РЕШЕНИЕ
гр. София, 26.03.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ІІ „А” състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Коева
гр. дело № 9236 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение от 17.05.2016 г., постановено по гр. д. № 65325/2016
г. по описа на СРС, 128с-в, е отхвърлен предявеният от С.О.срещу Е.П.Л., В.Г.А.,
Е.Л.Т., М.Б.К., Б.М.К., А.И.Л. положителен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на част от поземлен
имот №100489, м. “Б.” –В., кадастрален лист №156 от помощния кадастрален план
от 2004 г. попадащ в УПИ III от кв. 83 по
плана на гр. София, с площ 462 кв.м. актуван като публична общинска собственост
– част от общинската инфраструктура на СО с местно значение – за здравно
обслужване на жителите на общината.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца Столична община, в която твърди, че първоинстанционното решение
е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага
съображения, че процесния имот попада в прилежаща площ на масивна сграда, функционираща
като поликлиника и представлява част от общинска структура на СО с местно
значение – предназначена за здравно обслужване на жителите на общината. Твърди,
че направените от ответниците възражения, че мероприятието, за което е отреден
имотът не е реализирано не отговаря на действителността. Във въззивната жалба
се твърди още, че съдът не е обсъдил всички факти по делото, събраните
доказателства, като не е взел предвид и заключението на вещото лице по
извършената техническа експертиза, от която е безспорно установено, че процесният
имот попада изцяло е прилежащата площ на масивна сграда, която функционира като
XXIV поликлиника. Иска отмяна на обжалваното решение и
уважаване на иска, като претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемите-ответници
чрез процесуалния им представител. В отговора се излагат съображения за неоснователност
на въззивната жалба. Твърди се, че по делото са представени документи за
реституцията в лицето на ответниците. Излагат се доводи, че ищецът не е доказал
валидно придобивно основание, не е доказал, че към датата на влизане в сила на
ЗМСМА процесният имот е бил държавна собственост. Твърди се, че земите включени
в ТКЗС не се смятат за одържавени, поради което за да станат държавна
собственост е било необходимо тези имоти да са отчуждени с нарочен акт.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените в
жалбата пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При извършена
проверка в рамките на своите правомощия настоящият състав счита, че
постановеното решение е валидно и допустимо.
Софийският
районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск за признаване правото
на собственост върху реална част от поземлен имот №100489, м. “Б.” –В.,
кадастрален лист №156 от помощния кадастрален план от 2004 г. попадащ в УПИ III
от кв. 83 по плана на гр. София, с площ 462 кв.м.
Ищецът твърди, че с решение от 18.06.2007 г. по гр.д.
№ 16593/2006 г. по описа на СРС е възстановено правото на собственост на
наследниците на В.. И.и Н.М.на недвижим имот нива с площ от 6880 кв.м. в
строителните граници на кв.В.. Твърди, че в изпълнение на това съдебно решение,
със заповед № РД-57-160/17.09.22009 г. на кемта на СО е разпоредено да се
отпише от актовите книги за общинска собственост част от акт №123/19/03.1997 г.
на район “Н.”, касаеща поземлен имот № 100489, м. “Б.”. Твърди още, че с тези
действия са засегнати правата на действителния собственик на процесния имот –
Столична община. Твърди, че съгласно параграф 7, т. 6 от Преходните и заключителни
разпоредби на Закона за местното самоуправление и местната администрация с
влизане в сила на ЗМСМА в собственост на общините преминават и обектите на
общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните
потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно и др.
обслужване. Твърди, че съгласно чл. 7, ал. 4 от ЗОС собствеността върху имоти –
публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване.
Ответниците оспорват предявения иск, като твърдят, че актовете
за общинска собственост имат единствено декларативно действие и не могат да
бъдат оригинерен източник на права. Ответниците твърдят, че черпят правата си
от Решение на Общинска служба по земеделие и гори “Нови Искър” Д 0133 от
10.12.2007 г. и Решение на СРС от 18.06.2007 г. постановено по гр.д. №
16593/2006. Твърди се, че постановеното решение е влязло в сила и се ползва със
сила на пресъдено нещо и съобразно чл. 302 от ГПК е задължително относно
законосъобразността на постановеното решение на ОСЗГ. В допълнителния отговор
на уточнителната искова молба ответниците твърдят, че имотът никога не е бил
предмет на отчуждителна процедура.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и
събраните в първата и въззивната съдебни инстанции доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено
следното:
С акт № 123 от 19.03.1997г. за общинска собственост е
актуван като публична общинска собственост на основание чл. 2,а л. 1 т. 6 от ЗОС следният имот: Масивна сграда на 3 етажа и приземие, застроена на 1015
кв.м. с дворно място.
Установява се от Решение от 18.06.2007 г. постановено
по гр.д. № 16593/2006г. на СРС, поправено с Решение от 22.10.2007 г. по същото
дело, че в производство по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ е отменено Решение №
Д0133/04.07.2006 г. на ОСЗГ “Нови Искър”, в частта, с която на наследниците на В.,
И.и Н.М.е отказано възстановяване на собствеността върху нива от 1,435 дка,
находяща се в строителните граници наВ., м. “Б.”, имот пл. № 100489, кад.л. №
156 по ЗРП на гр. София и е възстановено правото на собственост на наследниците
по отношение на процесния имот.
От Решение № Д0133 от 10.12.2007 г. се установява, че
ОСЗГ признава правото на собственост на наследниците на В., И.и Н.М.в стари
реални граници на следния имот: нива от 6,880 дка, четвърта категория, находяща
се в строителните граници наВ., м. “Б.”, имот № 100489.
В писмо ОИ
-9400-10/1/16.02.2009 г. от Столична община- район Н. е предложено да се издаде
заповед за отказ за деактуване на имота като е посочено, че възстановения със
съдебното решение имот попада частично в улица и частично в двора на бившата
24-та поликлиника. Посочено е още, че в скицата на вещото лице не е отразена
масивната ограда на поликлиниката, а част от имота е в оградения двор на
поликлиниката, за която е съставен акт за публична общинска собственост № 123/97
г.
Със Заповед № РД-57-160/17.09.2009 г. кмета на
Столична община, по искане на Б.Н.Л. като наследник на Н. Л. М., е разпоредил
да се отпишат от актовите книги за общинска собственост на район “Н.”, част от
АОС № 123/19.03.1997 г., с който е актуван част от имот № 100489, м. “Б.” –В.,
със свободна площ 462 кв.м.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба
е основателна, поради следните съображения:
Предвид изложеното, с оглед въведената конкуренция на
права при изследване на активната материалноправна легитимация и оспорването от
страна на ищеца на решението за възстановяване правото на собственост на
ответниците по реда на ЗСПЗЗ, съдът следва да прецени дали са налице
предпоставките на закона за възстановяване правото на собственост върху земеделски
имот, притежаван към момента на образуване на ТКЗС или друга селскостопанска
организация, респ. дали са опровергани констатациите в акта за общинска
собственост.
Неоснователно е и възражението на ответниците за
задължителната сила на постановеното Решение на СРС в производството по чл. 14,
ал. 3 от ЗСПЗЗ, с което им е възстановен процесният имот, поради следните
съображения:
Косвен
съдебен контрол върху административни актове по възстановяване право на
собственост по ЗСПЗЗ, включително и върху съдебно решение по чл. 14, ал. 3
ЗСПЗЗ и съдебно решение на административен съд, с което се
упражнява пряк съдебен контрол върху административен акт в хода на реституционната
процедура по ЗСПЗЗ,
е допустим, само когато актовете се противопоставят на страна, която не е
участвала в административното производство. Страна в административното производство
по чл. 14, ал. 3
ЗСПЗЗ е държавата /Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на
ОСГК на ВКС/ и Столична община, като юридическо лице и носител на вещни права
не е обвързана от постановеното решение по гр. д. № 16 593/2006 г. на Софийски
районен съд. Към момента на образуване на делото имотът вече е бил преминал в
собственост на общината по силата на § 7, ал.
1, т. 3 ПЗР ЗМСМА, поради което С.О.не е обвързана от решението
и като правоприемник на държавата. След като С.О.не е била страна в
производството по пряк съдебен контрол върху административните актове в реституционното
производство по настоящото дело е допустимо осъществяване на косвен съдебен
контрол върху горепосоченото решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ, възстановява се собствеността върху
тези земи, притежавани от собствениците им преди образуването на
трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или
други, образувани въз основа на тях селскостопански оргнизации, които са били
продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни
или общински органи, с изключение на изрично посочените по този закон.
Съгласно императивната
разпоредба на чл.
10 б ЗСПЗЗ собствениците или техните наследници, притежавали земеделски земи
преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни
земеделски стопанства, независимо от това, дали са били включени в тях или в
други, образувани въз основа на тях, селскостопански организации, намиращи се в
границите на урбанизираните територии (населени места) или извън тях и са
застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват
възстановяване на собствеността, имат право на обезщетение по тяхно искане с
равностойни земи от държавния или от общинския поземлен фонд и/или с поименни
компенсационни бонове.
От приетата по делото пред настоящата съдебна
инстанция допълнителна съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира
като пълно и компетентно изготвена се установява, че в спорната реална част от
имота попадат части от сгради с идентификатори 68134.1375.451.1 – сградата на
поликлиниката с около 1 кв.м. и части от сгради с идентификатори
68134.1375.451.3 и 68134.1375.451.4 – гаражи, посочено е, че останалата част от
спорната площ попада върху асфалтирана площ от дворното място към поликлиниката,
представляващо УПИ III от кв. 83 А – за поликлиника.
Съгласно § 1в.
от ДР ЗСПЗЗ строителни дейности, които не позволяват възстановяване на
собствеността, са: наземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки,
съоръжения, пътища, жп линии и др.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая намират
приложение горепосочените разпоредби и е налице пречка за възстановяване на
собствеността. Вещото лице по допуснатата в настоящото въззивно производство
съдебно-техническа експертиза посочва, че в кадастралния план изработен през
1979 г., в който попада процесната идеална част от имота са нанесени две сгради
– триетажна масивна железобетонна сграда с надпис „болница“ върху плана и
едноетажна масивна стопанска сграда в северната част от имота. Посочва се, че
са нанесени контурите на заснети асфалтови алеи, озеленяване, улично осветление
и съществуваща ограда. В случая е достатъчен обективния факт на заварено комплексно
застрояване и изпълнено мероприятие към 01.03.1991 г. (влизане в сила на
реституционния закон), за да се отрече възможността за възстановяване на
собствеността, поради което възраженията на ответниците в този смисъл са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията на ответниците, че не
е било налице отчуждаване на процесния имот тъй като същият е бил включен в
ТКЗС и не е налице отчуждаване. Решаващо е не обстоятелството, че липсва
отчуждително производство за имота, както твърдят ответниците, а това, че е
налице пречката на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяването му на бившите
собственици и по правилото на чл. 10б, ал.
5 ЗСПЗЗ той се приема за държавна собственост, която може да
бъде трансформирана в общинска, при наличие на предпоставки по ЗМСМА или ЗОбС. Приложена
в конкретния случай, от разпоредбата следва, че след като върху бившата
земеделска земя е проведено мероприятие, което не позволява възстановяване на
собствеността по ЗСПЗЗ, земята остава държавна собственост, независимо от
това, че няма данни да е било изплатено обезщетение по чл. 39, ал. 1
от ЗПИНМ (отм.) като условие за настъпване на отчуждителния
ефект на уличнорегулационния план. Така Решение № 206 от 9.03.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 4209/2008 г., II г. о., ГК.
Следва да се отбележи, че макар в една част имота да
не е застроен, същият попада в асфалтираната площ от дворното място към
поликлиниката и е налице пречка за реституция тъй същият се намира в
очертанията на терен, включващ и други имоти, зает от проведено единно
комплексно мероприятие – а именно за поликлиника. Видно от приетата
съдебно-техническа експертиза налице е комплекс от строителни дейности - сградата
на поликлиниката, гаражи, асфалтирана площ от дворно място към основната
сграда, върху част от които попада и процесната реална част. Осъществяването на комплексно
благоустройствено мероприятие върху земеделска земя преди влизане в сила на
ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята. В този смисъл е Решение №
102 от 10.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 386/2015 г., I г. о., ГК.
Съобразно горепосоченото се налага извод, че процесния
имот е имал статут на държавна собственост и е запазил този статут до момента
на приемане на ЗМСМА,
когато по силата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА е
преминал в собственост на общината, тъй като е представлявал част от обектите
на общинската инфраструктура с местно значение - за здравно обслужване;
Съгласно посочената разпоредба с влизане в сила на този закон преминават в
собственост на общините и следните държавни имоти обектите на общинската
инфраструктура с местно значение, предназначени за административните
потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно,
търговско, битово, спортно или комунално обслужване; Безспорно е
обстоятелството, че процесният имот е част от такъв за здравно обслужване, а
именно поликлиника, поради което имотът отговаря на легалната дефиниця на чл.
3, ал. 2, т. 1 от Закона за общинската собственост.
Настоящият съдебен състав намира за неправилен извода
на първоинстанционния съд, че положителният установителен иск е недоказан тъй
като към настоящия момент, процесния имот е частна общинска собственост и
спрямо него е неприложим чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗОС на който ищецът се позовава
като придобивно основание в уточнителната си молба от 21.01.2016 г.
Действително по делото ищецът е приложил акта за
публична общинска собственост, в който в
поле „забележка“ е отбелязано, че е взето решение за промяна на статута на
собствеността на имота от публична в частна. В настоящия случай обаче, в
уточнителната си молба, ищецът С.О.се позовава на основание за придобиване на
собствеността на пар. 7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА, като е без значение за придобивното
основание последващото решение за промяна на статута на имота в частта общинска
собственост. По делото се установява, както беше посочено по-горе, че имотът е
бил държавен предвид реализираното мероприятие и към момента на влизане в сила
на ЗМСМА са били налице предпоставките на пар. 7, т.6 от ПЗР от същия закон за
придобиване на собствеността на процесния имот от Столична Община, на която
разпоредба се позовава ищеца да е придобил правото на собственост.
Поради
изложеното следва да се приеме, че ищецът е доказал правото си на собственост
върху процесната реална част от недвижим имот и така предявения иск е
основателен.
С оглед
на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е
достигнала, не съответстват на правните съждения на първоинстанционния съд,
решението на СРС следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
така предявения иск да бъде уважен.
По
разноските:
Съобразно
изхода на спора, право на разноски на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1
от ГПК има въззивника Столична община, поради което следва да бъде присъдено
поисканото юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. – за СГС и 400 лв.
юрисконсултско възнаграждение за СРС.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6708 от 17.05.2016 г. постановено по гр. д.
№ 65325/2015 г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Е.П.Л. с ЕГН **********, В.Г.А. с
ЕГН **********, Е.Л.Т. с ЕГН **********, М.Б.К. с ЕГН **********, Б.М.К. с ЕГН **********
и А.И.Л. с ЕГН **********,*** е собственик на реална част от недвижим имот с
площ 462 кв.м., представляващ част от поземлен имот № 100489, м. “Б.” –В., попадащ
в УПИ III от кв. 83 по плана на гр. София, обозначена на изготвената комбинирана
скица-приложение №7, приподписана от състава на съда – неразделна част от
настоящото решение – към приетото по делото от въззивния съд допълнително заключение
на вещото лице по назначената СТЕ, както следва: част А-В-С.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 и чл. 273 вр. с чл. 78, ал 1 от ГПК Е.П.Л. с ЕГН **********,
В.Г.А. с ЕГН **********, Е.Л.Т. с ЕГН **********, М.Б.К. с ЕГН **********, Б.М.К.
с ЕГН ********** и А.И.Л. с ЕГН ********** ***
сумата от 200 лв.– съдебни разноски пред СГС и сумата от 400 лв. – разноски пред СРС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.