Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Гр. София,11.10. 2021
г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-„В ” въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
Секретар
Юлиана Шулева
|
Прокурор |
|
сложи
за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА въззивно ГД
№ 10926 по описа за 2020 г.
Производството
е по реда на чл. 258 и следв.
ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна
жалба от ответника пред СРС- „С.П.Х.“ ЕООД срещу решение № 154043 от
20.07.2020 г., постановено по гр. д. № 60989/2019 г. на СРС, ГО, 79 състав, с
което решение в производство с правно основание чл. 422, ал 1 от ГПК са уважени
предявените срещу въззивника-ответник пред СРС, искове.
Решението се обжалва изцяло излагат се доводи за допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на доказателствата,
събрани по делото в тяхната съвкупност. Въззивникът намира, че свидетелските
показания в случая били недопустими.
Поддържа твърдението си, направено в отговора по исковата молба, че
между страните не е налице облигационно отношение.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор
от ищеца пред СРС - „О.З.“ ЕООД, в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемата страна намира, че не са
допуснати наведените от въззивника доводи за нарушения при събирането на
доказателствата.
По допустимостта на въззивнаа жалба:
За така постановеното решение, въззивникът /ответник в производството
пред СРС/ е бил уведомен на 10.08.2020 г., обстоятелство, което се установява
от съдържащата се по делото /пред СРС/, призовка.
Въззивната жалба е подадена на 24.08.2020 г.
Следователно, въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса /ответник в производството пред
СРС/ и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което
жалбата е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
С обжалваното решение
СРС ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от
„О.З.“ ЕООД, срещу „С.П.Х.“ ЕООД, установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 327, вр. чл. 318 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че ответника дължи на ищеца, сумите, както следва: 3 989,30 лв.,
представляваща възнаграждение по неформален договор за покупко-продажба на
стоки, обективиран във фактура № № ********** от 26.09.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
22.08.2019 г. до окончателното плащане, както и 699,29 лв., представляваща
лихва за забава за периода от 27.11.2017 г. до 20.08.2019 г., за които суми по
ч. гр. дело № 48734/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.09.2019 г.;
ОСЪЖДА ответника да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 93,78 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. дело №
48734/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 943,78 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
За да постанови решение
в обжалвания смисъл, СРС е приел, че между
страните е съществувала валидна облигационна връзка-неформален договор за
покупко-продажба и доставка по силата на който ищецът се бил задължил да
доставя уговореното количество стоки на ответника. По делото била представена фактура
№ ********** от 26.09.2017 г., която съдържа съществените елементи на договора
по чл.327 вр.с чл.318 ТЗ. Действително, фактурата съставлявала едностранно
съставен частен документ, но същата подлежала на проверка ведно с останалите събрани по делото доказателства.
Установило се, че фактурата е осчетоводена в счетоводството на ответника и
последния бил ползвал данъчен кредит по нея, което представлявало недвусмислено
признание относно търговската обвързаност между страните по силата на твърдения
от ищеца неформален договор като по отношение на този си извод СРС се е позовал
и на съдебна практика на ВКС. По отношение направеното от ответника оспорване
на представителството на лицето подписало фактурата СРС е приел, че това
възражение и опровергано от събраните по делото доказателства. В случая
приложима била разпоредбата на чл.301 ТЗ. С оглед установеното от заключението
на съдебно-счетоводната експертиза /СЧЕ/ СРС е счел, че ответника е следвало да
се противопостави към момента на осчетоводяване на фактурата, защото това бил
момента на узнаването. След като такова противопоставяне не се доказало,
извършените действия от лицето, подписало фактурата се считали потвърдени. При
това положение възниквало право на ищеца да получи възнаграждение. По делото не
се твърдяло, а и не се доказвало това възнаграждение да е платено. Затова и
претенцията на ищеца била изцяло основателна.
Сумата в размер на 3 989,30 лв. е
присъдена ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК-22.08.2019 г. до окончателното й изплащане.
По отношение на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва за забава СРС е приел, че ответника е изпаднал в забава като
ответникът не оспорвал падежа на вземането на ищеца. Последният сочел, че
ответника е изпаднал в забава в 2-месечен срок от доставката. В подкрепа на
този си извод СРС се е позовал и на чл.303 а, ал.1 вр. с чл.327, ал.3 ТЗ,
където било посочено, че изпълнението настъпва с изтичането на 60 дни от
издаването на фактурата. В случая това било от 27.11.2017 г. Размерът на
лихвата за забава, определен от СРС по реда на чл.162 ГПК възлизал на 699,29
лв., изчислен за периода 27.11.2017 г. до 20.08.2019 г.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси –
само доколкото са посочени в жалбата.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо:
За издадената на 02.09.2019 г. по ч.гр.д.№
48734 по описа за 2019 г. от СРС, 79-ти състав, заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът /въззивник в настоящето
производство/ е уведомен на 13.09.2019 г.
На 25.09.2019 г., т.е. в срока по чл.414 ГПК длъжникът е подал заявление по чл.414 ГПК.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415,
ал.1 ГПК, които са стигнали до знанието му на 14.10.2019 г. Исковата молба е
предявена от заявителя на 23.10.2019 г., т.е. в срок.
По
доводите във въззивната жалба:
По иска с пр. осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 327 във връзка с чл.1,т.1 от ТЗ:
Търговските сделки по принцип се
извършват от търговци. А това са – всяко физическо или юридическо лице, което
по занятие извършва горецитираните сделки- чл.1, ал.1 ТЗ.
Легална дефиниция на “търговска сделка” се съдържа в нормата на чл.286
от Търговския закон /ТЗ/ и това е “сделката, сключена от търговец, която е
свързана с упражняването от него занятие”. Алинея 3 на чл.286 от ТЗ съдържа и
презумпция, че при съмнение се смята, че извършваната от търговеца сделка е
свързана с неговото занятие. Тази презумпция е оборима и тежестта за това носи
този, който твърди, че сделката не е “по занятие”, в този смисъл е и
определение № 75 от 18.04.2006 г. по т.д.№ 50/06 г. на ВКС на РБ, І- во
търговско отделение.
Щом страна по една сделка или дейност е търговец, то
по своя характер
тази
сделка е търговска, респ.това е търговска дейност, така и в решение от
15.04.2002 г. по гр.д.№ 372/2002 г. на търговско отделение /ТО/, 6-ти състав на
Софийски апелативен съд.
В конкретния случай и двете страни по договора са търговци и
следователно отношенията между страните ще бъдат обсъждани и изследвани, вкл. и
относно наличието на облигационно отношение, във връзка с правилата на ТЗ.
Установяването на договора, сумите, по който се претендират
и се твърди, че е сключен между страните,
предполага доказване на насрещни съвпадащи по целта си волеизявления, които да
са довели до възникване на облигационно правоотношение.
В конкретния случай с оглед събраните пред първата съдебна инстанция
писмени доказателства, а именно: фактура № ********** от 26.09.2017 г., както и
представеното от ищеца извлечение от банковата си сметка, се установява, че
страните по спора са обвързани от трайни търговски отношения по покупко-продажба
и доставка на стоки- канцеларски материали, тоалетна хартия, кърпи и др.
Правилно СРС е приел, че фактурата съдържа всички съществени елементи
на договора по покупко-продажба и доставка на стоки поради което
следва да приемем, че между
страните по спора е налице валидно облигационно правоотношение. В качеството си
на счетоводен документ фактурата установява факта на предявеното от нейния
издател искане за плащане към лицето, посочено в нея като получател. В този
смисъл тя е индиция за съществуването на правна връзка, обвързваща, посочените
като издатели получател. Фактурите установяват съществените елементи на
договора за покупко-продажба-вид на стоката, количество, единична цена,
стойността й. Предаването на стоките от продавача на купувача е установено с
помощта на свидетелските показания, което противно на твърдяното от въззивника
не е в противоречие с чл.164, ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция намира, че
правилно СРС се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза;
същото не е оспорено от нито една от страните поради което правилно е
кредитирано от първата съдебна инстанция, кредитира се и от настоящата. Видно
от това заключение процесната фактура е осчетоводена в счетоводствата и на
двете страни по спора като ответника е отразил същата в дневника за покупките
към подадената в НАП месечна справка-декларация по ЗДДС за м.09.2017 г., когато
е съставена. Освен това ответника е ползвал право на данъчен кредит в размер на
начисленото ДДС по нея – 664, 88 лв. Затова и СРС правилно е достигнал до
извода, че ползването на данъчен кредит от страна на ответника по процесната
фактура представлява недвусмислено признание относно търговската обвързаност
между страните по силата на твърдения от ищеца неформален договор. Ползването
на правото на данъчен кредит опровергава и тезата на ответника /въззивник/, че
се е противопоставил на действията на лицето, което е подписало фактурата от
името на дружеството без да има за това представителна власт. При това
положение с оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ действията са потвърдени.
След като стоката е получена, ответникът дължи на основание чл.327 ТЗ
заплащане на цената й. От самия ответника нито се твърди да е заплатил
стойността на доставените стоки, нито се ангажират доказателства.
След като е налице валидно облигационно отношение и се установи по
безспорен начин, че ответника не е заплатил стойността на закупените материали,
то така предявения иск се явява основателен, поради което решението на СРС като
правилно ще следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД:
При уважаване на иска пр. осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 327 във връзка с чл.1,т.1 от ТЗ,
искът по чл.86, ал.1 ЗЗД също се явява основателен. Следователно и в тази му
част първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати
и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая настоящият съдебен състав
намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Наред с това,
въззивният съд възприема фактическите и правни констатации в обжалваното
решение. В настоящото производство не са представени и нови доказателства. Ето
защо първоинстанционното решение следва да се потвърди и по съображения,
основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на въззивника
разноски не се следват.
Ответникът по въззивната жалба
претендира разноските пред настоящата инстанция, поради което съдът му присъжда
такива в размер, в който са действително извършени 600 лв., представляващи
адв.възнаграждение.
Водим
от горното, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 154043 от 20.07.2020 г., постановено по
гр. д. № 60989/2019 г. на СРС, ГО, 79 състав, изцяло.
ОСЪЖДА „С.х.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***,
ДА ЗАПЛАТИ на „О. з.“, ЕИК ********, със седилище и адрес на управление:***,
съдебен адрес:***-адв.Ц., разноските по делото пред въззивната инстанция в размер
на 600 лв.,представляващи адв.възнаграждение.
Решението
е окончателно и не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: