РЕШЕНИЕ
№ 450
гр. Кюстендил, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Андрей Н. Радев
при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова
като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело №
20241520102389 по описа за 2024 година
М. Д. Й.,ЕГН ********** от с.**, *** област,махала „***“,чрез
пълномощника си ЕАД“Д. М.“,съдебен адрес-гр.С офия,бул.“Александър
Стамболийски“№ 125-2,ет.5,офис-5-3,чрез адв.Д. М.,САК, е предявила против
„СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Нови пазар, ул. „Васил Левски“ № 16, иск да бъде обявен за нищожен
договор за потребителски кредит № ***/**.**.**** год.,на осн.чл.22 ЗПК във
вр . с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК,евентуално основание чл.26,ал.1 ЗЗД във вр. с
чл.11,чл.19 ЗПК,а при условията на евентуалност,ако горният не бъде уважен
да се прогласи нищожността на чл.27 от договора,предвиждаща заплащането
на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
В срока за отговор на ИМ ответното ТД оспорва иска, развивайки подробни
съображения в тази насока,моли за отхвърлянето му и за присъждането на
разноските по делото.
КРС,след като обсъди доводите и възраженията на страните и
доказателствата по делото при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК,приема за
установено следното:
Установява се от представеният в писмена форма договор /л.38-42/,че на
22.11.2021 год. между страните бил сключен Договор за ПОТРЕБИТЕЛСКИ
1
КРЕДИТ под формата на кредитна линия,предоставен от разстояние,по силата
на който ответникът като ЗАЕМОДАТЕЛ предоставил на ищцата като
ПОТРЕБИТЕЛ сумата от 350,00- триста и петдесет лева,която последната се
задължила да върне при условията на договора-за срок от 20-двадесет дни,при
фиксиран лихвен процент от 36,00 %,лихвен процент при просрочие-
основният лихвен процент плюс 10%,при ГПР от 42,82 %. Според
погасителния план към договора /л.43/ на 12.12.2021 год. длъжникът следва да
върне главницата и лихва за един период,като е предвиден и вариант на
месечна вноска при начисляване на неустойка от 63,00 лв.,дължима при
хипотезата на чл.46 от ОУ и чл.29 от Договора.От представените ОУ /л.29-37/
се установява,че разпоредбата на чл.46 предвижда заплащането на неустойка
от 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден,през който не е
представено обезпечението. В тази връзка се установява от чл. 1,т.11 , че
договорът е сключен с "обезпечение: поръчител или банкова гаранция.В
клаузата на чл.19 от договора се предвижда в 3-дневен срок от сключването на
договора ДЛЪЖНИКЪТ ДА ПОДСИГУРИ действието на трето физическо
лице,изразяващо се в сключването на договор за поръчителство по чл.138 и
следващите ЗЗД и в полза на КРЕДИТОРА,или да предостави банкова
гаранция. Третото лице-поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят
на изискванията,посочени в ОУ на ответното ТД и да бъдат одобрени от
него.В договора-чл.27 е предвидено заплащането от ищцата на неустойка в
размер на 0,9 % от усвоената сума при неизпълнение на което и да е от
посочените задължения на ищцата.Предвидено е при дължимост на
неустойката същата да се заплаща от потребителя с месечните вноски.Не се
спори между страните,а това се установява и от разписка за извършено
плащане/л.44/,че ответното ТД е предало реално в заем на ищцата уговорената
сума от 350,00 лв.
Съгласно експ.з-ние вх.№ 2513/27.02.2025 год./л.78-81/,изп.от в.л.М. В.
договорната неустойка не участва във формирането на ГЛП,а ако се включи в
ГПР би възлязъл на 864,9733 %.Съгласно експертното заключение ищцата е
платила по кредита на 13.12.2021 год. сума в размер на 420,00 лв.,от която
главница в размер на 350,00 лв.,договорна лихва от 7,00-седем лева и
неустойка в размер на 63,00 лв.
Горната фактическа обстановка се установява от посочените доказателства.
Съобразявайки горното съдът счита,че искът е процесуално допустим,а по
същество основателен,поради което ще се уважи.
Съобразявайки горното съдът счита, че искът е процесуално допустим, а по
същество основателен, поради което ще се уважи.
Между страните не се спори,че е възникнало правоотношение с предмет
предостяване от ответното ТД на ищцата на потребителски кредит,като това е
2
станало от разстояние.Разпечатан на хартиен носител като доказателство
договора е представен.Този договор като страни, предмет и съдържание
попада под обхвата на Закон за потребителският кредит. Ищцата като страна
по същият има правният интерес по съдебен ред да обяви целият договор, или
отделни негови клаузи за нищожни, за да предодврати за в бъдеще
евентуалното им негативно за нея проявление. В казуса се иска обявяване на
нищожност на ЦЕЛИЯ ДОГОВОР,поради нищожност на съдържаща се в него
неустоечна клауза, приложението на която е свързано с неизпълнението на
вмененото на ищцата договорно задължение в 3-дневен срок от сключването
на договора да подсигури обезпечаването на вземането на кредитора чрез
подсигуряване на поръчител, или банкова гаранция, или учредяване на
договорна ипотека,а при условията на евентуалност само на конкретно
посочената разпоредба на чл.29 от договора.
Основният спор между страните в настоящото производство е правен и се
концентрира върху въпроса действителен ли е процесният договор за кредит, а
оттам намира ли в случая приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според
която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В тази връзка съдът е длъжен да извърши служебна
преценка по отношение на съответствието на разпоредбите на процесния
договор с императивните норми на Закона за потребителския кредит, като се
има предвид, че за наличието на основания за нищожност на договора съдът
следи и служебно, когато: е нарушена норма, предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; относимо е до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/;
налице е противоречие с добрите нрави; налице е неравноправна клауза, както
и някои други особени от правна или фактическа страна хипотези, но всички
свързани с охраняването на блага от специфичен обществен порядък, които
преодоляват поради изключителната си значимост основния принцип на
диспозитивността в гражданското съдопроизводство. Съдът е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Общественият интерес от осигуряване
на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират
правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6
ГПК). Това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО
и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за
ефективна защита на правата и интересите на потребителите.
По същество настоящият съдебен състав намира, че процесният договор не
отговаря изцяло на изискванията на Закона за потребителския кредит, по
следните съображения:
3
В представените договор и общи условия няма положени подписи от
страните по него, нито са представени доказателства за извършените от тях
електронни изявления, чрез които договорът се счита сключен. Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, която е форма за действителност, съгласно чл. 22 от
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК, договорът следва да съдържа
подписите на страните, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК Общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка тяхна страница
също се подписва от страните по договора, като неспазването на това
изискване също има за последица недействителността на договора. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУ/ писмената форма се смята за спазена, ако е
съставен електронен документ съдържащ електронно изявление, а съгласно
чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора.
От съдържанието на горепосочените разпоредби следва извода, че
ответникът кредитор е длъжен да представи доказателства за валидното
съставяне на електронни документи, на които основава твърденията си за
наличие на облигационни отношения между него и длъжника по посочения в
заявлението договор за потребителски кредит, тъй като по този начин се
доказва изпълнението на законовото изискване за писмена форма на договора
за потребителски кредит. Обективираното в определена форма съгласие на
страните за сключване на договора е толкова същностен белег на същия, че
при невъзможност да се констатира наличието му, не може да се направи
извод за съществуване на договор въобще.
Съгласно чл. 6, ал. 2 от представените от ответника Общи условия на "Стик
кредит" АД, след натискане на бутона "Вземи парите" на потребителя се
предоставя възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит,
като ако е съгласен с неговото съдържание, потребителят натиска бутона
"Подпис", с което дава своето недвусмислено волеизявление за съгласието му
със съдържанието на договора и за неговото сключване.
Съдът приема, че така регламентираният начин за сключване на договора
удовлетворява изискването на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУ, съгласно който
електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от
Регламент (ЕС) № 910/2014,т. е. - данни в електронна форма, които се добавят
към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.
Не са представени доказателства обаче за твърдението в отговора на
4
исковата молба, че на 22.11.2021 г. ищецът е натиснал бутона "Подпис", с
което е изразил и своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора.
Доколкото така направеното електронно изявление следва да бъде неразделна
част от договора, то както ищецът,така и ответникът, следва да разполагат с
него и да го представят заедно с договора, което не е сторено.
Не са изпълнени изискванията на закона, задължаващи кредитора също да
подпише договора и всяка страница от Общите условия към него. Посочените
изисквания не могат да се сметнат за покрити по начина, посочен в чл. 16, ал.
2 и 3 от ОУ на дружеството-ответник – чрез изпращане на потребителя на
електронно съобщение за решението по кредита, самия договор, проекта за
погасителен план, всички други приложения и Общите условия. От една
страна, в случая ответникът не е приложил подобно електронно съобщение
относно решението по кредита, в съответствие с ОУ. От много по-съществено
значение обаче е факта, че представените и изпратени на потребителя-
кредитополучател договор и Общи условия не носят подписа на представител
на "Стик кредит" АД. По отношение на подписването на договора и ОУ от
дружеството-кредитор в тях самите не се откриват специални клаузи.
Следователно същите биха могли да бъдат подписани със саморъчен
обикновен или електронен подпис, но не се установява и това да е сторено.
При това положение е налице основанието по чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 и
чл. 11, ал. 2 от ЗПК за обявяване на процесния договор за потребителски
кредит за недействителен.
Въпреки и независимо от горното съдът счита,че уговорената в процесния
договор неустойка,ако разбира се бе спазена формата за действителност,е
нищожна.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Според чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се
доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. В
мотивите на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето становището за
нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е договорена,
влизат в противоречие с нейните функции и с принципите на справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Според цитираната разпоредба
на чл.29,ал.1 от процесния договор неустойката е дължима от ищцата не при
забава на задължението й да върне в срок получената в заем сума,а при
5
неизпълнение на задължението й да предостави обезпечение на
кредитодателя. Поради това съдът приема, че така уговорената неустойка
излиза извън присъщата й обезпечителна функция. При договор за
потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при
възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на
възнаграждение за тяхното ползване и разходите по събиране. Уговорената
между страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от това
неизпълнение, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция. Обезпечението има цел, различна от
тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то
обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу
неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на
задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора,
размера на която да бъда обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този
случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума
и възнаграждение за ползването, кредиторът ще се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед
правилото на чл. 133 ЗЗД. Изложеното дава основание на съда да приеме, че
уговорката между страните за заплащане на неустойка е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави - тъй като не преследва заложените функции.
По изложените съображения наведените от ответника възражения са
неоснователни.
Съдът не споделя доводите на ищеца, че нищожността на клаузата за
неустойка води като последица до недействителност на целия договор,като
конкретно счита че дължимата неустойка не следва да се включва при
изчисляване на ГПР, а макар и нищожна, тя няма за последица нищожност на
целия договор по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. За неоснователен съдът
намира доводът, че неустойката по чл. 29, ал. 1 от договора представлява
"скрито възнаграждение" за кредитора и същото е трябвало да се включи в
годишния процент на разходите, защото представлявала допълнителна
печалба за него - с идеята тяхното обединение да доведе до извод за
нарушаване на въведеното с чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение на ГПР. Не е
нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по причина, че компонентът
"неустойка" не е включен като разход в обхвата на ГПР, а такова
несъответствие между посочен и действителен размер на общите разходи
заблуждавало потребителя и трябвало да се приравни на хипотезата на
непосочването му въобще с последицата на чл. 22 ЗПК.
Настоящият състав счита,че дори и да приеме тезата,че един такъв вид
разход ,макар и изрично непосочен в текстовете на чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т.
1 от ДР на ЗПК, все пак би могъл да се определи като " всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
6
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати", т. е. той е
част от общите разходи по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, то
невключването му в ГПР не може да влече до най –тежката последица –
недействителност на целия договор.Първо -предоставянето на обезпечение
чрез осигуряване на поръчител не е юридически факт с функция на
задължително условие за получаване на кредита, т. е.условие, без чието
настъпване не би могло да се сключи договора за потребителски
кредит.Следователно не е нарушено ограничението, въведено с нормата на чл.
19,ал. 4 ЗПК за максимално допустим размер на ГПР.На второ място дори и да
би имало такова нарушение хипотетично разгледано при положение, че
разходът за неустойка е трябвало да се включи в ГПР, то не влече
недействителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК,
тъй-като сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми на този
закон водещи до въпросната отрицателна последица, не попада
горепосочената. Приложими биха били специалните норми на чл. 19, ал. 5 и
ал. 6 от ЗПК, изключващи общата по чл. 22 ЗПК. Първата предвижда, че
клаузи в договори, надвишаващи определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг на
ГПР са нищожни, а втората, че надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита, т. е. юридическата съдба на
самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 ЗПК.При това
положение неправилното изчисляване и погрешно посочване на ГПР в
изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не води и не е
оправдано да води до освобождаване на потребителя от задължението да
заплаща лихва за потреблението/ а платената да му се връща/, щом той е
предварително точно информиран и е бил напълно наясно за вида и размерите
на разходите по и свързани с кредита, както е в настоящия случай.
Но тъй като, по изложените по-горе съображения, съдът приема процесния
договор за изцяло недействителен,което ще обяви с решението си въпросът за
приложението на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
същия,не е включен в предмета на делото чрез предявяване на осъдителен иск.
В същност неоснователно е и твърдението на ищцата за нищожност на
клаузата за договорна лихва,която съгласно чл.1,т.5 в годишно изражение е
36%.В случая изложеният мотив за твърдяната отрицателна квалификация на
оспорената уговорка за възнаградителната лихва - превишаване на трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми и двукратния размер за
обезпечените заеми, при положение, че в годишния лихвен процент е трябвало
да се добави и възнаграждението за поръчител, по същество представляващо
печалба за кредитора/ "скрита лихва"/,не води до извод за основание за
нищожност.
Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката,респ. договорна
клауза влиза до такава степен в непримирим конфликт с трайно установените,
7
възприети в обществото неписани морални норми на поведение,че да буди във
всеки нормален човек накърняване на чувството за справедливост,
непоносимост и в крайна сметка на морално осъждане с пълно отрицание.
Дефиниция на явлението "накърняване на добрите нрави" в закона липсва.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено
вземане като на явление, представляващо основание за неговото намаляване
чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл. 92, ал. 2
ЗЗД, чл. 307 ТЗ/, а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно
неизгодно, е поето и при крайна нужда- като основание за унищожаване на
договора / чл. 33, ал. 1 ЗЗД/.Когато законодателят е преценил, че
потребителят/ЗПК/е оправдано да бъде защитен срещу явлението
прекомерност по размер на вземанията на кредитора изрично е въвел за тях/
вж. чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 2, чл. 32, ал. 4, чл. 33, ал. 2 ЗПК/ горен праг/
максимално допустим размер/, чието надхвърляне влече нищожност/ пълна
или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал. 5, чл. 33, ал. 2, чл. 1,
ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1-во, чл. 26, ал. 4 ЗЗД/.
За възнаградителната лихва,обикновено и най-често това е годишния
лихвен процент, такъв горен максимално допустим праг законодателно не е
въведен,тъй като след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за
определяне на максималния процент на договорените лихви с параграф 1 на
ЗР на ПМС № 72/1994 г., до настоящият момент нов горен праг на
договорните лихви не е определян/такава възможност съществува по силата
на чл.10,ал.2 ЗЗД/. Това не означава,че ограничение за такъв максимален праг
не съществува,напротив съдържа се в нормата на чл.19,ал.4
ЗПК,ограничаваща годишния процент на разходите по кредита до размер не
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с Постановление на МС на РБ/ последно с ПМС № 426/18.12.2014
г. /,който и към датата на сключване на процесният договор и към настоящата
дата е основния лихвен процент на БНБ -0, 01 % плюс 10 %, общо- 10. 01 %,
или петкратното й увеличение възлиза на 50, 05 %. Тъй-като годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита,а в тях като основен
елемент са възнаградителните лихви/ чл. 19, ал. 1, пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК/, то в
казуса е очевидно, че уговореният лихвен процент- 36 % приложим на
годишна основа към реално усвоената от ищеца сума по кредита от 350,00
лв.,при което дължимата договорна лихва възлиза на 7,00 лв. за срока на
погасяване,далеч не надхвърля горния максимално допустим праг/ 50, 05 %/
на годишния процент на разходите,който съгласно договора е 42,82
%.Изложеното налага извода,че не е юридически издържано да се говори за
накърняване на добрите нрави с оспорената договорна клауза, от която се
извежда размера на възнаградителната лихва, защото не може да бъде проява
и резултат на "лоши" нрави уговаряне на нещо, чийто размер е далеч под
горния допустим от закона праг за уговаряне на друго нещо, в чието
съдържание влиза първото.Позволеното от закона не може да бъде "социално
несправедливо и непоносимо", не може да е неправомерно,от което пък и не
8
накърнява никакви добри нрави.
Настоящият състав на съда споделя проправящото се напоследък в правната
доктрина становище,че уговорка за договорна/възнаградителна лихва/
надхвърляща три пъти размера на законната лихва за забава не противоречи на
добрите нрави съобразено и с това,че нормата на чл. 18, ал. 1 на Наредбата за
дейността на заложните къщи въвежда горен максимален праг на уговаряне на
месечна лихва по отпусканите срещу обезпечение със залог парични заеми не
повече от 3 %. След като законодателят допуска такъв немалък максимално
висок лихвен процент в полза на тази категория търговци – кредитори / 36 %
на година/ при винаги обезпечено кредитиране във формата на паричен заем, е
несъвместимо с разума на закона да се приеме,че при по често срещаното
необезпечено кредитиране по ЗПК, уговорен лихвен процент в същия размер
на годишна основа върху усвоената от потребителя сума накърнява добрите
нрави.Щом стопанският риск от несъбираемост и финансови загуби при
категорията необезпечени кредитодатели, чиято дейност по кредитиране е
регулирана от нормите на ЗПК, е далеч по-голям от този при обезпечените,
тогава напълно нормално е на тях да се позволи уговаряне на висок лихвен
процент.
Като резултат на уважаването на иска на ищцата се следват сторените по
делото разноски,от които 50, 00 лв. представлява минималната държавна
такса по делото. Процесуалното представителство по делото е осъществено от
адвокат,за което е заплатено възнаграждение в размер на 1900,00 лв.,която
сума съдът ще присъди на ищцата.Ищцата е заплатила за възнаграждение на
вещо лице и сумата от 300,00-двеста лева,която също следва да и бъде
присъдена.Ищцата ще бъде осъдена да заплати по сметките на КРС сумата от
100,00-сто лева,представляваща разликата между внесения от нея депозит за
изпълнение на задачата на в.л.М. В. в размер на 300,00 лв. и окончателното
определеното възнаграждение на това вещо лице от 400,00 лв.
Водим от горното и на осн.чл.124,ал.1 ГПК във вр. с чл.22 ЗПК във вр.с
чл.10,ал.1 ЗПК,съдът,
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключеният на **.**.**** год. в гр. ** ,между
„СТИК-КРЕДИТ“АД,ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Шумен,ул.“Оборище“№ 13 Б, като КРЕДИТОР и М. Д. Й.,ЕГН:
**********, с адрес: с. ***, *** област,махала „**“№*, като ПОТРЕБИТЕЛ
,Договор за ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № ******.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД,ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен,ул.“Оборище“№ 13 Б,ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. Й.,ЕГН:
**********, с адрес: с. **, *** облас,махала „***“№*, сумата от 2250,00/две
9
хиляди и двеста и петдесет/лева, представляваща сторените от последната
разноски по воденето на делото.
ОСЪЖДА „М. Д. Й.,ЕГН: **********, с адрес: с. ***, ***област,махала
„***“ №*, ДА ЗАПЛАТИ ПО СМЕТКИТЕ НА РАОНЕН СЪД-
КЮСТЕНДИЛ,сумата от 100,00-сто лева,представляваща разликата между
внесения от нея депозит за изготвяне на експертно заключение от в.л.М. В. по
делото в размер на 300,00 лв. и окончателното определеното възнаграждение
на това вещо лице от 400,00 лв.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
Кюстендил в 14-дневен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на
преписи.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
10