са
проверени от вещото лице по СТЕ – стр.3 и стр.5 и 6 от заключението е видно, че те са налични.
Във връзка с дължимата стойност на доставеното количество ТЕ за процесния имот следва да се посочи, че на настоящия съдебен
състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по адм.дело
№ 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ
инстанционен контрол от 5-чл. състав на ВАС, както и
решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС, които също не е влязло в сила. Като допълнителен аргумент
следва да се посочи, че дори формулите от методиката за дялово разпределение,
установена с Наредба № 16-344/2007г. да бъдат отменени, както и да бъдат
отменени норми от Наредбата, то тази отмяна с влязло в сила съдебно решение ще има
действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила, съгласно нормата
чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не би рефлектирало върху приложимите правни
норми за конкретния казус, които остават в сила за процесния минал
/предходен / период, доколкото отмяната
няма обратно действие. Що се отнася до правните последици , възникнали от
отменения подзаконов нормативен акт- те следва да се уредят по реда на
чл.195,ал.2 от АПК.
Неоснователно е възражението на ответника и за недоказано
количество доставена ТЕ за процесния имот, обосновано
с твърдението за изтекъл срок на действие на договора, сключен между ЕС и ФДР
/трето лице- помагач на ищеца/. С
клаузата на чл.2.4 от договора от 20.06.2002г., сключен между ЕС и „Т.с.“ ЕООД
е предвидено след изтичане на първоначално договорения 2 годишен срок,
автоматично подновяване на договора за всяка следваща календарна година, в
случай, че никоя от страните не го прекрати с писмено предизвестие 1 месец
преди изтичане на срока му. По делото не
се установява такова предизвестие да е било отправяно от някоя от страните по
договора, поради което съдът приема, че той е бил действащ през исковия период
от време.
Съдът намира, че не следва да бъдат обсъждани
останалите заявени с жалбата възражения
за недължимост на стойността на доставаната
ТЕ, извън гореобсъдените, доколкото попадат под преклузията на чл.266,ал.1 от ГПК, като направени за пръв
път във въззивното производство.
На следващо място, съгласно разпоредбата
на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването
/в приложимата към исковия период от време редакция, обн.
в ДВ, бр.34/24.04.2007г./, дяловото разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на
топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139“а“ ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба
и приложението
към нея. В конкретния случай между страните по делото няма спор, а и от представения по протокол от 15.02.2002г.
от ОС на ЕС на бл.********в ж.к.******** и договора от 20.06.2002г., сключен
между ЕС и „Т.с.“ ЕООД, се установява, че от ЕС е възложено на третото лице-помагач като ФДР – извършването на услугата за дялово разпределение. От друга страна, с клаузата на чл.22,ал.2 от
приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/ за продажба на ТЕ, одобрени с
решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР и публикувани във в-к „Дневник“, броя от
14.01.2008г. , която договорна клауза
има силата на закон между страните, съгласно нормата на чл.20“а“ от ЗЗД,
е установено, че купувачът на ТЕ –ответник по делото, заплаща на ищеца-продавач
на ТЕ стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от
тях търговец- ФДР. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че ищецът е активно-материално правно легитимиран да
получи претендираното вземане за стойността на
услугата „дялово разпределение“ , която е дължима от ответника и която за
исковия период, съгласно ССЕ възлиза на общата сума от 49,41лв.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ е
уважен за сумата от 1 510, 71лв.,
както и законосъобразно и правилно е уважен и искът за главницата,
представляваща стойността на услугата за дялово разпределение в доказания със
ССЕ размер от 49,41лв., поради което обжалваното решение в частта, с която
претенциите за главниците са уважени за посочените суми следва да бъде
потвърдено. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът
за главницата – стойност на ТЕ е уважен за разликата над доказания размер от
1 150,71лв.- до пълния предявен размер от 1 206,58лв. и вместо него-
следва да бъде постановено друго, с което искът за посочената разлика да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Основателността на претенцията за главницата- цена на
ТЕ обуславя основателността и на иска за акцесорното
вземане за мораторна лихва, дължима за времето на
забавата. Настоящият съдебен състав
приема, че за частта от исковия период 01.07.2013г.- 07.04.2016г. ответникът е
изпаднал в забава за плащане на падежиралите в този
период от време ежемесечно дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за
времето м.03.2012г.- м.01.2014г. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от
2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане на периода, за който
се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за
първия месец от исковия период- м.05.2013г., падежът за плащане е настъпил на
30.06.2013г. и от следващия ден – 01.07.2014г. ответникът е изпаднал в забава, поради което за датата 30.06.2013г. искът за лихва се явява неоснователен, тъй
като това е датата на падежа и към този момент ответникът не е бил в забава.
Това се отнася и за стойността на ТЕ за останалата част от исковия период – до
месечно дължимата сума за м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на
04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав
определя обезщетението за забава по
чл.86,ал.1 от ГПК върху главницата от 367,72лв., представляваща стойност на ТЕ
за периода м.05.2012г.- м.01.2014г.,
което се следва на ищеца за времето на забавата 01.07.2013г. - 07.06.2016г.
/при допусната очевидна фактическа грешка в обжалваното решение относно месеца
и годината на крайния момент на периода- погрешно посочени като 04.2015г.,
доколкото с мотивите на решение е прието изрично, че искът е основателен за
целия исков период/, по реда на чл.162
от ГПК – в размер на 37,80лв., до който размер исковата претенция се явява
основателна. За разликата над тази сума
от 37,80лв.- до пълния уважен размер от 176,21лв.,
настоящият съдебен състав приема, че искът по чл.86,ал.1 от ГПК се явява
неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен по следните мотиви:
Настоящият съдебен състав приема, че върху главницата, представляваща стойност
на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г. , ответникът не е изпаднал в забава за плащане, поради нищожност
на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от
2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на
потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон
/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор,
чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав
приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на
императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като
последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1
от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2015г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж,
както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД. Неправилен е извода на първата инстанция, че
ответникът дължи мораторна лихва за забава за плащане
на главницата- стойност на услугата за дялово разпределение. Настоящият
съдебен състав приема, че доколкото липсва нормативно установен и договорен падеж
за плащане на главницата, представляваща стойност на услугата за дялово
разпределение, ответникът изпада в забава от момента на поканата за плащане
/чл.84,ал.2 от ЗЗД/. В конкретния случай не се установява такава поканата за
плащане да е изпратена от ищеца и получена от ответника. Ето защо и последният
не дължи претендираната мораторна
лихва от 1037лв., за която исковата претенция се явява неосноватлен.
С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение в частта, с която е уважената исковата претенция
по чл.86,ал.1 от ЗЗД за разликата над дължимата
сума от 37,80лв.- до уважения размер от 176,21лв., претендирана като мораторна лихва
върху главницата- стойност на ТЕ, както и за датата 30.06.2013г., и в частта, с
която е уважена изцяло претенцията за лихва за забава от 10,76лв. върху
главницата- стойност на услугата за дялово разпределение, претендирана за
периода 30.06.2013г.- 07.06.2016г., обжалваното решение следва да бъде отменено
и вместо него– да бъде постановено друго, с което искът за посочената разлика,
дата , сума и период- да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана от ответника
част, с която искът е уважен за сумата от 37,80лв. , дължима за мораторна лихва върху главницата – стойност на ТЕ,
натрупана за периода 01.07.2013г.- 07.06.2016г.,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като законосъобразно и правилно.
По разноските
по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция /държ.такса,
възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско
възнаграждение/ съразмерно с уважената част от исковете от 618,85лв., поради
което за разликата над тази сума - до пълния присъден размер от 721,15лв. –
обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
отменено. За заповедното производство ищецът има правото на разноски за държ.такса и юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете от 282,20лв., като за разликата
над тази сума – до пълния присъден размер от 328,85лв.- обжалваното решение
следва да бъде отменено.
За възивното производство
ищецът има правото на разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на
ответната страна. От ищеца се претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение , но във въззивното производство от
упълномощения от ищеца процесуален представител не са извършени реално никакви
процесуални действия, /извън бланкетната молба с
която единствено е заявено бланкетно оспорване на
жалбата/, поради което съдът приема, че разноски за настоящата инстанция не се
дължат на ищцовата страна.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответната страна се дължат разноски за първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената
част от исковете, в размер на 85,10лв.- адвокатско възнаграждение. За въззивното производство на ответника се следват разноски,
съразмерно на уважената част от жалбата му за държ.такса от
28,85лв. и адв.възнаграждение от 600,00лв. Съдът
намира за основателно заявеното от въззиваемия-ответник
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ответника за настоящото производство, след като
взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и не са
събирани доказателства. Ето защо съдът приема, че адвокатското възнаграждение
на ответника следва да бъде намалено до минималния размер по чл.7,ал.2 от
Наредба № 1/2004г. от 331,00лв. Като последица от това, дължимите на ответника
разноски за въззивното производство възлизат на
сумата от 51,04лв.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 402196 от 08.05.2018г., постановено по гр. дело
№ 61643/2016г. на СРС, 75 състав, в частта, с която е
признато за установено по предявени по реда на чл.415,ал.1 от ГПК
обективно съединени искове от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Н.Д., че К.Н.Д. дължи на „Т.С.”
ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ- разликата над дължимата сума от
1 150,71лв.- до размера на сумата от 1 206, 58лв. - главница, претендирана
като неизплатена стойност на топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г.
за топлоснабден имот - ап.№**, находящ
се в гр.София, ж.к.********, бл.******,
ведно със законната лихва върху тази сума от 27.06.2016г.- до окончателното изплащане, както и 2/
на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - разликата
над дължимата сума от 37,80лв.- до размера на сумата от 176,21лв.- мораторна лихва върху главницата – стойност на топлинната
енергия и за първата датата от периода - 30.06.2013г.
/при допусната очевидна фактическа грешка относно годината-погрешно посочена
като 2012г./ и сумата от 10, 37лв.- мораторна
лихва върху главницата-такса за услугата за дялово разпределение, натрупана за
периода 30.06.2013г.- 07.06.2016г. , както
и в частта, с която К.Н.Д. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД – разликата
над дължимата сума от 618,85лв.- до размера на сумата от 721,15лв.- разноски по
делото за първоинстанционното исково производство и разликата
над дължимата сума от 282,20лв.- до размера на сумата от 328,85лв.- разноски за
заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
по реда на чл.415,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Н.Д. обективно съединени искове, както следва: 1/ иск с
правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от
ЗЕ - за разликата над дължимата сума от 1 150,71лв.- до размера на сумата
от 1 206, 58лв. - главница, претендирана като неизплатена стойност на топлинна енергия
за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г. за топлоснабден
имот - ап.№ **, находящ се в гр.София, ж.к.********,
бл.******, ведно със законната лихва върху
тази сума от 27.06.2016г.- до
окончателното изплащане, както и 2/ иск
с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над дължимата сума от
37,80лв.- до размера на сумата от 176,21лв.- мораторна
лихва върху главницата – стойност на топлинната енергия и за първата датата от
периода - 30.06.2013г. и за сумата
от 10, 37лв.- мораторна лихва върху главницата-такса
за услугата за дялово разпределение, натрупана за периода 30.06.2013г.-
07.06.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 402196 от 08.05.2018г., постановено по гр. дело
№ 61643/2016г. на СРС, 75 състав, в останалата обжалвана част, с която е признато за установено по предявените
по реда на чл.415,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Н.Д. обективно съединени искове, че К.Н.Д. дължи на „Т.С.”
ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ - сумата от 1 150,71лв. - главница, представляваща
неизплатена стойност на топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г.
за топлоснабден имот - ап.№**, находящ
се в гр.София, ж.к.********, бл.********и сумата от 49,41лв.- главница,
представляваща такса за отчитане на уредите за дялово разпределение на топлинна
енергия за посочения период, ведно със
законната лихва върху тези суми от 27.06.2016г.- до окончателното изплащане, както и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата
от 37,80лв.- мораторна лихва върху главницата –
стойност на топлинната енергия , натрупана за периода 01.07.2013г. - 07.04.2015г., както и в
частта, с която К.Н.Д. е
осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД – сумата от 618,85лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково производство и сумата от
282,20лв.-разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати на К.Н.Д.- сумата от
85,10лв.- разноски по делото за първата инстанция и сумата от 51,04лв.-
разноски за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 11829 по описа за 2018
г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта
от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а
именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти,
относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за
тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното
решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за
забава върху цената за топлинна енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на
публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни
и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или
(за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието
на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София,
на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително
малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от
време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото
гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата –
изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от
общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |