Р Е Ш Е Н И Е
№ I-119
31.10.2019г., град
Бургас
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II- ро Гражданско отделение, I – ви
въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание, на втори октомври две
хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана КАРАСТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Пламена ВЪРБАНОВА
мл.с. Марина МАВРОДИЕВА
при секретаря Ани Цветанова, като
разгледа докладваното от младши съдия Марина Мавродиева в.гр.д. № 1212 по описа за 2019г.
на Бургаски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано е по въззивна жалба, подадена
от адв. Анна
Стоянова Димитрова като
особен представител на Е.М.С. ЕГН ********** срещу Решение № 1676/01.07.2019г.,
постановено по гр.д. № 747/2019г. по описа на РС Бургас.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено, че Е.М.С.
дължи на Д.Г.И. сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № 3803/23.10.2018г. по ч.гр.д. № 7257/2018г. по описа на БРС, а именно:
сумата от 2346,75 лева – главница, представляваща изпълнено задължение в полза
на цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД по договор за банков кредит от
25.04.2006г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Е.М.С. и договор за поръчителство
към него, сключен между банката и Д.Г.И. от същата дата, както и сумата от
453,96 лева – мораторна лихва за периода от 09.03.2016г. – датата на плащането
до 01.02.2018г.
Особеният
представител е останал недоволен от постановеното решение и го намира за
неправилно, необосновано. Решението било постановено при неспазване на
процесуалните правила, исковата молба била нередовна, без доказателства, като
след възражения от страна на особения представител да бъдат представени такива
от страна на ищеца, съдът не предоставил на особения представител срок, в който
да се запознае с тях и да даде становище. Въпреки това изготвила становище, в
което изложила своите възражения, които обаче не били обсъдени в мотивите на
съда. Счита, че не са налице доказателства, че ищецът се е задължил валидно
като поръчител, а представеният договор за поръчителство бил бланкетен, името
на поръчителя било дописвано на празни места, не ставало ясно по кой договор се
е задължил, нямало дата. Липсвали доказателства, от които да се направи извод,
че ищецът е получил уведомление за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и не бил представен
договор за цесия. За цесията не бил уведомен валидно и Е.М.. Изразява
становище, че съдът е постановил обжалваното решение без да обсъди доводите за
липса на доказателства, че ищецът е платил задължението като поръчител, не
обсъдил по същество изложените от особения представител доводи, както и възражението,
че представеното споразумение с „ОТП Факторинг България“ ЕАД представлявало
новация на старото задължение. Моли да се отмени обжалваното решение и да се
отхвърли исковата претенция. Претендира да й бъде заплатено възнаграждение.
Препис
от въззивната жалба е връчен на Д.И. на 02.08.2019г. като на 08.08.2019г. е
депозиран писмен отговор, с който я намира за неоснователна, а решението за
правилно и законосъобразно. Поддържа, че въпреки, че не е представен договор за
цесия от събраните доказателства следвало извод за изпълнение на материално
легитимирания кредитор. Намира, че не са налице сочените от жалбоподателя
нередовности на исковата молба, както и че не са налице нарушения на
съдопроизводствените правила. Отделно счита, че са обсъдени възраженията на
особения представител, поддържа, че е платил на кредитора на вземането и смята
за неаргументирано становището, че липсвали доказателства, че е платил
задължението в качеството си на поръчител. Оспорва въззивната жалба и счита, че
не следва да заплаща възнаграждение за особен представител. Претендира
разноски.
Въззивният
състав с Определение № 1574/23.08.2019г. намери, че въззивната жалба е подадена
от процесуално легитимирана страна, в законоустановения двуседмичен срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е допустима като подадена в срок, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Констатира се,
че не е внесено, дължимото на особения представител възнаграждение и указа на
въззиваемия да внесе по сметка на БОС сумата от 215 лева, представляваща
възнаграждение за особен представител на Е.С. до датата на съдебно заседание като при неизпълнение на
указанията ще бъде постановено осъждането му. В указания срок сумата не е
постъпила по сметка на съда.
В
съдебно заседание пред въззивна инстанция се явява назначения по делото особен
представител, който поддържа въззивната жалба, а въззиваемия се явява лично в
съдебно заседание и поддържа отговора на въззивна жалба. Пред въззивна
инстанция не се посочиха и не се събраха нови доказателства.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено
от фактическа страна следното:
На
10.10.2018г. Д.И. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Е.С. за заплащане на сумата в размер 2346,75 лева – главница и
сумата от 453,96 лева – мораторна лихва за периода от 09.03.2016г. – датата, на
която окончателно изплатил до 01.02.2018г. Сочи, че паричното вземане е от
това, че по силата на чл. 143 ЗЗД като поръчител изпълнил цялото задължение на
длъжника по договор за кредит с „ДСК“ АД. Вземането било прехвърлено на „ОТП
Факторинг България” ЕАД, по искане, на което била издадена заповед за
изпълнение № 6156/2012г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9567/2012г. на БРС и
твърди, че въз основа на споразумение от 01.11.2014г. между „ОТП Факторинг
България” ЕАД и него, като поръчител, изпълнил цялото задължение на длъжника в
размер на 2346,15 лева съгласно договор за кредит с „ДСК“ АД като окончателно
изпълнил на 09.03.2016г., от която дата претендира законна лихва.
Въз
основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 3803/23.10.2018г. по ч.гр.д. №7257/2018г. на БРС, с която на Е.С.
е разпоредено да заплати на кредитора Д.И. сумата 2346,75 лева – главница и
453,96 лева – лихва за периода от 09.03.2016г. до 01.02.2018г., както и сумата
в размер на 56,01 лева – разноски по делото. Посочено е, че вземането произтича
от обстоятелството, че кредиторът е поръчител по Договор за кредит, сключен
между „Банка ДСК“ ЕАД и длъжника С., вземането, по който е прехвърлено на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД и твърди, че по силата на споразумение от 01.11.2014г.,
сключено с „ОТП Факторинг България“ ЕАД кредиторът изпълнил цялото задължение
на длъжника по Договора за кредит. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания да предяви иск
относно вземането си. Съобщението е връчено на 08.01.2019г. В указания
едномесечен срок Д.И. е представил пред заповедния съд доказателства, че е
предявил иск за установяване на дължимостта на вземанията по заповедта.
Исковата
молба е депозирана в РС Бургас на 29.01.2019г. като се претендира да се приеме
за установено съществуването на вземания, предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 7257/2018г. на БРС. Ищецът И. твърди, че сключил с „Банка
ДСК” ЕАД договор за поръчителство към договор за банков кредит от 25.04.2006г.,
сключен между Е.С. и „Банка ДСК“ ЕАД. По силата на договор за покупко-продажба
на вземания от 15.02.2013г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД придобило от „Банка
ДСК“ ЕАД вземанията й срещу Е.С., произтичащи от договор за кредит от
25.04.2006г. и Д.И. като поръчител по договор за поръчителство от 25.04.2006г. във връзка с договор за
кредит от същата дата. На основание чл.99 ЗЗД бил уведомен за извършената
промяна с писмо-уведомление. Сочи, че срещу него и ответника била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 6156/22.11.2012г. и изпълнителен
лист от 26.11.2012г. по ч.гр.д. № 9567/2012г. по описа на БРС, по силата на
които длъжниците били осъдени да заплатят солидарно сумата 1707,31 лева
главница, сумата от 147,69 лева лихва за периода 25.05.2012г. до 20.11.2012г.,
сумата от 54,28 лева санкционна лихва за периода 25.05.2012г. до 20.11.2012г.,
сумата от 115 лева – заемни такси до 20.11.2012г. ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението 21.11.2012г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направените по делото разноски в размер на 241,22 лева. По
силата на споразумение от 01.11.2014г., сключено с „ОТП Факторинг България” ЕАД,
като поръчител, изпълнил цялото задължение на длъжника по договора за кредит.
Претендира разноски и ангажира писмени доказателства.
На
основание чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника е назначен особен представител, който
е депозирал писмен отговор на исковата молба като счита, че искът е недопустим
поради това, че не се представят доказателства, по силата на които ответникът да
се свърже с претендираното задължение, на следващо място го намира за
неоснователен. Възразява, че поръчителят е бил длъжен да уведоми длъжника за
предявения срещу него иск. Не бил представен и договор за цесия и не било ясно
дали длъжникът и поръчителят са уведомени за извършената цесия. Моли делото да
се прекрати като недопустимо, евентуално искът да се отхвърли като
неоснователен. Претендира разноски. В първото по делото съдебно заседание е
депозирано становище-допълнение на отговора на исковата молба във връзка с
допълнително представени от ищеца писмени доказателства, с което особения
представител оспорва представения договор за кредит като нищожен. Заповедта за
изпълнение от 2012г. била издадена преди настъпване на предсрочна изискуемост на
кредита. Оспорва представения договор за поръчителство като счита, че е нищожен
поради липса на основни реквизити на договора, не се установявало за какво се е
задължил Д.И., нямало дата на сключване, между кои страни се сключва, както и
от какво произтича представителната власт на страните, не можело да се определи
предметът и обемът на отговорността на поръчителя. Възразява, че поръчителят не
е уведомил длъжника за предявения иск. Оспорва извършената цесия и че тя е
валидно достигнала до страните. В условията на евентуалност твърди, че
споразумението от 01.11.2014г. е самостоятелно сключен договор, с който ищецът
се е задължил към дружеството, носело белезите на обективна и субективна
новация и ищецът се съгласил да отговаря като длъжник, а не като поръчител.
От
събраните доказателства се установява, че с договор за кредит за текущо
потребление от 25.04.2006г., „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на Е.С. кредит в
размер на 5000 лева със срок за издължаване 96 месеца, считано от датата на
усвояване с базов лихвен процент 4,69, преференциална надбавка 3,26 пункта или
общо лихвен процент по кредита 7,95%. Съгласно т. 15.1 кредитът се обезпечава с
поръчителство. Представя се договор за поръчителство като е посочено, че
поръчителят отговаря солидарно с кредитополучателя Е.С. за кредит за текущо
потребление в размер на 5000 за срок 96 месеца и се задължава спрямо кредитора
при неизпълнение на кредитополучателя да изпълни при условията на договора за
кредит. Като поръчител е посочен Д.Г.И..
Като
доказателство по делото е приобщено и прието ч.гр.д. № 9567/2012г. по описа на
БРС, съгласно което РС Бургас е сезиран от „Банка ДСК” ЕАД с искане за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу Е. С. и Д.И. въз основа на извлечение от
счетоводните книги на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредит за текущо
потребление от 25.04.2006г. Издадена е заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с № 6156/22.11.2012г. по
ч.гр.д. № 9567/2012г. по описа на РС Бургас и изпълнителен лист като длъжниците
Е.С. и Д.И. са осъдени солидарно да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 1707,31
лева главница, сумата от 147,69 лева лихва за периода 25.05.2012г. до 20.11.2012г.,
сумата от 54,28 лева санкционна лихва за периода 25.05.2012г. до 20.11.2012г.,
сумата от 115 лева – заемни такси до 20.11.2012г. ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението 21.11.2012г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направените по делото разноски в размер на 241,22 лева. Въз
основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 26.11.2012г. в полза на „Банка
ДСК“ ЕАД, което обстоятелство е отбелязано върху представения документ и
заповедта за изпълнение.
С
представено по делото споразумение от 01.11.2014г. „ОТП Факторинг България” ЕАД
и Д.Г.И., се съгласяват, че с договор за покупко-продажба на вземания от
15.02.2013г. „ОТП Факторинг България” ЕАД е придобило от „Банка ДСК” ЕАД вземанията й срещу
Е.С. по договор за кредит от 2006.04.25г. и Д.И. като поръчител по договор за
поръчителство от 2006.04.25г. и се съгласили, че за извършената смяна на
кредитора длъжниците били уведомени съгласно чл. 99 ЗЗД с писмо –уведомление и
че срещу Е.С. и Д.И. била издадена заповед за изпълнение № 6156/22.11.2012г. и
Изпълнителен лист от 26.11.2012г. по ч.гр.д. № 9567/2012г. по описа на РС
Бургас. Страните се съгласяват, че остатъка на задължението към датата на
подписване на споразумението е 2346,75 лева. Длъжникът Д.И. се съгласил да
погаси задължението на 15 месечни вноски в размер на 150 лева и последна
изравнителна вноска в размер на 78,92 лева, с краен срок на погасяване
01.03.2016г., а кредиторът - да не предприема по-нататъшни действия по
образуване на изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист.
Представя
се удостоверение от 07.07.2016г., издадено от „ОТП Факторинг България” ЕАД, в
което се сочи, че като кредитор по силата на договор за покупко-продажба на
вземания, подписан на 15.02.2013г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, изпратено до ищеца на
19.03.2013г., дългът, произтичащ от договор за поръчителство към договор за
банков кредит от 25.04.2006г. е изцяло погасен с всички произтичащи от това
правни последици.
Представят
се доказателства за внесени от Д.И. в полза на „ОТП Факторинг България” ЕАД суми.
Представя
се писмо от 23.05.2019г. от „ОТП Факторинг България“ ЕАД до Д.И., в което отново
се сочи, че по силата на договор за покупко-продажба на вземания, сключен на
15.02.2013г. между „Банка ДСК” ЕАД и „ОТП Факторинг България” ЕАД, последното
придобило вземанията на цедента в тяхната цялост и заедно с всички привилегии,
обезпечения и други принадлежности, включително с изтекли лихви, както и
вземането към Е.С. по договор за кредит от 25.04.2006г. Дружеството изразява
готовност да представи документи, но отказва да му предостави копие от договора
за цесия доколкото Д.И. не е страна по него.
С
постановеното обжалвано решение БРС е приел, че от представените доказателства
се установява извършената цесия и че поръчителят е изпълнил на кредитора,
встъпил е в неговите права срещу длъжника, поради което му се дължат платените
суми.
Съдът
счита, че не са представени други относими към спора доказателства.
С
оглед изложената фактическа обстановка, от правна страна, съдът намира
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът
не споделя възраженията на особения представител, че искът е недопустим поради
липсата на представени с исковата молба доказателства. ГПК не въвежда изискване
исковата претенция да е подкрепена с доказателства и тяхната липса не е
основание за нередовност или недопустимост на иска, а се преценява във връзка с
основателността на иска. Въпросът за материалната легитимация на страната касае
преценката по същество, а не по допустимостта на иска.
На
следващо място въззивната инстанция счита, че при разглеждане на делото РС
Бургас не е допуснал твърдените с въззивната жалба процесуални нарушения във
връзка с допускането и събирането на доказателствата. На особения представител
е връчен препис от исковата молба, а представените от страната – ищец
доказателства са налични в кориците на делото и на особения представител е
предоставена възможност да получи препис от тях, да се запознае със
съдържанието им и в съдебно заседание да вземе становище като направи съответни
доказателствени искания. Доказателствата са представени в преклузивните срокове
и във връзка с дадените на страните указания с определението по чл. 140 ГПК и в
срока по чл. 146, ал. 3 ГПК. Ето защо съдът счита, че не е налице нарушение на
съдопроизводствените правила при събиране на доказателствата.
Искът
е предявен по реда на чл. 422 ГПК в законния едномесечен срок, поради което е
допустим. Ищецът, съгласно изложените твърдения, е поръчителствал по договор за
банков кредит, сключен между Е.С. и „Банка ДСК“ ЕАД като е обезпечил
изпълнението на задължението от длъжника Е.С. към „Банка ДСК“ ЕАД и именно като
поръчител изпълнил дълга на главния длъжник и подписал споразумение от
01.11.2014г. с „ОТП Факторинг България“ ЕАД. По правило поръчителят, който е
изпълнил дълга на главния длъжник, за да си възвърне това, което е излязло от
имуществото му, разполага с личния обратен (регресен) иск по чл.
143 от ЗЗД
и иска на удовлетворения кредитор (суброгаторен иск) по чл.
146 от ЗЗД.
С изложените в исковата молба твърдения ищецът сочи, че е изпълнил като
поръчител и претендира вземанията в лично качество като поръчител, поради което
и съдът намира, че е неправилна дадената от РС Бургас правна квалификация на
иска, а именно чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗД. Ищецът в производството е
предявил личния обратен иск по чл. 143 ЗЗД като въпреки неправилната правна
квалификация, РС Бургас е разпределил доказателствената тежест между страните и
е указал на ищеца, че следва да установи при условията на пълно и главно
доказване наличието на валидно облигационно отношение по договор за банков
кредит, сключен между Е.С. и „Банка ДСК“ ЕАД, валиден договор за поръчителство
за обезпечаване на вземанията по договора за кредит, сключен между ищеца и „Банка
ДСК“ ЕАД, валиден договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, изпълнение от ищеца в полза на легитимирания да получи плащането
кредитор към момента на плащането, настъпила изискуемост на вземането.
Ответникът следва да докаже възраженията си. Изрично с доклада съдът е указал
на ищеца, че не сочи доказателства за сключен валиден договор за цесия между „Банка
ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД. В съдебно заседание страните не са
възразили срещу доклада на съда.
Съгласно
чл.
143, ал.1 изр.1 от ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, може да
иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като
го е уведомил за предявения срещу него иск. Предпоставките за уважаване на този
иск са: 1. валиден договор за поръчителство, 2. изпълнение на задължението към
кредитора; 3. изпълнението на поръчителя да нарушава принципа на забрана на
неоснователно обогатяване, така че регресът да бъде средство за възстановяване
на еквивалентността и 4. поръчителят да уведоми главния длъжник за изпълнението.
При наличие на тези условия вземането на поръчителя против прекия длъжник за
сумата изплатена на кредитора, възниква в момента на извършеното плащане от
поръчителя. За уважаването на предявеният иск посочените предпоставки трябва да
са налице кумулативно.
Разпоредбата
на чл. 143, ал. 2 ЗЗД разграничава хипотезата, ако поръчителят не е уведомил
длъжника преди изпълнението като в случай, че поръчителят е изпълнил преди да
уведоми длъжника, то съгласно чл. 143, ал. 2 ЗЗД, длъжникът може да му противопостави
възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. По делото
не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че поръчителят е
уведомил длъжника за соченото изпълнение, рискувал е, и затова липсата на
уведомяване води до неблагоприятната за него последица, че длъжникът запазва
възраженията си срещу кредитора и може ги да противопостави на платилия
поръчител.
Предвид
посоченото в това производство не може да се избегне и следва да се разгледат
възраженията на особения представител на длъжника. На първо място следва да се
разгледа възражението на особения представител относно наличието на валидно
главно задължение доколкото съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 поръчителството
може да съществува само за действително задължение. Относно възраженията за
нищожност на договора за банков кредит следва да се има предвид, че същият е
сключен на 25.04.2006г., когато все още не е приет Закон за потребителския
кредит (обн., ДВ, бр.
53
от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.). Особеният представител не сочи конкретни пороци на договора
за кредит, както и кои клаузи се считат за неравноправни, като съгласно
правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД недействителността на отделна клауза не води до
нищожност на целия договор. Относно възражението, че липсва валиден договор за
поръчителство към договор за банков кредит от 25.04.2006г. следва да се има
предвид, че съгласно изричната разпоредба на чл. 138 ЗЗД договорът за
поръчителство се сключва в писмена форма, която е за действителност. Договорът
трябва да посочва ясно изявление на поръчителя и дълга, който се обезпечава. В
случая представения договор за поръчителство отговаря на изискванията за форма
- писмен, като и е видно, че обезпечава задължението на Е.С. по договор за
кредит към кредитора – „Банка ДСК“ ЕАД. От друга страна от приложеното и прието
като доказателство ч.гр.д. № 9567/2012г. на БРС се установява, че „Банка ДСК“
ЕАД се е сдобила с изпълнително основание за вземането си по договора за кредит
като й е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ срещу Д.И. и Е.С.. На Банката е
издаден изпълнителен лист, съгласно който Д.И. и Е.С. са осъдени солидарно да й
заплатят сумата 1707,31 лева главница, сумата от 147,69 лева лихва за периода
25.05.2012г. до 20.11.2012г., сумата от 54,28 лева санкционна лихва за периода
25.05.2012г. до 20.11.2012г., сумата от 115 лева – заемни такси до 20.11.2012г.
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 21.11.2012г. до
окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в
размер на 241,22 лева. Предвид посоченото са неоснователни твърденията на ищеца
– заявител – Д.И., че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист били
издадени в полза на кредитора „ОТП Факторинг България” ЕАД. Изпълнителният лист
е предаден на представител на „Банка ДСК“ ЕАД съгласно отбелязване по ч.гр.д. №
9567/2012г. на БРС като липсват данни дали заповедта е връчена на длъжниците. Съгласно
разпоредбата на чл. 418, ал. 5 (изм. и доп. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от
21.12.2010 г.) ГПК, действала към датата
на издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист, заповедта за
изпълнение с отбелязването за издаден изпълнителен лист се връчва от съдебния
изпълнител като действалата редакция не предвижда задължение съдебния
изпълнител да уведоми съда за връчването. Страните не са ангажирали
доказателства за това връчена ли им е заповедта и копие от подлежащия на
изпълнение акт, поради което следва да се приеме, че е изпълнена целта на
заповедното производство и вземането не е било спорно.
Въпреки,
че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са издадени в полза на
кредитора „Банка ДСК“ ЕАД в настоящото производство като кредитор се сочи „ОТП
Факторинг България” ЕАД, в който смисъл особеният представител възразява, че
поръчителят не е изпълнил на легитимирания кредитор и намира, че липсват
доказателства длъжникът да е уведомяван за прехвърляне на вземанията. На ищеца
са дадени изрични указания с доклада по делото да представи доказателства за валиден
договор за цесия между „Банка ДСК” ЕАД и „ОТП Факторинг България” ЕАД и изрично
му е указано, че в тази насока не сочи доказателства, както и затова, че следва
да установи, че е изпълнил в полза на носителя на вземанията към датата на
плащането. Въпреки дадените с с доклада указания, РС Бургас с
решението не е посочил въз основа на какви доказателства прави извод, че ищецът
е уведомен за извършената цесия, като този състав намира, че изводът не
кореспондира на представените по делото доказателства. Писмата от „ОТП
Факторинг България” ЕАД, че е сключен договор за цесия, по силата на който
вземанията на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредит от 25.04.2006г. му били
прехвърлени представляват частен документ, не се ползват с обвързваща съда
доказателствена сила и не могат при условията на пълно и главно доказване да докажат,
че длъжникът е валидно уведомен за смяната на кредитора. Договорът за цесия се
сключва между цедента и цесионера като длъжникът не става страна по този
договор и за него легитимиран кредитор до датата на съобщаването на цесията се
явява първоначалния кредитор – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Изрично разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД определя, че изявлението за извършената цесия следва да изхожда
от предишния кредитор, което цели да предпази длъжника от изпълнение на
нелегитимиран кредитор. В случая по делото липсват доказателства, от които да
се направи извод, че поръчителят е изпълнил на легитимирания кредитор, не се
сочат доказателства, че „Банка ДСК“ ЕАД валидно е прехвърлило вземанията си на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД. Липсва уведомление от „Банка ДСК“ ЕАД не само до
длъжника, който възразява в настоящото производство чрез назначения по делото
особен представител, но такова не е представено и спрямо поръчителя, за да може
да се направи извод, че е налице валидна смяна на кредитора и „ОТП Факторинг
България“ ЕАД би могло да се явява лице, овластено да получи изпълнение. Дори
след разпределение на доказателствената тежест в процеса и поддържаните в тази
насока от особения представител пред първа и въззивна инстанция възражения,
страната не е направила доказателствени искания в тази насока. Не е представено
уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД – нито до ищеца, нито до длъжника, не е
направено доказателствено искане за задължаване на трето неучастващо по делото
лице да представи доказателства, които са от значение за изхода на делото – чл.
192 ГПК или за привличане на трето лице - помагач. На ищеца още с първото
съобщение, с което е оставена без движение исковата молба (л. 43), е указана
възможността да ползва правна помощ, при необходимост и право на това, но не се
е възползвал от предоставената му възможност. Принципът на диспозитивното
начало ограничава ролята на съда като в тежест на страната е да посочи и
представи доказателствата, които са от значение за изясняване на релевантните
за спора факти. Съдът е длъжен при постановяване на решението си да вземе
предвид наличните към момента на приключване на съдебното дирене доказателства
и да прецени настъпилите в хода на производството факти като постанови своя
съдебен акт на база доказателствата, съдържащи се в кориците на делото. В
противен случай би нарушил принципите за равнопоставеност на страните, на
диспозитивното и на служебното начало.
Ето
защо, съдът, намира, че предвид
липсата на изявление на „Банка ДСК“ ЕАД за извършена цесия – уведомление по чл.
99, ал. 3 ГПК или упълномощаване от „Банка ДСК“ ЕАД в полза на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД да извърши уведомяване на длъжника, не може да се направи
обоснован извод, че легитимиран кредитор на длъжника по договора за банков
кредит, овластен да получи изпълнение по заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д. № 9567/2012г. на БРС, съгласно договор
за кредит сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, е „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Предвид
посоченото възражението на особения представител в тази насока е основателно - не
се установява да е изпълнено на легитимирания кредитор и затова липсва една от
кумулативно предвидените предпоставки, за уважаване на личния регресен иск на
поръчителя срещу длъжника и той следва да бъде отхвърлен, а решението на РС
Бургас - отменено. Предвид неоснователност на главния иск е неоснователен и
акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва с правно основание чл. 86 ЗЗД и
същият следва да бъде отхвърлен.
Този
състав намира, че представеното по делото споразумение с „ОТП Факторинг
България“ ЕАД е нов, различен юридически факт от поръчителството по договора за
банков кредит. В заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е
посочено, че вземането произтича от обстоятелството, че кредиторът е поръчител
по договор за кредит, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и длъжника С., вземането по
който се твърди да е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД и във връзка с
това е подписано споразумение от 01.11.2014г. По делото липсват доказателства
длъжникът да знае или да се е съгласил с подписаното споразумение, налице е нов
юридически факт, от който произтичат различни правни последици и вземанията по
него не са предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК поради липсата на идентичност
на вземането, предмет на заповедта за изпълнение и исковия процес.
На основание чл.
81 ГПК съдът дължи произнасяне по разноските. Предвид отхвърлянето на
предявения иск, разноските в настоящото производство следва да се понесат от
ищеца. С Определение № 1574/23.08.2019г. по в.гр.д. 1212/2019г. по описа на ОС
Бургас, съдът указа на въззиваемия необходимостта да внесе възнаграждение за
особен представител на длъжника на основание чл. 47, ал. 6 ГПК като изложи и
подробни съображения в тази насока. Въпреки дадените указания, въззиваемия не
изпълни задължението си. Със същото това определение съдът го предупреди, че
ако не изпълни задължението си в срок, ще бъде осъден да заплати определеното
възнаграждение. Ето защо съдът намира, че са налице предпоставките да бъде
осъден да плати на особения представител дължимото възнаграждение (в този
смисъл Определение № 12 от 8.01.2017 г.
на ВКС по ч. т. д. № 2016/2017 г., II т. о., ТК), изчислено по правилото на чл.
47, ал. 6, изр. последно ГПК вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер от 215 лева,
което съответства на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно т. 7 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК дължимата държавна такса по жалбата и
разноските при обжалване от особен представител следва да се присъдят от съда с
решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на
делото, поради което Д.И. следва на основание чл. 18 вр. чл. 1 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК да заплати дължимата
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 56 лева по сметка на ОС
Бургас.
На
основание чл. 280 ГПК решението е необжалваемо.
Воден
от горното, Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 1676/01.07.2019г., постановено по гр.д. № 747/2019г. по описа на Районен
съд Бургас, с което е прието за установено, че Е.М.С. ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, дължи на Д.Г.И. ЕГН **********, адрес: ***, сумите по
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3803/23.10.2018г.
по ч.гр.д. № 7257/2018г. по описа на БРС, а именно: сумата от 2346,75 лева –
главница, представляваща изпълнено задължение в полза на цесионера „ОТП
Факторинг България“ ЕАД по договор за банков кредит от 25.04.2006г., сключен
между „Банка ДСК“ ЕАД и Е.М.С. и договор за поръчителство към него, сключен
между банката и Д.Г.И. от същата дата, както и сумата от 453,96 лева –
мораторна лихва за периода от 09.03.2016г. – датата на плащането, до
01.02.2018г., както и е осъдил Е.М.С. ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да
заплати на Д.Г.И. ЕГН **********, адрес: *** сумата от 363,87 лева за
направените по делото разноски, от които 56,01 лева за ч.гр.д. № 7257/2018г. и
307,86 лева за гр.д. № 747/2019г., двете по описа на Бургаски окръжен съд
И
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 143 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД на Д.Г.И. ЕГН **********, адрес: ***, срещу Е.М.С. ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, за приемане за установено, че дължи сумите по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3803/23.10.2018г. по ч.гр.д.
№ 7257/2018г. по описа на БРС, а именно: сумата от 2346,75 лева – главница, представляваща
изпълнено задължение в полза на цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД по
договор за банков кредит от 25.04.2006г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Е.М.С.
и договор за поръчителство към него, сключен между банката и Д.Г.И. от същата
дата, както и сумата от 453,96 лева – мораторна лихва за периода от
09.03.2016г. – датата на плащането, до 01.02.2018г.
ОСЪЖДА
Д.Г.И. ЕГН **********, адрес: *** да заплати на адв. Анна Димитрова от БАК сумата в размер
на 215 лева (двеста и петнадесет лева) – разноски за особен представител пред
въззивна инстанция.
ОСЪЖДА
Д.Г.И. ЕГН **********, адрес: *** да заплати по сметка на Окръжен съд Бургас
сумата в размер на 56 лева (петдесет и шест лева) държавна такса – разноски за
държавна такса пред въззивна инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.мл.с.