Р Е Ш Е Н И Е
№….........../03.01.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети декември през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 15669 по описа на съда за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Предмет на разглеждане са предявени от „К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя Р.В., срещу С.М. С., ЕГН **********,***,
искове, както следва: осъдителнен иск с правно
основание чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 750 лв., представляваща
непогасена главница по договор за кредит № ********** от 29.08.2015 г., изменен
с договор от 12.09.2015 г., сключени между ответницата и „4.“ ЕООД, вземанията
по който са прехвърлени в полза на ищеца с договор за прехвърляне на вземания №
***ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 18.10.2018
г., до окончателното изплащане на задължението, евентуално съединен с
осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК във вр.
чл. 99 ЗЗД за същата сума, както и осъдителен иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 във вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 662,65 лв.,
представляваща неустойка за забава (наказателна лихва) по чл. 13.3 от ОУ към
договора, начислена върху непогасената главница за периода от 22.10.2015 г. до
31.01.2018 г.
По твърдения в исковата молба,
на 29.08.2015 г. между С.М. С., в качеството й на потребител, и „4.“ ЕООД –
доставчик, по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е сключен договор за кредит № **********/29.08.2015 г. при общи
условия (ОУ), по силата на който доставчикът се е задължил да предостави на
потребителя сумата от 400 лв. срещу насрещното негово задължение да върне
заетата сума, ведно с уговорената договорна лихва и начислените такса в срок от
30 дни, тоест до 28.09.2019 г. Ищецът твърди, че посочената сума от 400 лв. е
усвоена от кредитополучателя на същия ден – 28.08.2015 г. на каса в „Изи Пей“. Поддържа, че на 12.09.2015 г. ответницата е
заявила искане за отпускане на допълнителен кредит в размер на сумата от 350
лв., също усвоена на каса в „Изи Пей“ на 12.09.2015
г., при което договорът за кредит от 29.08.2015 г. е изменен, като всички условия
по него, с изключение на размера на дължимите суми, са останали непроменени и
приложими съответно и за допълнителния кредит. Излага, че на основание т. 11 от
ОУ потребителят е упражнил неколкократно правото си
да удължи срока за връщане на кредита, като последният уговорен краен падеж е
21.10.2015 г.
Поддържа, че на посочената дата ответницата не е изпълнила задължението си
да върне заетите средства, ведно с дължимите лихви и такси, и е изпаднала в
забава, като на основание т. 13.3 от ОУ дължи наказателна лихва, формирана като
сбор от договорения лихвен процент по кредита от 40,92 % плюс надбавка в размер
на основния лихвен процент, определен от БНБ - 10,01 %, която за периода от
22.10.2015 г. до 31.01.2018 г. възлиза в размер на 662,65 лв.
Твърди, че по силата на сключен с „4.“ ЕООД договор за прехвърляне на
вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г. е станал титуляр на процесните вземания,
за което прехвърляне счита, че ответницата е уведомена с връчване на препис от
исковата молба.
По изложените съображения по същество моли да бъде осъдена ответницата да
заплати на ищеца дължимите суми за главница в размер на 750 лв. и наказателна
лихва от 662,65 лв. В условията на евентуалност – в случай че съдът прецени, че
процесният договор за потребителски кредит е нищожен, моли за осъждане на
ответницата да върне чистата стойност на отпуснатия кредит в размер на 750 лв.
Претендира присъждането и на сторените по делото разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира молба, в която поддържа предявените искове и формулираното искане по
същество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не депозира отговор на исковата молба.
В открито съдебно заседание не се явява лично и не изпраща представител.
След като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От съдържанието на
приложения по делото договор за кредит № ********** от 29.08.2015 г. (л. 7) и
от 12.09.2015 г. (л. 8) се установява, че „4.“ ЕООД е предоставило кредит на С.М.
С. в размер на сумата от 750 лв., срещу насрещното нейно задължение да върне
заетата сума, заедно с възнаградителна лихва при годишен лихвен процент (ГЛП)
от 40,87 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 49,9 %. Наред с това,
кредитополучателят се е задължил да заплати на кредитора и такса за експресно
разглеждане в размер на 103,16 лв. Общата дължима сума по договора е отразена в
размер на 872,90 лв. с краен срок за издължаване до 12.09.2015 г.
Представени са и Общи
условия на договора за кредит (л. 9 и сл.).
Според чл. 13.3, б. „а“ от ОУ, в случай на забава в плащания по договора
за кредит, кредитополучателят дължи надбавка за наказателна лихва, прибавена
към договорния лихвен процент, в размер на законната лихва върху незаплатената
сума за периода на просрочие, като към датата на сключване на договора е
посочено, че възлиза в размер на 10.01 %. Предвидено е, че наказателната лихвена
надбавка за просрочие подлежи на изменение въз основа на изменението на
основния лихвен процент, определен от БНБ.
Видно от приложените разписки от 29.08.2015 г. (л. 76 и 77), ответницата е
получила уговорената сума от 750 лв. на каса на „И.“ АД на посочената дата.
От
представената извадка от договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005 от
01.02.2018 г. (л. 18-19) се установява, че цедентът -
„4.“ ЕООД, е прехвърлило в полза на цесионаера
- „К.Б.” ЕООД, вземанията, произтичащи от
договорите за кредит, заедно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други
принадлежности, индивидуализирани в приложение № 1 към договора. По делото е
представено въпросното приложение (л. 20 - 22), в което под № 568 е посочен
договор № ********** с длъжник С.М. С. и са описани дължимите суми по договора към датата на цесията, сред
които и процесните вземания за главница по кредита в размер на 750 лв., и
начислени наказателни лихви от 662,65 лв.
По делото е
приложено и пълномощно – приложение № 4 към договора за кредит (л. 24), с което
„4.“ ЕООД, е упълномощило „Кредитреформ България” да
извърши уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, вземанията
срещу които са предмет на договора за цесия.
От
приложеното уведомление с изх. № 4955/14.02.2018 г. се установява, че „4.” ЕООД
е предприело действия за уведомяването на длъжника С.М. С. за извършената цесия, но писмото е върнато обратно на неговия подател с
отбелязване, че пратката е непотърсена, видно от представеното известие за
доставяне (л. 26).
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Основателността на предявения главен
иск с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. чл.
99 ЗЗД е обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а
именно: наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между „4.“
ЕООД и ответницата по договор за кредит, изпълнението на поетите от кредитора
задължения по договора, тоест предоставянето на заемната сума, настъпила изискуемост
на задълженията и неизпълнение на същите, както и сключването на договор за
цесия между „4.“ ЕООД и ищеца и уведомяването на длъжника за това. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани
в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените
вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а
именно точно изпълнение.
От коментираните по-горе писмени доказателства се установява, че между „4.“
ЕООД и ищеца е сключен валиден договор за цесия, с който са прехвърлени вземанията на „4.“ ЕООД към ответницата по процесния
договор за кредит № ********** от 29.08.2015 г., изменен с договор от
12.09.2015 г.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Според разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД (респ. чл. 26, ал. 4 ЗПК) и съдебната практика по нейното приложение, която настоящият съдебен състав
напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015 год. по гр.д. № 5759/2014
год., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника следва да се осъществи от цедента, като няма пречка същият да упълномощи изрично цесионера за това действие. Освен това, доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, а
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл -
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 год., II т. о., ТК,
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС и др.).
В конкретния случай цедентът е изпратил уведомително
писмо до ответника, за което няма данни да е получено преди завеждане на
делото, поради което и с оглед цитираната по-горе съдебна практика, съдът
намира, че уведомяването е надлежно осъществено с получаването на препис от
исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомление, тоест на 24.01.2019 г.
(л. 49). Следователно
прехвърлянето на вземанията – предмет на производството, е породило действие по
отношение на длъжника (ответник), на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и цесионерът (ищец) се явява негов кредитор и активно легитимирана
надлежна страна в процеса.
Цедираните вземания произтичат от
сключен между ответницата и „4.“ ЕООД договор за кредит № ********** от
29.08.2015 г., изменен с договор от 12.09.2015 г. Същият има характеристиките
на договор за потребителски кредит, поради което възникналото между страните
облигационно правоотношение се регулира от нормите на Закона за потребителския
кредит (обн., ДВ, бр. 18
от 5.03.2010 г., в редакцията му изм. ДВ. бр. 57 от
28 юли 2015 г.), действащ към момента на сключване на сделката. Същите
са императивни и за спазването им съдът следи служебно – чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съдът намира, че договорът е действителен и между праводателя
на ищеца и ответника е налице валидно възникнало облигационно правоотношение. От
обсъдените писмени доказателствени средства се доказва, че уговорената сума от 750
лв. е предоставена на ответницата в брой на каса на „И.“ АД. Доколкото кредитът
е усвоен, за ответницата е възникнало насрещно задължение да върне предоставените
парични средства на посочения падеж – 28.09.2015 г. Изискуемостта на вземането
е настъпила и по делото не са представени доказателства за извършено плащане
(нито са наведени твърдения за това), поради което предявеният осъдителен иск с
правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД е
основателен. При този извод настоящият съдебен състав не намира за необходимо
да разглежда евентуално съединения с него осъдителен иск с правно основание чл.
23 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД.
Обективно кумулативно съединен с иска за главница е предявеният
иск за наказателна лихва по чл. 13.3, б. „а“ от ОУ. Предвид
съдържанието на посочената клауза, в същата на практика е обективирана
мораторна неустойка, поради което правната квалификация на иска е по чл. 92,
ал. 1 ЗЗД. Уговорката за заплащане на тази неустойка е нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК във вр.
чл. 33, ал. 2 ЗПК, тъй като разширява отговорността на длъжника при допуснато
просрочие над императивно установения в специалния закон размер на
обезщетението за забава, равняващо се на законната лихва. В случая
наказателната лихва (неустойка) е в размер на 50,88 % (ГЛП от 40,87 % плюс
наказателен лихвен процент за просрочие от 10,01 %), който надвишава петкратно
размера на законната лихва. Последното обстоятелство обуславя извод за
нищожност на обсъжданата неустойка и на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, тъй като
води до свръхобезпеченост на кредитора и създава
предпоставки за неговото неоснователно обогатяване. Същата излиза извън присъщите
й обезпечителната, обезщетителна и наказателна
функции и в този смисъл противоречи на добрите нрави, както и на принципа на
справедливостта, приложим в договорните отношения между страните.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че следва да
бъде уважен предявеният осъдителен иск за главница по договора в размер на 750
лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението, а искът за неустойка за забава в
размер на 662,65 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото
и предвид своевременно направеното искане, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени и съдебно-деловодно разноски по делото в общ размер на 106,18 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете, при извършени разноски от общо 200
лв., от които 100 лв. за държавна такса и 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА С.М. С., ЕГН **********,***, да заплати на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 750 лв. (седемстотин и
петдесет лева), представляваща непогасена главница по договор за кредит №
********** от 29.08.2015 г., изменен с договор от 12.09.2015 г., сключени между
ответницата и „4.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с
договор за прехвърляне на вземания № ***ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 18.10.2018 г.,
до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 във
вр. чл. 99 ЗЗД
за сумата от 662,65 лв. (шестстотин шестдесет и два лева и шестдесет и
пет стотинки), представляваща неустойка за забава по чл. 13.3 от ОУ към
договора, начислена върху непогасената главница за периода от 22.10.2015 г. до
31.01.2018 г.;
ОСЪЖДА С.М. С., ЕГН **********,***, да заплати на „К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 106,18 лв. (сто
и шест лева и осемнадесет стотинки) за сторените в производството
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ;
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от ответницата в
полза на ищеца по посочената в исковата молба банкова сметка *** ***, открита в
„Банка ДСК“ ЕАД;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК;
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на „4.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:***, като трето лице - помагач на страната на ищеца.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: