Решение по дело №282/2021 на Софийски градски съд

                 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                          гр. София, 23.03.2022 г. 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:                   

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени  Коджабашева

                                                   ЧЛЕНОВЕ: Йоана  Генжова

                                                    мл. съдия  Антоанета  Ивчева

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 282 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 9.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 28613/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 159 състав, ЗД „Е.АД- гр. София /ЕИК ********/ е осъдено да заплати на З. „А.Б.“*** /ЕИК *******/ сумата 782.46 лв., представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение по щета № 0300- 18- 777- 507268, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 21.05.2019 г., до окончателното й изплащане, а също и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 410 лв.- разноски по делото /50 лв.- за държ. такса, и 360 лв.- за адвокатско възнаграждение/. Искането на ответника ЗД „Е.АД за присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение е оставено без уважение.

С определение от 12.11.2020 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ответника ЗД „Е.АД /вх.№ 5135569/ 29.09.2020 г./ за изменение на цитираното по- горе решение в частта за разноските.

Постъпила е въззивна жалба от ЗД „Е.АД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважено акцесорното искане на ищцовото дружество за присъждането на законна лихва върху претендираната главница от 782.46 лв., дължима за периода от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърлянето му, с присъждане на разноски по делото.

Подадена е и частна жалба от ответника ЗД „Е.АД срещу определението по чл.248 ГПК, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено определение, с което отговорността за разноски да бъде разпределена при условията на чл.78, ал.2 ГПК.

Въззиваемата страна З. „А.Б.“*** /ищец по делото/ оспорва жалбите на ответника- въззивна и частна, и моли постановените от СРС решение- в обжалваната част, и определение по разноските да бъдат потвърдени, като претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

По същество решението на СРС е правилно в обжалваната част относно присъдената законна лихва върху претендираната от ищеца главница, дължима за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, и следва да бъде потвърдено.

Решението на СРС от 9.09.2020 г. е постановено при условията на чл.237, ал.2 ГПК- при признание на иска, което, видно от съдържащите се по делото документи, е направено с подадения от ответника на 9.07.2019 г. писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК. Така главното вземане в размер на 782.46 лв. е присъдено на ищеца, без излагането на мотиви по основателността на иска по чл.411 КЗ.

Спорен в настоящото въззивно производство е въпросът за дължимостта на акцесорното вземане за законна лихва, претендирано от ищеца от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на главницата.

Ответникът оспорва дължимостта на законна лихва при твърдения, че не бил изпаднал в забава при определяне и заплащане на главния дълг, респ. не е дал и повод за завеждане на делото, тъй като при предявяване на регресната претенция и получаване на регресната покана от страна на ищеца не му били изпратени всички необходими документи, вкл. оригиналните протокол за ПТП /ДКП/, уведомление за щета, опис на щети и фактури, за което изпратил съответно уведомление на последния на 31.01.2019 г. Това възражение на въззивника /ответник по делото/, изложено в писмения отговор на исковата молба и поддържано във въззивната жалба, е неоснователно.

При дадената в Кодекса за застраховането /КЗ, в сила от 1.01.2016 г./ нормативна регламентация- чл.412, ал.2 КЗ, препращаща към чл.106, ал.5 КЗ, чл.412, ал.3, чл.496, ал.1 КЗ, препращаща към чл.380 КЗ, и чл.497, ал.1 КЗ, считано от датата на получаване на регресната покана на 17.01.2019 г. /обстоятелство, за което не се спори по делото/, до датата на подаване на исковата молба- 21.05.2019 г., са изтекли всички възможни нормативно определени срокове, вкл. визираният в чл.496, ал.1 КЗ тримесечен срок за окончателно произнасяне на застрахователя по риска „ГО“, в които срокове застрахователят- ответник е следвало да се произнесе по заявената от застрахователя- ищец регресна претенция. Следователно застрахователят- ответник е изпаднал в забава при плащане на процесното застрахователно обезщетение преди подаване на исковата молба в съда, поради което и дължи заплащането на законна лихва върху главницата, като законна последица от съдебното предявяване и уважаване на претенцията, от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Необосновано е същевременно и изискването на оригинални документи от страна на застрахователя по риска „ГО“, тъй като липсва такова нормативно условие както за уреждането на регресни претенции между застрахователи, така и за реализирането на регресно право от застрахователя по риска „ГО“ към застрахованото при него лице. Прилагането на заверени копия от документите, вкл. протокола за ПТП /ДКП/, към документите по щетата, изпратени от ищеца на ответника /какъвто е настоящият случай/, е достатъчно условие за разглеждането и разрешаването на процесната регресна претенция от последния. По никакъв начин не е обоснована необходимостта от прилагането на оригинални документи към регресната претенция- арг. чл.106, ал.5 КЗ и чл.496, ал.3 и ал.4 КЗ.   

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции относно дължимостта на законната лихва върху присъдената на ищеца главница, постановеното от СРС на 9.09.2020 г. решение като правилно в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

Неоснователна е и частната жалба на ответника, насочена срещу определението по чл.248 ГПК, което също следва да бъде потвърдено.

Правилно е разпределена отговорността за разноски между страните в първоинстанционното производство, тъй като предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК в случая не са налице. Ответникът е дал повод за завеждане на делото и предвид уважаването на предявения срещу него иск по чл.411 КЗ, макар и с решение, постановено при условията на чл.237, ал.2 ГПК, независимо от направеното от него признание, следва да понесе отговорността за сторените от ищеца разноски. При това положение определението по чл.248 ГПК следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има въззиваемото дружество, но претендираните разноски за платено адвокатско възнаграждение не са надлежно документирани, поради което и разноски на същото с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени. Не са представени доказателства между дружеството- ищец и процесуалния му представител адв. С., вкл. останалите адвокати от Адв. дружество „В. и Бачева“, да е било договорено плащането на адвокатско възнаграждение в претендирания размер за производството пред СГС. Липсва договор за правна защита и съдействие, сключен между страните по мандатното правоотношение, а приложените електронни фактури, издадени от адв. дружество, неподписани от клиента на услугите, не изпълняват изискването за доказване на сторените по делото разноски /арг. Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/ 2012 г на ВКС, ОСГТК- т.1/. Поради това и разноски на въззиваемата страна с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени.

Водим от горното,  Софийски  градски  съд

 

Водим от горното,  Софийски  градски  съд

 

 

                                       Р     Е     Ш     И   :     

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 28613/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 159 състав, в обжалваната част, в която ЗД „Е.АД- гр. София /ЕИК ********/ е осъдено да заплати на З. „А.Б.“*** /ЕИК *******/ законната лихва върху сумата 782.46 лв. /главница/- регресно застрахователно обезщетение по щета № 0300-18-777-507268, считано от датата на подаване на исковата молба- 21.05.2019 г., до окончателното й изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА Определение от 12.11.2020 г. по гр.д.№ 28613/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 159 състав, постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение като неоснователна молба на ответника ЗД „Е.АД /вх.№ 5135569/ 29.09.2020 г./ за изменение на постановеното на 9.09.2020 г. решение в частта за разноските.

 

Решението от 9.09.2020 г. по гр.д.№ 28613/ 2019 г. на СРС, І ГО, 159 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

                                       

        

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                           

 

 

 

 

                                                                   2.