№ 144
гр. Ихтиман, 21.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Димитър Г. Цончев
при участието на секретаря НИКОЛЕТА Г. КУЗЕВА
като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Гражданско дело №
20211840100925 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод исковата молба депозирана от
„Е. М.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
р-н В., ж.к. М., ул. „Р. П. К.“ № 4-6, сграда М. Т. 6, представлявано от
управителя Р. М. – Т. чрез адв. Д.П. АК – С. З., против ЮЛ. Й. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. К., ул. „М.“ № ** с предявени обективно
кумулативно съединени искове спрямо ответника, да бъде признато за
установено, че дължи на ищеца следните суми:
2 500.00 лв. – представляваща част от главница, дължима за периода от
09.07.2016 г. до 09.09.2018 г., от общ размер от 11 626,44 лв. на
дължимата по Договор за потребителски кредит № FL ******/09.09.2008
г. сключен между „Ю. Е. Д. Б.“ АД, чийто частен правоприемник е
ищецът и ЮЛ. Й. П. главница;
644.45 лв. - обезщетение за забава за периода от 15.08.2018 г. до датата
на подаване на заявлението в съда – 30.06.2021 г.;
законна лихва върху главница от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното изплащане на сумата,
за които вземания е издадена Заповед № 145/02.07.2021 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 639/2021 г. по описа на РС –
1
Ихтиман.
Претендират се разноски в заповедното и настоящото производство.
Ищецът, твърди че на 09.09.2008 г. е сключен Договор за потребителски
кредит № FL ****** от 09.09.2008 г. между „Ю. Е. Д. Б.“ АД с ЕИК
********* в качеството на кредитор и ответника ЮЛ. Й. П., ЕГН **********,
в качеството си на кредитополучател, по силата на който „Ю. Е. Д. Б.“ АД е
предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 12 000 лв. за текущи
нужди. Кредитополучателят се е задължил да върне ползвания кредит, заедно
с дължимите лихви, в сроковете и при условията, уговорени в договора.
В чл. 3, ал. 1 е договорено, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва, формирана от сбора на Базовия лихвен
процент на „Ю. Е. Д. Б.“ АД за потребителски кредити (наричан за краткост в
договора БЛП) за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка в размер на 3,70 пункта. Годишният процент на разходите
(ГПР) по кредита е 17,13 %.
Погасителните вноски за издължаване на кредита, включително
дължимите възнаградителни лихви, се заплащат ежемесечно на 9 число на
месеца, включително и през гратисния период, като крайният срок на
погасяване на кредита е до 09.09.2018 г. Общата сума, която
кредитополучателят се е задължил да върне в уговорения срок, е в размера
посочен в погасителния план, като ответникът се е задължил да погаси
задължението си общо на 120 анюитетни вноски. Всяка вноска включва в себе
си два компонента - част от главницата плюс възнаградителна лихва,
подробно описани в приложения погасителен план към договора за
потребителски кредит.
Твърди се, че след усвояване на кредита, кредитополучателят е погасил
част от месечните си вноски. След преустановяване на плащанията остава
непогасено задължение за главница в размер на 11 626,44лв. и съответните
лихви. Посочва се, че вземането на кредитора става изискуемо с изтичане
крайния срок на договора - 09.09.2018г.
Ищецът обосновава материалноправната си легитимация на основание
сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
18.01.2016 г. и приложенията към него между „Ю. Б.“ АД (с предишно
наименование „Б. П. Б.“ АД и „Ю. Е. Д. Б." АД) с ЕИК ********* и „Е. М.”
2
ЕООД с ЕИК **********, по силата на който задължението на
кредитополучателя, произтичащо от Договор за потребителски кредит № FL
****** от 09.09.2008 г., е изкупено от „Е. М.” ЕООД. В изпълнение на
императивните разпоредби на чл. 99 от Закона за задълженията и договорите
длъжникът е уведомен, че считано от датата на получаване на Уведомлението
за цесия, кредитор спрямо него по отношение гореописаното парично вземане
е „Е. М.” ЕООД. Съгласно т. 5.1.1 от Договор за продажба и прехвърляне на
вземания и приложени изрични пълномощни, цесионерът ищец - „Е. М.“
ЕООД и процесуалните му представители „И. Д. - Адвокатско дружество“ са
упълномощени от - цедента „Ю. Б.” АД, да извършват уведомяване от името
и за сметка на цедента. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД е осъществена,
доколкото реализирането й чрез пълномощник, не опорочава изпълнението.
Уведомлението е изпратено на 06.11.2020 г. на постоянния адрес на
кредитополучателя, който съвпада с този, посочен в договора. Писмото е
върнато в цялост, като на известието за доставка е отбелязано „Непотърсено“.
Въпреки това се излага, че с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея по делото кредитополучателят получава
уведомлението изходящо от „Ю. Б.” АД (стар кредитор) за извършеното
прехвърляне на процесните вземания, като става надлежно уведомен за
извършената цесия, доколкото има възражения в тази насока.
Ищецът „Е. М.“ ЕООД е пристъпил към проверка дали вземанията му са
спорни чрез подаване на заявление до Районен съд - Ихтиман срещу
кредитополучателя, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
30.05.2021 г., като е образувано ч.гр.дело № 639/2021 г. Претендирана е
сумата в размер на 2 500 лева представляваща част от дължимата главница -
11 626,44лв., законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на сумата и лихва за забава -
644.45лв. /за периода от 15.08.2018г. до датата на подаване на заявлението/,
като съдът е уважил заявлението и издал заповед за изпълнение за
претендираните суми.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител
депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва основателността
на предявените искове. Не оспорва наличието на сключен договор за
потребителски кредит от 09.09.2008г. за сумата от 12 000лв., платима на
равни месечни вноски, съгласно погасителния план, неразделна част от
3
договора между „Ю. Е. Д. Б.” АД, с ЕИК ********* и ответника.
Оспорва, че дължи сумата от 11 626,44 лв. и че изискуемостта на тази
сума е настъпила с изтичане на крайния срок на договора - 09.09.2018г. Прави
възражение, че сумата е погасена по давност. Доколкото главницата е
погасена по давност, неоснователна е претенцията за заплащане и на лихвата
за забава, считано от 15.08.2018г.
Навежда твърдения, че клаузата на чл. 18 от договора за потребителски
кредит е нищожна, тъй като не е индивидуално уговорена, не е имал
възможност да се запознае с нея преди сключване на договора и е
неравноправна по смисъл на закона за защита на потребителите. Предвид
нищожността на клаузата, кредиторът не е имал право да прехвърля
вземането по договора за потребителски кредит.
На следващо място, извършената между „Ю. Е. Д. Б.” АД и „Е. М.“
ЕООД цесия не е съобщена по надлежния ред на ответника.
На трето място, липсват доказателства, че сключения между ответника
и банката договор за потребителски кредит е предмет на цесията. Твърди се,
че в договора за цесия не са посочени самите вземания, предмет на
прехвърляне. Договорът препраща към портфейл - договори за заем включени
в приложение № 4 (аргумент т. 2.4 от договора за цесия), което приложение
не е представено. Ето защо, счита че ответниковото задължение по договора
за заем, включващо падежирали и непадежирали вноски, не е било предмет на
прехвърлянето. Вместо приложение № 4 е представено приложение № 1,
което съгласно договора е потвърждение за приключване, към което е
приложено друго приложение № 1 представляващо списък на договори за
кредит. Договорът за цесия е представен в копие, в което има поправки и
заличавания и се твърди, че не е идентично с оригинала , като не са
представени и всички описани в него приложения, в това число приложение
№ 4, което съдържа протфейла с прехвърлените вземания касаещи същия.
Ответникът излага твърдения, че договорът за цесия е сключен на
18.01.2016г. и към тази дата срокът договорът за потребителски кредит все
още не е изтекъл, като от страна на банката не е обявявана неговата
предсрочна изискуемост, а от заявеното в исковата молба не става ясно дали
сумата от 11 626,44 лв. е главница само от падежирали вноски или включва и
главницата от непадежиралите вноски.
4
Прави се възражение за нищожност на договора за цесия поради липса
на съгласие, както и за възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на всички падежирали анюитетни вноски (главница и договорна
лихва) до 09.10.2016г., включително, са погасени по давност. Изискуемостта
на всяка вноска настъпва на посочения в погасителния план падеж - 9 число
на съответния месец, от който момент започва да тече общата 5 годишна
погасителна давност.
Договорната лихва е погасена изцяло с кратката 3 годишна давност.
Последното задължение за заплащане на договор на лихва е 09.09.2018 г. и
към датата на подаване на исковата молба 3 годишният давностен срок е
изтекъл.
Твърди се, че подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давностния срок.
Прави се възражение за нищожност на клаузата на чл. 18 от договора за
потребителски кредит.
След съвкупна преценка на доводите на страните, на събраните по
делото доказателства и на разпоредбите на закона, Районен съд – Ихтиман,
намира за установено следното:
След възражение по реда на чл. 415 ГПК са предявени обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 19 ЗПК /отм./ вр. чл. 86 вр. с чл.
240, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Основателността на предявен иск за реално изпълнение на договорно
задължение, придобито от ищеца въз основа на сключен договор за цесия, се
обуславя от кумулативното наличие на предпоставките – валидно възникнало
правоотношение между ответника и трето за спора лице - цедент, елемент от
съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната
парична сума по договор за потребителски кредит, породил правното си
действие, настъпила изискуемост на задължението, постигнато съгласие за
прехвърляне на неудовлетвореното вземане в полза на ищеца, съобщаване на
цесията на задълженото лице и неизпълнение от негова страна. Липсата на
една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално
изпълнение основана на чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 4 ЗПК /отм./ във вр. с
чл. 99 ЗЗД.
5
Ищецът носи тежестта да докаже възникването на договорното
отношение между ответника и трето за спора лице – цедент с посоченото
съдържание, елемент от съдържанието на което да е задължението за
заплащане на претендираната парична сума по договор за потребителски
кредит, породил правното си действие, настъпила изискуемост на
задължението, постигнато съгласие за прехвърляне на неудовлетвореното
вземане в полза на ищеца, съобщаване на цесията на задълженото лице и
неизпълнение от негова страна.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
Акцесорният иск за законна лихва с правно основание чл. 19 ЗПК /отм./
вр. чл. 86 вр. с чл. 240, вр. с чл. 99 ЗЗД. предполага наличие на горните
предпоставки, както и неизпълнение изискуемото задължение за заплащане
на парична сума по договор за потребителски кредит в претендирания период
от време.
От представения по делото Договор за потребителски кредит № FL
******, съдът, приема че същият е сключен на 09.09.2008 г. между „Ю. Е. Д.
Б.“ АД (кредитор) и ответника ЮЛ. Й. П. (кредитополучател), ЕГН
**********, въз основа на който кредиторът отпуснал на кредитополучателя
заем в общ размер на 12 000.00 лева за срок от 120 месеца, обхващащ периода
от 09.09.2008 г. до 09.09.2018 г.
Страните договорили в чл. 3 от договора годишна лихва в размер на
11,50 %. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е 17,13 %.
Кредитополучателят е поел задължение да заплати такса „отпускане на
разрешен кредит“ в размер на 2,5% върху размера на кредита т.е. 310 лева, от
които 300 лв. са прихванати от кредитодателя при отпускане на кредита от
главницата.
Постигнато е съгласие потребителският кредит да бъде изплатен на 120
броя равни месечни вноски, всяка в размер на 195.07 лева, като общата
стойност на плащанията е 23 409.41 лв. падеж на първата вноска 09.10.2008 г.
и падеж на последната вноска 09.09.2018 г. Всяка вноска включва в себе си
два компонента - част от главницата и възнаградителна лихва, подробно
описани в приложения погасителен план към договора за потребителски
кредит.
6
В чл. 9 от договора е предвидено, че при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата.
В чл. 15 от договора е постигнато съгласие, че при непогасяване на част
или на изцяло на вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при
неизпълнение на друго задължение по договора, вземането за възстановяване
на целия кредит става предсрочно изискуем, без да се прекратява действието
на договора и без изрично волеизявление на страните.
Не е спорно между страните, че ответникът е получил по посочената в
договора банкова сметка сумата от 12 000 лв. /видно и от бордеро №
6133098/09.09.2008г./, като по този начин банката е изпълнила изцяло
задължението си по договора.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
/вх. № 1916 от 09.05.2022г./ и допълнителна такава /вх. № 2167 от 23.05.2022
г./ се установява, че размерът на дължимата главница към датата на подаване
на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е 11 626,44
лева. През 2009 г. ответникът е направил плащания в общ размер на 2148,26
лв., които да отнесени в погашение, както следва: 1421,17 лв. на задълженията
му за договорна лихва, 373,56 лв. на задължението за главница, 10 лв. на
задължението за комисионна на банката, 16,22 лв. на задължението за
мораторна лихва върху договорната лихва и 27,31 лв. на задължението за
мораторна лихва върху главницата.
След 2009 г. ответникът не е извършал погашения по процесния договор
за потребителски кредит.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016
г. и приложенията към него между цедента „Ю. Б.“ АД (с предишно
наименование „Б. П. Б.“ АД и „Ю. Е. Д. Б." АД) с ЕИК ********* и цесионер
ищецът „Е. М.” ЕООД с ЕИК **********, по силата на който задължението
на кредитополучателя, произтичащо от Договор за потребителски кредит №
FL ****** от 09.09.2008 г., е прехвърлено в полза на „Е. М.” ЕООД. Съгласно
т. 5.1.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложени
изрични пълномощни, цесионерът ищец - „Е. М.“ ЕООД и процесуалните му
представители „И. Д. - Адвокатско дружество“ са упълномощени от - цедента
„Ю. Б.” АД, да извършват уведомяване от името и за сметка на цедента.
7
Уведомлението е изпратено на 06.11.2020 г. на постоянния адрес на
кредитополучателя, който съвпада с този, посочен в договора, като писмото е
върнато в цялост с отбелязване в известието за доставка „Непотърсено“.
При тези фактически положения съдът, намира следното от правна
страна:
Доказано е наличието на възникнало валидно облигационно
правоотношение между ответника и трето за спора лице „Ю. Е. Д. Б.“ АД -
цедент, елемент от съдържанието на което е задължението за заплащане на
претендираните парични суми по договор за потребителски кредит, породил
правното си действие, с настъпила изискуемост на всяка от анюитетните
вноски в периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г.. Доказва се и постигнато
съгласие за прехвърляне на неудовлетвореното вземане в полза на ищеца,
съобщаване на цесията на задълженото лице и неизпълнение от негова страна.
Ищецът се легитимира като кредитор на ответника на основание
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г. и
приложенията към него. От същия се установява, че цедентът „Ю. Б.“ АД (с
предишно наименование „Б. П. Б.“ АД и „Ю. Е. Д. Б." АД) с ЕИК ********* е
прехвърлил на цесионер ищеца „Е. М.” ЕООД парични вземания и свързаните
с тях права. По силата на чл. 4.3 от договора цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжниците за превхърлените вземания. Чл. 4.4
договора предвижда, че вземанията се прехвърлят с подписване на
двустранно потвърждение. Такова потвърждение е приложено по делото,
неразделна част от потвърждението е и представеното приложение, в което
прехвърлените вземания и в частност претендираните от ищеца цесионер са
постъпили в петримониума му. Именно в приложението към двустранното
потвърждение вземането срещу ответника е индивидуализирано
индивидуализирано, като е посочен общият му размер, имената на
ответницата и основанието - FL ******/09.09.2008 г., т.е. номерът на договора
за потребителски кредит. При това положение е ненужно по делото да бъде
представяно приложение № 4, както неоснователно възразява процесуалния
представител на ответника. Доколкото съдържанието на „портфейла“,
съгласно клаузите в договора, представлява предварително описани на
прехвърлените вземания, а окончателното прехвърляне е се осъществява
посредством подписване на двустранното потвърждение. Същевременно
8
приложение № 4, в съдържащо „портфейла“, предмет на договора, съдържа
чувствителна информация за множество лица – лични данни, данни за
задължения, търговска тайна във връзка с конкретните съглашения между
страните по договора и е безпредмтно да бъде разкривана, след като няма
подобна необходимост.
Не се споделят доводите за нищожност на чл. 18 от договора за
потребителски кредит, предвиждащ възможност за кредитодателя да цедира
вземанията, тъй като не е индивидуално уговорена. Противно на твърденията
на процесуалния представител ответникът е подписал договора, включително
страницата, на която клаузата е обективирана. Не е навел възражения и не се
установява да е бил лишен от възможност да сключи договора без процесната
клауза. По този начин изискванията на чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.), позволяващи
цедиране, са изпълнени. В случая с извършената цесия не се отразила на
правата на длъжника потребител, не са намалени „гаранциите“ по смисъла на
приложение към член 3, параграф 3, б. „п“ от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО НА
СЪВЕТА, транспонирана в националното право на основание § 13а., т. 9 ЗЗП.
Не се споделят доводите за нищожност на договора за цесия поради
липса на съгласие с оглед липсата на уговорена цена. В чл. 3 от договора за са
определени критериите, по които се формира цената. Тя е определяема,
поради което неоснователно се твърди, че такава не е договорена. Следва да
се има предвид, че процесния договор има характера на рамков такъв за
прехвърляне на множество вземания, с оглед на което е обяснимо цената да
бъде определяема на база предвидени предварително критерии, а не
предварително фиксирана.
На последно място във връзка с легитимацията на ищеца в качеството
на кредитор, не се споделят възраженията, че същият не е бил уведомен за
прехвърлянето на вземане. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД
кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът
или естеството на вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната
практика договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се
осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната
страна в нея, или това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния
му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се
определя още като каузален, неформален и консенсуален, като прехвърлянето
9
на вземането може да бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. С
постигането на съгласие между страните, вземането преминава от цедента
върху цесионера, т. е последният придобива вземането в състоянието, в което
то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – чл. 99,
ал. 2 ЗЗД. По отношение на длъжника цесионният договор няма действие,
докато цесията не му бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който
поражда действие между страните по договора, поради което вземането
преминава върху цесионера със самото му сключване. /Решение № 89 от
30.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3827/2019 г., IV г. о., ГК /.
По реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до ответника ЮЛ. Й. П., е изпратено от
страна на „Ю. Е. Д. Б.“ АД чрез пълномощник Адвокатско дружество “И. Д.”
АК – С. З. Уведомително писмо с изх. № 8580 от 06.11.2020 г. за цедирането
на вземанията. Писмото изпратено до длъжника на адреса, посочен в
договора, е върнато в цялост с отбелязване за пратката „Непотърсена“. С това
съдът, счита че е изпълнено задължението за уведомяване от цедента и е
спазена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, доколкото реализирането й чрез
пълномощник не опорочава изпълнението. Дори обаче тези аргументи да не
бъдат възприети, то с връчване на исковата молба и приложенията към нея
уведомлението за цесия е достигнало до ответника и същата е породила
действие спрямо него и съдът зачита този факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
(вж. Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№ 78/09.07.2014 г., по т. д. 2352/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и Решение №
137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о.).
По изложените съображения настоящият състав приема, че ищецът се
легитимира надлежно като кредитор на ответника по силата на валидно
облигационно правоотношение с трето за делото лице.
Спорен е въпросът досежно размера на дължимото главно вземане -
дали се дължи на ищеца сумата от 2500.00 лв. – част от главница дължима за
периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г. по Договор за потребителски кредит
№ FL ******/09.09.2008 г., както и дали същата не е погасена по давност.
Както беше посочено по-горе ищецът е извършвал погашения по
договора за потребителски кредит само през 2009 година, като такива не са
10
направени през исковия период от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г. От
заключенията на СТЕ и доп. СТЕ, че размерът на незаплатената от ответника
главница за исковия период възлиза на 2 500 лв. Липсват доказателства или
твърдения за извършени плащания от ответника. Следователно ищецът
доказва, че елемент от възникналото правоотношение между ответника и
трето за спора лице - цедент, е настъпила изискуемост на задължението на
ответника за заплащане на претендираната парична сума от 2500.00 лв. – част
от главница дължима за периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г., дължима по
Договор за потребителски кредит № FL ******/09.09.2008 г.
Възражението за изтекла погасителна давност за вземането за главница
е неоснователно. Както правилно отбелязва процесуалният представител на
ответника в случая се касае до анюитетни вноски, поради което с
настъпването на падежа стават изискуеми. Претендират вноски за главница,
които се погасяват с 5-годишен давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД.
Началото на давността за падежиралите вноски започва да тече от момента на
изискуемостта на съответната вноска съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД
/така Решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., Решение №
63/1.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на I т. о./. Това разрешение се
обосновава с целите на института на погасителната давност – стимулира
своевременното упражняване на субективните права и гарантира правната
сигурност, както и с нормативната обвързаност на давността с изискуемостта
на основание чл. 114, ал. 1 ГПК, от който момент самият кредитор може да
търси изпълнение на отделните непогасени и падежирали вноски.
Следователно за падежиралите вземания и съобразно съответните им падежи
се прилага петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и
кратката тригодишна погасителна давност – по отношение на
възнаградителните и санкционни лихви /Решение № 102 от 5.08.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 1759/2021 г., IV г. о., ГК/.
Искът е предявен на 30.06.2021 г. – с депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение в съда на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
поради което за процесните вземания, падежирали в периода от 09.07.2016 г.
до 09.09.2018 г., не е изтекъл предвидения в чл. 110 ЗЗД петгодишен
давностен срок. Погасени са вземанията за анюитетни вноски за главница,
падежирали преди 30.06.2016 г., но не те са предмет на настоящото
производство.
11
При това положение искът за сумата от 2 500 лв., представляваща част
от главница, дължима за периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г. от общ
размер от 11 626,44 лв. на дължимата по Договор за потребителски кредит №
FL ******/09.09.2008 г. сключен между „Ю. Е. Д. Б.“ АД (частен
правоприемник на ищеца) и ЮЛ. Й. П. главница е доказан и следва да бъде
уважен в цялост.
Кумулативно предявеният установителен иск с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 19 ЗПК /отм./ вр. чл. 86 вр. с чл. 240, вр. с чл. 99 ЗЗД е
доказан по основание и размер. В хода на производството се доказва, че
размерът на мораторната лихва върху всяка просрочена вноска за главница в
исковия период 15.08.2018 г. – 30.06.2021 г. е 729,86 лв. Не се доказва
ответникът да е погасил възникналите вследствие на неизпълнението на
главни задължения за главница, с оглед което на основание чл. 86, ал 1 ЗЗД в
полза на ищеца е възникнало право да претендира мораторна лихва за
периода на забавата. Липсва плащане за погасяване на акцесорните
задължения за заплащане на законна лихва.
Възражението на ответника за изтекла погасителна давност е
неоснователно. По отношение на вземанията за мораторна лихва се прилага
кратката тригодишна давност, предвидена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В случая
предмет на искова претенция са лихви за забава за периода 15.08.2018 г. –
30.06.2021 г. и до дата на предявяване на исковата молба 30.06.2021 г. – с
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение в съда на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, 3-годишният давностен срок по чл. 111, б.
„в“ ЗЗД не е изтекъл.
Във връзка с доводите за наличие на неравноправна клауза в договора
за потребителски кредит, предвидена в чл. 5, т. 2 от договора, следва да се
отбележи следното. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
По отношение на процесния договор Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
няма директен ефект между страните по делото. Съгласно чл. 288 ДФЕС,
директивите обвързват само държавите-членки, и то само относно
предвидената в тях цел. Съдът на ЕО (днес – Съд на ЕС) приема
последователно и непротиворечиво в своята практика, че директивите не
12
могат да произведат действие, освен ако не са възприети („транспонирани“,
приложени) в националното право на държавите-членове, освен по отношение
на самите държави (решения по дела C-41/74 Van Duyn, C-188/89 Foster v
British Gas plc). Тъй като Директива 93/13/ЕИО е възприета в българското
национално право чрез разпоредбите на ЗЗП, по делото приложимо право се
явява националният закон, а не директивата. Съдът има задължение да се
придържа към Директивата единствено при тълкуването на националния
закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
На национално ниво, разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори са въведени в
законодателството със Закона за защита на потребителите - ЗЗП (което е
изрично посочено в пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП), поради което и това е
законът регулиращ обществените отношения, свързани със защитата на
основните права на потребителите.
За да са приложими правилата на ЗЗП, на първо място, следва да е
налице „потребител“ по смисъла на този закон.
Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от
Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която
разпоредба е дефинирано понятието „потребител“, като всяко физическо
лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата,
участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или
професионална дейност. При транспониране на директивата в националното
ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.
13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Следователно, за това дали са приложими
правилата на ЗЗП следва да се вземе предвид качеството на
кредитополучателя (дали е физическо или юридическо лице–търговско
дружество/, и целевото предназначение на кредита (дали кредитът е
предназначен за инвестиция за търговската дейност на кредитополучателя
или солидарните длъжници).
13
Кредитополучател по процесния договор е физическо лице – Ю. Й. П..
Кредитът е предоставен за задоволяване на текущи нужди и може да се
направи извод, че кредитополучателят има качеството на „потребител“ по
смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП.
Процесният договор е сключен при действието на ЗПК /отм./
Бланкетната норма на чл. 12 от ЗПК /отм./ урежда приложимост на чл. 143-
148 ЗЗП по договорите за потребителски кредит. Чл. 143, ал. 1, т. 20 ЗЗП
предвижда, че когато кредитодателят поставя други подобни условия, като
изброените в предходните точки, то те представляват неравноправна клауза.
Именно в тази хипотеза попада клаузата, предвидена в чл. 5, т. 2 от договора
кредитополучателят да заплати такса „отпускане на разрешен кредит“ в
размер на 2,5%.
По своето нормативно назначение т. нар. такса за отпускане на вече
разрешен кредит е насочена към покриване на извършени разходи на банката
по оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и по „усвояването“
на кредита. Задължението на кредитните и финансовите институции е да
извършват преценка относно кредитоспособността на кредитополучателя
преди сключване на договора за потребителски кредит, което е уредено в чл.
8 от Директива 2008/48/ЕО от 23 април 2008 г. Установените от кредитора
(банка и финансова институция) клаузи, съгласно които се дължи съответна
такса за оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и „усвояване“
(„разрешение“) на кредита, е нищожна, тъй като тази оценка, вкл.
„разрешение“ е правно задължение на кредитора, поради което той не
предоставя на кредитополучателя съответна „услуга“, за осъществяването на
която се дължи насрещна парична престация. Следователно, по отношение на
клаузата за „отпускане на кредита" в размер на 2,5% върху размера на кредита
(310 лв.), съдът е длъжен и служебно, не само поради направеното
възражение от страна на ответника, да извърши преценка за наличие на
нищожна клауза.
Доколкото извършването на оценката на риска и отпускане на кредита
касае за осъществяване на същинска и присъща на банката дейност, то тя не
предоставя допълнителна услуга и няма основание да събира такса за това.
Ето защо клаузата следва да бъде определена като нищожна на основание чл.
143, ал. 1, т. 20 ЗЗП.
14
При това положение плащанията в размер на 310 лв. направено от
ответника и отнесени в погашение на задължение, основано на нерваноправна
клауза трябва да бъде отнесено по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД към задължението
за мораторна лихва /вж. в този смисъл (Решение № 260093/01.04.2021 г.,
постановено по в.гр.д. № 406/2020 г. на СОС, Решение № 2844 от 7.05.2020 г.
на СГС по гр. д. № 10481/2016 г., като относими аргументи в този смисъл са
изложени и в дело C‑170/21). По този начин се изпълняват изискванията на
чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Следва да се има предвид, че
член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в
хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на
принципите на равностойност и ефективност, националният съд […] е длъжен
служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа
на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата
дължима сума по договора, като този съд следва да остави без приложение
практиката на висшестоящ съд, която е в обратен смисъл (вж. т. 52 и т. 53 от
Решение по дело C‑170/21 „П. К. Б.“ ЕООД срещу T.И.T). При това
положение искът за мораторна лихва за забава за периода от 15.08.2018 г. до
датата на подаване на заявлението в съда – 30.06.2021 г. е основателен до
сумата от 334,45 лв. и следва да бъде отхвърлен като неоснователен за
разликата до пълния претендиран размер от 644.45 лв.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените разноски в заповедното и исковото
производство съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат
присъдени разноски съобразно отхвърлената част от исковете.
В заповедното производство се доказва ищецът да е сторил разноски в
размер на 62,89 лв. (държавна такса), при това положение съобразно
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва
да заплати на ищеца сумата от 56,69 лв.
В исковото производство се доказва ищецът да е сторил разноски в
размер на 87,11 лв. (държавна такса) и 350 лв. депозит за изготвяне на СТЕ. За
разликата между държавната такса от 62,89 лв. и внесената от ищеца 87,11 лв.
ответникът не следва да бъде осъден, тъй като размерът на държавната такса,
определен по реда на чл. 415, ал. 4 вр. чл. 12. т. 1 вр. чл. 1 Тарифа за
15
държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския
процесуален кодекс е в размер на 2% върху интереса, който по делото е
3144,45 лв. 2% (62,89 лв.). Поради това разликата до 87,11 лв. е недължимо
платена и няма основание да се възлага в тежест на ответника. При това
положение съобразно уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1
ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 372,18 лв.
В производството се доказва, че ответникът е сторил разноски в размер
на 900 лв. адвокатско възнаграждение. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на
ищеца е неоснователно. Заплатеният от ответника размер на адвокатското
възнаграждение от 900 лв. надвишава минималния размер от 550,11 лв.
съобразно интереса, установен в чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 9 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (450,11
лв. – по чл. 7, ал 2, т. 2 и 100 лв. по чл. 7, ал. 9 от Наредбата за
представителство в третото съдебно заседание). Делото разкрива висока
фактическа и правна сложност. Предполага запознаване с множество
доказателства – договор за потребителски кредит, договор за цесия, голям
брой приложения към него, приложимо е право на ЕС, национално
законодателство, съдържаща различна нормативна уредба – както действаща,
така и отменена в периода от 2008 г. до приключване на устните състезания.
Ето защо предвид високата правна и фактическа сложност на делото и
доколкото ответникът няма задължение да подбира единствено процесуален
представител, който работи на минимума по Наредбата, а следва да има
възможност да организира адекватно и пълноценно защитата си,
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. При това положение на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 88,72 лв. разноски в производството съобразно
отхвърлената част от исковете.
Водим от горното и на основание чл. 235 ГПК, Районен съд - Ихтиман
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК /отм./ вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 19 ЗПК /отм./ вр. чл. 86 вр. с
чл. 240, вр. с чл. 99 ЗЗД, че ответникът ЮЛ. Й. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. К., ул. “М.” № ** ДЪЛЖИ на ищеца „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
16
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ж.к. “М.”, ул.
„Р. П. К.“ № 4-6, сграда М. Т. 6, представлявано от управителя Р. М. – Т.
сумата от 2 500.00 лв. – представляваща част от главница, дължима за
периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г. от общ размер от 11 626,44 лв. на
дължимата по Договор за потребителски кредит № FL ******/09.09.2008 г.
сключен между „Ю. Е. Д. Б.“ АД, чийто частен правоприемник е ищецът и
ЮЛ. Й. П. главница, законна лихва върху главница от датата на подаване на
заявлението в съда 30.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 334,45 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от
15.08.2018 г. до 30.06.2021 г, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
претендиран размер от 644.45 лв., за които вземания е издадена Заповед №
145/02.07.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 639/2021 г. по описа на РС – Ихтиман.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЮЛ. Й. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. К., ул. „М.” № **, ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ж.к.
“М.”, ул. „Р. П. К.“ № 4-6, сграда М. Т. 6, представлявано от управителя Р. М.
– Т. сумата 56,69 лв. разноски в производството по ч.гр.д. № 639/2021 г. по
описа на РС – Ихтиман съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЮЛ. Й. П., ЕГН **********,
с адрес: гр. К., ул. “М.” № **, ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ж.к.
“М.”, ул. „Р. П. К.“ № 4-6, сграда М. Т. 6, представлявано от управителя Р. М.
– Т. сумата от 372,18 лв. разноски в производството по гр.д. № 925/2021 г. на
РС – Ихтиман съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ ЕОС МАТРИКС“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ж.к.
“М.”, ул. „Р. П. К.“ № 4-6, сграда М. Т. 6, представлявано от управителя Р. М.
– Т. ДА ЗАПЛАТИ на ЮЛ. Й. П., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. “М.”
№ ** сумата от 88,72 лв. разноски съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
17
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
18