Р Е Ш Е Н И Е
№……../………..06.2019г.
гр. Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при
секретаря Дарина Баева
като
разгледа докладваното от съдия Кирякова
въззивно
търговско дело № 231 по описа за 2019г.,
за да
се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на „РАЙЪНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ”
/RYANAIR DAC/, дружество
с ограничена отговорност, регистрирано съгласно законите на Ирландия, с
рег.№104547 в регистъра на дружествата на Ирландия, със седалище и адрес на
управление Райънеър Дъбрин Офис, Еърсайд
Бизнес парк, Суорд Ко. Дъблин, Ирландия, чрез адв.С.К.Т., с адрес *** срещу
Решение № 4926/03.12.2018г., постановено по гр.д. № 15465/2017г. по описа на
ВРС, 46 с-в.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е
недопустимо и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на приложимите
материалноправни и процесуални норми и е необосновано.
Конкретно
развитите доводи са за неправилност на изводите на съда относно наличието на
противоречие между избора на право, приложимо към договора за превоз и
общностната уредба. Твърди се, че при точно определяне на приложимото право в
съответствие с приложимите стълкновителни норми, а именно Регламент (ЕО) № 593/2008 на
Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото
право към договорни задължения (Рим I), както е приел и първоинстанционния съд,
съдът неправилно ги е приложил към така установените фактически отношения,
излагайки взаимнопротиворечиви и взаимноизключващи се аргументи. От една страна
съдът е приел, че Рим I
предвижда възможност страните по договор за превоз на
пътници да изберат приложимото право, включително и правото на държавата по
седалището на превозвача (чл. 5 от Рим I), а от друга страна е цитирал съображение 32 от преамбюла на Рим I, като е приел, че
посочената в т. 32 на преамбюла забрана
е уредена не защото пътниците са изключени от потребителската закрила, а
напротив - поради специфичния характер на договора за превоз на пътници и с
оглед осигуряване адекватно равнище на защита на тази особена категория потребители".
Въззивникът счита за неправителен извода на съда, че изборът на приложимо
право, направен в чл. 2.4 от Общите условия за превозване, противоречи на
общностната уредба за защита на по-слабата страна в облигационните отношения.
На следващо място
въззивникът счита, че изложените в решението мотиви относно
противоречие между избора на ирландско право, от една страна, и общностното
право, от друга, са категорично неоснователни, необосновани и не намират опора
в разпоредбите на Регламент Рим I. Излага се твърдение, че в съображение 23 от Регламент
Рим I изрично е посочено, че по-слабите страни в правоотношението следва да
бъдат защитени чрез стълкновителни норми по-благоприятни за техните интереси,
като в случая това са нормите от Регламент уреждащи потребителските договори,
застрах. договори и индивидуалните договори, но при изрично изключване на
договорите за превоз, различни от договор за пакетно пътуване по смисъла на
Директива 90/314/. Сочи се, че доколкото процесния договор е такъв за превоз на
пътници, не попада в нормите на Регламент Рим I, уреждащи потребителските
договори, при което всяко право от посочените в член 5, параграф 2 може да бъде
избрано от страните, като в конкретния случай е избрано именно правото на
Република Ирландия - където се намира обичайното местопребиваване и централното
управление на превозвача Райънеър. Позовава се и на Определение №
1944/04.06.2018 г. по ч.т.д. № 649/2018 г. на Варненски окръжен съд, в което е
прието, че същият не представлява договор за пакетно пътуване и не включва в
цената си комбинация от пътуване, настаняване и други услуги. Сочи се, че Регламент
(ЕО) № 261/2004 по никакъв начин не регулира въпроса за избор на приложимо към
договора за превоз право. Оспорва се извода на съда, като се настоява, че сам по себе си изборът на ирландско право, като приложимо към договора за
превоз право, по никакъв начин не води до заключението, че правата на пътниците
са засегнати или ограничени, т.к. е възможно е ирландското право да дава повече
права или по-високо ниво на защита за пътника от българското или което и да е
друго право, поради което необоснован е изводът на съда, че ако се допусне
зачитане на избора на приложимо право, направен в Общите условия, това би
означавало драстична разлика в достъпа и адекватността на защитата на
пътниците.
На следващо място се възразява относно позицията на
първоинстанционния съд по отношение начина, по който следва да се сключи
уговорката за избор на приложимо право. Настоява се, че доколкото процесния
билет е закупен по електронен път, чрез резервация, направена по ел.страница на
ответника, то поставяйки отметка в поле с текст „Щраквайки
върху Плащане сега, аз потвърждавам, че съм прочел и приемам Общите условия за
превоз, Условията за използване на уебсайта и Декларацията за поверителност на Ryanair", следва да се
приеме, че страната ги е прочела и съответно приела, съотв. се е съгласила с
ОУ, в това число и с приложимото право в отношенията с превозвача по чл.2.4 от
ОУ. Позовава се на тълкуването, дадено в Решение на ЕС по дела С-322/14 относно
техниката на т.н. съгласие чрез кликване, както и на съответната норма на
чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, която намира приложение при сключването на договори
при общи условия, и посочва, че търговецът може отнапред да установи общи
условия за сключване на договора.
На следващо място се настоява, че след като Общите условия за превозване на Райънеър са приложими по отношение на
договора за превоз, сключен с Райънеър, същите са приети от пътника при
закупуване на билета на електронната страница на ответника и с тях валидно е
уговорено приложимото към договора за превоз право, то съгласно ирландското
право (което се явява приложимо към вземането за обезщетение – арг.чл.14 от
Регламент Рим I), прехвърлянето (цесията) на правото на обезщетение от пътника към трети
лица е недействително и Райънеър има пълното право да изключи такова
прехвърляне (цесия) в своите Общи условия за превозване. При съобразяване с
чл.15.3 от ОУ Уговорка за непрехвърлимост на
вземането за обезщетение, съгласно която прехвърлянето на право на компенсация,
обезщетение за вреди или възстановяване на средства е валидно само когато
правото се прехвърля на физически лица, които са регистрирани в резервацията за
полет като допълнителни пътници, и/или, ако е член на туристическа група, на
другите пътници от тази туристическа група, и/или, ако пътникът е непълнолетен
или по друг начин не е юридически компетентен -на неговите настойници, то
извършената цесия е невалидна. В обобщение се настоява, че вземането за обезщетение не е валидно
прехвърлено на Аероиск (както поради противоречието с ирландския обществен ред,
така и заради изричната уговорка за непрехвърлимост между страните по договора
за превоз) и договорът за цесия не е произвел твърдения от Аероиск правен
ефект. Титуляр на вземането и към настоящия момент е пътникът Д.Н., поради
което АЕРОИСК се явява ненадлежна страна, а предявените искове и постановеното
съдебно решение - недопустими.
Настоява се във връзка със задължението на съда по
чл.43, ал.1 от КМЧП съдът да установи служебно приложимото чуждо право, като в
тази връзка е заявено искане за приемане от въззивната инстанция на
представеното пред районния съд становище на професор Бинчи по приложението на
чл.15, ал.2 и чл.15, ал.4 от ОУ на Райънеър, както и становище относно онлайн
приемането на ОУ, съгласно ирландското законодателство от Питър Ленън, адвокат
и съдружник в АД „РонанДали Джелмин“.
Въвежда се оспорване на представителната власт на
процесуалния представител на Аероиск ЕООД в процеса. Оспорва се извода на съда
относно редовността на уведомяването на ответното дружество за извършената
цесия. Поддържа се възражението, че от страна на пътника е налице неизпълнение
на договорното задължение по чл.15.2.2 от ОУ, поради което е налице забава от
негова страна като кредитор в облигационното правоотношение, доколкото не е
съдействала за изплащане на дължимото обезщетение. Твърди се, че ответникът не
е имал възможност да изплати дължимото обезщетение, т.к. в договорения срок
пътникът не е предоставил нито адрес за фактуриране, нито данни за лична
банкова сметка. ***а на претендираната законна лихва, доколкото не е ясен
начина на определяне на заявения размер от 10 % и липсата на платена ДТ. Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение в цялост, както и за присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна „Аероиск““ ЕООД гр.Варна депозира писмен
отговор, като развива доводи за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа
се твърдението, въведено с исковата молба относно основанието, на което се
дължи плащане, като се настоява, че обезщетението, предмет на договора, не
произтича от договорните задължение на ответника, а е вземане, основанието и
размера на което са уредени със закон – Регламент /ЕС/ 261/2004 чл.7,
съотв.цитират се мотивите на параграф 27 от Тълкувателно решение по дело С-204/08.
В тази връзка се оспорва твърдението на въззивника относно приложението на ОУ,
в частност относно приложимото право. При неприемане на това възражение се
настоява, че клаузата от ОУ по отношение избора на приложимото право е
неравноправно и рестриктивна. Позовава се съображение 12 от преамбюла на
Регламент Рим I
относно необходимостта от изричен избор на приложимо право. Настоява се, че
дори и договорът за превоз да не се счита за потребителски, то е безспорно, че
икономически по-слабата страна, е пътника по отношение на който са въведени
критерии за защита. В тази насока цитира решения на Съда на ЕС, въз основа на
които счита клаузите на чл.2.4 от ОУ и
чл.15.2 от ОУ за неравноправни и водещи до несправедливи условия,
възпрепятстващи правото на потребителя да предприеме правни действия или да
упражни каквото и да е друго средство за защита. Цитира се практика на Съда на
ЕС относно прехвърляемостта на цедираното вземане. Противопоставя се на
необходимостта от изследване на относимото към материята приложимо ирландско
право. Моли за потвърждаване на съдебния акт, както и за присъждане на разноски
във въззивната инстанция.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и
съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за
установено следното:
Въззивната жалба
е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 от ГПК, подадена е в срок от надлежна
страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на
въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК са - да се произнесе
служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
По допустимостта
на иска : Всеки съд на държава-членка на Европейския съюз, при разглеждането на
делата по въпросите на гражданското и търговското право с трансгранични
последици, е длъжен да прилага източниците на общностното право. Въпросът за
международната компетентност на делото на българския съд и подсъдността му на
Районен съд Варна е решен с определение № 1944 от 04.06.2018г., постановено по
в.ч.т.д. № 649/2018г. по описа на Окръжен съд Варна. Това прави постановеното
решение издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Наличието на
всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във
връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване
на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
Не се спори, че
страните по делото притежават правосубектност съобразно правото на държавата, в
която са регистрирани – чл.56, ал.1 във вр.чл.58 от КМЧП. Налице са процесуални
предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.
Въз основа на заявление,
формуляр А – молба за издаване на европейска заповед за плащане, по ч.т.д.№ 1629/2016г. на Варненски окръжен
съд ТО, съдът е издал Европейска заповед за плащане в
полза „АЕРОИСК“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.Варна, ул.“Константин Величков“ № 12, ет.1 срещу „РАЙЪНЕЪР
ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ”, регистрирано съгласно законите на Ирландия, с
рег.№104547 за сумата от 250 евро,
представляваща обезщетение за закъснял полет FR6324, което вземане е придобито
от ищеца по договор за цесия с цедента Д.Н. Найдева, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
След подадено възражение по чл.16 от
Регламент № 1896/2006 в установения срок от длъжника „РАЙЪНЕЪР
ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ”, в съгласие с член 17, параграф 1 от същия
регламент, производството е продължило пред компетентното съдилище на
дължавата-членка по произход в съответствие с правилата на редовното гражданско
производство, доколкото заявителят не е поискал изрично прекратяването на
производството.
В
исковата си молба се твърди, че процесното вземане е придобито от ишцовото дружеството по силата на договор
за цесия от 06.10.2016г. сключен с Д.Н. Найдева. Пояснява се, че Д.Н. е
резервирала билет за пътуване с полет № FR6324 на въздушния превозвач „РАЙЪНЕЪР
ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ” от летище
Милано (Малпенса) Италия до летище София за дата 15.09.2016г. Посочва, че
полетът е изпълнен със закъснение, тъй като по разписание кацането е трябвало
да се извърши в 15:55 часа, местно време, а реално същото е извършено със
закъснение повече от 3 часа. Поддържа, че съгласно тълкувателно решение на Съда
на ЕС по дело № С-402/07 за полети, при които закъснението към момента на
кацане е повече от 3 часа от планираното по разписание, следва да се прилага
чл. 7 от Регламент (ЕС) 261/2004 г. и пътниците да бъдат обезщетени за
претърпяното неудобство както при отменен полет или отказан достъп до борда.
Посочва, че се е свързала с „АЕРОИСК” ЕООД – дружество, специализирано в защита
правата на пътниците по този Регламент, като чрез същото е поискало от
ответника чрез нарочно уведомление от 22.09.2016г. заплащане на дължимото му се
обезщетение в размер на сумата 250 евро. Плащане от превозвача не последвало. Твърди
се, че по-късно вземането е прехвърлено на ищцовото дружество, а цедираният
длъжник е уведомен за прехвърлянето на 20.10.2016г. Ищецът се позовава, че в
негова полза е издадена европейска заповед за плащане ч.т.д.№ 1629/2016г. на
Варненски окръжен съд, като с депозираното в срок възражение обосновава
интереса си от настоящия иск. Настоява се предявеният иск да бъде уважен изцяло
с присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл.131, ал.1 от ГПК
писмен отговор ответникът „РАЙЪНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ” оспорва иска.
Възразява относно материалната легитимация на ищеца като титуляр на процесното
вземане. Твърди се, че съгл. чл. 2.4. от ОУ за превоз на пътници отношенията
между страните по договора за превоз се уреждат от правото на Ирландия. Навежда
се, че ирландското законодателство урежда правото на страните да договорят
непрехвърлимост на вземането, като тази уговорка е противопоставима на трети
лица. Сочи се, че непрехвърлимостта на вземанията по договора за превоз на
пътници е предвидена в чл.15.4 от ОУ , поради което извършената цесия е
непротивопоставима на ответника, съответно ищеца не разполага с процесното
субективно право. Твърди, че пътникът Д.Н. не е предявила пред превозвача
искане за заплащане на обезщетение за закъснял полети съгл. изискването на чл.
15.2.2 от ОУ. Отделно се твърди забава на пътника, който не е посочил адрес за
фактуриране и банкова сметка ***, въпреки отправената в този смисъл покана от
29.09.2016г. Настоява се за отхвърляне на иска.
Не се спори в производството, че между
праводателя на ищеца, Д.Н., и ответника е сключен договор за превоз на пътници
по линията –Милано- София за дата 15.09.2016г., като и че полетът № FR6324 на
въздушния превозвач „РАЙЪНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ” от летище Милано (Малпенса) Италия до летище
София за дата 15.09.2016г. е изпълнен със закъснение повече от три часа. Въз
основа на този факт, за Д.Н., която се легитимира в качеството си на пътник за
полет № FR6324, възниква правото на парично обезщетение, съгласно чл.7, т.1,
б.а от Регламент /ЕС/ 261/2004, на парично обезщетение в размер на 250
евро.
Съгласно
задължителното Тълкувателно решение на Европейския съд по дело С-402/07, ЕС
определя, че целта на регламента е стандартизирането на поправянето на различни
типове вреди, причинени от превозвачите, включително и тази за загуба на време.
Посочено е, че членове 5, 6 и 7 от регламента трябва да се тълкува в смисъл, че
пътниците на закъснели полети може да се
приравняват на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото
на обезщетение и че така те могат да се позовават на правото на обезщетение по
член 7 от регламента, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на
време, равна на или по-голяма от три часа, с други думи – когато достигнат своя
краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително планираното от
въздушния превозвач време за пристигане по разписание. Съгласно параграф 27 на
Тълкувателното решение по дело С-204/08 правото по чл.7 от Регламент /ЕО/
№261/2004 съставлява право на общо обезщетение с предварително определен размер
за пътниците вследствие на отмяна на полет, което е независимо от правото на
обезщетение в рамките на член 19 от Конвенцията от Монреал. Следователно отговорността
по чл.7 от Регламент /ЕО/ №261/2004 произтича от неизпълнение на договорното
задължение на превозвача пред пътника за точно и качествено изпълнение на
транспортната услуга.
От приетите по
делото писмени доказателства се установява, че Д.Н. е резервирала и закупила
билета за процесния полет по електронен път. При това действие след въвеждане на данни за резервацията, чрез кликване
върху бутона „Плащане сега“, резервиращият декларира, че е прочел и приема ОУ
за превоз. Следователно след като пътникът е резервирал и закупил билет по електронен
път, същият се е съгласила с ОУ на дружеството-превозвач.
Установява се от ангажираните и неоспорени
от формална страна писмени доказателства, че на 06.10.2016г. Д.Н. е прехвърлила
възмездно на ищцовото дружество в пълен размер вземането си от 250 евро срещу
ответното дружество. По делото е представено уведомление до Ryanair
DAC, по смисъла на чл.99, ал.3
от ЗЗД, за извършената промяна по отношение на кредитора по вземането.
Получаването му е удостоверено с резултат OK при изпращането му по факс до дружеството,
което прави възражението на въззивника в обратната посока неоснователно.
Контроверсният въпрос по делото е
действителността на цесията и относно приложимото право при извършване на
преценката.
Въззивникът поддържа въведените и в исковото
производство възражения за приложимостта на ирландското право по отношение на
спорните въпроси, произтичащи от действието на договора за превоз, както и на
ОУ на договора в отношенията между него и стария, съотв. новия кредитор.
Настоява, че съгласно ирландската съдебна практика цесията е недействително
правно действие, доколкото конкретното прехвърляне е в нарушение на доктрината
по поддръжка и чамперти, т.к. се
окачествява като прехвърляне на голо/просто право за предявяване на иск, което
има за цел прехвърлянето на горо/просто право на предявяване на иск за обезщетение
/платимо на ФЛ за неговото неудобство или загуба на време, претърпени по силата
на Регламент /ЕС/ 261/2004/, което не е свързано с прехвърлянето на материално
право. В този насока се позовава на разпоредбата на т.2.4 от ОУ, съгласно
която, освен ако не е посочено друго от Конвенцията или приложимия закон,
договора за превоз, ОУ се интерпретират
в съответствие със законите на Ирландия и всеки спор, произтичащ от или
във връзка с договора, ще бъде предмет на юрисдикцията на ирландската правна
система. На следващо място се позовава на непрехвърлимостта на вземането за
обезщетение в полза на други лица, извън изрично предвидените в т.15.4 от ОУ.
Страните по делото са търговски дружества,
като ищецът не притежава качеството потребител по договора за превоз,
следователно приложимото право следва да се преценява с оглед Регламент /ЕО/
№593/2008 на ЕП и на Съвета относно приложимото право към договорните
задължения /Регламент Рим I/.
Съгласно чл.14 от регламента, правото, уреждащо вземането, което е предмет на
прехвърляне или суброгация, определя прехвърляемостта на вземането, отношенията
между новия кредитор и длъжника, условията, при които договорът за прехвърляне
на вземането може да се противопостави на длъжника, както и дали длъжникът е
изпълнил своите задължения. Доколкото се установи, че старият кредитор е приел
Общите условия на ответното дружество към договора за превоз, то в отношенията
между новият кредитор и длъжника, същите са приложими.
Не е отречено
правото на цесионера /новият кредитор/ да противопоставя на длъжника всички
възражения, на които може да се позовава цедента. Ищцовото дружество оспорва
клаузите на т. 2.4 и чл. 15.2 от ОУ към договора за превоз като неравноправни и
рестриктивни, при съобразяване с разпоредбата на член 15 от Регламент /ЕО/ 261/2004.
В тази връзка в изпълнение на задължението
си по чл.43 от КМЧП съдът следва да установи съдържанието на чуждото право,
като може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да
изиска информация от МП или от друг орган, както и да изисква становища от
експерти и специализирани институти. На ответното дружество, сега въззивник, е
дадена възможност да представят документи, установяващи съдържанието на
разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания и
възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда. Съгласно чл.43,
ал.3 от КМЧП съдът може да задължи страните да съдействат при установяване на
неговото съдържание, като задължението за служебни действия в тази насока,
остава.
На въззивника е указано да посочи относимите
нормативни актове и представи документи, установяващи съдържанието на
разпоредби на чуждото право, на които той основава своите искания и възражения.
В изпълнение на тази възможност „РАЙЪНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ” /RYANAIR DAC/ представя становище от Питър Ленън и Аин Кели, адвокати, което е
прието от въззивната инстанция. Същевременно въззивникът е направил изявление в
молба с вх. № 9279 от 25.03.2019г., че правото на Република Ирландия е базирано
на принципа на прецедента и приложимите правила се извеждат основно от
съдебната практика, а не от нормативни актове, като съдържанието на чуждото
право може да бъде изведено от представеното становище на адвокат Питър Ленън.
В хода на служебно издирване на нормите на
приложимото право въззивният съд е изискал от Министерство на правосъдието
съдействие за снабдяване с информация относно законодателството на Ирландия във
връзка с прехвърляне на вземания, както и това, касаещо прехвърляне на вземания
за обезщетение на пътници по Регламент /ЕО/ 261/2004. МП заявява невъзможност
да изпълни запитването, като изрично информира, че Ирландия не е страна по
Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави от
07.07.1968г.
Възражението на въззивника за
недействителност на договора за цесия е неоснователно. Страната не съдейства, а
по пътя на служебното събиране на информация, не се устави правна норма
/съотв.нормативен акт/ от ирландското право, която да регламентира фактическият
състав, съотв. условията за действителност на договора за прехвърляне на
вземане. На следващо място, доколкото настоящият съд счита, че с процесния
договор за цесия е прехвърлено не право на иск, а материално право – в
конкретния случай на вземане на обезщетение по Регламент /ЕО/ 261/2004, то становището
на адвокат Питър Ленън, придружено с решение на Върховния съд в Лондон от
16.03.2018г. /Адвокати Ботт и ко срещу Райънеър ДАК/ е неотносимо към
конкретиката на казуса. Същото интерпретира цесията като продажба на
голо/просто право на водене на иск, което не кореспондира на съдържанието на
договора от 06.10.2016г.
Няма основание в отношенията между кредитора
/както новият, така и настоящият/ да не бъдат прилагани Общите условия на
договора за превоз.
В тази връзка оспорването от страна на ищеца
на основни клаузи, на които се позовава в защитата си ответното дружество - клаузите на т.
2.4 и чл. 15.2, е успешно
проведено, съответно възраженията на ответника, че в отношенията между страните
приложимо е ирландското право, както и че прехвърлянето е невалидно, са
неоснователни, по следните съображения :
Решение на Съда на Европейските общности от
21.03.2013г. по дело С-92/11 /раздел 41 и 44/ определя, че установената с
Директива 93/13 /транспонирана в българската правна система с приемането на
ЗЗП/ система за защита се основава на идеята, че потребителят е в слаба позиция
в сравнение с продавача или доставчика по отношение на правомощието на
договаряне и нивото на информираност, поради което потребителят се съгласява с
предварително формулирани от продавача или доставчика условия, без да може да
повлияе върху съдържанието на тези условия /Решение от 15 март 2015г.,
Переницова и Перенич, С-453/10, раздел 27; Решение от 20 април 2012г., Invitel C-472/10, раздел 33/. Според съдебната
практика на ЕС с оглед тази слаба позиция са въведени чл.3 и чл.5 от Директива
93/13 и в съответствие с последната разпоредба клауза 20 от Директивата
предвижда, че на потребителя трябва да бъде дадена възможност да провери
условията.
Съгласно чл.3 от Директива 93/13 договорни клаузи,
които не са били индивидуално договорени, се считат за несправедливи, ако в
нарушение на изискванията за добросъвестност водят до значителен дисбаланс по
отношение на правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, в
ущърб на потребителя /чл.146 от ЗЗП/. За да се определи дали условията са
несправедливи, следва да се вземе предвид естеството на стоките или услугите,
които са в сила към момента на неговото изпълнение, заедно с други клаузи на
договора или на други договори, предмет на които могат да бъдат те /чл.4 от
Директивата; чл.145 от ЗЗП/.
Конкретната клауза на т.2.4 от ОУ
регламентира прилагането на ирландското законодателство и до подчинението на
юрисдикцията на тази държава. Доколкото тази клауза води до значителен
дисбаланс в правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, същата
е неравноправна /чл.143 от ЗЗП/. Тази неравноправност се основава на
изискването за задължаване на българския потребител с обичайно местопребиваване
в България, сключващ договор за пътуване с ответното дружество, и разрешаването
на спора от законодателство, което не е познато на българския потребител, при
положение, че обичайното му местопребиваване не е в Ирландия. Освен това
разходите, които биха възникнали за потребителя във връзка с водене на процеса
в Ирландия, със сигурност би било препятствие пред достъпа до правосъдие по
отношение на потребителя, за разлика от ответното дружество, с регистрация в
Ирландия /приложение т.1р във вр.чл.3 , т.3 от Директивата; чл.143, т.16 от
ЗЗП/. На следващо място, с оглед естеството на онлайн покупката, следва да се
отчете безспорния факт, че при този вид договори, и особено при покупка на
билет, потребителят е ограничен във времето да прочете целия обем на ОУ,
предвид реалната възможност полетът да бъде отменен или цената повишена поради
динамиката на този вид сделки. Безспорно ОУ са предварително изготвени като
потребителят не е могъл да повлияе при изготвянето на тяхното съдържание, като
е бил задължен да ги приеме като условие за закупуване на билета. Доколкото
съответната клауза не е индивидуално договорена, а както се посочи по-горе
въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора за прехвърляне, то същата е неравноправна, съответно нищожна и не
следва да бъде прилагана /чл.3 от Директивата, чл.146 от ЗЗП/.
Съгласно чл.15 от Регламент 261/2004
задълженията по отношение на пътниците не могат да се ограничават или да се
отменят, по-специално чрез дерогиране или рестриктивна клауза в договора за
превоз. Доколкото в ОУ превозвачът е предвидил възможност за прехвърляне на
вземането за обезщетение, то не може да се обоснове основание за ограничаването
му по отношение вида на цесионера. Безспорно с процесната цесия е прехвърлено
правото на вземане, а не голото право на иск. Преди сключване на договора
обезщетението не е платено от превозвача на пътника и то е било изискуемо.
Посредством едностранно наложената забрана под страх от обявяване на договора
за цесия за невалидна, дружеството налага ограничения в начина на
удовлетворяване на вземанията срещу него, породени от неизпълнение на договорни
задължения, което противоречи на принципа на добросъвестност и е основание
съответната клауза да бъде призната за неравноправна, съответно нищожна и да не
бъде прилагана /приложение т.1р във вр.чл.3, т.3 от Директивата; чл.143, т.16
от ЗЗП/.
Това обуславя извода, че правото на пътника
да прехвърли вземането си за обезщетение не е функционално обвързано от
определено задължение да заяви искане за плащане първоначално пред превозвача,
като едва при липса на плащане да го прехвърли на трето лице. Такова
ограничение не е въведено както в ОУ, така и не е регламентирано в закон.
Неоснователно е
възражението на въззивника относно липсата на представителна власт на
процесуалния представил на „Аероиск“ ЕООД в процеса. Доказателствата за
надлежно учредена представителна власт се съдържа на л.38-39 от преписката по
исковото производство.
С диспозитива на обжалвания съдебен акт
е установено вземане, представляващо главница и законна лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението – 30.11.2016г., като липсва конкретизиране
на размер на лихва от 10 %. Доколкото обаче размера на законната лихва по
начина, по който е поставен в диспозитива на решението, съотв. е признато за
установено съществуването на задължението, се определя от Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, чийто чл.1 определя годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта,
възражението на въззивника е неоснователно. Липсва основание и за внасяне на
държавна такса върху присъденото вземане, т.к. се касае за дължима законната
последица с оглед установената дължимост на главното вземане, при изрично
заявено искане за установяването му.
В обобщение, като
правилно и законосъобразно решението на исковия съд следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемото дружество се дължат направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 4926/03.12.2018г., постановено по гр.д. № 15465/2017г. по
описа на ВРС, 46 с-в.
ОСЪЖДА „РАЙЪНЕЪР ДЕЗИГНЕЙТИД АКТИВИТИ КЪМПАНИ” /RYANAIR DAC/, дружество с ограничена отговорност, регистрирано съгласно законите на
Ирландия, с рег.№104547 в регистъра на дружествата на Ирландия, със седалище и
адрес на управление Райънеър Дъбрин
Офис, Еърсайд Бизнес парк, Суорд Ко. Дъблин, Ирландия, да заплати на „АЕРОИСК“ ООД ЕИК ********* съдебно деловодни разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция в размер на 360 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.