Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
07.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 4124 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 294702 от 15.12.2017г. по гр.д. № 10010/2017г. Софийски районен
съд, 32 състав отхвърлил предявените от „А.Б.“ ООД, ЕИК *******, срещу Л.В.В.,
ЕГН **********, искове за признаване за установeно, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 72845/2016г. на СРС, 32 състав,
в общ размер 15 999.91 лв., представляващи остатък от договорни неустойки,
дължими по договори за повишаване на квалификацията от 22.11.2012г., 17.06.2013г.,
16.05.2014г., 23.05.2014г., 25.05.2015г. и 29.06.2015г., ведно със законна
лихва от 13.12.2016г. до изплащане на вземането. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 620 лв. - разноски за
исковото и заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „А.Б.“ ООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по подробно
изложени в жалбата доводи. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
нето постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноските по делото съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна Л.В.В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната
жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски
за въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 234, ал. 3, т. 2, пр. 2 КТ.
В исковата молба ищецът твърди, че по силата на трудов договор №
57/31.07.20009г., анекс от 03.02.2010г. и допълнително споразумение от
16.06.2011г. към договора, с ответника били в трудово правоотношение, по което
последният изпълнявал длъжността „сервизен инженер“ в ищцовото дружество. Твърди
още, че между страните били сключени осем договора за повишаване на
квалификацията, като в изпълнение на задълженията си по процесните шест
договора работодателят-ищец заплатил суми за разходи за проведените обучения,
както следва: по договор от 22.11.2012г. – 744.49 лв.; по договор от 17.06.2013г.
– 2 224.79 лв.; по договор от 16.05.2014г. – 2 027.28 лв.; по договор
от 23.05.2014г. – 807.81 лв.; по договор от 25.05.2015г. – 2 318.16 лв., и
по договор от 29.06.2015г. – 3 469.73 лв. С клаузите на чл. 3, ал. 2 на
всеки от договорите за повишаване на квалификацията било уговорено, че ако след
придобиване на квалификацията трудовото правоотношение с обучаемия бъде
прекратено от обучаемия или по негова вина, независимо от основанието за
прекратяване, обучаемият дължи на работодателя неустойка, както следва: 1. При
прекратяване в срок до 1 година от завършване на обучението – неустойка,
равняваща се на двойния размер на стойността на обучението и всички разходи,
направени от работодателя във връзка и по повод на това обучение; 2. При прекратяване
в срок от 2 до 5 години от завършване на обучението – неустойка в размер на
стойността на обучението и всички разходи, направени от работодателя във връзка
и по повод на това обучение; 3. При прекратяване в срок от 6 до 10 години от
завършване на обучението – неустойка в размер на половината от стойността на
обучението и всички разходи, направени от работодателя във връзка и по повод на
това обучение. С нотариална покана, получена от работодателя на 18.11.2015г.,
ответникът отправил предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение,
като заявил изрично, че иска трудовото правоотношение да бъде прекратено преди
изтичане срока на предизвестието, като заплати дължимото обезщетение в размер
на две брутни трудови възнаграждения за неспазения срок на предизвестието в
размер на 2 800 лв. Трудовото правоотношение било прекратено, считано от
18.12.2015г. Поради това, и съобразно уговореното в чл. 3, ал. 2 от договорите
за повишаване на квалификацията, ответникът дължал на ищеца по процесните 6
договора неустойки в общ размер 17 380.15 лв., както следва:
1.
по договор от 22.11.2012г. – 744.49 лв.;
2.
по договор от 17.06.2013г. – 2 224.79 лв.;
3.
по договор от 16.05.2014г. – 2 027.28 лв.;
4.
по договор от 23.05.2014г. – 807.81 лв.;
5.
по договор от 25.05.2015г. – 4 636.32 лв., и
6.
по договор от 29.06.2015г. – 6 939.46 лв.
Същевременно работодателят дължал на служителя сума в размер на
1 308.24 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.
ноември и м. декември 2015г., като на ответника били изплатени месечни трудови
възнаграждения за същите месеци в минимален размер, общо 651.20 лв. Предвид
горното, от ищеца било извършено прихващане на двете насрещни вземания със
сумата 1 308.24 лв. до размера на по-малкото от тях, и ответникът дължал
неустойка в общ размер 15 999.91 лв. За вземанията била издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 72845/2016г. на СРС, 32 състав. Искал е
от съда да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца неустойки по
процесните шест договора в общ размер 15 999.91 лв., заедно със законната
лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 13.12.2016г. до
окончателното плащане.
Предвид липсата на яснота какъв е размерът на всеки от предявените шест
иска, въззивният съд е дал указания на ишеца-въззивник по реда на чл. 129, ал.
4 ГПК да изложи твърдения с вземания за неустойка по кой или кои от процесните
шест договора твърди да е извършил прихващане със сумата 1 308.24 лв. С
молба-уточнение от 04.07.2018г. указанията не са изпълнени – ищецът е посочил в
табличен вид прихванатите по всеки от договорите суми, но сборът от дължимите
остатъци от неустойките след прихващанията не е в размер на общо претендираната
сума от 15 999.91 лв., а в размер на 16 071.91 лв.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо
като постановено по нередовна искова молба, при липса на индивидуализация на
претенциите - липсва яснота какъв е размерът на всеки от предявените шест
обективно кумулативно съединени иска. С молбата-уточнение от 04.07.2018г. нередовностите
не са отстранени, тъй като съгласно същата се претендира сума в общ размер
16 071.91 лв., който размер е по-висок от заявената с исковата молба обща
цена на исковете от 15 999.91 лв., за която е издадена и заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. С молбата-уточнение по същество е заявено увеличение
на размерите на исковете, което, освен че е недопустимо пред въззивната
инстанция /чл. 214, ал. 1 ГПК/, в случая е недопустимо и с оглед
обстоятелството, че за разликата над 15 999.91 лв. до 16 071.91 лв.
няма издадена заповед за изпълнение, поради което за тази разлика установителен
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е недопустим. Не следва да се дават нови
указания на ищеца за уточняване на претенциите му и дали същите са частични
/разликата между твърдения общ размер на претендираните неустойки от
17 380.15 лв. и сумата от 1 308.24 лв., с която се твърди да е
извършено прихващане, е 16 071.91 лв., а не 15 999.91 лв./, тъй като заповедта по чл. 410 ГПК е издадена,
съобразно поисканото със заявлението, за дължими остатъци от неустойките по
шестте договора за повишаване на квалификацията, след прихващане със сумата
1 308.24 лв., а не за частично претендирани неустойки.
С оглед изложеното, въззивният съд неправилно е допуснал уточнение на
исковата молба съобразно молбата-уточнение от 04.07.2018г. Протоколното
определение от 06.03.2019г. с което това е направено следва да бъде отменено на
основание чл. 253 ГПК. Атакуваното решение, като постановено по нередовна
искова молба е процесуално недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК вр. чл.
129, ал. 2 – 4 вр. чл. 273 ГПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника разноски за първоинстанционното и заповедното производство в размер
на 1 620 лв.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 080
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено /400 лв. – в брой, съгласно
представения договор за правна защита и съдействие, а останалата част - по
банков път, видно от представените 3 бр. преводни нареждания/. Възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за
неоснователно. Съобразно обжалваемия интерес от 15 999.91 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 010 лв.
Заплатеното от въззиваемия възнаграждение в размер на 1 080 лв. не
надвишава значително този размер и не е прекомерно, вкл. предвид извършените от
адвоката в настоящата инстанция процесуални действия.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на основание чл. 253 ГПК протоколно определение от 06.03.2019г., с което е
допуснато уточнение на исковата молба съобразно молба-уточнение от 04.07.2018г.
ОБЕЗСИЛВА решение № 294702 от 15.12.2017г., постановено по гр.д. № 10010/2017г. на
Софийски районен съд, 32 състав, като недопустимо, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес сити „****, да заплати на Л.В.В., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 1 620
лв. /хиляда шестстотин и двадесет лева/, представляваща разноски за
исковото и за заповедното производство, и сумата 1 080 лв. /хиляда и осемдесет лева/, представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението в частта му по
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД със заявена цена от
6 417.11 лв. подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.
1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването, а
в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.