Р Е Ш Е Н И Е
№ 1211/23.6.2023г.
Град Пловдив, 23.06.2023 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в открито заседание на тридесети май
две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Любомира Несторова
Георги Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Владимир Вълев, като
разгледа докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 1090 по описа
на съда за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на М.М.Д. *** срещу
решение № 553 от 23.03.2023 г., постановено по административно дело № 2552 по
описа на Административен съд Пловдив, ХVІ състав, за 2022 година, като се иска отмяна на
решението и постановяване на ново решение, с което да се уважи изцяло
претенцията на ищеца.
Според
процесуалния представител на касатора присъденото обезщетение не отговаря на
действителните претърпени вреди, на критериите на ЕСПЧ и на други състави на АС
Пловдив с оглед установените от съда две нарушения – липса на ДДД обработки и
липса на достатъчна жилищна площ. Твърди се още, че съдът неправилно е
кредитирал доказателствата и неправилно е приложил чл.284, ал.3 ЗИНЗС.
Ответникът
чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и счита постановеното решение
за обосновано и справедливо, както и че при липса на нови доказателства
обективната истина не се променя, поради което моли да се потвърди съдебното
решение.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност на
касационната жалба.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК и от
страна по делото, за която отхвърлителната част на решението е неблагоприятна,
поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите
на касационната проверка по чл.218 АПК, е неоснователна поради следните
съображения:
Производството пред Административен съд Пловдив, ХVІ
състав, е образувано по искова молба на М.М.Д. срещу ГДИН за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева за периода от
05.01.2018 г. до 20.01.2022 г. и 2 000 лева за периода от 10.03.2022 г. до
датата на предявяване на иска заради предстоя в Затвора Пловдив, ведно със
законна лихва от датата на подаване на исковата молба.
С обжалваното решение № 553 от 23.03.2023 г. ГДИН е осъдена да плати на М.М.Д.
сумата 1 075 лева, обезщетение за неимуществени
вреди от незаконосъобразно бездействие от неосигуряване на минимална жилищна
площ в Затвора Пловдив в периодите 09.03.2020 г. до 12.03.2020 г., от
24.04.2020 г. до 24.04.2020 г., от 15.05.2020 г. до 18.05.2020 г., от
19.05.2020 г. до 21.05.2020 г., от
23.06.2020 г. до 24.06.2020 г., от 28.08.2020 г. до 03.09.2020 г., от
10.09.2020 г. до 08.11.2020 г; от 09.11.2020 г. до 14.01.2021 г., от 25.06.2021
г. до 05.08.2021 г., от 14.12.2021 г. до 17.12.2021 г., от 17.12.2021 г. до
22.12.2021 г., от 23.12.2021 г. до 28.12.2021 г., на 29.12.2021 г., от
11.01.2022 г. до 20.01.2022 г., както и законната лихва върху главницата от 30.03.2022
г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на
сумата, като е отхвърлил
исковата претенция до пълния предявен размер от 10 000 лева за периода от 05.01.2018
г. до 20.01.2022 г. и за периодите от 21.06.2019 г. до 08.03.2020 г. и от
06.08.2021 г. до 14.12.2021 г., отхвърлил е изцяло иска за обезщетение в размер
на 2 000 лева за периода от 10.03.2022 г. до 04.10.2022 г., както и е осъдил ГДИН да плати на ищеца
разноски в размер на 10 лева, представляващи платената държавна такса.
За да постанови решението си, съдът е приел за
установено, че ищецът през първия исков период от 05.01.2018 г. до 20.01.2022
г. е бил в затвора от 27.04.2016 г. до 01.06.2017 г., когато е сменен режимът
му от строг на общ и е изведен в общежитие от открит тип при Затвора Пловдив,
където е пребивавал от 01.06.2017 г. до 21.06.2019 г.; че е бил на свобода от
21.06.2019 г. до 08.03.2020 г.; че е бил отново в Затвора Пловдив от 09.03.2020
г. до 06.08.2021 г., когато е освободен от изтърпяване на наказанието; че е
постъпил отново на 14.12.2021 г. и е пребивавал в затвора до края на първия
исков период – 20.01.2022 г. През този първи исков период съдът е установил, че
само за общо 215 дни ищецът е пребивавал в условия на пренаселеност заради
неспазване от страна на затворническата администрация на изискването на чл.43,
ал.3 ЗИНЗС. Като неоснователно и недоказано е преценено твърдението на ищеца за
наличие на същото нарушение за втория исков период от 10.03.2022 г. до
04.10.2022 г. Като неоснователни и недоказани са преценени също твърденията за
липса на достатъчно светлина и вентилация, за бездействие от страна на
затворническата администрация за справяне с мухъла и плесента в помещенията, за
липса на самостоятелни санитарни възли и течаща студена вода. Съдът е приел, че
от затворническата администрация е изпълнено изискването за осигуряване на
възможност за ползване на баня с осигурена топла вода по график поне два пъти
седмично. Според съда писмените доказателства сочат безспорно, че възникналите
повреди се отстраняват своевременно, а условията в банята са стандартни и тя е
със съответна за този тип помещения подова и стенна настилка. Като недоказани
са преценени също възраженията на ищеца за липса на достатъчно спално бельо и
препарати за хигиена и дезинфекция, тъй като администрацията е осигурила
набавянето им, дала е възможност за закупуване или внасяне, подсигурила е
възможност за самопочистване, съответно самият бит и хигиенни навици на
лишените от свобода според съда не следва да се вменяват в неизпълнение на
задължения на администрацията. Като неоснователно е преценено също оплакването на
ищеца за липса на достатъчни мебели, защото от свидетелските показания се
установява, че има налични шкафове и гардероби, следователно администрацията
полага усилия да оборудва помещенията с необходимите мебели, но поведението на
лишените от свобода води до увреждане и унищожаване на този инвентар. Поради
това според съда не може да се счете за доказана причинна връзка между
наличието на по-малко мебели в помещенията и причиняването на неимуществени
вреди на ищеца, не са ангажирани конкретни доказателства за търпени конкретно
от ищеца неимуществени вреди, нито в какво са се изразили те. Оплакването на
ищеца относно липсата на изолация на външните и вътрешните стени на затвора и
преживени от него неблагоприятни усещания на студ поради отказ да му бъдат
предоставени завивки от администрацията на Затвора Пловдив също са преценени
като неоснователни, защото от събраните писмени и гласни доказателства се
установява, че в затвора отоплението през отоплителния сезон се осъществява
посредством изградено локално парно, че ищецът изобщо не е депозирал молби до
администрацията на затвора съгласно утвърдения за това ред и съответно не му е
било отказвано предоставянето на допълнителни завивки, като е установена
възможност всеки лишен от свобода да разполага и ползва също собствени завивки.
От писмените доказателства е установено също, че дограмата на затвора е била
подменена с ПВЦ, което според съда е доказателство за стремеж на
администрацията да осигури по-благоприятни условия на престой на лишените от
свобода, включително и по отношение на изолация на помещенията от външните
климатични условия. Според съда са представени достатъчно доказателства за
осъществяване на дейности по дезинсекция и дератизация периодично за времето на
престой на ищеца в затвора, които дейности са включвали и обработката на
спалните помещения, т.е., от страна на ответника са положени усилия за справяне
с проблема с насекомите, чието унищожаване е ноторно известно, че е труден процес.
Като недоказано е преценено оплакването на ищеца
за липса спрямо него на индивидуална и групова възпитателно-корекционна работа,
тъй като са ангажирани от ответника доказателства за изготвен план за
изпълнение на присъдата му с конкретно посочени цели и начини за постигането
им. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля Чорлев, че с Д. са провеждани
индивидуални разговори и е включван в общогрупови мероприятия от различен
характер. Според съда основният корекционен подход на администрацията спрямо
ищеца е устройването му на работа, но той е отказвал да работи, поради което в
случая не е установено противоправно бездействие на ГДИН, което да е елемент от
отговорността по чл.284 ЗИНЗС. Отделно от това, според съда по делото липсват
доказателства за реално претърпени от ищеца вреди, изразили се в твърдяната от
него поведенческа и личностна криза.
С оглед на всички тези установени факти съдът е
направил извод, че при осъществяване на правнорегламентираната дейност от длъжностните
лица от Затвора Пловдив е допуснато нарушение на чл.3, ал.1 ЗИНЗС при
изтърпяване на наказанието на Д. за исковите периоди единствено по отношение на
пренаселеност. Затова и искът на М.Д. срещу ГДИН за присъждане на обезщетение за
вреди по чл.284 ЗИНЗС, дължащи се на незаконосъобразни действия или бездействия
на администрацията на Затвора Пловдив, е преценен като частично основателен.
Относно размера на обезщетението съдът е приел,
че той следва да бъде определен по реда на чл.52 ЗЗД – по справедливост от съда
с оглед на всички установени факти относно начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на ищеца, и при отчитане на икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането. Съобразявайки практиката на
ЕСПЧ, съдът е взел предвид обстоятелствата, съставляващи нарушение на чл.3,
ал.1, вр. ал.2 ЗИНЗС, периода на исковата претенция, интензитета на породените
страдания и негативни преживявания, без наличие на конкретно увреждане на
физическото здраве на ищеца в резултат на действия или бездействия на
администрацията и е определил обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
периодите на престой в Затвора Пловдив –от 09.03.2020 г. до 12.03.2020 г. (4
дни), от 24.04.2020 г. до 24.04.2020 г. (1 ден), от 15.05.2020 г. до 18.05.2020
г. (4 дни), от 19.05.2020 г. до 21.05.2020 г. (3 дни), от 23.06.2020 г. до
24.06.2020 г. (2 дни), от 28.08.2020 г. до 03.09.2020 г. (7дни), от 10.09.2020 г.
до 08.11.2020 г. (60 дни), от 09.11.2020 г. до 14.01.2021 г. (66 дни), от 25.06.2021 г. до 05.08.2021 г. (42
дни), от 14.12.2021 г. до 17.12.2021 г. (3 дни), от 17.12.2021 г. до 22.12.2021
г. (6дни), от 23.12.2021 г. до 28.12.2021 г. (6 дни), 29.12.2021 г. (1 ден), от
11.01.2022 г. до 20.01.2022 г. (10 дни) – или общо за 215 дни в размер на 1075
лева поради пренаселеност, както и е присъдил законна лихва от датата на
установеното незаконосъобразното действие (09.03.2020 г.) до окончателното
изплащане на обезщетението, а разликата до пълния претендиран размер от 12 000 лева и за периодите, в които не е пребивавал
в Затвора Пловдив или за които не е установено незаконосъобразно действие или бездействие
на длъжностни лица при ГДИН, искът е
отхвърлен като неоснователен.
Решението е правилно.
Въз основа на установените
факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон
изводи, които се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат
преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на ХVІ
състав.
В хода на
касационното производство не са представени нови писмени доказателства, които
да променят правнорелевантните факти и да налага други правни изводи.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода от ищеца.
Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата
да им осигури условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с
уважението към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на
наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода. В
случая е установено неизпълнение на законовите задължения на ответника по
отношение на липсата на достатъчно жилищна площ за общо 215 дни, в резултат на
което са претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на
чл.3 ЗИНЗС.
При това положение,
доколкото са доказани от страна на ищеца нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че
ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата
молба негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка
причинно-следствена връзка с битовите условия в помещенията в Затвора Пловдив,
в които е бил настанен.
Касационната инстанция
намира, че присъденото обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ,
в т.ч. и последната такава, както и с практиката на АС Пловдив. Следва да бъде
отчетено обстоятелството, че по цитираните дела са установени множество
нарушения от специализираните органи по изпълнение на наказанията, а в
конкретния случай е установена единствено пренаселеност на помещенията, в които
е бил настанен ищецът и то не за целия исков период. Т.е., при определяне на конкретния размер на обезщетението съдебният
състав е съобразил възможния ефект върху ищеца на общите условия на наказанието
лишаване от свобода и кумулативните, наслагващи се ефекти от негативните
условия в затвора. Присъденото обезщетение е справедливо определено в размер,
съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, като се
имат предвид и размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения
по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен
обем на възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита
наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите,
тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца, както и
икономическия стандарт на страната.
Неоснователно е възражението на касатора във връзка с кредитираните
писмени и гласни доказателства. Касационната инстанция намира, че събраните
доказателства са преценени правилно, задълбочено и обстойно от първоинстанционния
състав поотделно и в тяхната съвкупност. В противоречие с мотивите на
обжалваното съдебно решение е твърдението на касатора, че съдът не е кредитирал
свидетелските показания. Напротив, никъде в съдебното решение не се съдържа
подобно изявление, а съдът е градил изводите си за недоказаност на твърденията
на ищеца за липса на медицинска грижа, за бездействие на администрацията по
отношение на преодоляването на проблемите с мухъла и плесента в затворническите
помещения, за липса на санитарни възли и течаща студена и топла вода, за липса
на достатъчно мебели, дезинфектанти, спално бельо и отопление през студените
месеци именно въз основа на свидетелските показания, които кореспондират и със
събраните писмени доказателства. В този смисъл касационната инстанция намира,
че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато такова съществено
нарушение на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата,
което да обосновава неправилност на съдебното решение и да налага неговата
отмяна.
Неоснователно е също възражението за нарушение на материалния закон.
Цитираната в касационната жалба норма на чл.113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г.
за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и
устройствени зони е неприложима в конкретния случай, тъй като се намира в глава
ХХVІ „Правила и нормативи за проектиране на жилищни сгради и жилища“, раздел
ІІІ „Жилища“, съответно е приложима при проектирането и изпълнението на жилища,
а не на затворнически помещения.
Предвид всичко изложено
настоящият касационен състав намира, че решението е валидно, допустимо и
правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 553 от 23.03.2023
г., постановено по административно дело № 2552 по описа на Административен съд
Пловдив, ХVІ състав, за 2022 година.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.