РЕШЕНИЕ
№ 849
гр. Пловдив, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300501093 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против
Решение № 711/18.02.2024г., пост. по гр.д.№ 11707/2022, ПРС, с което е отхвърлен
предявения от жалбоподателя против Н. И. И. иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на жалбоподателя следните суми:
800лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 27.03.2019г.,
сключен с „Ай ти еф груп” АД, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021 г. и Приложение № 1 към него на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, 113,01лв. - договорна лихва за периода от 26.04.2019 г. до
23.10.2019 г.; 204,31лв.- обезщетение за забава за периода от 27.04.2019г. до 12.03.2020 г. и
от 14.07.2020 г. до 30.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда– 30.05.2022 г. до окончателното погасяване, за
които суми е издадена Заповед № 4097 от 06.06.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 8029/2022 г. на ПРС, като са присъдени и
разноски.
Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД поддържа, че обжалваното
решение е незаконосъобразно и неправилно. Развива тезата си, че в случая става въпрос за
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, посочва каква е правната
1
същност на този договор и какви са задълженията на кредитора, както и в кои случаи се
приема, че е спазена писмената форма, както и че при приемане на условията не се налага
подписване на електронните докуенти с КЕП. Позовава се и на съдебна практика. Поддържа
и че ответникът е получил сумата по договора, което се установява от разписката за това, в
която е отразено основанието за получаване на сумата. Това съставлява и признание за
сключване на процесния договор. Моли за отмяна на обжалваното решение и за
постановяване на ново, с което искът бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции.
Прави възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски. В
случай на претенция по чл.38 от ЗА прави искане за проучване на имущественото състояние
на страната.
Въззиваемата страна Н. И. И. е подал отговор на въззивната жалба, в който я оспорва.
Поддържа, че по делото не е доказано сключване на процесния договор. Поддържа и че не е
доказано наличието на електронно изявление от него под никаква форма, поради което не
може да се приеме, че е налице подписан електронен документ. Поддържа, че описаните от
жалбоподателя фактически десйтвия, въз основа на които се твърди да е сключен договорът
за кредит не съставляват доказателство за действително сключване на такъв. Същото се
отнася и за представените в PDF формат Общи условия по договора, за което също липсват
доказателства да са подписани от него. Поддържа, че не може договорът за кредит от
разстояние да се счита за подписан с изпращането на линкове, пин-кодове, натискане на
бутон „потвърди“ и прочие. Счита и че не е доказано той като клиент да е изпращал
съгласие до кредитора за сключване на договора чрез потвърждаване на желанието за
незабавно превеждане на сумата. В този смисъл споделя извода на съда, че разписката не е
годно доказателство за сключване на договор. Моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец,
останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради
което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът
намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е
подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК -
установяване на дължимост на суми, за които е издадена заповед по реда на чл.410 от ГПК.
Предвид приложеното ч.гр.д.№ 8029/2022, ПРС, по което е издадена заповед за изпълнение
въз основа на заявление на „Ай ти еф груп“ АД против Н. И. за процесните суми. Пред
2
първоинстанционния съд е представен и договор за цесия, с който заявителят е цедирал
вземането си на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Така се доказва
допустимостта на предявения установителен иск по чл.422 от ГПК.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че
по делото не се доказва сключването на договор между първоначалния кедитор и ответника,
т.к. по делото не се доказва кредитополучателят да се е съгласил със сключването на
договора , както и авторството на изявленията. Позовал се е на СТЕ, която не установява по
конкретния договор от разстояние да са извършвани потвърждения от кредитополучателя.
По тези съображения е отхвърлил иска като неоснователен.
Основните оплаквания на жалбоподателя са свързани с неправилност на изводите на
съда за липса на сключен договор за кредит от разстояние. По делото е представен Договор
за кредит № 275800 от 27.03.2019г.. За него се твърди, че е сключен, чрез средствата за
комуникация от разстояние, който отговаря на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР – сключен е между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние.
Настоящата инстанция споделя доводите, изложени в първоинстанционното решение
относно правната същност и формата на електронното изявление. Същите са
регламентирани в чл.3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис,
съгласно който електронен документ е „Електронен документ е електронен документ по
смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета
от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L
257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014", а и в ал.2 –
„писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ
електронно изявление“. Електронното изявление пък представлява „словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
представяне на информацията.“ / чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП /. Електронното изявление може да
бъде възпроизведено и на хартиен носител и да бъде представено като заверен препис / чл.
184, ал. 1, изр. 1 ГПК/. В приетата по делото СТЕ е описана хронологията на действията в
системата по повод регистрирания клиент с данните на ответника. В края е записано, че
клиентът е потвърдил сключването на договора. Доколкото в договора е налице
индивидуализация за вземанията, налице са и индивидуализиращи данни на ответника, а и
най-вече в случая е налице разписка, подписана от ответника, с която същият е декларирал,
че е получил сумата в размер на 800 лева чрез „Изипей“ от „Ай ти еф груп“ с основание
договор № 275800 /л.67 от първоинстанционното дело/, то според съда е налице договор за
кредит, както и доказателство за усвояване на заемната сума. Следва да се посочи, че
разписката съдържа ЕГН на получателя, който заедно с трите имена и подписа на кариера
изплатил сумата е доказателство за получаването й именно от сочения адресат. Необходимо
3
е да се подчертае, че самата разписка не е оспорена и е приета като доказателство по делото.
Настоящата инстанция намира, обаче, сключеният договор за недействителен по
следните съображения:
С процесния договор за кредит „Ай ти еф груп“ АД е предоставил на Н. И. кредит в
размер на 800 лв. за срок от 7 месеца. Уговорена е годишна фиксирана лихва за ползване на
кредита от 41 %. Размерът на ГПР е 49,66 %. В чл. 1.7 от договора е предвидено задължение
на кредитополучателя в срок до края на следващия ден от сключване на договора да
представи на кредитора обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство
на поне две физически лица. Банковата гаранция следва да покрива размера на всички
дължими от кредитополучателя суми. Поръчителите пък трябва да са поне двама, всеки от
които да има нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лв., да работят на
безсрочен трудов договор, да имат поне пет години трудов и осигурителен стаж, да не са
кредитополучатели или поръчители по друг кредит, да нямат неплатени задължения към
финансови институции. В чл. 3.3 от договора се предвижда заплащане на неустойка в общ
размер на 556,99лв., дължима от кредитополучателя при неизпълнение на задължението му
за предоставяне на обезпечение по договора, която се дължи само за периодите, в които
кредитът е бил без валидна гаранция. Неустойката се начислява и заплаща заедно с
погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план. Съгласно чл. 21,
ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна. Конкретни нарушение на закона
са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, т.е. повече от 50 %, а според забраната в ал. 5
на същия член клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. По
смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция
въззивният съд намира, че уговорената в чл.3.3 от договора за кредит неустойка реално
представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е
следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. В случая уговореният размер на
годишната лихва по кредита е 41 %, а размерът на ГПРвъзлиза на 49,66 %. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид /, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
4
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът
приема, че е неустойката, която по начина по който е уговорена няма за цел да санкционира
потребителя за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява
допълнително възнаграждение за кредитора. Като не е сторено това, не е включена
стойността на неустойката към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК и на
основание чл.22 ЗПК договорът за кредит се явява недействителен. С оглед изложеното
доколкото договорът е недействителен, на основание чл.23 ЗПК, потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, което е сумата в размер на 800лв. Останалите претендирани
суми се явяват недължими. Ето защо предявеният установителен иск следва да бъде уважен
единствено за сумата от 800лв., съставляваща предоставената като кредит сума по
недействителния договор, която подлежи на връщане. За останалите претенции искът се
явява неоснователен и следва да ъбде отхвърлен. Първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта за главницата от 800лв., а в останалата част – потвърдено,
макар и по различни съображения. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено
в частта за разноските дължими от жалбоподателя на въззиваемата страна за сумата над
141,99лв. до присъдените 500лв., по съразмерност на уважената част от иска.
На осн. чл.78 от ГПК въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя сумата
от 196,91лв., разноски пред въззивната инстанция по съразмерност на уважената част от
жалбата, сумата от 232,71лв., празноски за първоинстанционното производство, определени
по съразмерност /ДТ и юрисконсултско възнаграждение/, както и 53,70лв. разноски в
заповедното производство по съразмерност.
Жалбоподателят следва да заплати на внъззиваемат страна сумата от 114,59лв.
разноски за въззивното производство, определени по съразмерност с отхвърлената част от
жалбата.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 711/18.02.2024г., пост. по гр.д.№ 11707/2022, ПРС, в частта, в
която е отхвърлен предявения от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК
*********, против Н. И. И., ЕГН**********, иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на жалбоподателя сумата от 800лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 27.03.2019г., сключен с
„Ай ти еф груп” АД, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021 г. и Приложение № 1 към него на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, за която сума е издадена Заповед № 4097 от 06.06.2022 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8029/2022 г. на ПРС, както
5
и в частта, в която „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, е осъдено да
заплати на Н. И. И., ЕГН**********, сумата над 141,99лв. до присъдените 500лв..
като вместо това, ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, и Н. И. И., ЕГН**********, че последният дължи на
дружеството сумата от 800лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит от 27.03.2019г., сключен с „Ай ти еф груп” АД, вземанията по който са прехвърлени
с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021 г. и Приложение № 1
към него на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, за която сума е издадена Заповед №
4097 от 06.06.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
8029/2022 г. на ПРС, както и сумата от 53,70лв. разноски в заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 711/18.02.2024г., пост. по гр.д.№ 11707/2022, ПРС в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н. И. И., ЕГН**********, да заплати на „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 196,91лв., разноски пред въззивната инстанция
и сумата от 232,71лв., разноски за първоинстанционното производство, определени по
съразмерност.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********,, да заплати
на Н. И. И., ЕГН**********, сумата от 114,59лв. разноски за въззивното производство,
определени по съразмерност.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6