РЕШЕНИЕ
№………
гр.Радомир, 08.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Радомирският районен съд - гражданска колегия, ІІІ
състав в публичното заседание на осми април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Районен съдия : Татяна Тодорова
при секретаря: Илияна Стоева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 873 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по предявен иск от „П.К.Б.“
ЕООД с ЕИК …. със седалище и адрес на управление:*** чрез пълномощника си ю.к. И. против К.Л.Г., с ЕГН ********** *** исковата молба се твърди се, че на 13.11.2015 г., между ищеца, в
качеството му на кредитор и ответника, като длъжник бил сключен договор за
потребителски кредит № ..., съгласно който ищцовото дружество предоставило на
ответника кредит в размер на 700 лева, за срок от 24 месеца, с размер на
месечна погасителна вноска от 43.27 лева, с годишен процент на разходите от
49.87 %, годишен лихвен процент от 41.17 %, и лихвен процент на ден от 0.11 % ,
с общо задължение по кредита от 1038.48 лева. Сочи, че ответника избрал и
закупил пакет от допълнителни услуги, за което дължал на ищеца възнаграждение в
размер на 525.12 лева, с размер на вноската по закупения пакет от допълнителни
услуги от 21.86 лева. Сочи, че със закупуването на допълнителния пакет
задължението по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало в общ
размер от 1563.60 лева, с месечна вноска от 65.15 лева и дата на погасяване
1-ви ден от месеца.
Твърди, че ответника преди
подписване на договора се е запознал с приложимите към същия общи условия,
неразделна част от договора, което Г. бил удостоверил с подписване на договора
за потребителски кредит. Излага доводи, че съгласно декларации – т.Г от
договора, на ответника била предоставена безвъзмездно на хартиен носител, в
ясна разбираема форма на български език, информация във формата на Стандартен
европейски формуляр, на база на който, и разяснения на кредитен експерт при
ищеца, била преценена доколко предлагания договор за потребителски кредит
съответствал на възможностите на ответника и финансовото му състояние, като
били правени разяснения и за допълнителния пакет от услуги, който ищеца
предлагал.
Твърди, че ищецът изпълнил точно
и в срок задълженията си по договора, като на 13.11.2015 г. бил превел на
ответника сумата в размер на 700 лева, по посочена от ответника банкова сметка,
***.11.2015 г. Сочи, че ответника поел задължение по договора, като го сключил
за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителния план в размер на 65.15
лева и падежна дата всяко 1-во число на месеца. Твърди, че ответникът не е
изпълнявал точно поетите с договора задължения, поради което на 12.04.2016 г.,
договорът бил прекратен автоматично от страна на кредитора и обявен за
предсрочно изискуем, като съгласно т.12.4 от Общите условия към ДПК била
начислена неустойка в размер на 35 % от остатъчния размер на главницата по
погасителния план в размер на 238.26 лева. Сочи, че към датата на предявяване
на иска ответникът е погасил сума в размер на 65.15 лева, като задължението
възлизало в размер на 1736.71 лева, включващо номинал в размер на 1498.45 лева
и неустойка в размер на 238.26 лева, представляващо неизплатено задължение по
договор за потребителски кредит № .... Излага доводи, че ако ответникът е
желаел е могъл да се откаже от кредита в срок от 14 календарни дни, без да
посочва причина и да дължи обезщетение, съгласно Общите условия, което не е
сторил, а е бил усвоил предоставената в заем сума, извършил е плащания по
заема, което счита за съгласие за получаване на заема при одобрените параметри.
Сочи, че ответникът се е съгласил и с цената на кредита и със сключването на
договора е бил запознат с общата сума, която трябва да върне, така и с правото
си да се откаже от посочения договор, така и за погасяването на кредита.
Твърди, че поради неизпълнението на договорените задължения, ищецът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение парично задължение по чл.410 от ГПК пред РдРС, по което било образувано ч.гр.д. № 549/2018 г. на РдРС, като на
ищеца били дадени указания за предявяване на иск.
Искането към съда е да постанови
решение, по силата на което да признае за установено, че ответника дължи на
ищцовото дружество сумата в размер на 1736.71 лева, включващо номинал в размер
на 1498.45 лева и неустойка в размер на 328.26 лева, представляващо неизплатено
задължение по договор за потребителски кредит № ..., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението, като им се присъдят направените
по делото разноски.
В срока за отговор, ответника К.Л.Г. не е подал
отговор на исковата молба и не е взел становище по иска.
В съдебно заседание ищцовата
страна представител не изпраща. В депозирана писмена молба моли съдът да
постанови решение, с което предявеният иск да бъде уважен, като им се присъдят
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ответника не се
явява, не се представлява и не взема становище по иска.
Радомирският
районен съд, след като се запозна с твърденията, изложени в исковата молба,
като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, от фактическа страна прие за установено
следното:
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 549/2018 г. на РдРС, в полза на ищеца в настоящото
производство е била издадена заповед № 473 за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 10.05.2018 г., с която е разпоредено ответника да заплати
на ищеца сумата от 1741.76 лева, от които сумата в размер на 1498.45 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № .../13.11.2015 г.;
сумата от 5.05 лева – законна лихва за забава за периода от 02.02.2016 г. до
12.04.2016 г., сумата от 238.26 лева – представляваща неустойка, както и
законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението в съда –
10.05.20189 г. до окончателното изплащане, както и направените в заповедното
производство разноски.
Заповедта
за изпълнение е връчена на ответника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК,
поради което на заявителя – ищец в настоящето производство са дадени указания
за предявяване на иск в едномесечен срок от съобщаването. Искът е предявен в
указаният на страната срок.
От
приложения по делото договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № ……….,
се установява, че на 13.11.2015 г. между страните е сключен процесния договор
за потребителски кредит, по силата на който ищецът в качеството му кредитор е
предоставил на ответника кредит в размер на 700 лева. Уговорен е срок за
погасяване на кредита от 24 месеца, с размер на вноската по кредита от 43.27
лева, ГПР -49.87 %, годишен лихвен процент от 41.17 %, лихвен процент на ден от
0.11 % и обща дължима сума по кредита от 1038.48 лева. При сключване на
договора е избран и пакет от допълнителни услуги – Екстра, за което страните
договорили възнаграждение в размер на 525.12 лева, платимо на вноски от по 21.88
лева, като общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е в
размер на 1563.60 лева, с общ размер на вноската от 65.15 лева месечно, а
падежът на месечната вноска е първи ден от месеца. Ответникът е декларирал, че
е запознат и приема приложимите към договора общи условия. Декларирал е също
така, че му е предоставена информация във формата на стандартен европейски
формуляр, разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор
за кредит съответства на възможностите на ответника и финансовото му състояние,
както разяснения на преддоговорна информация и допълнителен пакет услуги. На
същата дата е сключено и споразумение за допълнителен пакет услуги с приложени
към него общи условия. Към договора за кредит и споразумение за допълнителен
пакет услуги е приложен и подписан от страните погасителен план, от който се
установява, че първата погасителна вноска по кредита и допълнителният пакет е
на 01.01.2016 г., а последна на 01.12.2017 г.
По
делото е прието и приложено извлечение по сметка към Договор за потребителски
кредит № ..., от което е видно, че към 15.08.2018 г. ответникът е заплатил по
кредита сума в размер на 65.15 лева, като след приспадане на платените суми, в
счетоводството на ищцовото дружество е отразено, че дължи обща сума в размер на
1498.45 лева. Последното плащане по договора е от 01.01.2016 г. От извлечението
от сметка се установява, че с така извършеното плащане е погасена главница в
размер на 19.25 лева, лихва в размер на 24.02 лева.
Към
исковата молба е приложено и уведомително писмо от ищеца до ответника, с което го
уведомяват, че сключеният по между им договор за кредит, считано от 12.04.2014
г. е едностранно прекратен, като е обявена неговата предсрочна изискуемост.
Доказателства, че това уведомително писмо е връчено на ответника не са
представени нито в заповедното, нито в исковото производство.
От приложеното,
като доказателство по делото преводно нареждане от 13.11.2015 г. се установява,
че сумата в размер на 700 лева е преведена и изплатена по посочената в договора
банкова сметка *** „Общинска Банка“ АД.
По
делото е приложено известие за доставяне (л.41 от делото), от което се
установява, че на 29.12.2015 г. ответникът лично е получил пратка от ищеца.
Горната
фактическа обстановка съдът прие за установена от събраните по делото писмени доказателства,
както и изслушаната и приета съдебно – икономическа експертиза.
Радомирският
районен съд, като взе предвид изложеното по-горе, от правна страна прие
следното:
Предявените
искове са с правно основание чл.422 във вр. чл.415, ал.1 от ГПК и са предявени
от процесуално легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради
което са процесуално допустими. Правният интерес от воденето им се обосновава с
издадена срещу ответника в полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК, относно вземанията, предмет на настоящето производство, която е
връчена при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Исковете за установяване на
вземането са подадени в преклузивния срок по чл.415, ал.4 от ГПК.
Дружеството
- ищец няма статут на банка по смисъла на чл.2 от ЗКИ, но представлява
финансова институция, регистрирана с основа дейност отпускане на заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Договорът за кредит по своята правна характеристика е двустранен,
възмезден, консенсуален и формален. Същият, както и останалите търговски
сделки, се подчинява на общите правила за сключване и действителност на
сделките, установени в ЗЗД, освен ако в ТЗ, и в специалния закон - ЗПК не са
предвидени особени правила за сключването и действителността му.
Като
потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично
установена съдебна практика (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686 по
описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т. о.), която задължава първоинстанционният и
въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или
правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение № 751/17.08.2010
г. по гр. д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се посочи, че
съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV.
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското законодателство с § 13а, т.9 от ДР на ЗЗП,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика, както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на
което страната не се е позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело №
С-618/10 на B. Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon C./.
Доколкото
съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за действителността
на сключения договор за заем, то в тежест на ищеца е да докаже, че са спазени
приложимите към процесния договор за потребителски кредит императивните
законови изисквания, както и че клаузите на договора, касаещи основните му
параметри са индивидуално договорени.
Не е
спорно между страните, че между ответника и ищеца са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна
част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от
страните по договора.
В
настоящия случай се установява, че не е налице императивно определеното
съдържание на договора за потребителски кредит, като същият е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване на изискванията по чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК.
В
приложения по делото договор за кредит, кредиторът единствено е посочил като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР на заема. В приложените
Общи условия липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 49.87 % .
С оглед
на гореизложеното, следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК,
Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, т.е. в посочената величина /представлявайки общ
израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение.
В процесния
договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР на заема. В договора и общите
условия липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент
на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 49.87 %/. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо /в материално-правен смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе остават неизвестни и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги. От така изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Още повече, че в последствие годишния процент на разходите
се намалява, като не става ясно по какъв начин това се отразява на дължимите по
договора суми с оглед липсата на методика, по която същият е изчислен при
сключване на договора. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като
кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс,
задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи
какво точно е включено в тях.
Съобразно
гореизложеното, кредитното правоотношение между страните се явява
недействително на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и като такова не
е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
След
извършена служебна проверка за неравноправни клаузи в процесния договор, съдът
намира, че и клаузата от договора, с която е уговорен годишен лихвен процент
или възнаградителна лихва по договора в размер на 41.17 %, както и лихвен
процент на ден в размер на 0.11 % е нищожна. Това е така защото, действително към
датата на уговарянето на размера на възнаградителната лихва по кредита няма
императивни разпоредби, които да определят максималния размер на
възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на волята на страните
по никакъв начин не е ограничена и то при положение, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна-потребителят е по-слабата
икономически страна, поради което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
Ограничението на свободата на волята на страните са именно добрите нрави, които
са неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със
справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените
отношения. В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно
установена практика на Върховен касационен съд, която посочва добросъвестния и
съответстващия на добрите нрави предел на волята на страните за заплащане на
възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на законната лихва. В този
смисъл е практика на ВКС, намерила израз в решение № 4/2009 г., по т. д. №
395/2008 г., решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877
по т. д. № 662/ 2012 г. и др., според която съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната лихва. Уговореният лихвен процент е 41.17 %, надхвърлящ с над 4 пъти
законната лихва, която е приета за периода на действие на договора, което
представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят драстично
трикратния размер на законната лихва. Ето защо клаузите на договора, с които е
уговорен ГЛП в размер на 41.17 % и лихвен процент на ден в размер на 0.11 %
накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на добрите
нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение
не е възникнало за ответника.
На
следващо място, в споразумението към договора е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 525.12 лева.
Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения
му пакет от допълнителни услуги също се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона. На първо място предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, каквото е изискването
на императивните разпоредби на закона. Не е формирана и цена за всяка от
услугите по отделно, предвид разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, в която е
предвидено, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. В случая в договора за потребителски кредит не са посочени видът,
размерът и действието, за което се събират съответните такси. В сключеното
между страните споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 13.11.2015
г., са изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но
доколкото нито в самия договор, нито в споразумението е предвидена клауза,
която да приобщава споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 13.11.2015 г. именно към процесния договор за потребителски кредит, то
не би могло да се приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а, ал.4 от ЗПК за
посочване на всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни
и размера на съответната такса или комисионна в процесния договор за
потребителски кредит.
В
случая в противоречие на императивното правило на чл.10а, ал.4 от ЗПК в
процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено общо
възнаграждение за плащане в размер на 525.12 лева. Наред с това заплащането на
това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
"възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както
е посочено и в самото споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги
ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор.
В споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 13.11.2015
г. е уговорено, че изискуемостта на задължението за заплащане на
възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги в размер на 525.12 лева
настъпва от датата на сключване на самото споразумение и е включено в размера на
месечните погасителни вноски по кредита, които са с краен размер от 1563.60 лева.
Уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
"Екстра" в размер на 525.12 лева се явява нищожна като противоречаща
на императивни правни норми – разпоредбите на чл.10, ал.2, пр.2 и чл.10а, ал.3
и ал.4 от ЗПК. За част от допълнителни услуги е установена процедура, която
следва да се спази преди фактически клиента да има възможността да ползва
заплатената вече от него услуга. Нейното заплащане е следвало да бъде възложено
като задължение на потребителя едва след като той изпълни всички свои
задължения, предвидени в ОУ за доставката й. Част от договорките са свързани с
управлението на кредита и съответно противоречат на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Принципът
на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично
ползване на такава. Следователно налице е неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
размер на 525.12 лева. Предвид на изложеното се налага извод, че уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 525.12
лева се явява нищожна като противоречаща на императивни правни норми –
разпоредбите на чл.10, ал.2, пр.2 и чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК. Ето защо предявеният
иск за установяване на дължимост на претендираните суми за погасяване на
задължения по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги следва
да се отхвърли и на това основание.
Следва
да се отбележи и че т. нар. "споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги" всъщност е част от договора за кредит, но е обособено отделно от
договора, и по този начин е заобиколено ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК,
който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от
петкратния размер на законната лихва. Допълнителната услуга реално не
представлява услуга, тъй като кредиторът не поема никакво конкретно задължение.
За клиентът е предвидена някаква неясна възможност да получи улеснена
процедура, като обаче отпускането на следващ кредит и условията по него става
"по съгласие на страните"- т. е. кредиторът може да откаже да предостави
кредит без да търпи негативни последици и без някакви права на клиента в тази
хипотеза. Реално срещу тази "услуга" клиентът не получава нищо. За
това тази клауза е нищожна поради липса на основание и поради липса на
достатъчно определено съгласие на страните. Останалите допълнителни услуги са
свързани пряко с договора за кредит- приоритетно отпускане на кредита,
възможност за отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. За
това възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора
за кредит, които съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включат в ГПР. Тези
разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР, като по този начин е
нарушен ЗПК, а освен това, тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля
значително максималния размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което на основание чл.19,
ал.5 от ЗПК, клаузите, които предвиждат възнаграждения за допълнителни услуги, надвишаващи
регламентираните в ал.4 от същата разпоредба, са нищожни. По тези съображения
вземането по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не
съществува.
По
отношение на неустойката: в рамките на извършената служебна проверка относно
валидността на посочената неустоечна клауза, съдът намира, че същата е нищожна
на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД – поради противоречие с добрите
нрави. Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, като се отчита естеството и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; видът на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението
на задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и др. Процесната неустойка е компенсаторна – същата
обезпечава неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при
прекратяване на облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е
дължима при прекратяване на договора на основание чл.12.3 от ОУ, респ.
прекратяване на договора поради забава в заплащането на която и да е от
месечните погасителни вноски.
В
конкретния случай, ищецът твърди, че на 12.04.2016 г., договорът бил прекратен
автоматично от страна на кредитора и обявен за предсрочно изискуем, като
съгласно т.12.4 от Общите условия към ДПК била начислена неустойка в размер на
35 % от остатъчния размер на главницата по погасителния план в размер на 238.26
лева.
Досежно
дължимостта на неустойката съдът следва да разгледа въпроса, налице ли е
действителност прекратяване на договора, респ. обявяване на предсрочна
изискуемост на заема, независимо, че към датата на депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК е настъпил падежа на цялото вземане.
От приложеното
по делото известие за доставяне (л.41 от делото) се установява, че на
29.12.2015 г. ответникът лично е получил пратка във връзка с процесния договор
за кредит, но от самото известие не може да се удостовери съдържанието на
пратката. Поради това и не може да се приеме, че ответникът е получил
приложеното към исковата молба писмо, с което ищцовото
дружество уведомява Г. за прекратяване на договора, респ. настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита.
От
друга страна, както бе посочено по-горе ищеца е небанкова финансова институция
по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), но спрямо
него са приложими изискванията на разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, във
връзка с приетото в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за обявяване на
предсрочната изискуемост.
Предсрочната
изискуемост е изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на
едната от страните по него и при наличието на следните две предпоставки:
обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60,
ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските
с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на достигане до длъжника на
волеизявлението на кредитора, в случай, че към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл е приетото в ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Надлежното обявяване
е елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост, в
каквато насока е и трайната съдебна практика. За ищцовото дружество като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и съгласно даденото
разрешение в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е необходимо преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение да съобщи на длъжника
изявлението си на кредитор, че счита кредита за предсрочно изискуем.
Настоящият
съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова
финансова институция, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане
на определен брой вноски /какъвто е процесният договор/, предсрочната
изискуемост на вземанията по договора не настъпва автоматично, а е необходимо
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът
да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем и това му волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът за
изпълнение на задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за
кредит, поради което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна
клауза, но и изявление на кредитора, че се възползва от това си право и че
обявява задълженията за предсрочно изискуеми, което волеизявление да е
достигнало до длъжника - кредитополучател.
В
конкретния случай по делото не са представени доказателства, от които да се
направи извод, че волеизявлението на ищеца за настъпването на предсрочната
изискуемост е достигнало до длъжника-ответник и преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По делото е представено
уведомително писмо от ищеца до ответника с дата 13.04.2016 г., но липсват
доказателства същото да е изпратено до длъжника, както и да е получено от него.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като препис от същото не се
връчва на длъжника, а и до произнасяне на съда заповедното производство се
развива като едностранно. Връчването на заповедта за изпълнение на длъжника
също няма характер на уведомяване за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита, тъй като тя не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба има характер на волеизявление
на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем. С връчването на препис
от исковата молба предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това
уведомяване е след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
и има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, в случай,
че са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване.
Това уведомяване представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск
или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. /в този смисъл Решение
№ 114/07.09.2016 г. по т. дело № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. /. Но към датата
на връчване на препис от исковата молба на ответника е настъпил крайният срок
за издължаване на кредите, който съгласно приетия по делото погасителен план е
01.12.2017 г., а заявлението с искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е депозирано в РдРС на 10.05.2018 г.
Предвид
горепосоченото, съдът счита, че по делото не се установи настъпила предсрочна
изискуемост на претендирания кредитен дълг по сключения между страните Договор
за потребителски кредит № ... от 13.11.2015 г. към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Следователно
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание.
Не без
значение е и това, че размерът на неустойката, предвид уговорения процент и
основата за изчисляване прекомерно надвишава стойността на очакваните от
неизпълнението вреди. Това значително несъответствие не може да бъде оправдано
със санкционната функция на неустойката, тъй като последната цели да санкционира
неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва
да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Следователно
клаузата на т.12.4 от ОУ задължава потребителя при неизпълнение на задълженията
му по договора да заплати необосновано висока неустойка. По съображенията,
изложени по-горе, съдът намира, че от една страна не е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, респ. договорът не е бил прекратен, а от друга страна неустоечна
клауза е в противоречие с добрите нрави, което я прави нищожна, поради което
искът за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
неустойка в размер на 238.26 лева е неоснователен и недоказан.
С оглед
горе изложеното и в съответствие с чл.23 от ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност
на предоставения финансов ресурс. В този случай с оглед недействителност на
договора за кредит, то недействителни се явяват, както уговорката за лихва,
така и уговорката за заплащане на такса за допълнителен пакет услуги и клаузата
за неустойка. При това положение ответникът дължи връщане единствено на
главницата по сключения договор за потребителски кредит, която е в размер от 700.00
лева.
Доколкото
в предявения иск, се твърди, че ищецът е заплатил по договора за потребителски
кредит обща сума в размер на 65.15 лева, което не е спорно между страните, а и в
представеното по делото извлечение от сметка към договор за потребителски
кредит № ... е посочена същата сума, то и от него се установява, че това
плащане е направено на 02.12.2015 г., макар от посоченото в извлечението да е
неясно какво точно е погасено с тази сума, тъй като сбора от посочената като
главница и погасената лихва, както и остатъка от сумата не е равен на
посочената за погасена сума, но доколкото ищеца твърди, а ответника не спори че
е погасена сума в размер на 65.15 лева, то и следва да се приеме за безспорно,
че именно тази сума е платена от ответника. Така установената погасена сума следва
да бъде отнесена само и единствено към потребителския кредит, като с
извършеното погасяване се приеме, че ответника е погасил от общата главница в
размер на 700.00 лева сумата от 65.15 лева, като след извършеното от него
плащане е останала дължима главница в размер на 634.85 лева. Ето защо следва да
бъде прието за установено между страните по отношение на предявения иск, че
ответника дължи на ищеца сумата в размер на 634.85 лева, представляваща незаплатено
парично задължение по договор за потребителски кредит № ... от 13.11.2015 г., за която сума в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 549/2018 г. на РдРС.
Върху
признатия размер на дължимата главница, следва да бъде присъдена законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 549/2018 г. на
РдРС – 10.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
Съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца се следват разноски за производството
съразмерно с уважената част от исковете. Ищеца е направил разходи по
заповедното производство в размер на 84.84 лева, от които 34.84 лева – държавна
такса и 50.00 лева юрисконсултско възнаграждение, а в исковото производство
75.10 лева – държавна такса и 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение или
общо разноски по заповедното и исковото производство в размер на 259.94 лева. С
оглед изхода на делото на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на
94.74 лева съразмерно с уважената част от исковете, които бъдат възложени върху
ответника.
Воден
от горното Радомирският районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.Л.Г., с ЕГН ********** ***, че дължи на „П.К.Б.“
ЕООД с ЕИК ...със седалище и адрес на управление:***, представлявано от С.Н.Н.и И.Х.Г.–
управители, сумата от 634.85 (шестстотин
тридесет и четири лева и осемдесет и пет стотинки) лева, представляваща
незаплатено парично задължение по договор за потребителски кредит № ... от 13.11.2015
г. , ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 10.05.2018 г. до окончателното й плащане, за което е
издадена Заповед № 473 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 10.05.2018
г., по ч.гр.д. № 549/2018 г. по описа на РдРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата от признатия за дължим размер от 634.85 лева до пълния предявен
размер от 1741.76 лева, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА К.Л.Г., с ЕГН ********** ***, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД с ЕИК ...със седалище и адрес на управление:***, представлявано от С.Н.Н.и И.Х.Г.-
управители, сумата от 94.74 (деветдесет
и четири лева и седемдесет и четири стотинки) лева, представляваща разноски
по съразмерност по заповедното и исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/
вярно с оригинала,
Секретар:/И.С./